Лоръл Корона
Четирите годишни времена (8) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Седма глава

Таволетата^[1], която обявяваше началото на концерта, бе опърпана и замазана от суграшицата, която покри Венеция през последните два дни. Тя бе свалена и захвърлена в един ъгъл на сала ди коро в очакване времето да се оправи, за да се постави нова.

— Видя ли таволетата? — попита една от филите, подавайки плаката на Киарета.

Киарета се втренчи в него, зачете имената на солистките и накрая стигна до последното.

— Киарета — сопрано. — Сърцето й силно затупка, докато пръстите й минаваха върху двете думи и изглаждаха гънките на хартията.

— Поздравления. Първата ти е, нали?

— Какво? — Киарета не чу въпроса.

— Първата ти таволета. Няма значение. Виждам, че е така.

 

 

До момента Киарета бе изпълнявала няколко малки солови партии, но никоя от тях не бе достатъчно важна, за да си заслужава да бъде спомената в таволета. Едва преди седмица, когато замести болна свирачка на флажолет, Мадалена има възможност да чуе гласа на сестра си да се носи из църквата в изпълнение на химна санктус, завършващото соло на неделната литургия. Бе слушала гласа й много пъти и несъмнено знаеше, че е по-красив от останалите, но от начина, по който кожата й настръхна, Мадалена разбра, че е свидетел на някаква магия.

Не само гласът на Киарета бе претърпял трансформация. Тя самата бе пораснала с няколко сантиметра, косата й се стелеше на дълги вълни по раменете и почти незабележимите първи промени свързани с пубертета я бяха накарали да се фокусира върху пеенето. В резултат няколко години по-рано от очакваното премина на второ ниво на подготовка и на дванайсет стана атива в хора. Дори правописът й се подобри, защото подхождаше към уроците си със страстта на човек, нетърпелив да постигне възможно по-голям и по-бърз напредък.

Загрявайки гласа си, Киарета опъваше небцето си нагоре, докато костите на черепа й не започнеха да вибрират и от синусите й не потичаше слуз, която засядаше в гърлото й. Киарета трябваше да я изплюва в кърпичката си. Изкарваше въздуха от диафрагмата си с такава свирепост, че понякога се давеше и трябваше да се бори с напъните си за повръщане. Друг път, без предупреждение, по време на урок й се случваше да се оригне гръмовно или да изпусне шумно газ.

Гласът й вече не изскачаше от гърлото, а извираше от дълбоко. Оставаха й година-две, докато спре да расте, и беше очевидно, че винаги щеше да е дребна, но соловите й изпълнения изпълваха църквата. Слушателите вече не можеха да я разпознават по кремавата й рокля, заменена с униформата на коро, но тонът й бе ясен и мек като песента на славей, нежен и чист като капчици роса след дъжд по бузите на девойка.

Случи се постепенно и тъкмо поради това — незабележимо, но в един момент Киарета престана да е по-малката сестричка на Мадалена и се превърна просто в нейна сестра. Животът им бе твърде подобен и омаловажаваше тригодишната разлика във възрастта им. Що се отнасяше до характерите им — това беше друг въпрос. Понякога на Мадалена й се струваше, че ако непознат наблюдава тройката им, щеше да реши, че Киарета и Анна Мария са с кръвната връзка помежду си — толкова много си приличаха двете по ентусиазма, с който не спираха да бъбрят. Никога нямаше достатъчно време, за да може и Мадалена да изкаже мислите си, повечето от които и без това бяха твърде лични, за да ги споделя.

В стаята за упражнения с дон Вивалди Мадалена беше напълно различен човек. Свиреше с кураж, който в други случаи не можеше да събере, а когато говореше, думите се изливаха като порой от устните й.

— Направи го отново! — казваше той в разгара на урока им. — Отново! Свири така, както го чувстваш! — Друг път подхвърляше някоя дума. „Дъжд“, или „ястреб“, или „въглени“, или „зора“ и тя се опитваше да съживи образа със свиренето си.

Веднъж, когато плъзна живо лъка по струните, той я попита:

— За какво ти напомня това?

— За птици, пеещи в короната на дърво.

Той кимна.

— А това? — Последва по-мрачна и развълнувана поредица от ноти.

— Нещо е подплашило птиците и те отлитат.

С течение на времето започна да изпълнява пред него своите фантазии.

— Сняг се сипе по лицето ми — казваше, или — сама съм в тъмното.

Когато живееха в селото, обичаше да тича, докато не се превиеше на две от умора, задъхана и замаяна, после се изправяше и впиваше взор в хоризонта, който също преставаше да се движи. Да завърши някое музикално изпълнение с Вивалди беше същото. В тези моменти мълчанието беше идеално, толкова различно от насила наложената тишина в „Пиета“, която заявяваше какво е забранено, а не — какво е възможно.

— Ние сме сродни души, Мадалена Роса — каза й Вивалди един следобед, наричайки я с името, което сам й беше измислил. — И двамата разбираме, че музиката е поезия. — Мадалена усети как страните й пламват.

— Но… — Той се облегна на стола си и затвори очи, докато размишляваше. Когато отново ги отвори, върху лицето му се четеше озадачено изражение.

Взе цигулката си.

— Не мога да изразя с думи онова, което искам да кажа.

Стана и засвири жига^[2], като едновременно си тактуваше с крак и поклащаше глава. После, без да спира да свири, се понесе из стаята, затанцува със ситни стъпки, започна да прикляква и да движи бедра, да извива кръст и рамене, а върху устните му грееше дива усмивка.

— Опитай — каза той, след като спря.

Мадалена бе толкова изненадана, че не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да гледа.

— Да опитам? — Усещаше се като закована за стола си. — Не искам. Искам да кажа, не мога.

— Не можеш? Защо не?

— Аз… Аз не знам. — Защото нямам представа как да използвам тялото си. Защото фриволното поведение не е разрешено. Защото не харесвам неща, на които не съм свикнала. Защото ме плашите.

Вивалди приближи и седна на стола срещу нея. Гърдите му хриптяха, но страните му розовееха, а очите му блестяха.

— Мадалена, знаеш ли какво е да си щастлива? — попита я. — Когато ти иде да станеш и да закрещиш? Когато ти се ще да повдигнеш полите си и да се завъртиш в кръг просто защото усещането е толкова хубаво?

— Аз…

— Не мисля. Подобно щастие не се допуска в „Пиета“. — Вивалди взе ръката й в своята. — Чуй ме сега. Свиренето ти е прекрасно. Слушам най-добрите музиканти във Венеция, в цяла Италия, и някои от тях не могат да придадат на музиката и половината от това, което й придаваш ти, въпреки че техниката им е по-добра. Така и трябва да бъде. В края на краищата, повечето от тях свирят още от времето, преди да си била родена.

Забеляза, че продължава да държи ръката й, но вместо да я пусне, я стисна.

— Никога не съм те чувал да изсвириш една щастлива нота. Поезията в твоята глава е… Каква е? Тъжна? Самотна?

Той дръпна ръката си. Мадалена сплете пръсти, закърши ги.

— Не зная как да разговарям по този начин.

— Ами опитай! Намери дума, за да опишеш значението на представите си. Птица в небето? Падащ лист? Трепкащо пламъче на свещ? Какво казват тези неща за теб?

Сякаш сграбчваше шепа пепел. Мислите й се изплъзваха, отказваха да се оформят. После прошепна нещо.

— Не те чух — каза й той.

— Незначителна — промълви Мадалена. — Чувствам се незначителна.

— Така е по-добре. Сега ще започнем да работим върху това — да те накараме да се почувстваш значима. — Маестрото се изправи. — Ще ми подариш ли този танц?

Стомахът на Мадалена сякаш се превърна в съд с вода, наближаваща точката на кипене.

— Не зная как.

— Нито пък аз. Установил съм, че така е много по-добре.

Той я дръпна да стане и взе ръцете й в своите. После затананика и тя осъзна, че краката й се движат, малко недодялано, наистина, но все пак следваха стъпките на учителя й. При третото изпълнение на мелодията се надигна на пръсти и се включи в тананикането. Той бе толкова близо, че виждаше как струйките пот превръщат червената му коса на слепоочията в кафеникава; виждаше зелените точици в сивите му очи — очи, които настоятелно гледаха нейните, предизвикваха я, настояваха за нещо — какво, тя не разбираше напълно. После маестрото се дръпна.

— Господи — въздъхна и изтри чело.

Мадалена задъхано се отпусна на един стол и затвори очи.

„Цял живот съм искала да ми се случи нещо подобно. Цял живот съм копняла някой да погледне през стая, пълна с момичета в червени рокли и бели шапки, и да види мен. Ти… Не, ти, ей там, в ъгъла. Ти, с кестенявата коса. Ела тук. Зная коя си. Зная от какво имаш нужда.“

Когато кръвта престана да кънти в ушите й, Мадалена чу някакъв шепот откъм коридора, смях, проникнал иззад притиснати към устните длани, шумолене на рокли, изчезващо в далечината.

— Чухте ли това? — попита тя Вивалди.

— Следващия път трябва да ги поканим да се присъединят към нас. — Той все така се усмихваше.

Моментът бе отлетял. „Имам проблем“, помисли си тя, силно надявайки се, че греши.

 

 

— Танцувала си с него? — Анна Мария се намръщи. — Какво общо има това с музиката?

Мадалена я изгледа втрещена.

— Хората танцуват на музика.

— Не и онези, които трябва да я свирят.

Киарета не ги слушаше.

— Ще ми се да танцува с мен — рече тя. — Е, може би не той, но някой друг. Някой хубав мъж. — Извърна се настрана и направи няколко ситни подскачащи стъпчици, докато вървяха към стаите за упражнения сутринта след урока на Мадалена. — Така ли беше?

— Киарета, не мога да ти покажа. Всички ме гледат.

Мадалена се ужасяваше от всяка своя стъпка към сала дал виолино, където знаеше, че я очаква Лучана, разгневена, но същевременно ликуваща. Маестрата вероятно беше разбрала, защото клюката се разнесе за нула време по стълбища и коридори, от стая в стая, докато не стигна до всяко крило на „Пиета“. Няколко часа след урока с Вивалди, филите в стаята за изработка на дантели млъкнаха, когато Мадалена влезе, и през целия следобед я гледаха самодоволно. Анна Мария и Киарета също бяха чули историята за танцуващите цигулари, преди Мадалена да е успяла да им разкаже за случилото се същата тази вечер. За нейно облекчение онова, което сестра й и приятелката й бяха чули, не беше разкрасена версия, но истината си бе достатъчно срамна.

Когато влезе в залата, Лучана се престори, че не я забелязва и Мадалена започна бавно да отваря калъфа на цигулката си, прехапала устни, сякаш и най-слабото проскърцване щеше да я издаде. Изваждаше лъка си, когато чу маестрата да удря с длан по масата.

— Преди да започнем за днес — рече тя, — трябва да се погрижа за едно нещо.

Лучана гледаше към Мадалена така многозначително, че другите фили също се извърнаха към нея.

— Очевидно е — каза маестрата на момичетата, — че някои от вас не разбират: тук ние работим.

Мадалена усети пулсиране в слепоочията си. Анна Мария се премести достатъчно близо до нея, за да я докосне незабележимо, а Лучана продължи:

— Това не е стая, пълна със солистки. Вие сте членове на оркестър. Работата ви е да свирите музиката, сложена пред вас, да упражнявате мелодиите, които са ви дадени.

Лучана отново гледаше към Мадалена.

— Сото маестре са наясно как по най-добрия начин да подпомогнат развитието ви, познават методите ни. Затова винаги съм смятала, че трябва да наемаме възможно най-малко външни учители. Всички сте тук от достатъчно дълго време, за да разпознавате онова, което е в разрез с обичайното, но, изглежда, някои не съумяват, а когато преценката по тези въпроси липсва както у ученичката, така и у учителя й… — гласът й се снижи до ръмжене, докато се обръщаше пак към цялата група — така нанасяте вреда на коро. На „Пиета“. И кой знае какво може да излезе от това?

Не изрече нищо повече, остави останалото на въображението на момичетата, приближи до стола си и седна. Направи знак на ученичката си да заеме мястото й, обръщайки гръб към Мадалена. Останалите фили се насочиха към определените им места възможно най-бързо, прекалено засрамени дори да си разменят по някой и друг поглед.

— По-добре да отидеш да поговориш с нея — прошепна Анна Мария.

— Знам. — Мадалена седеше неподвижно.

— Сега, преди да е започнала. — Приятелката й я побутна по гърба и Мадалена се затътри към маестрата.

— Да? — вдигна поглед Лучана.

— Само исках да ви кажа, че съжалявам. Той се опитваше да ме научи… — Той се опитваше да ме научи как да не се чувствам незначителна.

— Не ме интересува. Наясно си, никога не съм одобрявала специалната малка уговорка. — Сумтенето на Лучана проехтя из цялата зала, силно като пръхтенето на кон. — Между другото, сигурна съм, че ще си доволна да разбереш, че маестро Вивалди твърде успешно съумя да се оправдае пред приората и Конгрегационе. Според тяхната височайша преценка не е необходимо да го уволняват или пък да спират уроците му. Освен това решиха, че няма за какво да те обвиняват и в случая два дни на хляб и вода са достатъчно наказание.

Мадалена почувства как потръпва от облекчение.

— Но го порицаха най-строго — продължи Лучана, — а ти, Мадалена, трябва също да се смяташ за такава. — Маестрата поклати глава и изви устни. — Танци! — Отвратена се извърна настрана. — А сега ме остави, ако обичаш.

Филите чуха всяка дума на Лучана, каквото бе и намерението на маестрата. Мадалена се обърна да се отправи към мястото си и всички внимателно се съсредоточиха върху музиката, измервайки я скришно с поглед, докато минаваше покрай тях. Тя почти не ги забелязваше. Наказанието на хляб и вода не беше нищо. В края на краищата, животът й не беше свършил.

 

 

Следващата седмица я посрещна един потиснат Вивалди.

— Сигурно съм ти причинил голям срам — рече й.

Мадалена отмести поглед встрани, прокара пръст по лъка си.

— Конгрегационе не бяха радостни от моя — ексцентричен, мисля, го нарекоха — стил на преподаване — обясни той. — Уверих ги, че това не ми е стилът като цяло, а просто моментно хрумване.

— Съжалявате ли, че ви е споходило? — Гласът на Мадалена едва се чуваше, пръстите й продължаваха да си играят с лъка.

— Уверявах ги отново и отново, че ужасно съжалявам, но изобщо не го мислех. — Вивалди потисна смеха си. — Казаха ми да не си позволявам повече волности, що се отнася до теб… до фили ди коро.

„Съжалявате ли, че танцувахте с мен?“ Мадалена толкова се страхуваше от отговора, та не смееше да зададе въпроса си на глас. Вивалди вече бе извадил цигулката от калъфа и сега наведе глава над струните, за да провери една от тях. Въздъхна и, връщайки инструмента в калъфа, приближи до печката и застана с гръб към ученичката си.

— Коро е… многокомпонентен. Но къде е искрицата съвършенство? Заявих им, че ако те не се интересуват от това, то тогава и аз нямам интерес да бъда тук. — Засмя се на себе си и се обърна. — Разбира се, блъфирах. Не мога да си позволя да загубя тази работа.

Върна се при Мадалена, която продължаваше да прокарва пръсти по отпуснатите косми на лъка.

— Толкова си мълчалива — отбеляза той. — Какво има?

„Съжалявате ли, че танцувахте с мен?“

Момичето не отвърна и маестрото продължи:

— Те не спираха да ми обясняват колко много уважават преценката ми за потенциала на филите и какво свободомислие били проявили, когато ми позволили да прекарвам известно време с теб. Все пак подчертаха, че трябвало да те подготвя за трета цигулка. Изглежда аз съм единственият, който вижда непоследователност в действията и мислите им, но как е възможно толкова много велики граждани на Венеция да грешат?

Той изсумтя.

— От мен се очаква да направя идеални първите цигулки… независимо дали притежават необходимите качества, или не. И да правя трети цигулки от момичета като теб. — Маестрото взе цигулката си и отново започна да я настройва. — Затова ще възприемем различен подход — в случай че все пак решиш да ме погледнеш.

Мадалена вдигна очи.

— „Различен“ „нищо специално“ ли означава?

— Какво? Толкова тъжно? Разбира се, че ще бъде специален. Няма да допусна да изпадаме в мрачни настроения. И няма да допусна да станеш най-обикновена, не и ако зависи от мен. Дори ако се налага да открадвам по някоя минута от време на време, за да го правя.

— Съжалявате ли, че танцувахте с мен? — Изрече го накрая.

— Само съжалявам, задето не мога да го сторя отново. — Той сви рамене. — Между другото, мислех по въпроса и стигнах до извода, че са прави. Въображението ти не ти позволява да станеш атива. Ти свириш, за да доставяш удоволствие на самата себе си, а това няма особена тежест на подобно място.

— Искам да доставям удоволствие на вас — рече Мадалена и очите й се наляха със сълзи.

Вивалди бавно изпусна въздух през стиснатите си устни, кичурът коса на челото му леко се повдигна.

— Не разбираш. Ако не беше възпитаница на „Пиета“, а аз — свещеник, и ако живеехме някъде другаде във Венеция, бихме могли да извадим цигулките си и да свирим така, че да доставим удоволствие на душите си. — Докато говореше, гласът му се стегна. — Но действителността е друга. „Пиета“ не отглежда теб и не плаща на мен да си доставяме взаимно удоволствие.

„Ако живеехме във Венеция?“ В главата й се завъртяха множество образи: всекидневна, огън, цигулки, танци.

Вивалди я гледаше въпросително.

— Разбираш ли?

Виденията изчезнаха и тя отново се озова в стаята за упражнения. Усети студа и потръпна.

— Да.

— А ако скоро не седнеш на стола на третата цигулка… — Нямаше нужда да завършва. Конгрегационе нямаше вечно да поддържат една провалила се цигуларка.

Мадалена заби поглед в пода.

— Мисля, че ако нямах музиката… — Дори не можеше да довърши мисълта си.

— Щеше да умреш? Не мисля, че ти е ясно колко добре те разбирам. — Той замълча. — Бих желал да повдигна лицето ти, но ми е забранено. Искам да ти кажа една тайна, но ще трябва да ме погледнеш в очите.

Тя се подчини и забеляза напрежението в погледа му.

— Не си спомням някога да съм избирал свещеническия сан — започна Вивалди. — Баща ми е бръснар, който свири на цигулка в оркестъра на „Сан Марко“. Притесняваше се за бъдещето ми… — Гласът му замря, очите му се зареяха в далечината. — Никога не съм бил здрав, никога не съм можел да дишам достатъчно добре и имам сърдечни проблеми. Родителите ми са смятали, че ще умра още преди да съм навършил месец. Когато навърших петнайсет, ме подтикнаха да стана свещеник. Не бих казал, че силно съм се съпротивлявал — в края на краищата, винаги щях да имам работа. А и всички мислехме, че ще ми подхожда. От детските си години не съм се разделял с молитвеника си. Молитвите ме успокояват и през повечето дни присъствам на светите служби толкова често, колкото ми е възможно.

Той беше възрастен човек, свещеник, мъж, и колкото и да й се искаше да научи историята на живота му, колкото и да й се искаше тя да е тази, на която той да я разказва, Мадалена изпитваше неудобство, като я слушаше. Но го остави да продължи.

Той силно поклати глава, сякаш да се отърве от нежелана мисъл.

— След като приех монашеския сан, бях много нещастен. Водех литургията, изслушвах признанията на вярващите, стоях до леглата на болните, погребвах мъртвите, но не обръщах истинско внимание на всичко това. Моля те, не ме разбирай погрешно, не го правех заради липса от любов към Бог, нито защото смятах, че работата е маловажна, просто всичките тези мелодии се въртяха неспирно в главата ми… Все едно се опитвах да хвана ято птици с голи ръце. Докато дойдеше ред да ги запиша, те вече бяха изчезнали.

Един ден по време на литургията, точно преди въздигането на ангела, в главата ми прозвуча най-прекрасната музика, която бях чувал в живота си. Кълна се, изпитах усещането, че животът ми зависи от това да я запиша, преди да е изчезнала като другите. Задъхах се толкова силно, че щях да припадна, затова предадох купичката с нафората на другия свещеник и изтичах зад олтара. Седнах в ризницата и записах мелодията.

— Какво стана после? Създадоха ли ви проблеми?

— Разбира се. — Тихо се засмя. — Странно е да се смяташ за късметлия, задето страдаш от болест, която ти причинява толкова болка — ти сама видя за какво става дума, страхувам се, — но поне можех да използвам пристъпите си като извинение и после осъзнах, че това е начинът изобщо да се измъкна от свещеническите задължения. Нека Бог ме накаже, но не мога да не вярвам, че Той по-скоро би предпочел да слуша моята музика, отколкото мърморенето ми пред олтара.

Вивалди забеляза въпросителното изражение върху лицето й.

— Да не засегнах чувствата ти, Мадалена Роса? Не допускам, че някога си чувала свещеник да ти говори така.

Тя поклати глава.

— Не е това. Никой, поне нито един възрастен, никога не ми е говорил по този начин. Казват ми много неща, като например да престана да си мечтая и да се съсредоточа или да обера конците от полите си. — Мадалена сведе поглед надолу и прокара длани по роклята си, макар по нея да нямаше нищо. — Не искам да се оплаквам, но тук, когато хората те поглеждат в очите или се обръщат към теб по име, обикновено го правят, или защото са ядосани, или за да ти наредят да свършиш нещо.

— Можеш да се оплакваш колкото си искаш. Няма да кажа на никого. — Намигна й. — Трябва да започваме урока. Ще е много лоша идея да не те науча на нищо точно днес.

Скоро Вивалди бе погълнат от предварителните упражнения за загряване и престана да й обръща внимание, но седеше толкова близо до нея, че Мадалена чуваше тихото свистене в гърлото му, където спираше дъхът му и виждаше кичурите червена коса, разпръснати по раменете му. Не смееше да посегне да приглади косата му така, както правеше с Киарета, но за секунда ръцете й изгаряха от желание да го сторят. После светът на „Пиета“ се затвори около нея и тя взе цигулката си.

 

 

По време на следобедната почивка Мадалена усети болки в корема и вниманието й се съсредоточи върху тази точка от тялото й, където се срещаха бедрата и коремът й. Цял живот й бяха повтаряли да не допуска пръстите й да се отклоняват към това място, но чувството беше толкова чуждо, че противно на волята й ръката й сама слезе натам. Усети нещо лепкаво по пръстите си и когато ги вдигна към очите си, видя, че са покрити с кръв.

Да се запази подобно нещо в тайна в общото отделение бе невъзможно и Киарета се уплаши да не би сестра й да е получила рана дълбоко в тялото си. Но когато другите момичета заприказваха, Киарета разбра, че ако не кърви, гърдите й нямало да пораснат. Зърната й бяха станали големи и подути, но това беше всичко и на нея й беше омръзнало да не вижда нищо, когато погледне към тях, докато останалите фили ди коро имаха такива красиви, меки хълмчета, напиращи над корсетите на роклите им. Киарета искаше и тя да може да се похвали с нещо, пък било то и с цената на ежемесечно кървене.

— Можеш да се преструваш, че имаш — беше й казало едно от момичетата, когато половин дузина от коро се подготвяха да потеглят към първото частно парти във венециански дом, на което Киарета също щеше да присъства. — Вземаш две кърпички и ги пъхаш ето така. — Момичето напъха дълбоко пръсти в корсета си. Гърдите й бяха толкова големи, че зърното на едната изхвръкна навън. Засрамена, девойката го напъха обратно.

Киарета сведе поглед към собствените си плоски гърди.

— Няма какво да повдигна — отбеляза тя.

— И аз нямах — успокои я момичето и опъна корсета си, за да го оправи. — Просто опитай. Ще се изненадаш.

 

 

Киарета излезе от влажния здрач на алеята покрай „Пиета“ и погледна към малките издутини, повдигнати току до ръба на корсета й. Слънчевата светлина се отразяваше от камъните на Рива дели Скиавони, проблясваше по повърхността на лагуната. Забравила за момент за смущението си, Киарета примигна при вида на ярките дрехи и маски на минаващите покрай нея, празнуващи един от множеството фестивали, изпъстрящи венецианската година. На дока бе завързана голяма черна гондола, полирана до блясък като обсидиан. Кабината бе с небесносини кадифени завеси, върху които се виждаше бродиран фамилният герб на семейство Морозини. Гондолиерът беше облечен в брокатен жакет в същия син цвят, а на главата си носеше черна тривърха шапка. Забеляза момичетата да излизат от „Пиета“ и скокна да им помогне да се качат на борда.

Киарета се наслаждаваше на всяка стъпка, представяше си, че се качва на собствена гондола, за да се прибере в двореца си след гостуване. Фантазиите й бяха прекъснати от настъпилото на кея вълнение. Някой викаше към една от солистките:

— Агостина! Агостина! Брависима!

После друг поде рефрена, но този път за Сесилия.

И тогава чу вика.

— Киарета!

Обърна се да погледне към групичката хора, които, изглежда, я познаваха. Бяха свалили маските си, усмихваха й се и й махаха. Някой бе развалил букета си, за да хвърля цветя на момичетата и едно от тях падна в краката на Киарета. Последва го синьо-розова маска във формата на птица. Киарета се наведе да я вдигне, но придружителката на филите я сграбчи за ръката и я задърпа да побърза, като кудкудякаше като някоя квачка.

Киарета се качи на гондолата и се почувства замаяна. Не беше сигурна дали е от клатушкането на лодката, или от неочакваното признание от страна на публиката. Трябваше да се хване за гондолиера, за да не залитне. Отдалечиха се от дока и тя се извърна към кея. Една двойка й махна, макар да не можеха да я видят в кабината, и макар едва да се чуваше, Киарета беше сигурна, че викаха нейното име.

 

 

Пристигнаха и фили ди коро изкачиха голямото стълбище в дома на Морозини. Въведоха ги в пиано нобилето^[3]. Мраморният под на портегото^[4] — приемната, която се простираше по цялата дължина на къщата — отразяваше слънчевите лъчи от двете страни на вестибюла, от лоджията^[5] с гледка към Канале Гранде до прозорците, които се отваряха към вътрешен двор в другия край. Огромни позлатени огледала по стените разпръскваха светлината напред-назад така, че залата сякаш бе окъпана в перлен блясък. В единия край бяха опънати банкетни маси, покрай стените се виждаха пръснати столове, тапицирани със златиста дамаска.

Нанизаните на златни нишки дребни скъпоценни камъни в косата на Антония проблясваха, докато момичето стоеше по средата на залата заедно с майка си. Роклята й беше с корсаж от бродирана дамаска и копринена пола в лавандулов цвят, която зашумоля и заблестя, когато Антония се втурна към момичетата.

Дръпна Киарета настрана. Дъхът й ухаеше на джинджифилови бонбони.

— Има един мъж, чието семейство обсъжда с моето евентуалния ни брак — прошепна в ухото на приятелката си.

— Брак с теб? Та ти си само на тринайсет години!

— Шшшт! — Антония се огледа, за да се увери, че никой не ги е чул. — Не сега, след няколко години. Моите родители смятат, че е най-добре да го уредят отсега.

Тя помръдна рамо.

— Виж там, в ъгъла — мъжът с червената жилетка.

Киарета не видя никакви младежи, затова продължи да обхожда тълпата с поглед.

— Не го прави така очебийно — предупреди я Антония. — Онзи с черната, поръбена със златно кесия, който говори с брат ми Клаудио.

— Но той е толкова стар! — изстреля на един дъх Киарета. — Искаш ли да се омъжиш за него?

Лицето на Антония не изразяваше нищо.

— Предполагам. Родителите ми мислят, че е добра партия. Можеше да е и по-лошо. Доста е симпатичен, не мислиш ли?

Киарета трябваше да признае, че идеята за брак бе вълнуваща, понеже омъжените жени живееха в къщи като тази и даваха празненства, на които носеха бижута. Отново огледа мъжа и се опита да си представи Антония като негова съпруга.

— Предполагам — рече накрая тя.

Бернардо Морозини се отдели от гостите и приближи да ги поздрави.

— Киарета, кара, толкова е хубаво, че те виждам отново. Добре дошла в моя дом. Гласът ти в добра форма ли е тази вечер?

— Да, господине — отвърна тя, — освен това упражнявахме специална изненада за вас.

— Ах, какъв срам, че трябва да чакам, докато се нахраним. Но перспективата, която ми очерта, е толкова привлекателна, та няма да отлагам нито минута повече! — Той повиши глас и призова гостите към тишина. — Моля ви, дами и господа, тези красиви млади жени ми казаха, че няма да пеят, докато не ги нахраня.

Гостите се засмяха и се насочиха към масата, като разговаряха помежду си. Киарета остана назад, не беше сигурна какво трябва да прави, но Антония я хвана за ръката.

— Ще седнеш до мен. Така каза майка ми.

Антония я поведе към единия край на голяма маса, блестяща от годините усърдно излъскване и полиране. По средата горяха свещи и пламъците им се отразяваха в трите сребърни блюда, отрупани с плодове и разпръснати по дължината на масата.

— Първо ще сервират стриди, след това — супа — обяви Антония.

Сърцето на Киарета се сви. „Нямам представа какво е стриди — помисли си мрачно, — но супа ям всеки ден. Ако това е всичко, което ще ядем, значи са ме лъгали.“

Появиха се слуги, понесли кани с вино, което изсипваха в бокали, изработени от муранско стъкло. Киарета забеляза, че пълнеха дори чашите на филите и побутна Антония.

— Дават ни вино?

— Половин чаша — отвърна приятелката й и сбърчи нос. — И без това не ми харесва. Ще ти го разредят с малко вода, ако пожелаеш.

Влязоха още слуги, понесли табли с морски дарове.

— За синьорините? — попита с усмивка един от тях и сложи по две стриди в чиниите им. Съдържанието на черупките беше с цвета на курешките, които големите крайбрежни птици оставяха по Рива и изглеждаше също толкова слузесто.

— Ще ядем това? — обърна се Киарета към Антония.

— Стрида е! Вкусна е. — Антония вдигна черупката към устните си. — Вкусът е свеж, като на самия океан.

Ако океанът поне малко приличаше на каналите, то със сигурност не беше свеж. Киарета побутна сивкавата субстанция в черупката, видя я как се разтресе, а Антония вече изваждаше месото на втората си стрида.

— Не дъвчи, направо гълтай — прозвуча глас от другата й страна.

Тя сложи стридата в устата си, задържа я за момент, после затвори очи и я преглътна. Задави се. Имаше чувството, че по гърлото й се плъзга слуз, също както когато загряваше за пеене. Очите й се наляха със сълзи, усети слюнката да се събира в устата й.

— Вземи — обади се пак гласът и тя усети някаква салфетка да докосва устата й. Вдигна очи към брата на Антония, Клаудио. — Предполагам, доста е шокиращо как хората могат да ядат нещо толкова противно на вид — рече той.

— И вкусът му е противен — отвърна Киарета. — Извинете. Май не е особено учтиво от моя страна.

— Но искрено — отбеляза Клаудио като я гледаше така, все едно желаеше да добави още нещо. Жената от другата му страна го заговори, той се извини и се обърна към съседката си.

Сервираха супата и макар че беше вкусна и в нея имаше дребни късчета месо и зеленчуци, настроението на Киарета стана още по-мрачно. Купа бульон и отвратителната буца в стомаха й не покриваха очакванията й.

После разчистиха купите и слугите започнаха да внасят ястие след ястие — печен фазан, телешки дроб, говеждо месо. Връщаха се отново и отново и я питаха дали не иска още от това или онова, слагаха разноцветни купчини зеленчуци в чинията й, сипваха един сос върху едно ястие и друг — върху друго.

Яде, докато не престанаха да внасят храна. Довършваше хапката си, когато Бернардо Морозини се изправи.

— Имаме и сладкиши за вас — започна той, — но предлагам да ги запазим за по-късно, а сега да се оттеглим в другия край на портегото. Аз лично чаках прекалено дълго, за да се насладя на изпълнението на нашите гостенки. Приемливо ли е за вас? — Обходи масата с изпитателен поглед, но гостите вече отместваха столовете си назад.

Клаудио бе сред първите, които станаха от местата си.

— Синьорина — рече той и дръпна стола на Киарета. Искаше й се да се почувства изискана, когато става и му благодари, но стомахът й сякаш беше станал голям колкото главата й. Усети, че всеки момент ще се оригне, но за щастие Клаудио вече бе тръгнал да кавалерства на друга дама и никой не я чу.

Филите се събираха и двете с Антония се присъединиха към тях. Да пееш с препълнен стомах не беше толкова приятно, колкото Киарета си беше въобразявала. Чувстваше се сънлива и се страхуваше да си поеме дълбоко въздух, да не би после той да излезе от нея шумно като експлозия. Но отразената от мраморните подове музика звучеше невероятно богата и различна в сравнение с онова, което чуваше от балкона на църквата, а по лицата на гостите бе изписано такова одобрение, че след няколко минути почувства как гласът й струи от нея, подобно на топлина от въглени.

Дойде време за изненадата. Антония беше казала на маестрата кои са любимите песни на баща й и маестрата бе избрала една, не твърде неприлична за момичетата.

След кратката интродукция на лютня, Киарета подхвана солото си:

Видях гълъб да се спуска от небето

и да каца в моята градина,

Върху гърдите си сгъна двете си крила,

а в човката си държеше цвят…

Антония и останалите фили се присъединиха към пеенето, гласовете им изпълниха портегото.

Искаш ли да усетиш аромата на любовта?

Мирисът е твърде великолепен за такова малко цвете.

Момичетата завършиха песента, а бащата на Антония избърса очите си. Киарета се огледа, замаяна от бурните аплодисменти. Опита да види дали Клаудио също ръкопляска, но не го откри. Вместо това погледът й се спря върху избраника на Антония. Забеляза в очите му нещо по-различно, някакво скрито изражение, което не разбра. Без да знае защо, изведнъж усети кърпичките, притиснати към ребрата й. Извърна взор и повече не го вдигна, докато аплодисментите не стихнаха.

Нощта се спускаше, когато фили ди коро слязоха по стълбите и започнаха да се качват на гондолата, която щеше да ги откара обратно у дома. Неколцина от гостите щяха да ги придружат до „Пиета“, сред тях — Клаудио и кандидатът за ръката на Антония. Мъжете седяха на чист въздух, докато момичетата се скупчваха в кабината, треперещи от влажния въздух.

Киарета бе твърде изморена, за да приказва, затова отпусна глава на рамото на момичето до нея и се заслуша в бъбренето наоколо. Затвори очи и се върна към мечтите си да бъде кралица в къща като тази, да има съпруг, който да е по-млада версия на бащата на Антония, но също толкова мил и щедър. Щеше да носи перли в косите си и цветя, затъкнати в деколтето…

Трябва да се беше унесла в сън, защото следващото нещо, което усети, бе удрянето на гондолата в дока. Излезе от кабината и забеляза, че мъжете, които ги изпращаха, си бяха сложили черни шапки и наметала, а лицата им бяха скрити зад бели маски. Клаудио стоеше на дока и все още държеше маската си в ръка, докато даваше нареждания на гондолиера да се върне без тях.

Когато Киарета се прехвърляше през релсите на гондолата, един от маскираните мъже я хвана за ръката. Повдигна я и ръцете му се плъзнаха под долната й фуста, докоснаха краката й зад коленете, а пръстите пропълзяха нагоре по бедрата й, почти до самия им край. Поразена, тя се отскубна и не се обърна, докато не стъпи на дока. Тогава погледна назад и съгледа червената жилетка изпод гънките на наметалото му, както и златния ръб на черната кесия, отразил светлината на факлите.