Лоръл Корона
Четирите годишни времена (21) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Двайсета глава

Въгленче изпука и се пръсна на парченца в камината в ъгъла на стаята, където седеше и работеше Мадалена. Върху дървеното бюро изпъкваше дебела купчина нотни листа, а пред младата жена лежеше лист, върху който беше преписала няколко ноти. Газената лампа хвърляше трепкаща светлина върху бюрото и Мадалена посегне да нагласи пламъка, после я придърпа по-близо към себе си.

Погледна към реда с ноти.

— Виола — произнесе, докато тананикаше всяка от нотите.

Вивалди беше написал нещо прекрасно за Бенедета и когато натопи перото си в мастилницата, Мадалена си каза, че трябва да се съсредоточи единствено върху мисълта колко красиво щеше да звучи мелодията. Заповяда си изобщо да не мисли за композитора, въпреки че познатата му ръка се появяваше пред очите й при всяка обърната страница.

Клаудио, както бе разбрала по-късно, не беше имал предвид, че Вивалди ще се върне лично в качеството си на маестро деи кончерти. Конгрегационе се бяха разбрали с него да пише по два нови концерта на месец, които той можеше да изпраща по пощата или да доставя лично. Той беше избрал първия вариант и доколкото й беше известно, кракът му не беше стъпвал във Венеция от близо две години, откакто Клаудио й беше заговорил за него на партито.

Не беше нужно много, за да се върне познатото свиване на стомаха и тежестта в главата й, когато си мислеше за него.

„Просто преписвай музиката — повтаряше си в подобни моменти. — Просто преписвай.“

Все пак понякога не успяваше да си наложи да се вслуша във вътрешния си глас, особено в моменти като сегашния, когато пръстите й замръзваха от студ и трябваше да спре, за да ги сгрее. Докато държеше ръцете си протегнати към камината, мислите й се втурнаха обратно към времето, когато с Вивалди не откъсваха очи един от друг, а потта избиваше по челата им, когато завършваха някоя мелодия. Начинът, по който той се надвесваше над нея, за да й покаже как да разположи пръстите си върху струните, а червената му коса отразяваше светлината и караше стаята да пламти.

Той й липсваше. Липсваше й кипящата енергия на коро, когато той свиреше с него. Липсваха й дори настроенията му и гневните му избухвания. Те можеха да се очакват от човек, чието съществуване бе толкова посветено на музиката, че не оставаше място за добри маниери. Той беше гений. Коро изпълняваше музиката, която Вивалди изпращаше и я изпълняваше добре, но не беше същото, както когато той беше тук.

„На колко ли години е станал? По-близо е до петдесетте, отколкото до четирийсетте“, помисли си Мадалена. Чудеше се как ли се е променил с годините. Те със сигурност бяха променили нея. Бушуващите в душата й страсти от младежките години се бяха успокоили и сега се радваше на простите удоволствия — да гледа как Доната и Мафео тичат насреща й с протегнати ръчички или да прегръща успокояващо някоя от ученичките си, когато, изправена пред пречка, съответната девойка се опитваше да бъде смела. Когато Вивалди беше в „Пиета“, животът й бе вълнуващ, присъствието и отсъствието му бяха като търговия на взаимноизгодни начала, реши тя. По-малко енергия, повече спокойствие. По-малко страсти, повече мир.

„Не“, помисли си Мадалена, всичко ще бъде наред, дори ако той лично се появи, ако двамата отново свиреха заедно, както и ако нищо подобно не се случеше.

В началото Киарета се беше ядосала на Клаудио, задето не беше преценил по-добре ефекта от съобщението си, но Мадалена беше отбелязала, че той нямаше откъде да знае какво означаваше Вивалди за нея.

— Ако му обясня, знам, че ще поиска да ти се извини — беше й казала Киарета, но и двете бяха наясно дори без да го казват, че Мадалена щеше да се засрами, ако детските й чувства бъдеха извадени на показ.

Тя държеше ръцете си протегнати към камината, отваряше и затваряше длани като клещи. Потърка ги една в друга, за да запази топлината им, после се върна при бюрото си.

„Просто преписвай музиката.“

— Виола — изрече и взе перото.

 

 

След няколко седмици Мадалена стоеше на балкона на църквата и се оглеждаше да зърне Киарета и Доната, които щяха да дойдат с Андреа да чуят изпълнението на Бенедета. Самата Мадалена нямаше да свири. Вече рядко го правеше по време на изпълненията на коро в църквата, имаше време само за някой и друг рецитал из богатите домове на Венеция. Това, че се грижеше филите да са добре обучени и с тях да се отнасят добре й доставяше друг вид удоволствие, различно от солото, изпълнено от балкона, и много по-трайно.

Киарета, Доната и Андреа влязоха в църквата и тя видя как Андреа се погрижи да настани майката и дъщерята. Тримата се прекръстиха и казаха молитвата си.

„Колко странно, че не са семейство, помисли си Мадалена. Какво странно място е Венеция.“

Тя определено предпочиташе да е на скрития зад воал балкон, където всичко беше далеч по-просто, но също така се радваше, че сестра й имаше до себе си мъж, който да се грижи толкова добре за нея. А Доната го обожаваше, ако можеше да се съди по начина, по който момиченцето накланяше глава настрана и му се усмихваше, докато прокарваше пръсти по жакета му.

 

 

След концерта тримата дойдоха да я видят в парлаториото. По устните на Доната се виждаха трохи от почерпката, предложена й от една от филите и когато тя ги изду да целуне леля си през решетката, от нея лъхаше на мед.

— Бенедета беше много добра — отбеляза Доната. — Един ден и аз ще съм част от коро!

— Говориш също като майка си, когато беше на шест години, скъпа моя — отвърна Мадалена.

На посещенията им вече и Андреа приближаваше до решетката да си поговорят. От известно време Мадалена знаеше, че двамата със сестра й се срещат веднъж седмично в стаите, които той вземаше под наем в палацо, разположено край един от по-малките канали. Портата на палацото се отваряше към миниатюрен двор, който водеше към закътан вход. Останалата част от къщата в момента беше необитаема и срещите им бяха възможно най-дискретни.

Когато Киарета за първи път шепнешком й съобщи за връзката си с Андреа, Мадалена нямаше представа какво да си мисли. Бракът беше свещен, но във Венеция всичко се развиваше по собствен начин и беше доволна, задето не й се налага да се опитва да го разбере. Нямаше нужда и да упреква сестра си. Вярваше, че Киарета е наясно какво прави и показваше към Андреа уважението, което дължеше на човека, избран от сестра й. Наистина не е нейна работа, реши тя, стига никой от обичните й хора да не пострада.

По време на честите си посещения в Ка’Морозини беше забелязала, че връзката на Киарета и Клаудио изобщо не се е променила. Мадалена не беше сигурна дали той знае за аферата на жена си с Андреа, но дори и да беше така, Клаудио с нищо не показваше, че не му се нрави. На Мадалена й допадаше сериозността на Андреа и нежното му сърце. Харесваше и Клаудио, задето беше дал на Киарета живота, който бе искала, и задето я пазеше. Двама мъже обичаха сестра й и Мадалена беше благодарна.

Днес парлаториото беше оживено и от двете страни на решетката. Беше минал първият концерт за есенния сезон и филите и техните гости бяха шумни и оживени. Доната беше излязла с Андреа да гледат как някакъв човек прави трикове с карти на един ъгъл и Мадалена се приведе по-близо към решетката, за да чуе какво й говори сестра й.

— Казах — повиши глас Киарета, — че маестро Вивалди е нает за импресарио на една от оперите, които ще се поставят в театъра на Клаудио през ноември.

„Вивалди? Във Венеция?“ Мадалена знаеше, че от време на време той минаваше през Венеция, когато поставяше своите опери, но не го беше правил, откакто отново официално беше нает от „Пиета“.

„Дали не се завръща?“

Киарета се беше извърнала да потърси с поглед Андреа и Доната и не забеляза вълнението, което премина по лицето на сестра й. Тя се обърна и продължи:

— Според Клаудио вече е време. Конгрегационе са му ядосани. Той пише половината от онова, за което са се разбрали.

Киарета забеляза как челото на Мадалена се набръчка.

— Това притеснява ли ги? Не мисля, че Вивалди планира да прекарва дълго в „Пиета“.

Мадалена сви рамене.

— Предполагам, вече съм стигнала до момент, в който предпочитам той да се намира на разстояние оттук. — Замисли се за миг. — Все пак измина доста време. Бих искала да го видя и бих искала да му представя Бенедета и Корнелия и всички останали фили, които сега изпълняват музиката му.

Говореше, а сърцето й силно биеше и долавяше напрежението в гласа си. „Очакване или ужас“, попита се, знаейки, че не може да се довери на съзнанието си за искрен отговор.

 

 

Таволетата, обявяваща представянето на операта на Вивалди „L̀Inganno Triofante in Amore“ вече беше поставена пред „Театро Сант Анджело“, когато Киарета разгневена отиде да го посети. Току-що бе завела Доната на урок по музика в „Пиета“ от другата страна на канала и след кратък разговор с приората беше разбрала, че Вивалди не е влязъл в контакт с никого след завръщането си за репетиции във Венеция преди цял месец. Мадалена настояваше, че нямала никакви очаквания, но Киарета познаваше сестра си достатъчно добре, за да разпознае фаталните признаци на душевна болка, докато седмиците минаваха, без маестрото да й се е обадил или посетил.

— Непоносим човек — мърмореше под носа си Киарета, докато влизаше в театъра.

Вивалди размахваше ръце и викаше нещо на актьорите на сцената, а когато един от тях горделиво закрачи нагоре-надолу, той се извърна, пое към изхода и кимна на патрицианката, седнала на една пейка до вратите, водещи към лобито, без да я познае.

— Маестро Вивалди — каза тя, последва го и вдигна воала от лицето си.

— Киарета! Прости ми. Не знаех, че си ти. — Той рязко пое въздух и тя чу познатото свистене.

— Изглеждате добре — отбеляза сковано Киарета.

В действителност имаше вид на изтормозен, както обикновено. Лицето му беше с цвят на мляко, а косата си сякаш беше подрязвал сам, но продължаваше да се движи със същата интензивна подскачаща походка, която тя си спомняше, сякаш под повърхността лежеше нещо прекалено мощно, което нямаше как да бъде удържано.

— Трябваше да попитам за теб, когато пристигнах във Венеция — заизвинява се той, — но бях доста зает. Откриването е следващата седмица. Предполагам ти е известно.

— Имам намерение да присъствам. — Тонът й беше леден, но той, изглежда, не забеляза.

— Не е много добра. Просто едно пастичио^[1], а аз се погрижих само за музиката. Чу ли Анна Джиро в „Сан Моисе“? Наистина е поразителна.

Киарета пренебрегна въпроса му.

— Искам да поговорим за сестра ми.

— Мадалена? Как е тя?

Тонът му беше небрежен и тя почервеня от гняв.

— Добре е, но на човек му е трудно да си представи защо сте изчакали да мине толкова време от пребиваването ви във Венеция, без да дадете знак, че си спомняте за съществуването й тук. — Пое дъх да каже още нещо, но реши да замълчи.

Лицето на Вивалди помръкна.

— Съпругът ти сигурно те е информирал, че Конгрегационе не са доволни от мен? Не вярвам, че ще бъда добре дошъл в „Пиета“ дори само като посетител.

— Със сигурност ще сте добре дошъл, ако носите нова музика със себе си.

Вивалди отстъпи назад, изненадан от грубостта на отговора й.

— Страхувам се, че за известно време е невъзможно. Виждаш колко съм зает.

Той махна по посока на сцената, където неколцина певци и членове на оркестъра си бъбреха, а сценичните работници поставяха декорите. Погледът й проследи неговия и за момент двамата останаха там, мълчаливо загледани в случващото се. Киарета си помисли за сестра си, която преписваше музика затворена сама в стаята. Той нямаше как да си представи с колко много часове разполагаше човек за размишления в „Пиета“, как всичко, което бе различно от обичайното, се превърташе през съзнанието отново и отново в тъмнината на безсънните нощи, как миналото се разнищва до най-дребния забравен детайл и колко силно бе очаквано всяко удоволствие.

Киарета се чудеше дали и той си мислеше същото като нея. За това колко различни бяха „Театро Сант Анджело“ и „Пиета“! На едното място той, изглежда, не се ползваше с особено уважение, докато в другото, музикантите се отнасяха с него така, сякаш беше самият дож.

„Дали някой го почита тук — запита се тя. — Не изглежда така.“

— Когато пишехте музика за сестра ми и мен, това за нас означаваше повече, отколкото можете да си представите — рече тя, изненадана от трепета в гласа си.

— Поласкан съм. — Той докосна гърдите си, както често го беше виждала да прави, когато се опитваше да се подмаже на благородниците, посещаващи „Пиета“. — Много мило от твоя страна да дойдеш тук да ми го кажеш.

„Непоносим човек!“

— Маестро Вивалди, наистина ли мислите, че съм изминала целия този път единствено да ви направя комплимент? — Преглътна мъчително, за да успокои гласа си, мислейки трескаво как да му каже онова, за което е дошла. — Сестра ми вече е маестра дал виолино. Отчасти го дължи на вас. Но дори след толкова години спомените й за часовете, през които е свирела с вас, са важни за нея. Просто дойдох да ви попитам дали те са важни поне малко и за вас. — Тя възмутено изсумтя и извърна поглед встрани. — Може би сте имали твърде много ученички като нея.

— Киарета, не, че съм забравил. Но…

Тя го прекъсна.

— Казах, каквото исках да ви кажа. Правете каквото пожелаете. — Извърна се и се отправи към вратата.

След седмица Конгрегационе получиха два концерта, придружени от писмо, в което Вивалди молеше маестрата дал виолино да му помогне за подготовката на значителна нова творба за „Пиета“.

— Имаш ли нещо общо с това? — попита Мадалена, когато видя сестра си.

— Видях го за малко в театъра — отвърна Киарета, — но не сме го обсъждали. — „Достатъчно близко е до истината“, помисли си.

* * *

Гърдите на Анна Джиро напираха над деколтето на корсета й, сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат. Не беше дебела, но тялото й създаваше чувство за доста плът и повечето хора бяха на мнение, че не е свидетелство за целомъдрие. Лицето й бе достатъчно красиво, за да очарова богати и влиятелни мъже, макар в момента сценичният й грим да бе толкова напластен върху него, че би могъл да скрие дори дълбоки белези от шарка. Когато преди година пристигна във Венеция от Мантуа като звездата на „Лаодикея“, от Албиньони я бяха обявили за двайсетгодишна сензация. Няколкото пренебрежителни отзиви за нейното пеене бяха погълнати от множество щедри похвали, което накара венецианци да свият рамене пред очевидното заключение, което можеше да се извади в този случай: Ла Джиро явно предлагаше нещо повече от музикален талант на някои от познавачите във Венеция.

Независимо от различията в мненията за таланта й, от момента на пристигането й в града Вивалди започна да притиска Клаудио и другите инвеститори в „Театро Сант Анджело“ да дадат парите, необходими за подсигуряването на участието на дивата в представленията. Клаудио бе присъствал на венецианския й дебют и не беше достатъчно впечатлен, за да промени плановете си за бизнес пътуване, само за да я чуе как ще пее за първи път в „Театро Сант Анджело“, затова в ложата на Морозини бяха Киарета и Андреа. Придружаваха ги единствено Лука и Антония.

Голямото количество вино, погълнато с вечерята, им беше замаяло главите и ги бе настроило леко саркастично по отношение на спектакъла, разиграващ се на сцената. Анна простираше ръце напред, за да задържи някоя по-дълга нота и използваше тежки придихания, за да прикрие трудностите, които изпитваше, когато музиката внезапно се спуснеше надолу. Беше контраалт и следователно от нея не се очакваше да пищи на високите тонове, но Киарета долавяше бързата промяна на тоналностите от оркестъра, за да помогнат на певицата да изпълни най-ниските ноти, без да звучи като куче, захапало кокал.

Антония бе успяла да изкара почти две години, без да забременее и беше възвърнала част от духа си.

— Виж я само как размахва ръцете! Ти можеш ей сега да се изправиш на сцената и да изпълниш всичко по-добре, без дори да си се упражнявала — сподели с Киарета, след като Анна привърши арията и се оттегли от сцената, изпратена с бурни аплодисменти.

— Е, не всичко опира единствено до гласа — намеси се Андреа. — Очевидно трудно можеш да я игнорираш. Още повече ми прилича на жена, която е в състояние да настоява, че след като разправят колко е добра, значи наистина е добра. — Обърна се към Киарета. — Ти какво мислиш?

Единственият й отговор беше свиване на рамене. Всъщност не беше слушала внимателно. Когато бе отишла в театъра да говори с Вивалди за това, че откакто се е върнал във Венеция не се е обадил на Мадалена, той не можеше да издържи да не спомене Анна.

„Трябваше да му напомня, че имам сестра — помисли си тя. — Каква му е тази Анна Джиро?“

Оттеглиха се в дъното на ложата и слугите им сервираха основното ястие, когато Лука спомена херцога на Масса. Антония не желаеше да изпусне нито една шега и попита Андреа защо се смее.

— Изглежда, че Анна искала клавесин и използвала част от парите, които нейният добър приятел, херцогът, й дал, за да го купи. — Андреа вдигна вежди. — Да кажем, че парите са били достатъчно, та да повдигнат въпроса за характера на приятелството им.

Лука потопи месото, забодено на вилицата си, в сос и го пъхна в устата си.

— Чух, че Анна била особено общителна — рече цинично той. — Както и да е, човекът, който й продал клавесина, останал с впечатлението, че по някакъв начин е прецакан и отишъл в съда.

Остави вилицата и избърса устата си със салфетка.

— Изненадан съм, че не си чула за това, Киарета — добави и вдигна чашата с вино. — Засяга твоя стар приятел Вивалди.

Сърцето на Киарета замря.

— Какво общо има той с това?

— Посредничил е. Именно Вивалди беше съден. Оказа се, че старият херцог е дал на Анна два пъти повече пари, отколкото била похарчила за клавесина. Човекът, който го продал, схванал, че е изигран от добрия свещеник.

— Интересен малък скандал, изникнал заради нищо — обади се Андреа. — Какво пък че не е похарчила всичките пари за клавесина? Той се е съгласил с предложената цена.

— Съдът погледнал на нещата по същия начин, но не може да не се зачудиш защо Вивалди изобщо се е намесил в историята — отбеляза Лука и наостри слух. — Това не е ли Ла Джиро?

Те станаха, за да я видят как пее и разговорът приключи. Киарета стоеше с тях и гледаше надолу към сцената, но не чуваше нищо.

 

 

Със съгласието на „Пиета“ Мадалена щеше да предприеме необичайната стъпка да работи с Вивалди в дома му. От доста време здравето му се беше влошило и той бе убедил Нобили Уомини Депутати, че ще е в техен интерес през зимата да не се движи излишно из града. У дома всичко, което му беше необходимо, щеше да е на негово разположение, докато се трудеше над онова, което, както ги увери той, щяло да бъде най-великата инструментална композиция в кариерата му. За да подслади предложението, добави, че цигулката, която Мадалена щяла да използва, докато работи с него, щяла да стане собственост на „Пиета“, след завършване на работата — скъп подарък, който не можеше да бъде отхвърлен с лека ръка от вечно нуждаещите се от пари Конгрегационе.

Фиоруча, така открито противопоставяла се на използването на мелодии от оперите на Гаспарини при изпълненията на коро, неохотно се съгласи да придружава Мадалена, когато й беше обяснено, че именно омразата й към композиторите на опери е най-добрата гаранция, че нищо неморално няма да се случи. Въпреки това мина цял месец, докато се стигне до консенсус по въпроса дали една жена от „Пиета“ може да отиде в дома на мъж, пък бил той и свещеник.

Вивалди живееше в една част на града, която Мадалена никога не бе посещавала. С всеки завой каналите и опасващите ги фондаменте се стесняваха, докато пред погледа й не се появиха порутени сгради, подобни на редици бедняци в окъсани дрехи. Една жена излезе навън и изхвърли помията от кофа в канала. Някаква котка се стресна и хукна да се скрие в тъмна алея, не по-широка от ръчна количка. От другата страна два плъха проучваха парче боклук, без да обръщат внимание на ругатните на мъж, който, минавайки наблизо, ги подритна.

„Тук ли живее — учуди се Мадалена, оглеждайки къщите. — Как е възможно каквато и да е музика да излезе от това място?“

Минаха под мост и се озоваха в по-широк канал, покрай който се виждаха добре поддържани къщи, чиито ярки цветове блестяха на слънчевите лъчи, отразени от водата.

„По-добре е“, помисли си Мадалена, но сърцето й пак се сви, когато гондолиерът подмина канала и навлезе в друг, съвсем тесен, в който проникваше оскъдна светлина и беше трудно да се определи дали е ден, или нощ.

След секунди гондолата спря пред малка площадка до приятна, макар и доста зле поддържана розова къща с изглед към по-голяма канал. Гондолиерът потропа с греблото по вратата и докато чакаха отговор, се обърна към двете пътнички.

— Мадони, много е студено — рече той. — Ако нямате нищо против, ще ви чакам в кръчмата, която току-що подминахме; там е запален огън. — Мъжът махна към кръчмичка от другата страна на канала, пред която стояха двама мъже, разговаряха и потропваха с крака да се стоплят.

Щом съзря изражението на Фиоруча, добави:

— Няма да пия, ако това си мислите. Просто ще се скрия вътре от студа. Могат да изпратят някой слуга да ме извика, когато сте готови.

Точно тогава вратата се отвори. Фиоруча пропусна възможността да поспори с гондолиера, след като появилият се слуга й протегна ръка и я въведе вътре. Сетне повдигна Мадалена и я остави на тъмната площадка, а ноздрите й доловиха миризмата на плесен в мразовития въздух. Слугата отвори друга врата към коридор, осветен от една-единствена газена лампа, хвърляща слаба светлина върху протъркан на няколко места килим.

— Оттук — упъти ги слугата и им посочи трета врата в дъното на коридора. Зад нея се намираше приемна, в която пламтеше слаб огън и едва разсейваше тъмнината и студа.

— Ще му съобщя, че сте тук — каза слугата и почука на една врата.

Мадалена чу проскърцването на стол, последвано от стъпки, приближаващи към вратата. После тя се отвори и пантите й изскърцаха.

Вивалди й се стори по-дребен, отколкото го помнеше, а очите му бяха помръкнали. Кожата под брадичката му се беше отпуснала, скулите му изпъкваха още повече отпреди.

— А! — възкликна той вместо поздрав.

Мадалена се изненада, че маестрото не каза нищо за това колко време беше минало или дори, че се радва да я види.

— Приятно ми е да се срещнем отново — рече тя, но той само кимна, сякаш беше твърде разсеян, за да я чуе и не отвърна на любезността й.

Носеше домашен халат от сивкаво-зеленикава вълна, несресаната му коса се стелеше по раменете. Фиоруча се намръщи при вида му.

— Извинете ме — промълви Вивалди, правилно изтълкувал изражението й. — Заради студа е. Мога да си сложа свещеническото расо, ако настоявате, но все още е влажно от вчера, когато ме наваля дъждът.

— Няма да е необходимо — реагира Фиоруча, забила поглед в обутите му в пантофи крака с такова отвращение, че той нареди на слугата си да му донесе чифт чорапи и обувки.

Вивалди ги въведе в кабинета си. Стаята бе голяма почти колкото приемната и невероятно затрупана с вещи, едва успяваха да се придвижват из нея. Стените бяха покрити с етажерки, пълни с безредно натъпкани материали. Подът си поделяха клавесин, голямо бюро и стойка за ноти. Върху всяка от тези вещи бяха струпани купища партитури и листа. До камината, в която гореше миниатюрен огън, беше разположен резбован стол с оръфана тапицерия и малка, различна по стил масичка, върху която имаше табла с чайник и натрошен хляб с мазни следи от масло по него.

— Не може да се каже, че е подредено — извини се Вивалди и направи знак на слугата да изнесе таблата, — но се страхувам, че такъв е стилът ми на работа. — Приближи до другата страна на бюрото и взе броеница, измърмори някаква молитва, целуна броеницата и я пъхна в чекмедже. Изтика вещите от бюрото настрана.

Обърна се към Фиоруча.

— Наредих да запалят огън за вас отвън, където можете да се настаните по-удобно, докато ние работим. Ще накарам слугата си да запали лампата.

Фиоруча се намръщи, сякаш искаше да се опълчи срещу идеята да ги оставя насаме, но след като повторно огледа претъпканата с боклуци стая, примирено въздъхна.

След като я настани, Вивалди извади цигулката си от калъфа и мина направо по същество.

— Спомняш ли си как преди години, докато свирехме, те попитах като какво ти звучи това? — Той изсвири няколко трели и погледна към Мадалена.

— Птички, пеещи в короната на дърво — отвърна тя. — А после направихте така музиката да се лее все едно са излетели от дървото. — Думите й отекнаха равно и накъсано.

Незначителна. Отново се чувстваше по този начин, седейки пренебрегната в кабинета му, докато Вивалди бе изцяло погълнат от музиката си.

— Тогава ме осени идея, за която не съм преставал да мисля. — Без да пуска лъка, притисна с върховете на пръстите си страниците на отворена тетрадка, за да не се затворят. — Чуй това.

Той се изкашля и започна да рецитира:

Пролетта настъпи с цялата си пъстрота

и птиците я поздравиха с радостна песен,

дъхът на зефира вдъхновява ручеите

и те тихо ромолят.

Затвори тетрадката, изсвири птичите песни и когато свърши, продължи да рецитира по памет:

Въздухът е изпълнен с черни облаци,

разнасят се светкавици и гръм,

но когато всичко притихне,

птиците се връщат, за да запеят отново.

Вивалди изсвири жива каденца, изобразяваща отлитането на птиците.

— Знаеш ли кой е написал стихотворението? — попита я.

Мадалена поклати глава.

— Не съм го чувала.

— Аз — отвърна маестрото. — Написах четири сонета, по един за всеки сезон и сега ще композирам четири кончерто за тях. Ще го нарека „Четирите годишни времена“. Харесва ли ти идеята?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Аз пък си мислех, че от всички именно ти ще разбереш. — Челото му се сбърчи от раздразнение. — Трябва да разбереш. — Взе цигулката си и засвири. — Звучи така.

Бързо изсвири радостна мелодия, тупайки с крак по пода, за да осигури континуо. — Това ще го свири оркестърът. Ще изразява пролетното настроение. Сетне соло цигулката ще направи това. — Той се унесе в песента на птиците. — После — рече и премина към по-ниска и плавна мелодия, — ще чуем шума на поточе, течащо сред разтапящия се сняг. След това гръмотевица ще подплаши птичките. — Затвори очи и изсвири трескава поредица от ноти. — Но те ще се върнат по клоните и ще завършим първото действие ето така. — Изсвири началните тонове, но в по-приглушен регистър, с лека меланхолия в тях.

Настроението на Мадалена се беше повишило, докато слушаше музиката. Струваше й се, че сякаш едва вчера той беше седял и свирил с нея.

„Нищо в живота ми не може да се сравни с това. Нищо не може да го замести“ — помисли си, приемайки факта, че ако искаше музиката, трябваше да понася самовглъбения и често егоистичен човек, който я създаваше.

— Проблемът е как да намеря някой, който да я свири така, както аз искам — продължи Вивалди. — Има дъжд и вятър, свирещ пред вратата, и мъж, който пада пиян на земята, и куче, което лае, докато господарят му спи.

Дишането му беше станало накъсано и думите му излизаха на къси фрази между кратките вдишвания.

— Ти си единствената, за която си мислех, че може да разбере. Всеки друг би спорил с мен или просто би го изсвирил както си пожелае. Искам някой, който да усеща всичко това — и да може да накара останалите музиканти също да го почувстват. Мадалена Роса…

И двамата извърнаха глави, когато пред вратата се разнесе писклив глас. Хъркането на Фиоруча в приемната бе прекъснато.

— Коя сте вие? — попита непознатата Фиоруча, преди вратата на кабинета да се отвори.

— Анна! — В гласа на Вивалди се надигна тревога.

Жената носеше перука и натруфена шапка напълно в противоречие с венецианския стил. Лицето й бе гримирано като за парти, а зърното на едната й гърда всеки момент се канеше да изхвръкне извън корсета на роклята й.

Тя сложи ръце на хълбоците си, кимна с брадичка по посока на Мадалена и изгледа намръщено маестрото.

— Коя е тази?

Вивалди дълбоко си пое дъх, но той заседна в гърлото му и маестрото се закашля, чак се задави. Дишането му премина в стакато. Той се хвана за гърдите и се строполи върху стол наблизо.

— Паолина! — извика Анна. — Бързо ела!

След няколко секунди в стаята се втурна втора жена, с няколко години по-възрастна от Анна. Беше облечена по подобен начин, но беше свалила перуката си и кестенявата й коса, пригладена плътно към скалпа, придаваше на напудреното й и начервено лице вид на карнавална маска.

Тя не даде знак, че е забелязала Мадалена или Фиоруча, която вече се беше събудила напълно и стоеше на прага.

— Зле ли е? — попита Паолина.

— Така мисля — отвърна Анна. — Ще отида да доведа слугите.

Паолина приближи до шкаф и извади малка торбичка. Сложи лъжица сухи билки в кърпа, после я стегна отгоре и я потърка в дланта си, за да освободят билките аромата си.

— Вдишай го — рече тя, поднасяйки кърпата към лицето му и прокара ръка зад гърба му да го повдигне.

— Анна ще донесе парата.

Вивалди кимна, разширил очи, но не продума.

— Вземи това — излая Паолина и бутна кърпата в ръцете на Мадалена.

Тя стоеше много близо до него, виждаше посинелите му устни. Паолина се върна с лапа и когато разхлаби халата на Вивалди и разкопча тънката му риза, Мадалена видя как плътта му потъна под ребрата му, докато той се бореше за всяка глътка въздух.

Паолина притисна лапата към гърдите му, а въздухът се изпълни с миризма на камфор и горчица. Анна се върна с един слуга, понесъл леген с гореща вода и парчета платно, от които се извиваше пара, но маестрото вече дишаше по-леко. Въпреки това Паолина му нареди да се наведе напред и да диша през плата, докато изстине.

Жената отново отиде до шкафа и започна да рови в някаква кутия с поне дузина надписани пакетчета с билки и пудри.

— Лавандула, женско биле, джинджифил, исоп — тихо изреди.

Паолина се обърна към слугата с легена.

— Свари вода с лъжичка мед. Не — с две лъжички. После ми я донеси в чайник. — Избра две от пакетчетата. — Аз ще свърша останалото.

Мадалена стоеше настрана и наблюдаваше как слугата отвежда Вивалди в стаята му да го преоблече, докато Паолина приготвяше билките за чая.

Жените останаха сами в кабинета и Анна пак се обърна към Мадалена.

— Та коя си ти? — попита я с тон на собственичка на дома.

Фиоруча вече беше хванала Мадалена за ръката, преди тя да е успяла да отговори. Раменете й се вдигаха и спускаха, докато водеше Мадалена през коридора, към тъмната площадка и задната част на къщата. Когато отвори вратата, видя само водата на канала под краката си. Вбесена се понесе обратно към вътрешността на къщата, настоявайки да я заведат до парадния вход.

— С удоволствие — отвърна подигравателно и с преувеличена любезност Анна. — Последвайте ме.

Студът навън ги преряза, преди да са успели да спрат, за да си сложат наметките. Фиоруча влетя в кръчмата и дръпна гондолиера от мястото му, разплисквайки топлото вино от чашата в ръката му.

— Заведи ни у дома — нареди тя.

 

 

Щом се озоваха в кабината на гондолата, Фиоруча спусна завесите и се облегна назад. Прекръсти се и задвижи беззвучно устни в молитва, докосвайки пръстите си така, сякаш прекарваше през тях зърната на броеница.

„Кои бяха тези жени — чудеше се Мадалена. — Знаеха къде стои всичко и се разпореждаха с прислугата, сякаш живееха в къщата. Не е възможно, та Вивалди е свещеник. Свещеник, нарушил клетвата си: беше очевидно.“ Мадалена достатъчно дълго бе наблюдавала общуването между мъже и жени, за да забележи, че Анна не е нито ученичка, нито обикновена приятелка на маестрото.

„Защо не наруши клетвата си за безбрачие с нея, щом не е свещена за него?“ Предателството му така я порази, че тя седеше като замръзнала на седалката.

В ума й се завъртяха картини, в които тя и Вивалди, като мъж и жена, или поне любовници, седяха един до друг в отдалечаваща се от града карета, или ядяха пасти и пиеха чай в дома си, облечени в домашни роби пред камината. Картините се променяха и тя започна да вижда Вивалди и Анна в каретата, Вивалди и Анна пред огъня и си даде сметка, че най-вероятно тези картини са истински. Защо й беше казал, че я желае, но двамата никога не могат да бъдат заедно, а после се е извъртял на триста и шейсет градуса и бе започнал такъв живот с онази жена?

„Трябва да го мразя, задето е бил толкова неискрен с мен — помисли си Мадалена. — Той е лицемер. Би трябвало да кажа, че си е намерил достойна половинка.“

Тогава истината я удари неимоверно силно и тя сложи длан пред устата си, за да не чуе Фиоруча вика й.

„Може би тогава не ме целуна не поради факта че е свещеник, а навярно не го направи заради това, което съм.“ Ако бяха станали любовници, какво щеше да последва? Тя не можеше да напусне „Пиета“, освен като съпруга или монахиня, а свещениците не можеха да се женят. Ако Вивалди се беше отказал от свещеническия сан, от „Пиета“ нямаше да й позволят да се омъжи за захвърлил расото човек.

Нямаше да е морално, и по-лошо — в очите на „Пиета“ скандалът щеше да е ужасен. Ако беше избягала, за да е с него, какъв живот щеше да води, пътувайки от град на град с оперен импресарио, превърнала се в обект на клюки, където и да отидеше, без да е в състояние да свири професионално, понеже е жена?

Той се държа така, сякаш пазеше работата си, но всъщност е предпазвал мен. Защитавал е честта ми.

Зави й се свят. Току-що беше видяла един човек хванат като в капан и унижен в собствения му дом, човек, чието предателство й беше дало достатъчно причини да го мрази, а единственото, за което можеше да мисли бе, че през всичките тези години вероятно погрешно беше разбрала както него, така и действията му — причината, поради която не й беше изпратил писмо, когато си беше тръгнал първия път, многократните случаи, в които се правеше, че не я забелязва, че не я беше посетил, когато се върна във Венеция. Всеки друг би го окачествил като най-отвратителния човек след безвкусната сцена, на която беше станала свидетелка, а вместо това…

Беше й трудно дори да оформи в съзнанието си думата, която толкова пъти бе прогонвала от главата си.

„Обичам го! Не мога да го имам, но въпреки това го обичам.“

Фиоруча беше престанала да се моли.

— Надявам се, най-после ти е дошъл умът в главата, що се отнася до този мъж — изрече злобно тя. — Какъв безсрамник! Знаеш какво говорят хората, нали? Нали?

Мадалена поклати глава, но едва чуваше жената до себе си. Представяше си Вивалди, чудеше се какво ли си беше мислил през всичките моменти, когато тя бе решавала, че не я забелязва, когато бе стигала до заключението, че не го е грижа за нея.

— Честна дума, не разбирам как някой може да стане на твоите години и да продължава да бъде толкова наивен? — не спираше Фиоруча. — Да общува с уличници! Ха! Този човек е срам за църквата. Не знам защо се съгласиха да идваш тук. — Гласът й премина в тихо мърморене, когато заразправя за уличниците от Вавилон и от времето на падането на Венеция. Изви рамене и ги притисна към стената на кабината, все едно искаше напълно да се дистанцира от присъствието на Мадалена.

Кръвта запулсира в слепоочията на Мадалена.

— Моля ви…

— Какво ме молиш? — изсъска Фиоруча. — Да не казвам? Ха! — изкудкудяка.

Мадалена отново почувства как животът я напуска.