Лоръл Корона
Четирите годишни времена (25) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Двайсет и четвърта глава

Независимо от влошаващото й се състояние, Мадалена направи всичко по силите си да стане от леглото и да помогне на Киарета, но дори и най-простите дейности, свързани с гледането на децата и управляването на домакинството й идваха в повече. Костите я боляха невероятно силно и не можеше да пристъпи, без да изплаче, дори й беше трудно да диша. Върна се обратно в леглото си, засрамена, че се превръща в допълнителен товар за сестра си. Искаше й се смъртта да настъпи по-бързо, за да донесе облекчение и на двете им.

Киарета пък беше обезумяла от изтощение. Съдружниците на Клаудио минаваха през сала д’оро в почти постоянен поток и въпреки че беше помолила Лука да прекара голяма част от деня в срещи и разговори с тях, дори докладите му в края на деня изискваха повече внимание, отколкото можеше да отдели. Киарета трябваше да се справя не само с две деца, страдащи от загубата на баща им, но и с близнаците, които бяха на по-малко от година и за които бе твърдо решила, че ще ги превърне във фокус на живота си така, както беше направила с Доната и Мафео. Като капак на всичко прекарваше последната седмица със сестра си, беше сигурна в това.

„Не мога да се справя“, помисли си Киарета.

Плачеше всяка нощ и сълзите й попиваха във възглавницата. Но всяка сутрин ставаше и разговаряше учтиво, докато Зуана й оправяше косата и й помагаше да се облече. С течение на годините Киарета бе обикнала Зуана, която също бе започнала да дава признаци, че остарява. После отиваше да види сестра си. Когато Мадалена бе достатъчно добре, Киарета поръчваше лека закуска за двете и докато чакаха, сресваше косата на сестра си, наместваше възглавниците й и й помагаше да смени нощницата.

След закуска отиваше в детската, където откриваше близнаците. Разговаряше и играеше с тях известно време, после влизаше в библиотеката, за да нагледа Доната и Мафео, които работеха с частния си учител. Имаше време само колкото да ги потупа по рамото и да ги целуне по бузките, преди да прекара остатъка от деня в срещи с инвеститорите в „Театро Сант Анджело“, управителите на ателието за картини и други хора, с които бе работил съпругът й.

Вечерите бяха посветени на Доната и Мафео и след като вечеряше с тях, всички се събираха в стаята на Мадалена да играят игри и да композират музика, а Мадалена ги гледаше. Киарета изпращаше гондола за Анна Мария поне веднъж седмично, но тя винаги идваше сама. Беше й подхвърлила да доведе Бенедета и някои други момичета, но Мадалена бе отказала. Колкото да й се искаше да се наслади на присъствието и музиката им за последен път, Мадалена предпочиташе да не ги натоварва с тъжни спомени, които да заглушат щастливите.

Киарета още не беше възстановила връзката си с Андреа. Мъката й беше прекалено прясна. От време на време го канеше заедно с Лука на семейни вечери, за да изрази благодарността си за помощта, която й оказваха, и защото искаше Мафео да види как се държат истинските благородници. И двамата мъже бяха обещали да вземат момчето под крилото си, когато порасне още малко, и да го научат на онова, което не можеше да се научи у дома — как да ловува, как да печели на карти, как да се справя с жените, които със сигурност щяха да му се умилкват.

Като жена, Киарета нямаше право да стане член на Великия съвет.

„Още едно задължение, и направо ще умра“, мислеше си тя, осъзнавайки съвсем ясно колко трудна е била работата на Клаудио. Но тя имаше едно желание, което щеше да почете паметта му, както и тази на Мадалена: искаше да заеме мястото на Клаудио в Конгрегационе на „Пиета“. Първоначално приората се беше притеснила само при мисълта. Доста институции ежедневно се ръководеха от жени, но единствената жена, някога бе влизала в борда, беше самата приора, а и тя бе там по-скоро да получава наставления, отколкото да взема решения. Бавно обаче започна да омеква към тази, както самата тя нарече, забележителна идея — една филя ди коро, сега глава на една от най-старите благородни фамилии, се връщаше, за да осигури на борда своята уникална перспектива. Конгрегационе сигурно щяха да роптаят, но сега приората бе твърдо решена да се погрижи това да се случи. И така бе постигнат компромис. С поколения семейство Морозини беше дарявало огромни суми и бе участвало в управлението на институцията. Мафео беше все още твърде млад, за да се нагърби с тази длъжност, а Киарета щеше да служи като негов представител, докато синът й навърши пълнолетие.

— А докато това се случи — рече веднъж приората по време на разговор на четири очи с Киарета, — кой може да каже какво ще се случи? — Държанието на венецианци се променяше невероятно бързо и тя можеше да бъде поканена да остане в Конгрегационе по право, а Мафео да си намери друга кауза. — Стига само да не е „Мендиканти“ — добави приората с лукава усмивка.

Оставаше само едно недовършено нещо и докато Мадалена бавно отиваше към смъртта, Киарета знаеше, че не може повече да отлага. Изхаби много хартия, докато се чудеше как да напише писмото. Една сутрин на Мадалена й беше трудно да се надигне и Киарета видя петно кръв върху възглавницата й. Нямаше време за търсене на точните думи. Грабна перото и написа: „Елате бързо. Мадалена умира.“

 

 

Писмото завари Вивалди в Мантуа, където работеше върху нова опера. След няколко дни маестрото стоеше в портегото на Ка’Морозини.

— Твърде късно ли пристигам? — притесняваше се той.

— Не — отвърна Киарета, — но не й остава много.

Вивалди изглеждаше изморен, повече от обикновеното за човек на средна възраст след неочаквано и неудобно пътуване. Киарета чу характерното свистене в гърдите му и попита:

— Взехте ли всичко необходимо, ако получите пристъп?

Той посочи към пътна чанта на пода, до калъфа на цигулката му.

— Паолина опакова всичко необходимо.

Забеляза хладното изражение на Киарета при споменаване на името на Паолина Джиро.

— Онова, което разправят за мен, не е вярно — каза горчиво той. — Клюкари, всичките! Не мислят за нищо друго, освен как да съсипят човек.

Той пое дълбоко дъх и болезнено трепна.

— Аз съм болен. Имам нужда от болногледачка. Анна, от друга страна… — поклати глава и изсумтя. — Анна е грешка, от която, изглежда, не мога да се отърва.

Киарета го изгледа втренчено, искаше й се да му каже колко малко я е грижа в момента за проблемите му, но не желаеше да си губи енергията напразно. Посегна да докосне ръката му.

— Благодаря, че дойдохте — изрече само.

— Дойдох направо тук от спирката на каретите. Ако сте загрижена за репутацията си, мога да отседна другаде.

Въпреки нотката на самосъжаление в гласа му, Киарета отново погледна към остаряващия, уязвим и нещастен мъж пред себе си и годините на гняв и раздразнение се вдигнаха от плещите й при прилива на толкова силни спомени, погълнали всичко друго, което си мислеше за него.

— Оставете хората да приказват — рече тя. — Вие сте стар приятел. — Направи знак на слугата да вземе багажа му, хвана Вивалди под ръка и го поведе нагоре по стълбището.

 

 

Вивалди беше свещеник без паство, но от време на време беше давал последно причастие на умиращите. Независимо от това отскочи шокирано назад, когато видя Мадалена, силно смалила се в средата на огромното легло. Изглеждаше заспала, но когато той тръгна през стаята, тя усети чуждото присъствие и отвори очи.

Видя Вивалди като през гъста мъгла и промълви:

— Звънецът ли иззвъня? Да не съм закъсняла за урока си? — Помъчи се да се изправи. — Цигулката ми не е тук! Киарета!

Киарета се спусна към сестра си.

— Тук съм. Виж кой е дошъл да те види! — Помогна на Мадалена да се изправи и отмести косата от очите й. — Дон Вивалди. Дошъл е от Мантуа.

— Сузана ми взе лъка. И съм прекалено болна, за да мога да свиря. — Гласът на Мадалена едва се чуваше в тихата стая.

— Не е дошъл за това. Тук е, за да те види.

Вивалди приближи до леглото.

— Мадалена? Мадалена Роса? Аз съм.

— Маестро — промълви тя, после отново затвори очи и сякаш заспа.

Киарета направи знак на Вивалди да седне в празния стол в ъгъла.

— Спи с часове заради лауданума. Ако искате да си починете, ще ви заведа в стаята ви и ще ви извикам по-късно.

— Ще ми изсвирите ли нещо? — Молбата откъм леглото беше толкова тиха, че първоначално никой от двамата не я чу. Мадалена извърна глава по посока на гласовете им. — Изсвирете нещо.

Киарета се спусна към вратата, за да поръча на слугата да донесе цигулката от стаята на Вивалди. Маестрото я измъкна от калъфа й и засвири първите тонове, които някога бе писал за нея.

— Помниш ли това? — попита той. — Ти беше трета цигулка и другите бяха толкова ядосани.

Върху устните й трепна усмивка.

— После дойде това — продължи и подхвана друга мелодия, композирана за нея, задържа се на високите тонове, преди да се спусне надолу към тъжните и ниските. — Помня ги всичките — рече с плътен задавен глас.

Мадалена отново затвори очи.

— Искаш ли да ти изсвиря още нещо? — попита я Вивалди.

— Не сега — промълви тя. — Трябва да спя.

 

 

Вивалди също беше уморен, затова и той, и Киарета също спаха до началото на следобеда. Събуди я сестрата, която дойде да й каже, че дишането на Мадалена е почти недоловимо и сестра й не реагирала, дори когато я разтърсила. Киарета изпрати да съобщят на Вивалди, който пристигна след минути с малка торбичка и молитвеник.

— Донесох всичко необходимо, за да й дам последно причастие — рече той.

Киарета погледна към сестра си, неподвижна в леглото.

— По-добре веднага да започнете.

Вивалди се прекръсти и Киарета го последва.

— „Pax huic domui“ — промълви той.

— „Мир на този дом и на всичко, което е в него“ — повтори Киарета.

Вивалди прехвърли няколко страници, преди да продължи.

— „Господи, аз съм недостоен — започна той, — да дойдеш под покрива ми; но само кажи думата и душата ми ще бъде изцелена.“ — Чувайки познатата фраза, Мадалена се размърда и отвори очи.

Вивалди приближи до нея.

— Достатъчно силна ли си за причастието? — Тя кимна и той сложи парче нафора между устните й.

После измъкна малък съд с масло и намаза клепачите, ушите, ноздрите, устните и ръцете на умиращата, казвайки по една молитва при всяко движение. След като свърши, помоли Киарета да му помогне да издърпа одеялото изпод краката й и намаза стъпалата й.

— Какво е това? — попита, докато слагаше масло върху сребристия белег върху петата й.

— Знакът на Пиета. — Гласът на Киарета трепереше. — Слагат го там, за да ни открият.

Той я изгледа за момент, без да разбира какво му казва.

— „Kyrie eleison“^[1] — започна, оставяйки маслото настрани, а Киарета се присъедини към молитвата. Подаде й малко парче плат, за да попие излишното масло от лицето на Мадалена.

— Свърших — рече той.

Устните на Мадалена се разтвориха, очите й бяха безизразни, но тя сякаш се опитваше да им каже нещо.

Киарета се наведе напред и различи само една дума.

„Пей.“

Погледна към Вивалди.

— „Salve Regina“. Последната част.

Вивалди взе цигулката си и засвири партията на Мадалена. Киарета се качи на леглото и облегна гръб на възглавниците.

— „Et Jesum benedictum^[2] — започна тя. Вдигна отпуснатото и почти безплътно тяло на Мадалена и го залюля в прегръдките си в такт с музиката. — О, Clemens, O pia, O dulcis Virgo“^[3] — пееше тя. „Моята спокойна, свята, сладка сестра — девица“, мислеше си, докато сълзите пареха очите й и задавяха гърлото й.

Върху устните на Мадалена се появи лека усмивка, точно както когато сама свиреше мелодията, любимата й сред всички, които бяха изпълнявали заедно. Може би точно това се опита да каже, когато промълви нещо, но Киарета не разбра. Вивалди свиреше последните ноти, когато раменете на Мадалена натежаха.

— Върви — прошепна Киарета, докато поклащаше сестра си в такт с музиката.