Лоръл Корона
Четирите годишни времена (23) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Двайсет и втора глава

Вратите в двата края на портегото в лятната вила на семейство Морозини бяха широко отворени, за да може дори най-слабият полъх на вятъра да проникне в стаята. Юлският ден бе задушен поради влагата, идваща от ливадите и каналите, и към средата на следобеда вече беше неприятно да се стои както вън, така и вътре.

Киарета излезе на предното стълбище и погледна към небето с надеждата кратка буря да разхлади въздуха преди гостите да започнат да пристигат. Носеше копие от четирите сонета, които щяха да акомпанират музиката по време на тазвечерния концерт и сега сведе поглед към този за лятото.

— „Под тежкия сезон на задушното слънце — зачете тя, отмятайки влажния кичур коса от челото си, — хора и зверове линеят, а боровете са опърлени.“ — Вивалди го беше уловил така точно.

Проследи как баржа се завързва за дока на канала. Първа от нея изскочи Доната и хукна през тревата. Бяха твърде далеч, за да ги чуе, но Киарета видя как Бесина вика след момиченцето, а Доната прави широк завой, разперила ръце като криле на птица и се втурва обратно към бавачката си. Междувременно слугата, който караше лодката, взе Мафео от ръцете на Бесина и го сложи да стъпи на дока. Киарета видя как синът й, вече почти на четири, поглежда надолу към краката си, докато свикваше с неподвижния док под тях. После и Мафео пое през тревата, настигна сестра си, докато тя изминаваше последните няколко метра, делящи я от Бесина.

Киарета виждаше как бавачката се кара на Доната, задето се е отдалечила. Познаваше всеки жест на дъщеря си и сега я гледаше как провесва глава и се поклаща напред-назад, докато я мъмреха. После Бесина каза нещо и Доната отново хукна, като този път подвикна на Мафео да я последва. Бесина пое след децата и ги настигна, когато те спряха да наберат цветя от леха покрай пътеката. От близкия храст изхвръкна пеперуда и те хукнаха след нея. Вече бяха достатъчно близо и Киарета чуваше смеха им.

Доната се спря с лице към къщата и протегна пръст към пеперудата с надеждата да кацне на него. Киарета се скри зад една от колоните на портата. Ако я видеха, щяха да се спуснат към нея, а тя искаше да ги погледа още малко. Бесина беше истинска благословия, достатъчно млада, за да е с лек характер, но наясно и по въпроса точно колко свобода трябва да се дава при отглеждането на патрицианските деца. Майката на Клаудио изобщо не одобряваше Бесина, настояваше Киарета да наеме кисела стара бавачка, препоръчана от някого си. Тя щяла да знае как да възпита децата подобаващо. На Киарета й бе прозвучало така, сякаш възпитанието не бе нищо повече от човешката версия на отглеждането на кон. Първостепенно значение имаше ролята, която изпълняваха хората, а чак след това идваше ред на личността им — в това вярваше Джустина — а и окуражаването на второто можеше само да доведе до проблеми.

„В крайна сметка всеки се оформя като личност — беше си помислила тогава Киарета. — За нещастие, твърде често свършва като теб, Джустина.“

Доната заподскача. Опитваше се да пъхне цвете в ръката на една от статуите покрай пътеката към вилата. Мафео протегна ръчички към Бесина, искаше бавачката да го вдигне, за да стори като сестра си. Мафео беше твърде малък да прави каквото и да било друго, освен да гони пеперуди, да казва „моля“ и „благодаря“ и да не вдига шум, когато му се каже. Но един ден момченцето с широко и щастливо лице, което толкова напомняше на бащиното му, щеше да е член на Великия съвет, да се присъедини към Конгрегационе на „Пиета“, да води гости в ложата си в „Театро Сант Анджело“ и във всяко едно отношение да бъде венециански благородник. „Във всяко отношение — помисли си Киарета, включително що се отнася до живота извън семейството и толерантността към личния живот на собствената му съпруга.“ Беше трудно и до известна степен болезнено да си представи как момченцето на тревата пораства и се изправя лице в лице с разочарованията и омърсените удоволствия от света на възрастните, но, както на всички други, така и на него щеше да му се наложи да го направи.

Седемгодишната Доната изживяваше детството си със скорост, която удивляваше майка й. Само след няколко години трябваше да реши съдбата й. Клаудио беше съгласен с нея, че макар възможностите за избор на Доната да бяха ограничени, те щяха да са си нейни и ако тя решеше да се омъжи, щеше да има правото да бъде сериозно изслушана за личността на бъдещия й съпруг.

„Каква щастлива жена съм — помисли си Киарета. — Със силен добър съпруг и две красиви деца, които да обичам.“

Наистина ги обичаше. Не разбираше защо такъв огромен брой венецианци смятаха за вулгарна проявата на толкова обич, пък и не я интересуваше. Щеше сама да кърми децата си, ако Джустина, а и Клаудио, не бяха категорични, че е нещо, което никоя Морозини не може да направи. Компромисът, който постигнаха, бе, че никое от децата не биваше отпращано, когато трябваше да се храни. Едва ли беше минал и ден от раждането им насам, през който да не бе прекарвала известно време с тях, а близостта им бе създала условия Клаудио също да се привърже силно към дъщерята и сина си. Той често се чудеше, понякога с известна доза завист, колко различно е тяхното детство от неговото. В подобни моменти Киарета винаги вътрешно се усмихваше, но не казваше нищо. Човек с родители нямаше как да разбере какво означава да ги нямаш, макар от някои родители да можеше да се изисква още по отношение на представите им за възпитание.

Мафео стигна до първото стъпало на къщата и с мъка се заизкачва нагоре. Доната вдигна полите на роклята си и запрескача стъпалата, като ги броеше на глас.

— Мама! — извика тя, когато зърна крайчеца на роклята на Киарета иззад колоната. — Защо се криеш?

Доната се скри зад друга колона, погледна към майка си и се закиска. Мафео хукна право към Киарета и я хвана за полата, после погледна назад към Доната, все едно е спечелил състезание. Киарета се наведе да го прегърне и той забеляза влажното й лице.

— Тъжна ли си, мама? — попита я.

— Не, любов моя — отвърна тя, избърса страните си и го целуна. — Мама е много, много щастлива.

Бяха се събрали тъмни облаци, разнесе се първият тътен, сякаш се откъртваше клон от дърво. Децата се скупчиха около Киарета и се хванаха здраво за полата й. Бесина ги поведе навътре, но Киарета остана на верандата да наблюдава бурята.

На дока спря малка баржа. На палубата се виждаха две жени в ярки летни рокли и огромни шапки с воалетки, скриващи лицата им. Докато гледаха към заплашителното небе, мъж в свещенически одежди излезе от кабината. Под тривърхата му шапка искреше червената му коса. Точно когато скочи на брега, в небето проблесна светкавица и рукна силен дъжд. Жените изчезнаха в кабинката, а мъжът тръгна през дъжда.

— Маестро Вивалди — възкликна Киарета, щом свещеникът приближи. — Виждам, че сте успял да си осигурите превоз от Венеция. — Опитваше се да звучи като любезна домакиня, но сама долавяше обвинителните нотки в тона си. Мадалена може и да е запленена от музиката му, но що се отнасяше до нея самата, този човек бе оплескал живота си и колкото по-скоро привършеше концертът му, толкова по-добре.

— Да, доста голяма случайност. Анна — Ла Джиро — побърза да добави, — трябва да пее в Падуа утре. Със сестра й предложиха да ги придружа дотук, а аз съм просто един беден музикант…

„Млъквай!“ — помисли си тя и го прекъсна, като се обърна към слугата, застанал до входа на къщата.

— Заведи маестро Вивалди в стаята му и се погрижи дрехите му да бъдат изсушени.

— Наистина трябва да вървя — рече тя на госта си и без да му се извини, прекоси портегото и изчезна нагоре по стълбите.

 

 

Мадалена чакаше сестра си в покоите й, за да пият чай.

— Маестрото е тук — осведоми я Киарета.

— Добре — отвърна Мадалена.

— Докараха го онези жени.

Удивлението, изписало се върху лицето на сестра й, беше много кратко и Киарета изобщо не го забеляза.

— Колко удобно — отбеляза Мадалена, след като се овладя.

Киарета позвъни на Зуана и й поръча да им донесе чая.

След като прислужницата излезе, тя се извърна към сестра си.

— Как се разбираш с дон Вивалди след… — замълча, не беше сигурна с какви думи да завърши въпроса си.

Мадалена сви рамене.

— Аз съм добре. Нямам никакъв проблем да работя с него.

Киарета се изненада, че сестра й можеше да говори толкова спокойно за него, макар червенината, избила по страните й, да издаваше наличието на поне мъничко чувство.

— Никога не съм разбирала как успяваш да си толкова спокойна, когато става дума за човек, наранил те толкова много. Предполагам истински късмет е, че ти никога не се влюби в него. Сега най-вероятно щеше да го мразиш.

Мадалена не знаеше какво да отвърне, за миг се изкуши да остави думите на Киарета без коментар. Но възможността бе изключително рядка. Седеше в удобната стая в дома на сестра си, не ги разделяше решетка, нищо, нямаше кой да ги слуша. Внезапно я обзе желанието да разкаже всичко на Киарета.

— Когато бях малка, за мен той беше като рицар кръстоносец, пристигнал на галоп в „Пиета“ да ме спаси. — Тя вдигна поглед към сестра си. — И той го направи, наясно си. Никога не го забравяй. Каквото и да става със сестрите Джиро, никога не забравяй какво е направил за мен.

Не бе забелязала кога Киарета е взела ръката й в своята.

— Но мисля, че когато пораснах, осъзнах как животът ми принадлежи единствено на мен самата. И не е продължение на нечий чужд живот. Каквото и да ни набива в главите „Пиета“ почти всеки час, животът си е мой.

Най-после забеляза ръката на Киарета и започна да си играе с пръстите й, докато събираше мислите си.

— Когато отидох в къщата му и Ла Джиро се появи… Странно е, че го казвам и не мога да обясня какво точно се случи — продължи Мадалена, — но онзи следобед за първи път дълбоко в себе си осъзнах, че той е бил искрено загрижен за мен. Изпълнена съм с огромна лоялност към него, макар да трябва да призная, че като цяло е твърде глупав човек с невероятна дарба.

— Значи в крайна сметка го обичаш, пък макар и малко. — Лицето на Киарета беше сериозно.

— Съществува ли такова нещо като „малко любов“? Не така съм си го представяла. — Мадалена спря и се замисли. — Сега в негово присъствие се чувствам в безопасност. Не виждам как би могъл да ме нарани отново, защото нямам нужда от него и поради това ми е по-лесно да си отворя сърцето. И не мисля, че той има някаква представа колко ми е скъп.

Погледна към Киарета с продължителна, изпълнена с обич, усмивка.

— Нали се сещаш за конете, при които онзи ден по време на пикника заведохме момичетата да ги нахранят? Ако протегнеш пълна с храна ръка, конете ще се втурнат насреща ти, но нима през останалото време ги е грижа за теб? И ако някой им носи храна, има ли значение за тях какъв човек е? Същото е и с Вивалди. Не искам особено много да е покрай мен, но не мога да си представя никога да не се връщам при него, независимо от обстоятелствата.

Двете замълчаха.

— Трябва да си почина — рече накрая Мадалена и леко издърпа ръката си. — Киарета, това, което ще чуеш тази вечер е най-забележителната музика, писана някога, сигурна съм.

— Хмм. Може и така да е и се радвам, че си в мир с Вивалди, но трябва да призная: ще се радвам, когато той си замине. — Тя се изправи. — Имам много работа. Можеш ли да намериш стаята си или искаш да те заведа?

— Ще се оправя — увери я Мадалена. — Винаги успявам. — Забелязвайки озадаченото изражение на Киарета, добави: — Да си намеря пътя. И ти ме научи на това.

 

 

Гостите пристигнаха, когато под синьо-бялото небе, откъм дърветата звучеше дрезгав птичи хор. Вивалди беше настоял концертът да започне, докато публиката все още разполагаше с достатъчно светлина да гледа през прозорците зад оркестъра, където лекият ветрец, поклащащ листата, щеше да наведе на мисли за пролетта. Ако всичко вървеше по план, щяха да завършат със зимния концерт, когато небето започнеше да избледнява на смрачаване.

Беше се преоблякъл и сега носеше черен кадифен жакет над поръбена с дантела риза, тесни панталони и бели чорапи. Мадалена бе облечена в червената скромна рокля на „Пиета“, а филите — в ефирни бели рокли, в чиито деколтета бяха забодени разноцветни летни цветя.

Вивалди изсвири първите ноти заедно с другите цигулки, докато виолата да гамба ковеше енергично континуо. Филите изпълниха началната част веднъж без него и после дойде неговият ред. Засвири, имитирайки песен на птица, а Мадалена и Корнелия се включиха с весел отговор.

Зад тях, върху посаденото в саксия дърво в лоджията, кацнаха две кадънки, наведоха главички и се огледаха наоколо, сякаш повикани от музиката. Облаците се движеха бавно по небето, докато оркестърът се разтапяше в бълбукащите звуци на поток. Виолата да гамба, твърде тежка по звучене за сцената, отстъпи място на звънтящо континуо, излизащо изпод клавишите на клавесин. Филите придаваха нюанси на всяка нота, преди да се върнат към основната мелодия в минор и да продължат с драматично движение на лъка към описанието на пролетен дъжд. Точно когато започнаха да поемат все по-нагоре, за да изобразят отлитането на птиците, двете кадънки също отлетяха и публиката зашумя, удивена от съвпадението. Вивалди подхвана следващата си солова секция, противопоставяйки на отлитането на птиците развълнуваната мелодия на оркестъра, преди спокойствието пак да се възцари и птиците, или поне онези от мелодията, да се завърнат.

Когато първото действие свърши и започна второто, публиката се взря в копията от сонетите, които бяха открили върху столовете си. Цигулките свиреха нежно вибриращо остинато, навеждащо на мисълта за лек бриз, развяващ тревата, докато Вивалди изпълняваше провлачена мелодия, описваща как овчар протяга ръце и се намества, докато спи под дърво. Само лаенето на кучето му, изпълнявано от чело, нарушаваше перфектното спокойствие на сцената.

Мелодията на лятото беше задушна, събуди неподвижността на горещ следобед, наситен с мухи и комари. Кукувица, гугутка и кадънка подхвърчаха и пееха в клоните на дърветата. Внезапна буря, тътнеща и жестока, доведе до края на летния концерт.

Есента беше време за празнуване. Цигулките свиреха дрезгава имитация на гайди, дървените флейти изобразяваха танцуващи селяни. Виното скоро доведе до пиянство и солото на Вивалди проследи спъващ се селянин, който напусна сцената и незабелязан от никого падна на земята, докато гуляят продължава.

Киарета и Клаудио стояха един до друг в алкова. До тях, пред наскоро изрисувана фреска върху стената, върху която се виждаха Мафео и Доната, надничащи през една фалшива врата, стояха самите деца. Опитваха се да не се смеят, докато се облягаха на собствените си портрети и имитираха жестовете на родителите си. Клаудио махна към тях, за да види дали Киарета ги е забелязала, а тя му отвърна като хвана ръката му и я стисна.

Някои от публиката продължаваха да се консултират с програмите си, но до момента мнозина вече бяха раздразнени от предизвикателството, което представляваха сонетите и непредвидимите звуци, долитащи откъм оркестъра. Няколко дори се обърнаха да погледнат към банкетната маса, за да видят как върви сервирането на вечерята. До четвъртия концерт шумът от тела, наместващи се неспокойно върху столовете, не можеше да бъде изтълкуван погрешно.

Първи започнаха басите, последвани от цигулките с техните нервни трели, които изобщо не бяха замислени като мелодия, а имаха за цел да представят треперене на студа. Солото на Вивалди запрати северен вятър в музиката, доведе до разтреперани крака и тракащи зъби. Вторият момент събуди чувственото усещане от това да седиш на топло пред огъня, докато навън вали — ефект, постигнат чрез нежно ритмично подръпване на струните. Творбата завърши с плъзгащи се по леда хора, търсещи защита преди буря. Цигулката на Вивалди пищеше и подсвиркваше подобно на вятър, фучащ покрай ъглите на сградите и през клоните на дърветата. Оркестърът подсили звука до виелица, виеща надолу към басите, преди да се надигне отново, за кратко цигулките подхванаха в унисон соло, преди басите пак да снижат мелодията. После, без да позволява на публиката дори за миг да предвиди края, филите отпуснаха цигулките в скута си.

За момент гостите останаха неподвижни по местата си, без да са разбрали, че концертът е свършил. Неколцина започнаха да ръкопляскат, останалите любезно се присъединиха, но скоро аплодисментите замряха. Гостите се отправиха към масата, оглеждайки се за Клаудио, за да видят дали е време да седнат и да започнат да ядат.

Киарета бе отишла при оркестъра заедно със съпруга си. Тя прегърна Мадалена и почувства топлината на тялото й през влажната материя на роклята.

— Беше великолепна! — рече тя. Обърна се към Вивалди и добави: — Мадалена беше права. Беше изключително.

Подбираше внимателно думите си. „Четирите годишни времена“ бяха поразителни, но тя трябваше да ги чуе отново, за да разбере колко всъщност й харесват. А когато групички гости мърмореха след концерт, както правеха нейните гости в момента, критиките най-вероятно щяха да надделеят над похвалите. Представяше си какво говореха. Музиката, описваща всеки сезон, беше успокояваща и искряща, но никога за достатъчно дълго. Изкуството в дисонанса не можеше да бъде сбъркано с нищо, но мелодията не беше приятна за слуха. Лятото представяше комари заедно с бризове, а зимата се отличаваше с много повече лед, отколкото пращящи огньове, но хората не искаха да слушат музика за подобни неща. За човек, който винаги държеше да угажда на околните, Вивалди бе предложил на публиката, очакваща лека закуска през лятна вечер, огромна изненада, и то не съвсем приятна.

Киарета остави оркестъра, за да се погрижи за гостите си, но умът й беше зает не толкова с музиката, колкото с двама от музикантите. Сестра й се беше издигнала до ниво, което Киарета не можеше да разбере, нито пък някога си го беше представяла. Никой, с изключение на Вивалди, не можеше да свири по-добре от нея. Мадалена и Вивалди бяха свят на двама, макар и странен свят — дискредитиран свещеник с неоспорима гениалност и затворена девица, която свиреше така, все едно знаеше всичко за света.

 

 

Същата вечер на Вивалди му стана зле. До сутринта успя да се възстанови, но липсата на сън след напрежението от концерта го беше изтощила и не успя да се върне във Венеция с коро. Всички стигнаха до извода, че е най-добре да се върне в града на следващия ден с Киарета и децата й, които щяха да изпратят Мадалена до „Пиета“.

Времето бе достатъчно прохладно, за да могат Доната и Мафео да седнат заедно с Вивалди на палубата на баржата, но скоро на децата им омръзна и те слязоха долу да хапнат закуската, която слугите им бяха приготвили и да подремнат, скрити от вече парещите лъчи на слънцето.

Когато си легнаха, Мадалена отиде да поседи с Вивалди, а Киарета остана долу.

— Какво мислиш? — попита я той в мига, в който тя седна.

— За концерта ли? Мисля, че изпълнението на филите бе невероятно.

— Нямах това предвид. Какво мислиш за реакцията?

— Мисля, че някои от тях успяха да го възприемат като такъв, какъвто е.

— И какъв е?

— Шедьовър. Може би прекалено голям.

Той изсумтя.

— Харесвам някои от мелодиите. Може би ще мога да ги използвам отново в някоя композиция, която ще е по-лесна за разбиране.

— Аз не бих се предала толкова лесно. Навярно ще трябва да давате малки разяснения преди концертите. Да се изправите с цигулката си и да изсвирите няколко такта. Да кажете: „Това е кучето“ или „Това е бризът“.

Вивалди сякаш не я чу.

— Надцених венецианците — рече той толкова тихо и унило, та тя едва го разбра.

— Може би, но надценяването невинаги е нещо лошо. — Мадалена импулсивно погали дланта му. — Радвам се, че надценихте мен.

Очите му се стрелнаха от ръката към лицето й.

— Какво искаш да кажеш?

— Забелязахте ме, когато бях малка и настояхте да ми се даде възможност. Дайте я и на хората от Венеция.

— Давал съм им прекалено много. Коро е във Венеция, ти си във Венеция, но иначе нямам други причини да остана в този град. Музиката ми се радва на много по-добра реакция навсякъде другаде.

— Това, че аз съм във Венеция, никога не ви е задържало.

— И откъде знаеш?

— Защото си тръгнахте. Два пъти.

— Но също така и оставах, без да ми се налага.

Мадалена го изгледа втренчено, неразбиращо. Той продължи:

— Имало е моменти, в които съм се чувствал толкова обиден от начина, по който ме третираха в „Пиета“, че съм се замислял дали да не напусна, но не го правех, защото ми предстоеше урок с теб или соло, което исках да напиша за теб. Пишех музика за теб и докато бях в Мантуа и Рим, но ти никога не разбра, защото някой друг я изпълняваше.

Вивалди извърна поглед встрани. Очите му проследиха движенията на конете покрай канала, които дърпаха баржата, но той сякаш не ги виждаше.

— Понякога се чудя как така не съм разбрал, преди да положа окончателно клетва, че не съм създаден да бъда свещеник. — Пое дълбоко дъх и го изпусна като въздишка. — В мен бушуват твърде много греховни страсти.

Той погледна към Мадалена. Изражението му беше толкова тъжно, че тя почувства как очите й се наливат със сълзи.

— Бях обсебен от теб — все още съм. Църквата ще го нарече „изкушен“. — Маестрото направи опит да се усмихне. — Ето. Това е голямото ми признание.

— Бях твърде млада, за да проумея — тихо промълви Мадалена. — Сега разбирам, че всеки път, когато сте ме наранявали, сте се опитвали да ме предпазите от още по-силна болка.

Той се приведе напред.

— Не можех да ти го покажа, но беше точно така. — Той взе ръцете й в своите. — Когато ме уволниха първия път, се прибрах у дома и ти написах писмо. Завърших го и осъзнах, че не мога да ти го изпратя, без да ти създам проблеми. Сигурен бях, че няма да разбереш напускането ми, но какво можех да сторя? А когато ме наеха отново и името ти не беше в списъка с цигуларките, се чудех как да те върна обратно, без да изглежда така, сякаш съм особено загрижен за теб. Беше истинско чудо, когато те видях да влизаш, понесла калъфа на цигулката си. Имаше много подобни случаи, за които бях наясно, че ще ги изтълкуваш погрешно, но…

Той замълча и за пръв път осъзна, че стиска ръцете й. Дръпна се настрана, но Мадалена посегна и взе дланите му в своите.

— Вие сте най-хубавото нещо в живота ми — призна му. Хвърли поглед към затворената врата на кабината и добави: — Като изключим сестра ми.

Вивалди провеси ниско глава и тя почувства нещастието, което се излъчваше от него.

— Купихте ми лък, когато дори не бях атива — прошепна.

Той вдигна поглед към нея. Опитът й да го разведри, изглежда, постигна ефект.

— Обичах да те гледам как свириш — отвърна той. — Помниш ли какво ти казах първия ден, в който дойдох в онази сала?

Мадалена поклати глава.

— Казах ти, че не се страхуваш от трудното. Онова, което тогава не знаех бе, че в трудното ще бъда включен и аз.

Тя се усмихна.

— Мисля, че вече съм достатъчно голяма, за да се справя с това. — Замисли се дали да не спре дотук, но реши да продължи. — Понякога, когато си мислех как животът би могъл да бъде различен, си ни представях без „Пиета“, без църквата, без никакви грижи, освен музиката. Двама души, които свирят на цигулка и остаряват заедно. И си казвах, че понякога онова, което изглежда предопределено, просто не се случва. Но сега, когато стоя тук с вас, си мисля, че нещата са точно такива, каквито би трябвало да бъдат, и е хубаво. Вие се превърнахте в един от най-ценните ми приятели, имам живот, който обичам.

Очите му проблеснаха, докато я слушаше, после отново станаха тъжни.

— Ще ми се да можех да кажа същото за моя живот.

Отдръпнаха се един от друг и седнаха в двете противоположни страни на баржата, оставяйки разговорът да замре.

След малко Вивалди отново заговори:

— Съжалявам за всички проблеми, които моите… — затърси подходящата дума — моите действия може да са ти създали.

Пропъди насекомото, кацнало на ръкава му и се загледа след него, докато отлиташе към брега.

— Знаеш ли, сестрите Джиро имат свой собствен дом. Имам нужда от болногледачка и ти видя, че Паолина е доста добра. А Анна — пиша някои от най-хубавите си арии за нея. Но тя е толкова млада и може да бъде прекалено… взискателна.

— Забелязах. — Мадалена нямаше намерение тонът й да бъде толкова хладен след разговора, който току-що бяха провели, но не й се мислеше за сестрите Джиро. — Според мен тя ви унижава.

Преди да е успял да отвърне, Мафео и Доната отвориха вратата на кабината.

— Почти стигнахме — обяви Доната. — Погледнахме през прозореца.

Киарета също излезе с кошницата, която бяха приготвили за през деня. Докато Вивалди разговаряше с децата, тя хвърли въпросителен поглед към Мадалена и сестра й отвърна с кратка усмивка, за да й покаже, че е добре.

Баржата се удари в дока на Фусина и след минута всички бяха готови за слизане. Вивалди помогна първо на Мадалена. Застанала на кея, докато маестрото помагаше на Киарета и децата, Мадалена дочу женски смях откъм входа на таверна. Двама мъже вървяха с Анна Джиро и сестра й. Двете жени бяха облечени като за път.

Анна внезапно спря.

— Тонио? — викна тя и с клатушкане се отправи към Вивалди. — Какво е това? — Тя махна с ръка по посока на Мадалена. — Пак ли тя?

Вивалди се огледа наоколо, за да види кой може да ги наблюдава.

— Тя е моя партньорка в концерта — изсъска той.

— Бас държа, че е така!

Киарета приближи и прегърна Мадалена, замръзнала на мястото си.

— Мама, коя е тази жена? — попита Доната.

Анна приближи лицето си на сантиметри до това на Вивалди.

— Писна ми! — рече тя завалено. — Намери си друга певица. Намери си друга болногледачка. — Докато говореше, залиташе изключително силно и трябваше да се хване за ръката му, за да не падне.

— Анна. Анина! — умолително рече той. — Престани!

Анна Джиро отново махна към Мадалена с отрепетиран жест на оперна дива.

— Избирай, Тонио! Тя или аз.

Киарета хвана Мадалена за лакътя.

— Да вървим.

Мадалена кимна, но се дръпна.

— Чакай.

Изправи се точно срещу Анна и я погледна в очите. Певицата отстъпи назад и очите й блеснаха, не беше сигурна какво ще направи съперницата й.

— Синьорина Джиро — каза Мадалена. — Аз не позволявам да бъда избирана.

Обърна се към Киарета и я хвана за ръка.

Отдалечиха се към дока, където ги чакаше гондолата на Морозини, без да поглеждат назад.

 

 

Щом се настаниха в кабината, Мафео захленчи:

— Не я харесах, мама.

— Нито пък аз.

— Мадалена? — Доната коленичи на седалката, за да вижда по-добре леля си. — Какво имаше предвид? Защо не пожела той да избере теб? Нима не те харесва повече от нея?

Мадалена погледна към Киарета и сестра й прочете молбата й за помощ.

— Той харесва Мадалена повече, скъпа моя. Но нейният живот… и твоят, и този на Мафео, и моят…

— И този на папа и на Андреа — добави сериозно Мафео, сякаш рецитираше списък с имената на хората, за които се молеше всяка вечер.

— Да, любов моя. И този на папа и на Андреа. Искам да кажа, че животът на всеки си е само негов. Никой не може да ти каже „Избрах те“, ако не искаш да бъдеш избран.

— Но аз искам да съм избрана. — Доната се беше приближила да седне до майка си.

— Знам — отвърна Киарета и я прегърна. — Приятно е да те забелязват, нали? И е приятно да знаеш, че някой те мисли за специална. Но има нещо, което е много по-хубаво от това да бъдеш избран.

— Какво е то?

— Да избираш сам.