Лоръл Корона
Четирите годишни времена (12) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Единайсета глава

Мелодията от неподвързаната партитура започваше с цигулка, подскачаща между няколко ноти. Втора цигулка подхващаше същия рефрен и въвеждаше в пулсиращо повторение, което впоследствие се удължаваше и забавяше, докато музиката не зазвучеше като поклащане на лодка в спокойна нощ.

Мадалена седеше в репетиционната зала в началото на урока си с Вивалди, обръщаше листовете и си представяше звуците.

— Laudate pueri Dominum — изрече тя, проследявайки с пръст думите, изписани над нотите. — Изглежда прекрасно.

— Моят първи мотет за сопрано и цигулка, написан специално за „Пиета“ — отвърна Вивалди. — Изненада за сестра ти. — Замълча. — И за теб.

— Това е за първа цигулка.

Маестрото се усмихна развеселено на нейното объркване.

— Още ли не си схванала? — попита я. — Издигнахме те. Ще свириш първа цигулка. Никой друг не може да изпълнява музиката ми така, както искам да я чувам.

— Но това ще изглежда…

Той я прекъсна:

— Като фаворизиране? Нека. Пруденция е съгласна с избора ми и щом маестрата дал виолино ме подкрепя, който би могъл да възрази? Особено сега, когато Лучана я няма, за да плаши бедната жена и да й пречи на работата. — Маестрото се усмихна. — Не съм само учител по цигулка, както преди. Сега аз ръководя парада, а това означава, че животът ти ще се промени.

 

 

След няколко седмици Мадалена седеше на балкона в църквата, притиснала цигулка до брадичката си. Вълнението на оркестъра нарасна, когато виолончелистката подхвана нотите и накара решетката на балкона да завибрира. Струните запулсираха силно, после звукът им омекна, и така — отново и отново, подготвяйки встъпителната партия на Киарета.

Гласът на девойката зазвъня, пълен и богат като капки нектар, процеждащи се от зрял плод.

— „Деца, хвалете името Божие“ — пееше на латински, сменяше тоналности и орнаментика, за да поддържа музиката поразителна и нова.

След поредица от високи ноти, тя тържествено произнесе думите, преди да се гмурне в най-ниските дълбини на гласа си и да се слее с повтарящото се стакато на инструментите.

В ръцете на Вивалди това не беше сух библейски текст. Думите се втурваха напред, подскачаха, минаваха като вихрушка през целия псалм.

— „Sit nomen Domini“ — пееше Киарета със сладкия глас на майка, помагаща на детето си да каже молитвата преди лягане. — „Suscitans, Suscitans!“ — зовеше, останала без дъх, сякаш появата на Бог беше толкова предстояща, колкото светкавица в мъртво синьото лятно небе, преди гласът й да се извиси нагоре, танцуващ от радост.

Краят на мотета отбелязаха бавните, меланхолични ноти на ниските струни на цигулката на Мадалена, към нея се присъединиха челото и деликатното пицикато на другите струнни инструменти.

— „Gloria Patri, et filio…“^[1] — започна Киарета. Когато стигнаха до следващите думи на молитвата в прослава на Бога, „… et Spiritui Sancto“^[2], гласът й се задържа на последната нота, давайки възможност на Мадалена да подхване началото на мелодията, преди гласът й напълно да е заглъхнал. Когато Мадалена стигна до същата точка, задържа последната нота, а Киарета отново започна мелодията по същия начин, с безкрайни преходи от глас към цигулка и обратно, над, около, под, подобно на платно, тъкано от невидима ръка. Гласът на Киарета се издигна нависоко и Мадалена я последва като ехо. После двете отново зазвучаха едновременно и завършиха заедно, а мелодията им се надигаше и спадаше като божествено дихание.

След бурните одобрения, които пожъна „Laudate Pueri“, Вивалди така свирепо се впусна в работата си, че често му се налагаше да спре някоя репетиция, да се строполи на най-близкия стол и да започне да се бори за глътка въздух. Във всяка от стаите, в които работеше маестрото, държаха аромати, а когато кризите му се окажеха по-продължителни, пристигаха сестрите от болницата, въоръжени с горещи кърпи и мехлеми. Не можеше да се стори нищо повече и въпреки че всяко едно от момичетата в хора можеше да държи компреса върху лицето му, по негласно споразумение го правеше Мадалена, ако беше там.

По-малко от година след като с Киарета бяха изпълнили „Laudate Pueri“, тя бе издигната в сото маестра дал виолино и сега поделяше тези задължения с Анна Мария. Намираха се хора, които да повдигат вежди при бързото й издигане, но въпросът скоро беше забравен, понеже за компенсация Вивалди насочи вниманието си към всички останали и не написа нищо за Мадалена в продължение на няколко месеца. За сметка на това създаде нови творби за флажолети, мандолини, лютни, виоли и чело, а и за всички видове гласове.

В качеството си на сото маестра, Мадалена завинаги напусна плетачницата за дантели. След като я освободиха от тази работа й се отвори доста свободно време, но фактът, че Вивалди бавеше написването на нова творба за нея й носеше облекчение, защото новото й работно разписание беше смазващо. Сега отговорностите й включваха наблюдаването на уроците на инициате и даването на инструкции на две напреднали частни ученички. В допълнение към това всички сото маестре трябваше да проверяват дали музиката е преписана правилно и навреме, да поддържат инструментите, да присъстват на прослушвания, да репетират с хора и да дирижират в отсъствие на маестрото.

И тогава, точно когато първите листа започнаха да се сбръчкват и да покафеняват по краищата, а дърветата се покриха с цял пласт летен прах, преписвачките получиха музиката на една „Salve Regina“. Мадалена първа я видя. В левия ъгъл над заглавието Вивалди беше написал две имена: „Мадалена Роса — цигулка, и Киарета — сопрано.“

Мадалена прокара пръсти по всяка от страниците, сякаш докосваше нещо свещено. В началото на третото действие спря. Над първото петолиние Вивалди беше написал една-единствена дума. „Танц“.

 

 

Неговата „Salve Regina“ заяви дързостта си след няколко седмици, когато първите ноти се разнесоха из църквата. През първото действие оркестърът мълчеше. Мадалена свиреше нежна и леко лееща се мелодия, преди Киарета да се включи, после я повтори в по-висока октава. Споделяха музиката така, сякаш пиеха от една и съща чаша, забавяха накрая с неохотата на човек, който знае, че времето за подобна сладост е почти свършило и чашата няма да бъде напълнена повторно.

След кратко оркестрово въведение, Киарета започна втората част.

— „Ad te, ad te clemamus, exsules filii Hevae“ — пееше тя. — „Към теб се обръщаме с викове, ние, децата на Ева в изгнание.“

Къде на шега, къде наистина по време на репетициите беше обвинила Вивалди, че я тормози, като я кара да пее едновременно за всички деца изгнаници. Вивалди бе доволен.

— Разбираш чудесно. Ти си тази, която изисква настойчиво. Трябва да го направиш с гласа си.

Плавните срички, стегнатите мелодически украшения, изтегленото вокализиране, разтапящо се в каскади от звуци, бяха изтощаващи и Киарета направи знак на Мадалена да я остави да си поеме няколко глътки въздух, когато завърши.

После кимна и настъпи моментът за танца.

Мадалена беше водила репетициите на хора за „Salve Regina“ и още първия ден бе казала на момичетата да оставят инструментите настрана. Раздаде им партитурите и ги накара да изтананикат своите партии. Гласовете им бяха изтънели от притеснение и темпото се забави, докато и последната не се отказа и не млъкна.

— Опитайте се да поклащате глава напред-назад — посъветва ги. — А сега се поклащайте наляво-надясно. — Издърпа стол между две от момичетата, обгърна раменете им с ръка и започна да ги поклаща в такт с мелодията. — Ла, ла, ла, ла — сега продължавайте да се движите, но се опитвайте и да пеете — рече и филите запяха, блъскайки взаимно раменете си, докато не избухнаха в смях.

— Добре — кимна Мадалена. — Сега отново вземете инструментите.

 

 

По време на представлението устите на филите бяха разтеглени от усмивки до краен предел. Челистките и виолончелистките поклащаха глави, докато дърпаха струните, а останалите момичета се полюшваха напред-назад в такт с живия ритъм. Сетне музиката пак стана сериозна. В последната част цигулките подхванаха хриптяща мелодия, подобно на приспивна песен, изпълнявана от овчарски гайди. Накрая всички замлъкнаха, с изключение на цигулката на Мадалена на фона на едно теорбо.

— „Et Jesum benedictum^[3] — започна Киарета и обгърна ръце около себе си, докато се разтапяше в красотата на простата мелодия. — O Clemens, O pia, O dulcis Virgo Maria“^[4].

Най-искрената песен, изразяваща любов към Светата Дева, изпълни църквата, макар да не звучеше по-силно от шепот. Накрая музиката просто се изпари.

Киарета почувства как по гърба й се плъзгат капчици пот и отвори очи. Избледняващата последна нота от всяка композиция винаги поглъщаше част от въздуха в църквата, създавайки за момент вакуум, преди музиката напълно да затихне и обикновеният свят да се съвземе. Но този път тази липса на звук отсъстваше. Не се разнесе шум от пристъпване от крак на крак, покашляне или тихо разменени думи на одобрение в това място, където аплодисментите не бяха позволени. Надникна през решетката и видя, че публиката е на крака и ръкопляска.

Мадалена приближи и прегърна сестра си.

— Беше прекрасна — поздрави я. — Погледни ги.

— Ти също — отвърна Киарета с дрезгав от емоция глас.

Двете напуснаха балкона, докато публиката, възвърнала благоприличието си, мълчаливо наблюдаваше изчезващите силуети на двете сестри.

 

 

Сред докоснатите от изпълнението на Киарета на „Salve Regina“ беше и Клаудио Морозини. Беше се прибрал по-рано от семейната вила на Брента Канал, за да свърши някаква работа насред задушната лятна жега и беше решил да извлече нещо положително от неприятната ситуация, като посети литургията и концерта в „Пиета“.

През следващите две седмици редовно отиваше до парлаториото в часовете за посещения, но Киарета не беше там. В един момент приората й нареди да слезе долу с обяснението как в момента репутацията й била такава, че гостите се надявали да получат възможност да я видят и да разговарят с нея. След този разговор Киарета се появяваше всяка седмица и заедно с другите момичета заставаше до решетката. Участваше в безцелни разговори и предлагаше на гостите освежаващи почерпки, без да забелязва младия мъж с маска, който идваше и си отиваше, без да говори с никого.

След месец приората изпрати да повикат Киарета в кабинета й.

— Имаш обожател — рече тя. — Семейството му започна да обсъжда доколко подходящ е един брак.

— Брак? — Киарета приседна на стола. — Кой е той?

— Произхожда от една от старите венециански фамилии. Семейството му е имало представители в Конгрегационе поколения наред. Мисля, че познаваш сестра му, Антония.

— Клаудио?

„Той ми подаде салфетката си, когато преглътнах първата си стрида — помисли си тя — и дръпна назад стола ми, сякаш съм дама.“ После споменът се измести към момента, в който на слизане от гондолата придружителят му бе прокарал длан по бедрото й.

Киарета вдигна ръка към устата си.

— Приора… — Не знаеше как да продължи. — Той добър човек ли е? — попита почти шепнешком. — Имам предвид изглежда такъв, но…

Приората се засмя.

— От баща му знам, че е добър, но кой няма да каже същото за сина си? — Изгледа объркана Киарета. — Реакцията ти е странна. Понякога момичетата се разстройват, но в повечето случаи са толкова развълнувани, че забравят да задават каквито и да било въпроси. Освен на колко години е кандидатът им и колко е богат — и дали е красив, разбира се.

— Вече знам тези неща.

— Да, разбира се — кимна приората. — Но да отговоря на въпроса ти. Клаудио е отгледан и възпитан добре. Семейството е добро — всъщност забележително, — но това, естествено, не е гаранция за добър характер. Поне мога да добавя, че не е от благородниците, които харчат парите на семейството си, без да ги възстановяват благодарение на собствените си усилия. Мисля, че е положително, ако един богат мъж оползотворява добре времето си.

— Има работа ли?

— Не точно. Собственик е на компания, която се занимава с продажба на пейзажи от Венеция. Притежава работилница за художниците и малък магазин край моста Риалто. Освен това е инвестирал в една от оперите — „Театро Сант Анджело“, мисля. — Тя махна към отсрещната стена. Това е ведута^[5] — така се наричат картините. Тази е подарък за „Пиета“ от баща му. Искаш ли да я видиш?

Докато вървяха към картината, приората продължи:

— Доста мъничка е, но синьоре Морозини ми обясни, че повечето ведути са такива. Очевидно в това е идеята. — Вече стояха пред картината. Приората прокара пръст покрай долната й част, без да докосва платното. — Чарът й е в детайлите: толкова дребни, но така чисти и живи.

Киарета се наведе напред.

— Това е докът на „Пиета“.

— Да. Погледна ли гондолата? — Там беше нарисувана група фили, които се качваха на борда. Размерът им не бе по-голям от този на мравка. Приората се усмихна. — Да не би да се опитваш да откриеш себе си сред тях?

— Толкова са малки, че могат да изобразяват всяка една от нас — промълви Киарета.

Тя обхвана с поглед отсечката от Рива дели Скиавони от двете страни на „Пиета“ — шапкарницата, аптеката, месаря, точно както в реалния живот; лагуната, развълнувана от дузината лодки, плаващи в нея. Небето над сградите беше необхватно и заплашително, все едно всеки момент се канеше да излее пороен дъжд и да принуди всички да хукнат в търсене на подслон.

Приората отстъпи назад, сякаш намерението й бе да продължи дискусията, но Киарета не забеляза. Очите й проникваха още по-надълбоко в картината, опитваха се да я принудят да разкрие какво ще се случи с момиченцето в червено-бяла униформа, което поемаше ръката на гондолиера, докато светът се въртеше около него.

Киарета толкова се беше съсредоточила върху картината, та когато най-после откъсна поглед от нея, за момент й се стори, че ще припадне.

— Аз… — промълви и посегна да се опре на облегалката на стола.

Приората я хвана за ръката и я поведе обратно към мястото й.

— Знам, че това е голям шок.

Киарета кимна.

— Може ли да седна и да помисля за минута?

— Разбира се.

Киарета затвори очи и се заслуша в пукането на огъня, в шумоленето на страниците на главната счетоводна книга, в почукването на перо по мастилница, в тихото дишане на приората. Съзнанието й се изпълни с красиви рокли и слуги, които се въртяха около нея. Щеше да притежава собствена гондола и да идва на посещения в „Пиета“.

Посещения. Мисълта я накара да замръзне на място. Щеше да й се наложи да напусне сестра си. И пеенето. Продължаваше да седи със затворени очи.

— Вярно ли е, че ако се омъжа, повече няма да мога да пея? — попита с невероятно тих и далечен глас, който сякаш не излизаше от собственото й гърло.

Чу шумоленето на полата на приората, когато тя стана и приближи да седне до нея.

— Можеш да пееш у дома, за семейството си, но е невъзможно да го правиш пред публика. Дали в семейството се включват и неговите гости е въпрос на интерпретация и най-доброто, което мога да ти кажа, е, че понякога изпълнението на договора се следи твърде стриктно. От време на време се сблъскваме с опасността някой съпруг да се опита да експлоатира жена си, превръщайки дома им в частна концертна зала, а никой не желае това да се случи. Но друг път излезлите от нашите среди съпруги пеят или свирят на партита в домовете си, стига да не съществува и намек за заплащане на услугите им.

Киарета беше отворила очи и гледаше притеснено приората.

— Дете мое, решението е твое — рече приората. — Но вече си почти на двайсет, нали така? И знаеш толкова добре, колкото и аз, какво става, когато навършиш двайсет и две години.

Киарета кимна. В „Пиета“ музикантките трябваше да минат две промоции. Първата на шестнайсет, когато момичетата, които не се очертаваха с обещаващо бъдеще, биваха изпращани в работилниците или в манастир. Тя и Мадалена бяха сред преминалите към следващото ниво на още шест години на обучение и музикални изпълнения. Мадалена бе навършила двайсет и две преди около година и от нея изискаха да подпише клетва, че ще остане в служба на коро още десет години в замяна на инвестициите, които „Пиета“ бе вложила в нея. Дори да се сдобиеше с ухажор и да пожелаеше да се омъжи, щеше да й се наложи да чака, докато не изпълни поетите задължения.

— Ще е жалко, ако трябва да си тръгнеш — продължи приората, — защото имаш още много години пред себе си — най-хубавите ти, предполагам, тъй като гласът ти тъкмо започна да се разгръща. „Пиета“ също ще загуби, но други, ще заемат мястото ти. Винаги има други. Точно сега се радваме на голямо богатство от гласове: Катерина, Барбара, Анастасия…

Катерина. Почти достатъчна причина да остана, единствено от злоба. Понякога Киарета правеше всичко възможно, само и само да пее рамо до рамо с Катерина. Вивалди бе написал редица творби за Киарета, но бе композирал същото количество и за Катерининия копринен нисък глас и дори след успеха на „Salve Regina“ на няколко пъти името на Катерина бе стояло над това на Киарета върху афиша. И още по-зле, Катерина и Барбара с удоволствие намекваха, че Киарета имала голям късмет, задето е красива, защото гласът й бил тънък, а репертоарът — ограничен, и ако не била връзката на Мадалена с Вивалди, тя все още щяла да си стои в общия хор.

„Просто завиждат — бе написала Мадалена в скицника си. — Сами не си вярват на приказките.“

Това обаче притесняваше Киарета и особено начинът, по който Барбара и Катерина винаги намесваха името на Мадалена, когато станеше дума за Вивалди и никога не говореха за Мадалена, без да споменат маестрото, подхилквайки се, сякаш двамата бяха двойка с всичките последици от това.

Вярно, в миналото се беше притеснявала, че Вивалди се възползва от наивността и лоялността на Мадалена, но от завръщането му в „Пиета“ и след промоцията на сестра й връзката помежду им изглеждаше строго професионална. Частните уроци, поводът за повече глупашкото хилене, не бяха по-чести от тези с останалите музикантки, подготвящи се за трудно солово изпълнение.

Гласът на приората върна Киарета към належащия въпрос.

— Ти си красива млада жена и имаш обожател, който едва ли ще те чака. Не е необходимо да се омъжваш веднага. Всъщност може да останеш тук още година, дори повече, защото Конгрегационе по всяка вероятност ще настояват „Пиета“ да се възползва от таланта ти още известно време.

— Могат ли да откажат?

— Да откажат да ти позволят да се омъжиш ли? Разбира се. И щяха да го сторят, ако кандидатът ти не беше подходящ. — Тя се засмя. — Клаудио Морозини е син на един от Нобили Уомини Депутати. Мисля, че е важен само въпросът за цената, която семейството му ще трябва да плати, за да убеди Конгрегационе, че „Пиета“ не е претърпяла твърде сериозна загуба. Но ако се съгласиш да се срещнеш с него, ще разполагаш с възможността да разговаряте тук, в моя кабинет, и ако се съгласиш, преговорите могат да започнат…

— Преговори?

— За твоята зестра и сумата, която семейството ще остави на коро като компенсация за загубата ти.

— Но аз нямам зестра. Само няколко вещи в казонето.

— Нашите възпитанички не са просякини. Горди сме, когато сключат добър брак и на всяка от тях даваме зестра.

Кръвта на Киарета пулсираше в слепоочията й.

— Може ли още малко да помисля по въпроса?

— Разбира се, но семейството много ще се изненада, когато разбере, че което и да е момиче от Венеция не е подскочило от щастие, когато е получило предложение от Клаудио Морозини. Най-малкото поне ще трябва да мога да им съобщя, че си се съгласила той да те посети.

— Добре, в такъв случай казвам „да“. — Киарета кимна, отчасти, защото идеята й харесваше, отчасти защото така щеше да сложи край на изтощителния разговор.

Чувството да разполагаш с властта да решаваш, е прекрасно, но беше твърде далече от въпроса какво всъщност искаше.

„Желанието ми е да пея, където и когато си пожелая, толкова дълго, колкото ми се иска — помисли си тя. — Освен това не искам да се откъсвам от сестра си.“

Но в един свят, където повечето й желания бяха невъзможни, може би беше взела правилното решение да се съгласи да се срещне с кандидата си.

А може би не. Потръпна. „Не искам да мисля за това“, каза си. Докато вървеше към отделението, не мислеше за нищо друго.