Лоръл Корона
Четирите годишни времена (18) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Седемнайсета глава

Безкрайните празненства във Венеция бяха нещо, което се налагаше да се изтърпи, поне в Мадалениния случай. Особено по време на основния карневален сезон, групи фили ди коро биваха изпращани по няколко пъти седмично в имения, църкви и други градски институции да изнасят представления. Момичетата губеха концентрация няколко дни преди всяка своя поява пред публика, ставаха невъзможни в конкретния ден и избухваха в глупав смях след това, като превръщаха репетициите в истински кошмар за учителките си. Всяка година Мадалена с нетърпение очакваше началото на постите и единствената й надежда до въпросния момент бе, че от време на време задълженията й можеха да са достатъчно леки, за да си позволи да отдели няколко момента насаме с цигулката си в някоя тиха стая за упражнения.

Срядата, бележеща началото на постите, сложи внезапен край на празненствата и „Пиета“ се върна към стария си начин на живот, подобно на гуляйджия, потънал в познато кресло след дълга нощ навън. Настроението в сала дал виолино беше по-спокойно и предлагаше на филите осезаемо облекчение; независимо дали момичетата искаха да си го признаят, или не, за известно време се бяха наситили на външния свят. Дори инициатите, които също споделяха вълненията, макар по правило да не ги канеха навън, се успокоиха, след като фантазиите им вече не се подхранваха от нови клюки.

През тези пости Мадалена не очакваше да има достатъчно възможности да си почине. Преди няколко месеца Анна Мария бе издигната в ранг маестра дал виолино, когато Пруденция стана една от двете маестре ди коро — най-високата позиция сред жените в хора и втора след капелмайстора, който винаги беше мъж, както и след самата приора. Мадалена, вече навършила двайсет и осем години, отдавна беше една от двете сото маестре дал виолино, но за известно време бе работила сама. Скоро щяха да назначат нова жена на нейното място и тя щеше да отговаря само за ативите от струйната секция, но в момента се опитваше да изпълнява и двете задължения.

Независимо от многото работа, начинаещите ученички внасяха нещо ценно в живота й. Бяха невероятно малки и слаби и понякога й се приискваше да ги приюти под наметалото си, да ги остави да се притискат към нея, докато не почувстват, че са готови да се върнат обратно във външния свят. Някои от тях се мръщеха напрегнато като завоеватели, докато се бореха да постигнат онова, което ръцете им отказваха да вършат. Други прекарваха по-голямата част от уроците си във въздишки и отчаяно отпускане на рамене, докато учителките им, фили, малко по-големи от тях, обясняваха нещо за трети или четвърти път. Оставени насаме за няколко минути, някои от тях, особено най-малките, заспиваха, стиснали в ръце цигулките, докато лъковете им изтракваха по пода.

„Това съм аз, а това — Киарета, тази пък — Анна Мария“, мислеше си Мадалена, докато ги наблюдаваше, движейки се из стаята. Усмихваше се на нещо, което беше свършено добре, слагаше ръка на рамото на някое дете, плачещо от раздразнение или умора. Но беше се заклела да не допуска завръщането на призрак от миналото си. В нейната сала нямаше място за Лучана.

Няколко месеца след като бе станала сото маестра, бе забелязала момиченце, разплакано от учителката й, тринайсетгодишна филя на име Джерита. Първоначалният й импулс беше да смъмри Джерита, но се въздържа.

„Всичките са малки“, каза си.

След урока я дръпна настрана.

— Защо се караше на Корнелия?

— Защото грешеше. Казах й какво да прави, но не го изпълни.

— Мислиш ли, че се е опитвала?

Джерита се замисли за момент.

— Предполагам. Свиреше откъса отново и отново.

— Карането помогна ли й?

— Не — изръмжа ядосана Джерита. — Може би просто не е достатъчно добра.

— Но ако се научи как да го прави, ще стане добре, особено за човек, който е практикувал по-малко от година — отвърна Мадалена. — Е, какво мислиш, че трябва да направим?

— Не знам. Може би просто да я оставим да се упражнява?

— Защо не опиташ? И ако продължава да не показва напредък, уведоми ме. Тогава двете заедно ще измислим нещо друго. — Мадалена посегна да оправи качулката на Джерита без нужда. — Но се опитай да не показваш на Корнелия, че си разочарована. Няма да помогне.

„Правят го така, както са го правили със самите тях — помисли си, докато наблюдаваше как Джерита излиза от стаята. — Всичко: как да се държи лък, как да се местят пръстите по струните, как да се караш на другите.“

 

 

През втората й година като сото маестра дойде редът на Мадалена да води репетициите на оркестъра за концерт. Времето беше мрачно и студено от седмици и много от момичетата бяха повалени от настинка и кашлица. Музиката беше написана от Вивалди — комбинация от отделни мотиви, които бяха извадени от няколко вече изпълнявани от коро произведения. Първото действие беше леко, със заразителен ритъм, но филите го влачеха. Ядосана, Мадалена тъкмо се канеше да ги изпрати да се упражняват някъде насаме, когато й хрумна една идея.

— Момичета! — Почука с лъка си по стойката. — Искам да ви попитам нещо. — Огледа всяка от ученичките си поотделно. — Въпросът е прост. Какво ви прави щастливи?

Някои от тях сгърчиха лица, но други седяха и я гледаха втрещени.

— Какво имате предвид? — попита едно от момичетата.

— Същото, което казах — отвърна Мадалена. — Котенца на двора? Месо за вечеря? Какво кара сърцето ви да подскочи и да си каже: „Ето това е добър ден!“

Джерита, превърнала се в шестнайсетгодишна красавица, изправи рамене.

— Аз знам! Щастлива съм, когато ни хвърлят цветя на кея.

Друго момиче се изкикоти.

— Аз пък съм щастлива, когато ни дават вино на партитата.

— Аз съм щастлива, когато одеялото ми е достатъчно топло. — Гласът бе едва доловим.

Няколко момичета се обърнаха да погледнат Бенедета, дребна тъмнокоса девойка, която свиреше на виола д’аморе. Беше с цепнато небце, което много я притесняваше, и рядко говореше.

За секунда филите станаха сериозни, преди да отделят очи от нея.

— Аз пък харесвам фойерверките над лагуната! — извика една от тях.

— Добре — кимна Мадалена. Съсредоточи се и изсвири мелодията като печален траурен марш. Няколко ученички се засмяха. После изправи рамене и обяви: — Фойерверки! — Изсвири мелодията отново, чиста и весела. — Сега е ваш ред.

Филите взеха цигулките си. Нотите бяха ясни, темпото — живо, а когато свършиха, момичетата си размениха щастливи, заговорнически погледи, преди тя отново да ги призове към ред.

Мадалена кимна на Джерита.

— Стани и ни покажи как се чувстваш, когато някой хвърли цветя към теб. Използвай цигулката си.

Без да й се повтаря, Джерита засвири, полюшвайки тялото си и усмихвайки се закачливо на приятелките си от коро. Поклони се и си седна под аплодисментите на останалите.

Мадалена посочи още няколко момичета и ги накара да демонстрират, после извика Бенедета.

— Ти си в леглото и ти е топло, унасяш се в сън. — Взе цигулката си и изсвири бавно провлачено начало. — Ти свири своята партия, а аз ще свиря моята.

Бенедета затвори очи и започна. Въздухът в стаята сякаш замря неподвижен. Фразите се изливаха от виолата й леко като дъх, интимни като стягащо гърлото чувство.

„Леглото ми връща откраднатата от мен топлина. Краката и ръцете ми се разлистват подобно на цвете под слънчевите лъчи.“ Мадалена разбра какво се крие в музиката на Бенедета.

Беше спряла да свири и сега притискаше цигулката към тялото си, докато наблюдаваше как Бенедета изпълнява последните си ноти. Въздишката на момиченцето бе единственият звук, който се чу в стаята, когато Бенедета отвори очи и видя, че останалите от коро я гледат втренчено, напълно погълнати от историята, която им беше разказала.

Времето за репетиции беше свършило, но никой не желаеше да си тръгва.

— Музиката ще бъде тук и утре — подхвърли Мадалена, когато им каза да оставят инструментите. — Единственото, от което тя има нужда, сте вие.

* * *

Когато Клаудио бе нарекъл уговорената среща с Лука и Андреа идеална, Киарета се беше зачудила как ще понесе удара. Сега, година по-късно, Антония отново беше бременна и й се гадеше твърде много, за да излиза, но тримата отпразнуваха първата си среща с наблюдение на състезанието с гондоли в деня на свети Марко. Тази година Киарета не спря да се смее цял следобед, навеждаше се назад, потапяше ръка във водата, докато лодката им се движеше и от време на време поглеждаше към трите розови пъпки, забодени в корсета й.

През трите карнавални сезона емоциите й бяха преминали от страх през ентусиазъм към известна доза невъздържаност.

— Забрави всичките глупости, които са ти казвали в „Пиета“ за това как Бог искал непрекъснато да си добра — беше й казала Антония. — Ако ти бе на Негово място, не би ли предпочела по-скоро хората да се редят на опашка пред теб, за да те молят за прошка, отколкото да си седиш съвсем сама на небето, понеже никой не е сторил нищо погрешно?

Киарета продължаваше да коленичи на молитвения си стол всяка сутрин, след като се събудеше, но вече бе загубила края на всичките молитви, които трябваше да се казват през деня. Собствените й сутрешни молитви се състояха в молба към Светата Дева да й даде знак, ако през деня направеше нещо, от което Девата нямаше да е доволна. Вечерната й молитва често представляваше бързо прекръстване, докато се качваше в леглото, придружено с молби за прошка, ако Божията майка й бе изпратила знак, който е пропуснала да забележи.

— Не съм по-малко религиозна — бе споделила със сестра си няколко дни след Великден. — Сега, когато всъщност трябва да се притеснявам от греховете, им обръщам по-голямо внимание.

Мадалена се усмихна.

— Тук няма много възможности човек да съгреши. И не съм сигурна защо Бог трябва да е впечатлен от безкрайните ни молитви, след като го правим под външен натиск. — Замисли се за момент. — Ако аз бях на Негово място, щях да зачитам само онова, което хората правят, водени от собствените си желания.

Киарета изпита известно облекчение.

— Аз се изповядвам всяка седмица. По свой избор. И всяка неделя ходя на литургия. С изключение на лятото, когато съм извън града. — Смръщи вежди. — Може би в края на краищата не съм толкова често на църква. Но пък през постите ходя всеки ден.

Направи последното си изказване с ведрия си глас, който Мадалена така ценеше от детските им години. Направи знак на Киарета да доближи лице до решетката и когато сестра й се подчини, Мадалена посегна да я погали по страната.

— Изобщо не си се променила. И не мога да се сетя за никаква причина, поради която Бог да не те обича толкова много, колкото те обичаме всички ние. — Погледна към вратата в другия край на парлаториото. — Включително и те.

Там нямаше никой, но Киарета знаеше кого има предвид сестра й. Всяка седмица в продължение близо на година Лука и Андреа я бяха водили на посещения при сестра й, преди тримата да отидат да вечерят в някой ресторант наблизо. Днес, понеже времето бе хубаво, за разлика от последните няколко седмици, двамата мъже бяха отишли да се поразходят по кея, за да я оставят насаме с Мадалена.

— Особено по-високият — продължи Мадалена. — Винаги си с гръб към него, затова не забелязваш как те гледа, но аз виждам.

— Андреа? Лука е този, който ме обожава. Но Андреа — ами, той, изглежда, ме намира за забавна, но това е всичко. Много е мълчалив.

— А също и много красив.

Киарета се изчерви.

— Харесваш го — отбеляза Мадалена.

— Повече от Лука. Лука е много забавен и винаги е толкова сладък, но понякога е леко скучен. — Киарета погледна към ръцете си и започна да оправя ръкавиците си. — Харесвам Андреа по различен начин.

Мадалена лукаво й се усмихна.

— И аз знам нещичко за чувствата към мъж, за когото е грешно дори да се надяваш, че някой ден можеш да имаш.

Киарета вдигна поглед.

— Вивалди? — Сега тя беше тази, която чакаше отговор, но преди сестра й да е отвърнала, вратата на парлаториото се отвори и влязоха Лука и Андреа.

— Бррр! — възкликна Лука. — Студено е за април. — Приближи до решетката. — Мога ли да открадна от теб тази благородна дама? Само за седмица.

Мадалена се усмихна.

— Само ако ми дадете дума, че ще ми я върнете жива и здрава.

— Жива и здрава — повтори Лука и тракна с токове като войник. — И навреме.

Той помогна на Киарета да се изправи, докато Андреа й подаваше плаща.

— Готова ли си за вечеря? — попита Андреа толкова тихо, че обикновеният въпрос прозвуча нежно и интимно.

— Ъхъ. — Киарета кимна и погледна отново към Мадалена, за да избегне очите му.

Промяната в израза на лицето й беше твърде слаба, за да я забележи друг, освен сестра й. Тя свъси вежди и присви очи така, както го правеше навремето, когато излизаше на балкона на „Пиета“ и изчакваше реда си, за да изпее някоя нова мелодия за първи път — решителна, самоуверена и малко уплашена.

* * *

В деня на Възнесение Господне през май Антония се почувства достатъчно добре, за да излезе и да наблюдава „Бучинторо“ от буркиелото, което Лука беше наел за деня. Широката плоскодънна лодка осигуряваше достатъчно място за тримата музиканти, които бяха поканили да им свирят, докато се движат из лагуната, както и за слуга, който да им пълни чашите и да им сервира обяда. Четиримата седнаха под яркочервен сенник и свалиха маските си. Лицето на Киарета блестеше от пот и подаде кърпичка на Антония, после се приведе към приятелката си, за да я избърше, без да й разваля грима. — Може ли? — попита Андреа. Сърцето на Киарета подскочи.

— Разбира се! — отвърна Антония вместо нея и подаде кърпичката на Андреа с многозначителна физиономия.

Андреа попи потта от челото и страните на Киарета с единия ъгъл на кърпичката, а когато стигна до устата й, нежно обходи очертанията й. Тя сведе взор надолу, изпълнена с неудобство от докосването му, сетне вдигна поглед и очите на Андреа се впиха в нейните. Обхождаха лицето й сантиметър по сантиметър и Киарета не беше сигурна дали това продължи само няколко секунди или няколко минути. После той избърса шията й, плъзгайки ръка надолу, докато не докосна горната част на гърдите й, подаващи се над корсета.

Всички лица в лодката се завъртяха пред очите й. Това на Антония се усмихваше триумфиращо, на Лука — напрегнато от опита му да не го сгърчи, а на Андреа — сериозно, както винаги, но някак по-отворено, сякаш някой бе оставил открехната врата, през която можеха да влизат или излизат тайни и интимности.

„Бучинторо“ отмина и слугата започна да слага обяда, а буркиелото се придвижи към по-спокойна част на лагуната, близо до остров Джудека. Имаше храна за всички и когато музикантите се нахраниха, се върнаха на местата си и отново засвириха.

— Пее ми се — оповести Антония и извика на музикантите: — Знаете ли „Quando fra l’altre donne ad ora ad ora“^[1]?

— А, Петрарка — отвърна един от музикантите и подхвана мелодията на цигулката си. — „Когато Любовта се показва на някое красиво женско лице от време на време“ — запя Антония и Лука се присъедини към нея, а гласът му се надигаше и спадаше, поради изпитото вино и клатушкането на лодката. — „Колкото по-невзрачно е всяко красиво лице в сравнение с твоето, толкова повече нараства любовта ми към теб“.

Антония и Лука доближиха лица едно до друго и започнаха да си разменят влюбени погледи, докато най-накрая не избухнаха в смях. Антония се обърна към Киарета.

— Защо не ни изпееш нещо? — попита я.

— Аз ли? Не мога. Знаеш!

— О, никой вече не го е грижа за това!

— Поне никой от присъстващите на лодката! — добави Лука и погледна към музикантите. — Знаете ли коя е тази жена? — махна към Киарета.

— Разбира се — отвърна главният музикант. — Киарета дела Пиета. Кой би могъл да я забрави?

— Ще я издадете ли, ако ви удостои с честта да пее пред вас?

Музикантът погледна към двамата си колеги и направи жест, все едно прерязваше гърлото си. Те се ухилиха и повториха жеста.

— Е, какво ще бъде? — попита Лука. — Нищо религиозно, надявам се.

— Не мога — настоя Киарета. — Първо трябва да питам Клаудио.

— О, моля те! — проточи глас Антония. — Той вечно е във Виена или Рим, или някъде другаде. Може да отнеме месеци!

— Антония, не мога! — умолително я погледна Киарета.

— Остави я на мира. — Гласът на Андреа беше твърд. — Каза ти, че не може.

Антония и Лука простенаха, знаеха, че въпросът е приключил.

— Аз ще пея — обяви Андреа.

Долната челюст на Антония увисна.

— Ти никога не пееш!

— Обичам да пея, просто не обичам да го правя пред публика. Днес, в чест на случая… — обърна се към Киарета. — Познаваш ли Вероника Франко?

— Не, не мисля, че съм я срещала. — Обърна се към Антония. — Нали така?

— Не е много вероятно — намеси се Андреа. — Тя е мъртва от повече от сто години. Била е красива куртизанка от Венеция и невероятно интелигентна поетеса. Навярно е побърквала прадядовците ни. Искаш ли да чуеш нещо, написано от нея?

— Моля те.

Андреа запя и кимна на музикантите да се включат.

— „Желанието ранява сърцето и от него изтичат надежда и тревога. — Гласът му беше нежен и дълбок, подобно на лък, плъзгащ се по струните на чело. — От подозрения допускам грешки, които прерастват в продължителни страдания. А от упоритите ми илюзии се раждат хиляди лъжи, които по-късно трябва да приема като сторено от мен зло.“

Когато свърши, всички заръкопляскаха, а Киарета прошепна:

— Беше прекрасно.

— Малко мрачно — отвърна Андреа. — Не знам защо ми хрумна да изпея точно това.

— Наистина звучи някак фаталистично — кимна Киарета.

— Предполагам, но мисля, че е по-скоро предупреждение — рече Андреа.

— Да не бъдеш хванат! — Антония взе чашата на Лука и отпи от виното му.

— Не, не е това — отвърна Андреа. — Когато обичаме някого, трябва да внимаваме каква вреда могат да причинят налудничавите ни мисли. Май именно това е имала предвид. — Един повей на вятъра изпрати вълнички по повърхността на водата и Андреа впери поглед в хоризонта. — Наближава буря — обърна се към Лука. — След час ще завали. Трябва да върнем дамите обратно у дома.

 

 

Няколко дни след завръщането на Клаудио, докато двамата вечеряха в покоите си, Киарета му разказа за молбата на Антония да попее.

Той сви рамене.

— И какво стана? Направи ли го?

— Не! — отвърна Киарета, шокирана от факта как може да допусне, че е престъпила забраната. — Казах, че не мога. Андреа ме защити и спорът приключи.

— Браво на Андреа! — Той вдигна тост. — И два пъти повече — на моята разумна и лоялна съпруга!

Киарета виждаше, че Клаудио размишлява, затова го изчака.

— Венеция се променя — рече накрая той. — Нравите вече не са толкова стриктни като преди. Не казвам, че изобличаването не е сериозно, но не е нещо, от което да не можеш да се измъкнеш в наши дни. Представлява по-скоро неудобство, отколкото нещо друго, скъпо неудобство, може би, но никой няма да събира останките от мъртвото ми тяло в затвора заради една песен.

— Ами споразумението, което подписа с „Пиета“? Нали имаше нещо такова?

Той посегна през масата и докосна ръката й.

— От „Пиета“ няма дори да допуснат, че съм нарушил споразумението. Няма да се изправят срещу семейство Морозини заради нещо така маловажно. Виж баща ми. Той всеки месец им печели повече пари със своите партита, отколкото биха получили според онова нещастно споразумение. — Клаудио замълча за момент. — Всъщност, мисля, че идеята е чудесна.

— Какво?

— Да започнеш да пееш отново. Какво ще кажеш за идеята „Пиета“ да изпрати сестра ти у нас и двете да направите рецитал — само за пред неколцина приятели? Ако отвърнат положително, въпросът дали можеш да пееш пред други хора, или не ще бъде решен, не мислиш ли?

— Клаудио, не съм пяла от години.

— Освен за мен. А светът не е чувал гласа ти от прекалено дълго време. — Свещта осветяваше лицето му. „Въпреки че бръчките и леко прошарената му коса не можеха да останат незабелязани, в този момент — каза си Киарета — той е най-красивият мъж, раждал се някога на тази земя.“

 

 

И така, въпросът беше решен. Точно преди патрициите да започнат да напускат Венеция и да се отправят към вилите си в провинцията за летния сезон, в пиано нобилето на Палацо Морозини се събраха няколко дузини гости в интимен кръг. Щяха да ги развличат бившата Киарета дела Пиета и нейната сестра.

Антония преживя поредния си шок, когато разбра, че Андреа се е съгласил да им акомпанира на клавесина. Предната седмица, когато Мадалена бе дошла в Палацо Морозини за репетицията, разказа на двамата за плана си да заведе Бенедета и Корнелия на първото им частно парти. Маестра Пруденция беше поспорила, смяташе, че е по-добре вместо Бенедета да изпратят някое по-атрактивно момиче, но Мадалена бе останала непреклонна — когато тя правела подбора на музикантките, поканите щели да отиват за онези, които се трудели най-много и били най-добри. И, между другото, мислеше си Мадалена, нямаше нищо по-лесно от това да обикнеш малката Бенедета с нейното сладко белязано личице. Ако Мадалена беше богат венециански благородник, Бенедета щеше да е тази, която да го накара да развърже кесията си.

До този момент Мадалена не беше прекарвала много време в компанията на Андреа и сега разбираше защо Киарета го харесва. Той беше от хората, които се усмихваха, когато нещо е забавно и не го правеха, когато нямаше на какво да се смее. Не зяпаше Киарета глупаво или нахално, а загрижено: интересуваше се дали й беше достатъчно топло в някоя стая, в която ставаше течение, дали е яла достатъчно, дали си почива достатъчно, когато е изморена. Ефектът от всичко това върху Киарета беше непогрешим. Когато Андреа беше наблизо, тя сияеше.

— Трябва да внимавам какво ще се сервира — засмя се Киарета и им разказа историята със стридите. — Сега вече ги обожавам, но наистина са плашещи на вид.

— Вероятно няма да е добре да се поднесе и някоя риба с огромни изцъклени очи — намеси се Андреа. — Погледът им винаги ми се е струвал изпълнен с обвинение.

— Нито пък животинчета — добави Мадалена. — На някои партита, на които сме канени, са ни сервирали дроздове с глави и веднъж една от филите повърна направо на масата. Другите пък заплакаха за бедните мъртви птички и се страхувам, че впоследствие претупаха концерта.

 

 

На партито на Морозини нямаше подобни инциденти. Бенедета и Корнелия седяха на масата с широко отворени очи, вземаха си втора и трета порция от храните, които им харесваха, и си разменяха скришом погледи заради количеството вино в чашите им.

— Няма да получите втора порция от това — прошепна им Мадалена, която седеше до тях. — Не забравяйте, ще трябва да свирите.

След вечерята Мадалена изсвири една триосоната с двете момичета, после помоли Киарета да се присъедини. При първите ноти публиката се размърда, сякаш познаваха мелодията, но не можеха да разберат откъде точно им е известна. После Киарета запя.

— „Salve Regina, mater. — Гласът й звънтеше из портегото. — Vita, dulcedo, et spes. Живот наш, сладост и надежда, поздрави на теб, Кралице, майко на милостта.“

Бенедета и Корнелия, които изпълняваха просто континуо, не можеха да откъснат очи от нея, слушаха глас, за който само бяха чували да се говори.

Когато свършиха, Клаудио се изправи.

— Току-що чухте мелодията, която ме накара да се влюбя в жена си. — Мъжете изръкопляскаха, жените въздъхнаха.

— Знаейки това, Киарета е подготвила друга изненада за вас.

Андреа стана и седна пред клавесина. С Мадалена изсвириха началните ноти и Киарета запя любимата си ария от последното си явяване пред публика.

— „Пред красотата на твоето лице гневът избледнява и любовта започва да блести.“

Когато приключи, Клаудио приближи до прозореца.

— Елате и погледнете навън. — Махна на гостите да се присъединят към него. Чули музиката, дузина лодкари се бяха насъбрали под прозорците на палацото. Киарета се дръпна, но Клаудио я побутна да застане отпред.

— Вече всичко е наред — успокои я той. — Всичко е наред.

Гостите се върнаха по местата си, а Андреа обяви.

— Тази вечер има още изненади — рече той, гледайки към Киарета, — и тази тук е за теб. — Той седна пред клавесина, а Антония и Клаудио застанаха до него.

— Андреа ми спомена, че много си харесвала Виктория Франко — започна Клаудио — и на нас ни се струва, че това стихотворение сякаш е било написано специално за теб.

Андреа засвири.

„Occhi lucenti et belli“ — запяха в хармония. — „Красиви блестящи очи, как могат да изразяват за един миг толкова много нови неща? Толкова нежни чувства — сладки, хапещи и диви — нахлуват в това обгорено сърце, което иска да ти даде всичко, що си пожелаеш“. — Докато пееха, Клаудио и Андреа не сваляха поглед от Киарета. — „Този, който би живял и умрял за теб, иска само твоите скъпи красиви очи завинаги да останат ведри, щастливи и чисти.“

Мадалена стоеше до сестра си, обгърнала талията й с ръка. Коленете на Киарета омекнаха и Мадалена я подхвана по-здраво, за да я подкрепи.

„И двамата я обичат — помисли си тя. — Ако не го е знаела преди, сега вече го разбра.“