Лоръл Корона
Четирите годишни времена (16) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Петнайсета глава

Маската беше изработена от кожа, разпъната и оформена като муцунка на котка, боядисана в перлени нюанси на бялото и синьото. Филигранен дизайн от златна мрежа и тел във формата на ангелски крила тръгваше от основата на носа, сякаш самата котка също носеше маска.

— Красива е — произнесе се Киарета, прекарвайки пръсти по изкуствените перли и дребните стъклени мъниста, обточващи ръбовете на маската. Подаде я на Клаудио, изправи се и се обърна с гръб към него. — Ще ми помогнеш ли да си я сложа?

Той завърза панделката, а тя излезе в портегото да се огледа в кристалните огледала по стените. В „Пиета“ Киарета беше виждала собственото си отражение единствено когато изучаваше стила на пеене, както и в няколкото минути преди всеки концерт, докато момичетата си подаваха едно на друго ръчно огледалце. Два месеца след сватбата си тя все още трябваше да свиква да се вижда с нови дрехи и прически, докато пресичаше портегото или поглеждаше към сребърното огледало върху тоалетната си масичка.

„Така изглеждам, когато косата ми е спусната“, или „Така изглеждам, когато се събудя“, или „Така изглеждам, докато ходя“, мислеше си не толкова от суетност, колкото от любопитство и удивление.

Киарета застана пред огромното огледало и се загледа в маскираната фигура, която копираше движенията й. Леко й се гадеше като при качване и слизане от гондола в неспокойни води. Развърза маската, после я приближи към лицето си, отмести я, пак я върна — отново и отново, бавно събирайки увереност.

„Изглежда прекрасно в комбинация с новата ми рокля“, реши тя. Корсетът от блестящ брокат в сребрист аквамарин разкриваше закръглените й гърди, полите на роклята бяха изработени от метри копринена тафта, която шумолеше при всяко нейно движение.

Киарета се извърна и потърси с поглед Клаудио, за да върже отново маската й, но се стресна от вида на някакъв мъж с тривърха шапка над черна качулка и мантия. Непознатият я наблюдаваше, застанал наблизо.

— Уплаши ли те моята баута^[1]? — Гласът на съпруга й звучеше приглушено и бе много променен от ръба на бялата маска, опиращ в горната му устна.

Кръвта се изтегли от главата й и тя се опря с ръка на облегалката на стола, за да запази равновесие, нападната от внезапния спомен за мъжа с бялата маска отпреди толкова години.

— Не ми харесва — промълви тя.

— Глупости. Всички обичат карневале. Просто трябва да свикнеш с него.

— Ами ако се разделим? Как ще те открия?

Клаудио свали шапката и маската си и се изправи пред нея само с копринената качулка, покриваща цялата му глава, с изключение на малка част от лицето му. Той се наведе и я целуна по бузата.

— Някой друг мъж в баута ще те качи в гондолата си и ще те отведе в дома си, а аз повече никога няма да те видя. — Не откъсваше очи от нея, за да се увери, че е разбрала шегата, а после добави: — Това няма да се случи. Ще бъдеш залепена за ръката ми. Или, още по-добре… — изчезна в спалнята й и се върна с квадратното парче от червена коприна, в която бе увита маската. — Помогни ми да го сгъна и закрепя на шапката си.

Когато Киарета му подаде маската си, за да й я върже, Клаудио поклати глава.

— Тя е за партита. — Отново изчезна, този път в кабинета си, и излезе оттам с една баута, идентична с неговата. — Трябва да облечеш това.

Помогна й да си сложи качулката и мантията и след като завърза чисто бялата маска пред лицето й, донесе още една тривърха шапка от кабинета си.

Киарета се огледа и усети как отново й се догади. От огледалото я гледаха две фигури. Едната беше висока и с изключение на бялата маска, обвита в черно от главата до петите.

Другата — по-дребна, с рокля от тафта под мантията. Тя затвори очи и бавно изпусна дъха през ноздрите си. В отговор маската се затопли и докато разкършваше рамене под баутата, Киарета си напомни, че ако не поглежда към огледалото, си оставаше същия човек.

Хвана Клаудио за ръка, двамата се спуснаха по стълбите и излязоха на дока. Докато се качваха в гондолата, Киарета спря поглед върху червената розета, закрепена за шапката на мъжа й. Завладя я силно чувство на обич и й се прииска двамата да изтичат обратно в спалнята й, да захвърлят костюмите си и да се любят.

Гондолиерът отдели гондолата от брега и тя се плъзна по Канале Гранде към моста Риалто. В тъмнината край тях се носеха други лодки, пълни с фигури в черно, чиито маски проблясваха в призрачно бяло на светлините на лампите.

 

 

Клаудио не искаше да й каже къде я води, за да не развали изненадата. Чак когато видя ярко осветената фасада на „Театро Сан Джовани Кризостомо“, разбра, че ще посети първата си опера, но не в „Театро Сант Анджело“, а като гостенка в ложите на най-разкошния театър във Венеция.

— Страхувам се, че тотално ще се разглезиш и след като видиш този тук, вече никога няма да поискаш да дойдеш в моя беден малък театър! — Клаудио почти крещеше, за да надвика тълпата от хора, продаващи лакомства и билети.

— Сценарио! — извика той и размаха монета във въздуха, за да привлече вниманието на момче с програми.

Докато се придвижваха из лобито, Киарета видя, че повечето от присъстващите носеха същите наметала и маски като нейните, но имаше и такива, които бяха скрили лицата си зад черни маски с набръчкани чела или изхвръкнали очи.

— Какви са тези? — попита тя, заваляйки думите изпод ръба на маската си.

— Герои от комедия дел’арте — отвърна Клаудио. — След година ще ги разпознаваш всичките.

— А коя е птицата? — Кимна към приближаваща с куцукане към тях фигура, на чиято маска бяха изрисувани очила и дълга човка.

Клаудио леко повдигна маската си, за да говори по-ясно.

— По време на последната чумна епидемия един доктор натъпкал маската си с билки, които според него щели да го предпазят от болестта, докато лекувал пациентите си.

— Подействало ли е?

— Не за дълго, но маската му се харесала на всички.

Човекът с маската на доктора докосна рамото на Киарета, докато я подминаваше и се извини на дамата с нежен тънък глас.

— Това жена ли беше? — удиви се Киарета.

Клаудио се извърна да погледне.

— Във Венеция никога не се знае — отвърна, оглеждайки фигурата, докато тя не изчезна зад един ъгъл. — Тя — или той — е обута в пианеле^[2], ужасните високи дървени обувки, които вече никой не носи. В днешно време жените предпочитат да си измокрят краката, отколкото да ходят на кокили — нещо, от което аз поне съм доволен. — Той я прегърна през раменете. — Харесвам те толкова висока, колкото си.

Доближиха стълбището и Клаудио я хвана за ръката. Изкачиха няколко площадки и Киарета се озова насред извит коридор. Пред дузина позлатени врати стояха мъже в ливреи. Клаудио стигна до една от тях и слугата ги въведе вътре.

Ложата, в която Киарета пристъпи, беше разделена на две. В задната част, точно до вратата, имаше маса с пръснати по нея карти за игра, а около нея бяха наредени комплект канапе и кресла. На креденца в едната страна имаше няколко бутилки вино и сребърни табли със сирена и сладки. На стената беше закачено огледало, което отразяваше сцената за онези, които бяха твърде навътре в ложата, за да виждат директно. По средата на ложата се спускаше завеса, сега дръпната. През нея Киарета успя да зърне позлатените перила на балкона и половин дузина седалки с червена кадифена тапицерия.

Собствениците на ложата още не бяха пристигнали, но след няколко минути Клаудио бе поздравен от мъж, който свали маската си, за да разкрие самоличността си. Марко Гримани, чието семейство притежаваше операта, обикаляше из ложите и поздравяваше приятелите си.

— Чух, че ще си тук — каза на Клаудио. — И исках да се запозная с жена ти, известната Киарета дела Пиета. — Марко й се поклони и взе ръката й в своята. — Проклет карневале! От години се опитвам да видя лицето ти, а сега носиш маска!

— Можеш да свалиш баутата си — прошепна Клаудио на жена си и посегна да махне шапката й. Развърза маската й и й помогна да издърпа качулката и мантията през главата си.

— Брава! — възкликна Марко. — Доказателство, че фили ди коро наистина са ангели! — Той грациозно повдигна ръката й и я целуна по китката.

Разговорът им бе прекъснат от пристигането на собствениците на ложата. Клаудио седеше на дивана и бъбреше, а Марко придружи Киарета до предните седалки. Тя огледа еднаквите ложи от двете страни и в дъното на театъра. Колоните бяха украсени с позлатени релефи на раковини, цветя и листа. Издялани от мрамор човешки фигури поддържаха всяка от ложите.

Тя се наведе, за да погледне надолу, където се трупаха множество хора.

— Къде ще седнат? — обърна се към Марко.

— Няма да седят, освен ако не си вземат столове под наем. Както в „Пиета“. — Посочи към няколко души, понесли пейки към предната част на залата. — Има още час до началото на представлението. Дотогава залата ще е претъпкана.

— Но как ще виждат?

Марко се засмя.

— И без това никой не обръща кой знае какво внимание. — Посочи нагоре. — Погледни към тавана!

От едната му страна бе изрисуван гербът на семейство Гримани и фигура, която, както обясни Марко, представляваше Славата, заобиколена от херувимчета и божествени създания, хванали цветни гирлянди. В другия край атрактивна картина изобразяваше Венера.

— Красиво е — отбеляза тя.

— О, още не си видяла най-хубавата част — похвали се Марко. — Едно от чудесата на Венеция. — В този миг картината започна да се разделя на две и от образувалия се отвор се спусна полилей с широчина десет метра. Четири златни и сребърни клонки, на които блестяха дузини бели свещи, се събираха в средата, в герба на семейство Гримани, от който излизаха позлатени лъчи, инкрустирани с оцветени в перлено топчета.

— Браво! — възкликна Клаудио, приближавайки зад тях и дръпна един стол. — За моята жена — рече той и подаде на Киарета малка чаша с кехлибарено на цвят вино. — Семейство Гримани представят най-доброто шоу в целия град, още преди операта да е започнала.

— Докато чакаме, можем да се насладим на забавлението преди началото на представлението. — Марко посочи към ложите отсреща. — Ето ги семейство Градениджо, наслаждаващи се на предястието си. — Очите му огледаха ложите. — Какво имаме тук?

Посочи към една от ложите, където някакъв мъж в баута опипваше корсажа на маскирана жена, преди завесата да се спусне и да ги закрие от погледите.

— Просто ще се престорим, че не ги познаваме — отбеляза Марко. — В края на краищата, нали носят маски. Кой би могъл да твърди със сигурност?

— Нямам представа — кимна Клаудио и повдигна вежди, когато с приятеля му си размениха поглед, който Киарета не успя да разгадае.

Долу съгледа двама мъже да спорят. Те свалиха маските си и започнаха да си разменят удари. Скоро към тях се присъединиха и други, докато цял куп тела се озова на пода. Няколко жени бързо-бързо си завяха с ветрило, а хората от първите редици в ложите запращаха надолу всичко, попаднало им под ръка.

През последните десетина минути оркестърът не спираше да се настройва, но не се чуваше от шумотевицата, затова диригентът даде знак на музикантите да засвирят възможно най-силно. Когато полилеят се вдигна и платното с Венера отново се плъзна на мястото си, те изсвириха първите си ноти.

Завесите се вдигнаха и пред погледа на Киарета се разкри сцена от древногръцко пристанище. На пристана по средата стоеше закотвен кораб, отзад се издигаше храм. От другата страна, пак отзад, се ширеше дворът на палат с мраморно стълбище към спалня. С лекота, сякаш театърът изобщо нямаше задна стена, сцената преливаше в изрисуван екран, изобразяващ бряг с армада от кораби в далечината.

Публиката отдолу заръкопляска, преди да се върне обратно към предишното си занимание. На сцената излязоха танцьори и затанцуваха балет, подготвяйки появата на героя и неговия антураж от войници. След няколко минути речитатив, сред шума в театъра се разнесе пронизителен глас и за кратко прикова вниманието на тълпата. Регистърът на гласа бе женски, същият като на Катерина, когато изпълняваше ролята на Джудит, но звукът отекна от задната стена и тавана със сила, неколкократно по-голяма, както се стори на Киарета.

— Знаеш ли кой е? Виждаш най-великия кастрат^[3] на нашето време — обясни Клаудио. — Сенезино. След края на представлението ще потегли за Дрезден, но се говори, че ще пее за Хендел в Лондон.

Героинята беше на път да се влюби в някакъв нисък дребен мъж с гънки мазнини, преливащи над яката на костюма му? Прилича на орех с ръце и крака, помисли си Киарета. Но колкото повече кастратът навлизаше в арията си, толкова по-склонна бе да повярва във всичко, дори в това, че и любовта с орех, е възможна.

— Дробове на мъж и глас на момче — рече Клаудио, — но е платил висока цена за това.

Гласът на Сенезино стана още по-висок, водеше към каденца, изпълнена с трели, извивки и поредица от ноти, ставащи все по-високи и по-високи, докато най-сетне публиката притихна и го загледа. При даден от дебелата му ръка знак, се включи оркестърът и арията завърши сред експлозия от аплодисменти.

После сцената отново се изпълни с войници и жени, които им махаха, изпращайки ги на война. Сенезино се качи на лодка по средата на сцената. Около борда се движеха нарисувани редици от вълни, лодката започна да се клати. От тавана се спусна някакъв бог и двамата изпълниха дует, преди богът да изчезне над сцената. Докато лодката напредваше към края на сцената, Сенезино повиши глас. Размахвайки меча си, закри първо действие. Завесата се спусна.

С изключение на морската битка, изпълнена с топове, дим и един кораб, който потъна, изчезвайки под сцената, почти нищо друго от операта не привлече вниманието на публиката. Местата в другата част на театъра бяха празни, с изключение на моментите, в които пееше Сенезино, а хората от ложите под тази на Киарета бяха по-заети да се състезават кой ще плюе най-далече в тълпата.

Докато гледаше как другите певци се мъчат да надвият шума, Киарета се сети за прехласнатата публика по време на нейните изпълнения от балкона на църквата. Тази вечер едно сопрано вече беше спряло по средата на арията си и се беше втурнало зад кулисите с викове, призоваващи тълпата да престане да хвърля боклуци по сцената, а друга певица остави гласа си да падне, защото усилието да пее както трябва не си заслужаваше. Повечето обаче дръзко продължиха.

Накрая дори на Киарета й стана скучно и тя отиде при Клаудио. Лицето му беше зачервено от виното, губеше добродушно на карти. Застана зад гърба на съпруга си и сложи пръсти на рамото му. Той посегна и я потупа по ръката.

— Късметът ми пристигна — заяви Клаудио на приятелите си и спечели следващите три ръце.

Завесата се спусна за последен път, полилеят отново висна надолу и публиката се заоттегля. Потискайки прозявката си, Киарета си сложи баутата и хвана ръката на Клаудио. Двамата прекосиха лобито и излязоха на улицата.

Площадът пред театъра бе обърнат на дива сцена от маскирани гуляйджии, жонгльори, улични музиканти и търговци на храна и дрънкулки. Клаудио я преведе през блъсканицата и надолу по страничните улички, закривайки я с тялото си от тълпите, които се опитваха да си проправят път в двете посоки.

После стигнаха до моста Риалто. Каменната арка над тях бе претъпкана с хора. Те напомниха на Киарета за деня, в който като малка беше свидетелка на сбиванията на Понте деи Кармини. Из нощния въздух се носеха цинични пиянски песни, но тази вечер от моста падаха само някое откъснало се от маска перо или празна бутилка от вино.

Въпреки това Киарета се облегна на ръката на Клаудио и здраво я стисна. Искаше да си върви у дома. У дома. В Палацо Морозини, в нейното собствено легло, в нейната собствена стая, с нейния собствен съпруг до нея.

 

 

Мадалена се вслушваше в звуците на първата карнавална нощ иззад стените на „Пиета“. По-рано същата вечер беше слязла в парлаториото, докато групички хора минаваха през него. Филите бъбреха и се смееха, притиснали лица към решетката, предлагаха през бариерата пасти и малки чаши с вино на гостите си и пляскаха с ръце, когато гуляйджиите ги развличаха с марионетки и фокуси.

Мадалена се огледа да види дали случайно Киарета не е сред тях. От сватбата й насам сестра й беше дошла два пъти, придружена от Антония, но фактът, че разговаряха през решетката неимоверно ги изнерви и двете изпитаха облекчение, когато срещата им приключи. Тази вечер Киарета не беше дошла и Мадалена не беше изненадана, но изпита разочарование, когато излезе от оживената зала и отиде да си легне, без да е зърнала сестра си.

След няколко дни дойде Вивалди. Трябваше да разговарят за двата концерта, подготовката, за които се падаше на Мадалена. Косата му беше мазна, очите — зачервени. Ръцете му трепереха, когато посегнаха към цигулката в калъфа. Тя забеляза, че на няколко пъти ръката му подскочи, както й се случваше и на нея, когато се събудеше посред някой кошмар.

— Добре ли сте? — попита го Мадалена.

Той сви рамене.

— Просто нерви. Премиерата на „L’Incoronazione di Dario“^[4] е другата седмица, а декорите още не са готови, кастратът се държи така, сякаш е Бог, а инвеститорите мислят, че мога да напиша опера и без да ми плащат.

Вивалди не изчака да види реакцията й, а продължи:

— Получих поръчка за десет кончерти — усмихна се заговорнически, — и ги композирах за три дни.

— Как успяхте?

— Не спах! Освен това те не бяха напълно нови, но какво значение има оригиналността? Взех стари мои композиции и ги попромених малко тук-там. Всеки го прави.

Смехът му прозвуча като цвилене.

— Понякога просто късам началната страница и написвам нова, като посвещавам творението си на човека, който ще го купи. Никой не се усеща. Пък и клиентът, на когото ги продадох, и без това напуска Венеция.

Всичко това не звучеше особено почтено и Вивалди забеляза колебанието, изписано върху лицето на Мадалена.

— Нямам избор — обясни той. — Музиката не носи много пари. Имам къща и двама слуги. Трябва да ям, те също. Отгоре на всичкото баща ми не е добре и може би скоро ще се нанесе при мен.

Той извърна длани нагоре и я погледна безпомощно.

— Мадалена, за теб музиката може да е всичко, каквото си поискаш — мечтателна, луксозна, сантиментална, страстна, кой знае? За мен тя е работа и когато седя зад бюрото си и композирам, през по-голямата част от времето го правя изключително и само поради прагматични причини.

Лицето й помръкна.

— Не се отвращавай от мен. Изборът не е мой. Просто така стоят нещата.

Думите му се изсипваха под съпровода на тикове и резки движения. Без да каже нито дума, Мадалена остави калаена чаша с вода на масата до калъфа на цигулката му и зачака.

„Имам по-важни неща за вършене — помисли си тя, докато вземаше новата музика, която Вивалди беше донесъл. — Бих могла да занеса това да се преписва. Трябва да репетирам концерта и да посетя ученичка в болницата.“

Вивалди отпи глътка вода, без да коментира.

— Конгрегационе не са особено доволни от мен, защото прекарвам почти цялото си време в писането на опери.

— Опери? — Тя се опита да прозвучи по-заинтересувана, отколкото в действителност беше. — Има ли и друга, освен „Дарий“?

— „Пенелопе ла Каста“. Нали се сещаш, историята с жената на Одисей. — Вивалди отпи отново и се замисли за момент. — Тя малко прилича на теб. Търпелива. Винаги е на линия, чака.

„Чака? Нима си мисли, че нямам нищо за правене, освен да го чакам да се появи?“ Мадалена започна да разхлабва космите на лъка си.

— Имате нужда от сън — отбеляза тя, като се опитваше да потисне раздразнението в гласа си.

Вивалди се приведе напред и, облягайки лакти на коленете си, зарови лице в дланите си.

— Винаги си толкова добра с мен. Мисля, че си права.

Обичта, която някога беше изпитвала към него, сега сякаш се докосна до оголена рана.

„Върви си — помисли си тя. — Просто си върви.“

Той вече събираше нещата си.

— Ако в момента не съм болен, значи скоро ще се разболея, а всички те са толкова коравосърдечни. Толкова коравосърдечни. — Затвори калъфа на цигулката си. — По-добре да си вървя у дома.

Мадалена го гледаше през прозореца, докато вървеше по алеята покрай „Пиета“, притиснал длан към гърдите си — дали от болка или по навик, не беше сигурна. Усети как стомахът й се свива, както преди години, когато беше опипвала с пръсти шкафа, за да открие липсващия лък. Вивалди беше труден характер, но откакто се беше върнал, музиката, изпълнявана от коро, беше божествена, понякога — толкова изключителна, та сякаш сърцето й изхвръкваше от тялото й в изживяването на мелодии, неспазващи никакви граници.

— Нямах предвид теб, като казах „върви си“ — прошепна тя, но дори докато го казваше, част от нея бе доволна да види как гърбът му изчезва зад ъгъла.

 

 

Мадалена отново видя Вивалди, когато той й донесе новина, която тя не желаеше да чува. „Дарий“ се беше оказала финансов успех, но самата опера не бе спечелила висока оценка, а постът импресарио^[5] в безмилостните театрални среди на Венеция бе повече от това, на което се беше надявал. Дори преди премиерата на „Пенелопе“ той беше взел решение да замине за Мантуа веднага след края на карневале, за да опита късмета си там. Беше напуснал „Пиета“ по взаимно споразумение и просто се беше отбил да се сбогува с Мадалена.

Докато лежеше будна в леглото си същата вечер, Мадалена си припомняше последното му заминаване. То за малко не беше разрушило живота й и сега й се стори странно, че вече не си спомня за какво беше мислила и защо беше обзета от такова отчаяние.

„Вече не познавам онова момиче“, помисли си тя.

Обърна се на една страна и огледа стаята. „Докато съм тук, винаги ще бъдеш защитена“, беше казал той, но ето че тя беше тук и заспиваше сред ръководителките на коро, без да се нуждае от неговите уверения.

„Но защо се чувствам толкова празна?“

Беше прекарала няколкото години след завръщането му, като си даваше вид, че не я е грижа, дори сама си бе повярвала. Сега си представи карета на пътя, водещ към нов град, а в нея седеше Вивалди; в главата му ехтеше музика и й се прииска да е до него.

Седна в леглото и се замисли. Завивките се свлякоха в скута й и голите й рамене потръпнаха от студа в спалнята.

„Той е най-великият музикант на своето време.“

„Той е свещеник.“

„Аз съм сираче, което може да свири на цигулка.“

Това беше всичко. Останалото беше доброто, добър късмет и нищо повече.

Нищо повече ли? Съмняваше се. Беше пораснала и преценката й беше по-добра от предния път, когато Вивалди си беше тръгнал. Той беше загрижен за нея, в това беше сигурна, но какъв смисъл имаше да лежи будна и да мисли за това или за чувствата, които изпитваше към него? Мадалена отново се отпусна в леглото. Чувстваше се добре там, където си беше. Нима щеше да е по-различно, ако той искаше да е с нея? И защо й беше изобщо да се пита дали тя иска да бъде с него? Какъв смисъл имаше да оглежда миналото си от всички страни и да се чуди дали точната дума, описваща чувствата й към него, беше любов или увлечение, или нещо друго?

Той си беше отишъл и дори мисълта за него щеше да я повлече надолу толкова сигурно, колкото вързоп с нежелани вещи, привързани за камък и хвърлени в лагуната.

„Какво става с мен?“

Ръцете й бяха студени и влажни, когато ги сложи върху лицето си. Анна Мария мърмореше нещо в съня си, едно легло проскърца, когато сото маестрата в него се обърна на другата страна. „Може би телесните ми течности са излезли от баланс. Навярно би трябва да помоля да ми пуснат кръв — помисли си, — за да се отърва от войната във вените ми.“

Но я заливаше и още едно чувство, една изненадваща лекота, някакво замайване. Вивалди беше изтощителен с неговите настроения, с крехките си дробове, със спестените си усилия, с дребните си измами. Сега, когато нямаше да заема толкова място в живота й, той щеше да е по-лесен. Сега щеше да съумее да се съсредоточи единствено върху коро, да се обгради с музика и със следващото поколение фили. След няколко години, когато Пруденция се пенсионираше, щеше да стане маестра. Сред ученичките й щеше да има още Елизабети и тя щеше да ги обича заради чистотата и простотата им.

„Би трябвало да е достатъчно“ — рече си, но щом си представи бъдещето си помисли, че би трябвало да е по-ентусиазирана. И тогава изведнъж й стана ясно. „Искам да обичам някого и да бъда обичана по същия начин. Не така, както се обичат сестрите, не както обичам филите и те мен, а… — Спря за момент, преди да осъзнае за какво точно мисли. — Както се обичат мъж и жена.“ Навярно поради факта че беше прекарвала толкова време покрай Вивалди, бе получила възможност да надзърне към нещо, което хората изпитваха и изживяваха при други обстоятелства. Забелязваше как нещо липсва от живота й единствено когато маестрото отсъстваше от него. Но онова, което изпитваше, не можеше да е любов. Любовта трябваше да е различна от болката, която я изгаряше.

Какво ли щеше да е да бъде въвлечена в топлата аура, излъчваща се от друг човек, да се сгуши в нея и да живее там? Легна отново и се опита да си го представи. Единственият човек, когото беше прегръщала силно, бе сестра й. Сега нея я нямаше, Вивалди — също. Усети нещо вътре в нея да започва да се свива, обзе я отчаяние и чувство на самосъжаление.

— Не! — прошепна във възглавницата си. Никога повече няма да допусна да се чувствам толкова зле, колкото последния път, когато той си замина. Дъхът й опари калъфката. Никога!