Лоръл Корона
Четирите годишни времена (14) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Тринайсета глава

Към средата на лятото богатите от Венеция вече бяха избягали в провинцията за годишното празненство виледжиатура^[1]. Морските течения бяха отнесли по-голямата част от мръсните води на Канале Гранде, но останалите в града трябваше да се примирят с миризмата на сяра и загнили боклуци, издигаща се над по-малките канали и площади от вътрешността. „Пиета“ се намираше на лагуната и беше спасена от най-лошото, но все пак момичетата изнемогваха от жегата и се опитваха да се скрият от нея в сенчестите участъци на двора или в стаите, където проникваше лек бриз.

Въпреки всеобщата апатия, Мадалена никога не беше виждала Вивалди толкова възбуден. Белите копринени ризи, по които се събличаше заради сгъстения морски въздух, бяха прозрачни от пот и разкриваха бледата кожа на гърдите и шията му. Той нервно тропаше с крак, когато на репетиции се губеше време покрай счупени духови инструменти, скъсани струни и от устата му изригваше поток от думи на латински, които звучаха по-скоро като ругатни, отколкото като молитви.

Най-страшните му избухвания изригваха в отсъствието на ативите и на тях ставаха свидетелки сото маестрите. За разлика от останалите, Мадалена познаваше нрава на Вивалди отпреди, особено в моменти, когато се опитваше да балансира нов оперен сезон и задълженията си към „Пиета“. Отдавна беше стигнала до заключението, че най-добрият отговор при такива случаи бе да си намери каквато и да е работа и да изчака маестрото да се успокои.

Сото маестрата на всяка група инструменти сядаше сама с Вивалди, за да преминат заедно през всяка нова композиция преди началото на репетициите. Когато идваше редът на Мадалена, тя обикновено биваше толкова разсеяна поради разнообразните си задължения и нямаше време да се замисли колко различен беше тонът на срещите им от по-ранната й младост. Затова една сутрин й дойде като шок, когато той отпусна цигулката в скута си и й призна, че не знаел какво щял да прави без нея.

— Когато свирех тази мелодия в Падуа, музикантите винаги изоставаха с половин такт и трябваше да се боря с тях, за да ги накарам да я изсвирят така, както съм я написал.

Очите му се навлажниха.

— С теб винаги е по-добре. Разчитам на това.

Нежността в гласа му изненада Мадалена и за момент защитната стена, която беше издигнала, за да се предпази от него — нейният професионализъм, отговорностите й, зрелостта й — изчезна и тя отново се почувства като малкото момиче, което живееше за комплиментите му и за интимните мигове с него.

„Това беше тогава, сега си е сега — казваше си тя, опитвайки се да пропъди чувството на неловкост, което караше сърцето й да тупти по-бързо. — Не искам отново да изпитвам същото към него, както навремето.“

Вивалди извади цигулката си от калъфа.

— Виждаш ли нещо различно? — Отне й няколко секунди да забележи, че беше преправил инструмента си: грифът се спускаше почти до магаренцето на цигулката. — Можеш ли да се досетиш какво се постига по този начин? — попита я той, взе лъка и изсвири най-високия тон на една обикновена цигулка, после заподскача от интервал на интервал, докато пръстите му не можеха да стигнат по-надолу.

— Погледни сега тази. — Вивалди прокара пръсти по дървената част на лъка си, за да покаже как извивката е намалена. — Експериментирах у дома. Опитай се да направиш същото с твоята цигулка — и засвири от най-високия до най-ниския интервал и обратно.

— Не мога — отвърна Мадалена. — Знаете, че лъкът ми веднага ще отскочи от струните.

— Но не и с моята цигулка! — Лицето му розовееше от вълнение. — Ще покажа на Венеция нещо изключително невероятно и на следващия ден, когато се събудят, всички ще се чудят дали не е било сън. Само почакай да видиш, Мадалена Роса, само почакай.

 

 

Концертът в задушната църква вървеше към своя край, когато Вивалди засвири каденцата^[2], за която беше говорил на Мадалена. Тя започна както обикновено, с полет на бързи ноти, водещи към няколко такта, звучащи като селска жига. Изсвири кратка музикална фраза, повтори я с нарастващи по височина тонове, изкачваше се по-нагоре и по-нагоре, и по-нагоре, все по-близко и по-близко до магаренцето на цигулката, извиваше лъка си, докато звуците, които излизаха изпод него вече не бяха звуци на цигулка, а на птици, чуруликащи в короната на дърво. Посегна към най-ниската струна, добави една-единствена нота в синкоп, преди да понижи, повеждайки останалата част от оркестъра към жизнерадостните финални тактове.

— Хареса ли ти? — попита я той после.

— Мисля, че през цялата каденца не смеех да дишам.

— Добре — кимна той, затвори калъфа на цигулката си и триумфално го потупа.

Мадалена изпита облекчение, че не е забелязал липсата на отговор на въпроса му. Каденцата по-скоро бе предизвикателство към слушателите, а не красиво произведение, гениална, но не толкова приятна. Звънеше в ушите й в продължение на дни.

 

 

Вивалди се оказа прав. Каденцата му се превърна в основна тема на разговор във Венеция. Но макар на следващата седмица да влезе в „Пиета“ с леката стъпка и изправените рамене на победител, скоро пак се зарови в работата си.

Сватбата на Киарета беше след няколко месеца и срокът да се напише музика за нея ставаш все по-кратък. За нейното последно появяване пред публика той композираше роля в нова оратория. Всичките пет солови партии, мъжки и женски, на „Джудит Триумфираща“ трябваше да бъдат изпълнени от фили ди коро. Останалите певици щяха да формират хора на еврейките, ако гласовете им бяха високи, или нападащите ги вавилонци, ако гласовете им бяха по-плътни. В ораторията щеше да вземе участие всяка музикантка и певица от коро, щяха да бъдат включени дори много от пенсиониралите се и инициатите, така, че мощната армия на Навуходоносор и героичната съпротива на Джудит да не звучат неубедително. Залите на „Пиета“ кънтяха от инструментите на филите, които свиреха не само на обичайния набор от духови и струнни инструменти, но също биеха барабани и надуваха тромпети.

Грандиозният финал през ноември щеше да се предшества от двумесечни концерти и стресът, на който бяха подложени ръководителките на коро, беше по-голям от всичко, което Мадалена беше изживявала до момента. Вивалди беше на път да се срине. Няколко дни преди първия за сезона концерт една сестра влезе на пръсти в залата и шепнешком помоли Мадалена да отиде с нея. Маестрото, излязъл от репетиции преди около час, бил намерен в коридора бездиханен. Отнесли го направо в болницата, където сестрите успели да го съживят с ароматни соли, но понеже чули, че Мадалена знае по-добре от тях как да се справя с тези негови пристъпи, я повикали на помощ.

Тя влезе в лазарета и завари Вивалди с обичайния му тен и подобрено дишане. Сестрите подреждаха наоколо, но точно когато Мадалена прекрачи прага, ги повикаха при пациентка, получила удар. Всички се спуснаха навън, оставяйки наоколо безпорядък. Изведнъж Мадалена и Вивалди се оказаха сами.

— Никой друг не е толкова загрижен за мен — промълви той леко задъхано. — Виж колко бързо пристигна.

Мадалена не седна до него, макар той да й направи знак. Приближи до плота и започна да сгъва влажните кърпи и да подрежда по групи шишенцата и кутийките с ароматни соли. Откакто се беше завърнал в „Пиета“, тя бе успявала да избягва да остава насаме с него, ако нямаха някаква съвместна работа, която напълно да ангажира вниманието им.

„Той няма нужда от мен. Трябва просто да си намеря някакво извинение и да си тръгна“, помисли си, но любопитството й надделя и остана да чуе какво ще й каже Вивалди.

— Сестрите изглеждат доста добре подготвени — отбеляза тя. — Бих казала, че са се погрижили много добре за вас.

— Те са сестри. Биха направили същото за всеки. — Вивалди шумно въздъхна. Мадалена прекъсна заниманието си и се обърна. Той я гледаше.

— Живея сам — продължи маестрото. — С изключение на слугиня, на която плащам да ми приготвя вечеря и да разчиства след мен. — Той се изправи и се зае да оправя дрехите си, умишлено избягвайки да гледа към нея. — Често се чудя какво би било, ако не бях положил клетва да служа на Бог, ако имах някого, който да се грижи за мен, защото така е решил.

„Защо ми говори такива работи?“

— Когато дойдох в „Пиета“… Може би не трябва да ти го казвам… — извърна с гръб към нея. — Нямах търпение да те видя. Ти си най-истинският и най-искреният човек, когото познавам. — Очите му я обгърнаха, когато тя се изправи срещу него, притиснала гръб към плота. — Гледам те сега, толкова зряла, напреднала и… — Очите му проблеснаха и гласът му трепна — леко, но забележимо. — И съм толкова горд.

Той облегна гръб на възглавниците и пак й направи знак да седне до него, но тя остана на мястото си. Вивалди отпусна ръце върху коленете си и започна да се поклаща напред-назад, леко и нервно.

— Не ме разбирай погрешно — продължи той. — Стореното сторено, но не мога да не завиждам на мъжа, който ще се ожени за теб.

„Трябва да си тръгна — каза си тя. — Трябва да го укоря, че си позволява да ми говори така, а после да изляза от стаята.“

Вивалди вдигна поглед към нея, най-сетне беше забелязал продължителното й мълчание.

— Казах твърде много.

— Да, така мисля.

— Прости ми. След пристъп винаги съм по-искрен от обикновено. Сякаш може би предчувствам, че следващият би могъл да отбележи моя последен земен миг, затова не искам да оставям нещата незавършени.

— Може би.

— Мадалена, погледни ме. — Вивалди се изправи, обърнат с лице към нея, но не направи опит да я доближи. — Няма да казвам нищо повече, обещавам. Но искам да знаеш, че ценя моментите, които съм прекарал с теб повече от всички други в живота си. Дълбоко ще се натъжа, ако думите ми са те накарали да се чувстваш неудобно от присъствието ми.

— Не — отвърна Мадалена. — Няма. Имат нужда от мен за репетицията. — Кимна леко, обърна се и напусна стаята.

В следващия половин час Мадалена пропускаше встъпителните си знаци, четеше погрешно ролята си. Накрая остави лъка. Оправда се с главоболие и помоли да я извинят, задето ще се оттегли. Легна на леглото си в тихата стая, но не можа да си обясни какво я притесняваше повече — това, което Вивалди беше казал, или обещанието му никога повече да не й говори по този начин.

 

 

Мадалена не сподели с Киарета за изреченото от Вивалди. Помнеше с колко напрежение се насищаше връзката й със сестра й навремето, когато се намесваше името на Вивалди, и не желаеше да съживява онова, което бяха оставили зад гърба си. Но да се довери на сестра си щеше да е трудно и по друга причина. Дори преди срещата й с Вивалди в болницата между сестрите се беше възцарило неловко мълчание заради спор между Киарета и маестрото. Водещата роля, тази на Джудит, трябваше да бъде изпълнена от глас, достатъчно драматичен, за да накара публиката да си я представи как реже глава с едно замахване на сабята, а гласът на Киарета беше твърде сладък. Тя прие, че последната й роля няма да е главната, но конфликтът започна не на шега, когато Киарета разбра, че Вивалди не е написал дори втората по важност роля за нея. Вагаус, евнухът — слуга на Холоферн, генерал на Навуходоносор, щеше да се изпълнява от Барбара, която — Киарета бе убедена в това — Вивалди подготвяше да заеме нейното място.

Киарета беше слисана.

— Това е моето последно изпълнение и какво — играя прислужницата! — извика тя, размахвайки нотните листа пред лицето на Вивалди.

— Съжалявам — каза й той. — Не мога да рискувам да ти дам по-голяма роля. Нямаш време за репетиции. Страхувам се, че ще ти е трудно да се справиш дори с това.

— Аз съм най-добра от всички в четенето на ноти от прима виста! — възрази Киарета. — Можеше малко да промените тоналността. Щях да направя ролята на Барбара или да пея Озиас. Той се появява чак накрая и неговата партия е по-кратка, така че ще има по-малко за учене. И ще съм последна. Ще ме запомнят.

— Вярно — кимна Вивалди. — Но не става дума само за броя на нотите, които ще трябва да изпълниш. Какво впечатление искаш да създадеш? Да не искаш публиката да те слуша в ролята на мъж — слуга? И още по-лошо — евнух?

Киарета трябваше да признае, че иска последното впечатление, което ще остави, да е на красива жена и въпросът приключи, докато той я върна обратно към апокрифна история, за да отбележи, че е създал образа на Абра, само за да й предложи подходяща роля.

Киарета изригна повторно, когато видя партитурата за четирите й арии. Искаше да изпълни само две от тях. „Скучна“, беше присъдата й за третата, а „отвратителна“ бе най-милата дума, която можеше да намери, за да изрази отношението си към последната мелодия, която някога щеше да изпълни пред публика.

— Обеща, че ще напише ролята за мен, но само чуй! — и нескопосно изпя последната ария една вечер в стаята им.

Мадалена в продължение на седмици се опитваше да се изяви като помирител, но трябваше да се съгласи, че музиката звучеше като маршовете, които измисляха момчетата на село, когато играеха на войници.

Киарета не можеше да изкара репетиция, без да заръмжи или пък напълно да млъкне от раздразнение, преди да е стигнала до финала. Мадалена се опита да накара сестра си да види нещата през погледа на Вивалди: той разказваше история и тя просто изпълняваше една от многото роли, но Киарета я накара да замълчи, като я обвини, задето го защитава.

Солистките репетираха само своите партии и войната отново избухна, когато Киарета видя как всички части от ораторията се връзват една с друга. Финалната й ария щеше да е последвана от друга, изпълнявана от Барбара. Филя на име Джулия играеше Озиас, губернатора на окупирания еврейски град Бетулия, и всъщност тя щеше да изпълнява последната ария и един речитатив^[3].

— Това са последните ноти, които ще изпея! — Киарета захвърли партитурата на пода при следващата си репетиция насаме с Вивалди. — Мразя ги! А вие още повече влошавате нещата, като написвате следващата ария много по-добре, така, че те ще ме забравят още преди да съм имала време да отстъпя от решетката!

— Киарета, как е възможно една слугиня да изпълнява последните думи в оратория? Важна е историята. — Вивалди говореше с равен натъртен тон, сякаш обясняваше неприятен факт на разглезено дете. — Героите имат значение.

— На публиката няма да й пука, ако ще Холоферн да пее с отрязана глава — отвърна Киарета. — Те идват да слушат певиците.

Лицето на Вивалди почервеня.

— Те идват, за да чуят музиката — рече той. — Важна е цялата композиция, не само ти.

Киарета отказа да вземе участие в следващата репетиция и когато Вивалди без коментар я замести с начинаеща певица, тя му изпрати съобщение, че изобщо няма да пее в продукцията.

— Катерина се надува и се държи така, сякаш наистина е Джудит, а аз съм нейната прислужница. Не забелязваш ли как ми се подхилква Барбара? — Киарета закри лице с ръце и заплака, докато седеше до сестра си в стаята. — А също и Джулия. Защо ми причинява всичко това?

Мадалена беше наясно, че заплахата на Киарета да не участва, е блъф. Последното й изпълнение щеше да е по време на литургия в седмицата преди представянето на ораторията, а тя нямаше да понесе да не пее отново.

— Сестра ти е направо невъзможна — подчерта Вивалди пред Мадалена през почивката на една от репетициите, докато Киарета изпускаше парата в стаята си. — Да заплашва, че няма да пее? Направо нелепо. Фили ди коро правят каквото им се каже. Да решават дали една роля е достатъчно добра за тях, или не? Та това не е по-различно от оперните диви! — Той потръпна. — И, между другото, какъв е шансът Конгрегационе да подминат възможността да изкарат пари от едно последно изпълнение, само за да погъделичкат егото на сестра ти? Пък и малко вероятно е новото й семейство да приеме спокойно внезапните й избухвания. — Раздразнението в гласа му беше примесено с гняв и горчивина. — Не. Тя ще пее.

— Говорите така, сякаш вече не я харесвате — отбеляза Мадалена.

— Съвсем не е така. Ужасно я съжалявам. Както и себе си, и теб, и всички. Ти вече никога няма да свириш, докато тя пее. Аз никога вече няма да мога да композирам за нея. Хората, които идват в църквата, няма да чуват гласа й. И това е нищо, като се има предвид какво изживява тя, като знае какво ще загуби. Киарета се отличава с дарба, която едва имаше време да развие, но никога няма да се радва на десетилетие слава.

Той поклати глава.

— Не, дори през последните няколко седмици, докато ми разиграваше сцени и обиждаше музиката ми, не съм спрял да я съжалявам. Чудех се какво бих правил аз, ако църквата ми кажеше, че не мога да свиря на цигулка. — Вивалди замълча. — Честна дума, не мога да си го представя. Бог да ми е на помощ, но мисля, че по-скоро бих умрял.

 

 

Слабият звук на барабани и тромпети се усилваше, докато Киарета и Мадалена вървяха по коридора към стълбището, извеждащо на балкона на църквата. Киарета спря за момент пред вратата.

— За последен път се изкачвам по тези стълби.

Мадалена не каза нищо. Посегна и се престори, че оправя ръкава на сестра си, просто за да има повод да я докосне. По коридора се зададе момиченце на около десет години, понесло кана с вода. То не откъсваше поглед от Киарета, докато не се изравни с нея, после сведе глава, измърмори някакво извинение и се заизкачва нагоре.

— Трябва да съм изглеждала по същия начин — каза Киарета, като гледаше как момиченцето внимава да не разплиска водата по стълбите, — когато се прокраднах нагоре и открих Микиелина. Беше толкова отдавна, едва си го спомням.

— Трябва да се качваме — подкани я Мадалена.

Устните на Киарета бяха леко разтворени, очите й се разшириха, после едва забележимо се присвиха, сякаш мислите й бяха така многобройни и противоречиви, че сами се унищожаваха. Пое дълбоко дъх, все едно се канеше да заговори, но после само протегна ръка към Мадалена и я прегърна дълго, дълго.

Най-накрая двете се изкачиха на балкона. Църквата под тях вече беше почти пълна. Мадалена се зае да настройва цигулката си, но за момент спря и попита:

— Клаудио пристигнал ли е?

— Не знам — отвърна Киарета, надничайки през цепнатина на тънките завеси. — Не го виждам.

Не беше го и търсила. Имаше чувството, че тълпата се събираше, за да стане свидетелка на нейната екзекуция.

— Мисля, че направих грешка — прошепна, но не беше сигурна дали иска да я чуят.

— Това място е по-претъпкано и от рая! — Анна Мария се усмихна на сестрите и извъртя очи, преди да седне пред клавесина.

Докато другите музикантки влизаха и заемаха местата си, тя прокарваше пръсти по клавишите. После излязоха певиците и се наредиха най-близко до решетката. Киарета механично се присъедини към тях. Последен на балкона се появи Вивалди, стиснал в ръка цигулката си. За началните ноти застана под ъгъл така, че да го виждат както духовата, така и струйната секция и когато филите кимнаха, че са готови, той вдигна вежди, за да им даде знак да започнат.

Духовите инструменти рязко изсвириха туш, подготвяйки сцената на двата противникови лагера, преди Мадалена и останалите да изригнат в див звук, подкрепян от по-ниските тонове на чело и виолончело. Към края на симфонията не остана нечут инструмент. Тимпаните гърмяха, докато стойките за ноти потракваха. Духовите инструменти свиреха, лютните, мандолините, теорботата и лютните с дълъг врат дрънчаха яростно. Музиката притихна и Вивалди започна енергично соло, последван от маестра Пруденция, първа цигулка, следвана от Мадалена — водеща втора цигулка. Заедно те изразиха нарастващо вълнение, завършващо с финално разтърсващо кресчендо от барабани и духови инструменти.

И тогава започна историята. След като Холоферн прегрупира войниците си, слугата влиза, за да му каже, че красива жена от еврейския лагер иска да се запознае с него. Катерина пристъпи напред и запя без нито един такт речитатив. Гласът й беше нежен и плавен, докато изливаше страховете и надеждите на Джудит, галеше всяка фраза с грация и лека меланхолия.

През прозорците и коридорите на „Пиета“ вече нахлуваше ноемврийският хлад, но на претъпкания балкон скоро стана горещо. Филите, които нямаха друга роля, освен да подсилват хоровете, започнаха да подбират изсвирените нотни листа и да веят с тях на музикантките, които лъщяха от пот.

И после дойде редът на Киарета.

— „Ne timeas non — пееше тя. — Не се страхувайте.“

Киаретиният глас се разнесе из църквата под акомпанимента на клавесина на Анна Мария, нотите се издигаха и спускаха надолу, прииждащи и оттеглящи се с перфектна лекота. Мадалена отпусна цигулката в скута си, докато гледаше сестра си. Абра трябваше да възхвалява красотата на Джудит, но на Мадалена й се струваше, че не само музиката, но и думите бяха идеални за сестра й.

— „Cedit ira, ridet amor — пееше Киарета. — Пред красотата на твоето лице гневът избледнява и любовта започва да проблясва, и всички аплодират твоя благороден дух.“

Преди края момичето до Мадалена припадна, а дрънчене на тимпани в задната част на балкона й подсказа, че още една музикантка е станала жертва на жегата. Най-малките момичета носеха кърпи, потапяха ги в набързо осигурените ведра с вода, за да могат музикантките и певиците да избършат челата си през някоя пауза.

Киарета се поклащаше напред-назад, изпълваше дробовете си с въздух и ги изпразваше с тихи въздишки, докато изчакваше реда си. Джудит викаше Абра да я подкрепи в час на нужда.

— „Подобно на гургулица ти говоря, моя вярна приятелко“ — пееше Катерина, подобно на птичка.

Музиката беше така прекрасна, толкова перфектна, че въпреки завистта си към другото момиче, Киарета усети да се разтапя в нея. Солото свърши и една от най-новите инициате подаде на Катерина кърпа да избърше потта си и тя уморена зарови лице в нея, без да забелязва изпълнения с обожание поглед на момичето.

Вивалди беше написал изключителна ария, с която Киарета да отговори, но за неин ужас, по време на речитатива, водещ към нея, гласът й зазвуча несигурно и леко пискливо. Тя се помъчи да отвори гърлото си, докато Мадалена свиреше мелодията, която тя трябваше да подхване. Последният път, в който се представяха заедно трябваше да е идеален и гласът й се успокои. Само след минута арията на Катерина остана зад гърба им и публиката принадлежеше изцяло на Киарета.

Акомпаниментът на Мадалена притихна. Гласът на Киарета се разнесе из църквата, изпълнен с болката на раздялата. В него имаше всичко, което можеше да предостави един глас. Нотите се надигаха и падаха, чуруликаха и вибрираха. Пееше така, сякаш щеше да полети от балкона, да стигне до задната част на църквата и да се понесе право към рая, преди да се върне обратно на земята, за да доведе арията си до завършек.

— „Абра! Абра!“ — извика Джудит след няколко минути, след като вече беше отсякла главата на Холоферн.

Киарета изпълни героинята си с радост от успеха на мисията им, плъзгайки гласа си надолу-нагоре, сякаш пияна от щастие. И после се впусна в омразната последна ария, изтръгвайки най-доброто от тоновете, които й харесваха. Пое дълбоко дъх за последен път и отново накара гласа си да полети, сбогувайки се с него, докато го запращаше към наклонените греди на покрива. Сетне всичко свърши.

* * *

В седмицата до сватбата всяко движение, всяка стъпка на Мадалена и Киарета им се струваше неестествена. През последните няколко седмици Мадалена имаше удоволствието да се наслаждава на лукса да се упражнява единствено в присъствието на сестра си, свиренето на цигулка в стаята им сега й изглеждаше като извиване на счупена ръка, затова държеше инструмента заключен в калъфа му.

Една нощ Киарета затананика, после спря.

— Продължавай — насърчи я Мадалена.

Киарета погледна към сестра си с унила усмивка.

— Предполагам, трябва да се упражнявам да свикна с това, че нямам нищо за упражняване. — Остави настрана ръкоделието си и двете се запътиха мълчаливи към леглата си.

 

 

Сватбената рокля и воалът на Киарета бяха разстлани в съседна на кабинета на приората стая. Антония и майка й пристигнаха и завариха Мадалена да разресва косата на сестра си, която според венецианската традиция щеше да е пусната свободно. Антония, чиято талия се закръгляше поради първата й бременност, плесна радостно с ръце, когато стегнаха корсета на приятелката й. Дори Джустина се поддаде на вълнението, докато закопчаваше около шията на новата си снаха семейно бижу с обсипана със скъпоценни камъни висулка, която сама беше избрала.

Венецианките винаги се омъжваха в семейните им църкви. „Пиета“ беше домът на излизащите от нея булки, но за да се държат под контрол вълнението и въображението на останалите момичета, на тях обикновено не им се разрешаваше да присъстват на бракосъчетанието. За сватбата на Киарета Анна Мария и останалите момичета от коро бяха получили специално разрешение да наблюдават мълчаливо от балкона. Единствено Мадалена бе допусната до църквата заедно с най-близките роднини на Клаудио. Стояха в малкото осветено от свещи място край олтара, докато останалата част от църквата тънеше в дълбоки сенки. Безцветният глас на свещеника изчезна в тъмнината, докато напредваше с брачната литургия.

Когато официално бе провъзгласена за съпруга на Клаудио, Киарета премина през тъмния, потънал в тишина главен кораб на църквата, хванала мъжа си подръка. Бернардо се втурна пред тях да им отвори вратата и те излязоха навън под потоците златна слънчева светлина. Рива беше пълна с любопитни зяпачи, които се блъскаха да зърнат булката поне за миг.

— Киарета! Киарета! — крещяха отново и отново.

Пред очите й беше спуснат воал, но Киарета виждаше лицата им, докато вървеше по обсипаната с цветя пътека.

Те плачат, осъзна тя.

И тогава, точно когато се качваше на гондолата, чу какво още казваха.

— Адио! Довиждане, Киарета. Адио!

Гондолата, обточена с панделки и цветя от сребърното феро^[4] до кърмата, потегли сред водата, оцветена в розово, жълто и червено от хилядите цветни листчета, ставаше все по-малка и по-малка, докато не изчезна от погледа.

На застаналата на празния док Мадалена й се струваше, че лодката прекосява реката на смъртта Стикс. Толкова силно беше усещането й, че нещо е умряло.