Фей Келерман
Преследвана (8)

Глава осма

Докато се приближаваше към масата Синди видя, че Оливър се изправя. Скот бе като баща й, от старата генерация — мъж, който отваря вратата, за да даде път на дамата и й издърпва стола, за да седне. Толкова различни от нейното поколение, съставено от личности, всяка от които гледа само себе си — добър знак за самоувереността, ала твърде лош за възпитанието и маниерите.

Скот имаше много елегантен вид. Облеклото му бе не само много по-стилно от предишната вечер, но и далеч не толкова лъскаво. Беше облечен с жълтеникавокафяво сако от камилска вълна над кремава риза, с червена вратовръзка и черни обувки. Синди прие подадената й ръка, но вместо да се здрависат, той я притегли и я целуна по бузата, като се наведе над ръба на масата, за да достигне лицето й. Пусна я и бързо я обходи с поглед от горе до долу.

— Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Ти също.

— Изглеждам чудесно?

— Ами, исках да кажа добре. Изглеждаш добре.

— „Добре“ е по-точното, но бих приел дори и „чудесно“. Заповядай, седни.

Младата жена се вмъкна между масата и червения кожен диван, като се настани под ъгъл спрямо Оливър. Самата маса бе от миналия век и покрита с линолеум, който имитираше мрамор. Беше толкова малка, че коленете им се докоснаха. Тя се понамести, за да избегне допира с него. Дори и да бе забелязал, Скот не реагира с нищо.

Ресторантът бе съхранил атмосферата на едно отдавна отминало време, когато блясъкът на Холивуд се е диктувал от Китайския театър на Грауман и Алеята на славата, а не от салоните за боди пиърсинг и татуировки. Интериорът създаваше усещането за ловна хижа — таван с открит гредоред, ловни трофеи и ловни гравюри, изобилстващи от елени, зайци и хрътки. Под тях се виждаше потъмнялата от времето дървена ламперия — от добро, старо дърво. Барът с огледалната задна стена се простираше по протежение на цялото помещение. Специалитетът му бе сухо мартини с маслинка или — за прекалено капризните — перлено лучено кръгче. Помощник-келнерите, които се различаваха по зелените сака и усмивките, им наляха вода и донесоха хляб. Сервитьорът, който бе с червено сако и кисело изражение, им подаде менюто и ги попита дали искат нещо за пиене.

— Вино за вечерята? — обърна се Оливър към Синди.

— Звучи добре. — Тя вдигна поглед към келнера. — Някакви специалитети, които не са в менюто?

Мъжът я погледна с подозрение.

— Менюто се печата всеки ден.

— Аха. — Синди погледна листа пред себе си. — Тогава значи имате всичко, отбелязано тук?

— Без езика и лангустата, както и западния омлет, и омарите, и…

— Тогава защо в менюто сте написали език и лангуста, щом ги няма?

Сервитьорът я зяпна.

— Бихте ли искали да отнесете въпроса до собственика?

— Не особено.

— Готова ли сте да поръчате, госпожо?

Менюто беше дълго и напечатано с дребен шрифт.

— Може ли да изчакате още няколко минути?

Сервитьорът се обърна и се отдалечи.

— Мислиш ли, че ще го видим отново? — попита Синди.

— Съмнявам се, ако продължиш да се заяждаш така.

Тя сви рамене.

— Зададох съвсем обикновен въпрос.

Оливър я погледна в очите.

— Сигурно е било забавно да те възпитава човек.

— Не си спомням баща ми да се е оплаквал — усмихна се тя.

— Вероятно не и на теб…

— Защо? На теб казвал ли е нещо?

Тонът й му подейства като шамар.

— Не. Просто се опитвам да започна разговор. Някой да не те е ядосал днес, Декър?

— Никой… ако не броиш пияния руски шофьор, когото арестувах следобед.

Той вдигна поглед.

— И как беше?

— В момента спи в изтрезвителното, а аз съм тук. Би могло да се нарече победа за обществото, а защо не и за самата мен. — Замълча. — Не, всичко в работата е чудесно. — Изправи рамене и натърти: — Просто чудесно.

Оливър остави менюто и се втренчи изпитателно в нея.

— Изглеждаш малко напрегната… по начина, по който седиш.

— Не съм напрегната. — Отпусна се, просто за да докаже тезата си. — Може би мускулите ми са малко схванати. Наложи ми се да се позанимая с малко допълнителна писмена работа. Нали знаеш, привеждането над клавиатурата не влияе особено добре на гърба. Управлението не се интересува от ергономичността на труда.

— И какво писа?

— Рапорти. Което си е голямо главоболие, защото трябва да ги оформиш по определен начин. Нали знаеш — да внимаваш да не излезеш извън зададения формат, иначе думите ще минат през редовете, а не над тях при принтирането на формуляра. Мислех, че един горещ душ ще разреши проблема с болките. Но облекчението беше само временно.

— Има ли някаква причина да печаташ толкова много рапорти?

Синди остави своето меню на масата. Сервитьорът незабавно се появи.

— Решихте ли вече?

За Синди думите прозвучаха като: „Решихте ли вече да си тръгнете? Ако обичате…“.

— Да, благодаря. Ще взема лисия. Дали… Няма значение — махна с ръка тя.

— Ако имате въпрос, моля, задайте го. Може и да ръмжа, но не хапя.

— Как е приготвена? — усмихна се младата жена.

— Леко опушена и изпържена в тиган — стоически обясни сервитьорът. — Върви с варени картофи. Ако искате пържени, мога да ги заменя с пържени.

— Пържени картофи ще е чудесно. — Тя му подаде менюто. — Благодаря.

— Няма защо. — Погледна Оливър. — За вас, господине?

Оливър също му подаде менюто.

— Скариди и най-добрата ви бутилка „Шардоне“.

— Две салати „Цезар“ като начало?

— Разбира се.

Сервитьорът си тръгна без повече учтивости.

— Дали ще плюе в храната ни? — прошепна Синди.

— Не мисля.

— Този път бях ли достатъчно вежлива?

— По-добре беше. — Той се усмихна. — Защо пишеш толкова много рапорти?

— Правя услуга. — Синди вдигна поглед към тавана. — Опитвам се да се залича от черния списък на сержант Тропър, като попълвам рапортите му — което му е най-неприятното задължение.

— Тропър? — Оливър помисли за момент. — Сигурно е дошъл след мен. А какво си направила, за да попаднеш в черния му списък?

— Имаш предвид, освен че съм жена, завършила колеж? Ами, имах наглостта да се справя с напрегната ситуация съвсем сама. Това го накара да се наежи като таралеж.

Оливър сбърчи вежди и отбеляза:

— Управлението обича хората, които играят в екип, Синди.

— Тогава сигурно трябваше да се отдръпна и да ги оставя…

Млъкна, като видя облечения в червено сако сервитьор да се приближава с бутилка вино и две салати „Цезар“. Той постави блюдата пред тях, след това отпуши виното и отля първо на Оливър, за да го опита. Скот завъртя чашата, помириса я и леко отпи.

— Добро е.

Сервитьорът наля на двамата с присъщото си усърдие, после постави бутилката в кофичка с лед.

— Чер пипер за салатата?

— Разбира се — отговори Синди.

Келнерът взе мелничката за пипер и я постави пред младата дама.

— Моля. — После се отдалечи.

Синди поръси салатата си със значително количество пипер и отбеляза:

— Този човек не ме харесва. Сигурно е заради червената ми коса.

— А може би е заради отношението ти.

— О, моля те! — Тя постави парче маруля в устата си и задъвка бавно. — Обикновено се изнервям от подобни неща. Но тук храната е прекалено добра. Напрежението влияе зле на храносмилането.

— Така е — кимна Оливър и вдигна чашата си.

Чукнаха се.

— За какво ще пием? Да бъда добър екипен играч ли? — иронично предложи Синди.

— Какво ще кажеш да пием за твоята безопасност?

Синди отпи.

— Да се пазя от кого — от враговете или от колегите си? Не се ли предполагаше, че ще ми дадеш някаква основна информация?

— Пази си гърба.

— В такива случаи трудно се ходи.

— Говоря сериозно, Синди. От време на време трябва да си сверяваш часовника. Прекалено надменна и самоуверена си. Не зная дали се дължи на твоята неопитност, на факта, че си образована, на положението на баща ти или просто е част от впечатляващата ти личност. Но трябва да си даваш сметка за поведението. И, което е още по-важно — трябва да си даваш сметка как то въздейства върху твоите колеги. Когато си на улицата, животът ти може да зависи от всеки един от тях.

— Мога да се грижа за себе си.

— Виж тук сериозно се заблуждаваш. А подобна заблуда може да стане много опасна. — Той понижи глас и се приближи към нея. — Не можеш да се грижиш за себе си. Там, на улицата, никой не би могъл. Всеки трябва да бди и заради другия. Полицията е колективен спорт, скъпа. Ако искаш да си солист, стани шпионин.

— Е, това е идея. Онези тъмни очила са направо страхотни!

— Много те бива в хапливите реплики. Не може да ти се отрече. За съжаление, риториката ти не би могла да направи нищо срещу 357-ми калибър. Нито дори срещу 22-ри.

— Виж, Оливър, дори и да искам подкрепа от колегите си, те няма да ми я дадат. Затова си мисля, че няма смисъл да си правя труда да чакам! — Остави салатната си вилица и добави: — Писна ми от всички тези ненормални ритуални изпитания, на които подлагат жените. Отнасят се към мен така, все едно присъствието ми във великото полицейско братство е някаква шега. Например вчера. Опитвам се да успокоя онази пощуряла латиноамериканка… а да не мислиш, че някое от момчетата се сети да ми се притече на помощ? — Поклати глава. — Как бих се радвала да имам жена за партньор — тогава цялата тази междуполова надпревара ще стане безсмислена.

— Това проблем ли е между теб и партньора ти?

Синди отпи солидна глътка от виното си и отговори:

— Не, Бодри не е лошо момче.

— Тогава за какво беснееш?

— Не беснея. Просто казвам… нищо. — Синди се върна към салатата си и се опита да забоде една хапка пържено хлебче, която непрекъснато се изплъзваше от зъбците на вилицата й. — Говоря за работата си, само защото ти попита за нея. Но като цяло си държа устата затворена и си изпълнявам задълженията. А дали другите ми имат доверие или не е въпрос, по който нищо не мога да сторя.

— Та ти си още новак, Син. Не би могла да вбесиш чак всички за толкова кратко време.

— Вече минаха единайсет месеца. Това е доста време. — Младата жена се усмихна, но усмивката й бе напрегната. — Така че, ще съм ти благодарна, ако ми изясниш ситуацията.

— Първо ми обясни защо мислиш, че момчетата не ти вярват.

— Поради много причини. — Отпи от виното си. — Като начало — не могат да ме вкарат в леглата си.

— Добре. Това го приемам. Момчетата ще опитат, но това не е проблем. След като разберат, че номерата им не минават, ще се откажат.

— Надявам се да си прав.

— Ами жените?

— Все още не съм била на нито една от срещите на полицайките. Прекалено заета съм. Може би трябва да отида.

— Може би трябва.

Тя въздъхна.

— Дори и жените, които познавам… те ме гледат някак особено. Мисля, че са подозрителни към мен, защото съм завършила колеж.

— Казваш ми, че нямаш никакви приятели? Снощи ми се стори, че си в приятелска компания. Пийнала, но сред свои. Случило ли се е нещо, за което не знам?

— Не, снощи всичко беше наред. Хейли е мила, наистина. Е, поне се надявам да е така. Между другото, какво се е случило между вас двамата?

Оливър не отговори.

Синди се усмихна ведро и разбиращо и каза:

— Предполагам, че няма да се впускаме в тази тема.

— Вярно предполагаш.

Тя доля вино и в двете чаши и продължи:

— Все още чакам информацията за себе си.

— Имай предвид, че говорим по принцип. Не цитирам ничие конкретно мнение — уточни Оливър.

— Съгласна съм.

— Ти си умна…

— И сама бих могла да ти го кажа…

— Декър, млъкни и слушай. Ти си умна, с бърза мисъл и, което е по-важно, бягаш бързо. Добре се справяш с хората на улицата. Спокойна, уверена — не и ако се съди по лицето ти, но не си го слагай на сърце. Имаш добра физическа кондиция, силна си и това ти помага особено много в открити…

— Трябва да е…

— На теб може да се разчита, точна си и изглежда нямаш никакви сериозни пороци. Това са нещата, които стигат до баща ти. — Вгледа се в нея и добави: — Аз също чух това. Но чувам и други неща.

Синди усети присвиване в стомаха. Беше на път да изтърси някакъв остроумен коментар, но той заседна на гърлото й.

— Продължавай.

— Нямаш проблеми на улицата, но в управлението всеки твой жест сякаш крещи: „Аз ви превъзхождам“. Високомерна си, Декър. Или, както баба ми обичаше да казва, „кога тиква стана, кога опашка пусна!“.

— За твоя информация, действам напълно приемливо за човек от Айви Лиг.

— Е, Декър, колкото до това, бих казал, че вече не си в колежа. — Оливър отново се приведе напред. — Дразниш хората… същите хора, които някой ден може да ти потрябват. Може би ще е добре да започнеш да използваш малко улична психология.

— Да, да…

— Престани с това пренебрежение и слушай. Защото и аз като баща ти съм взел присърце твоето добруване. Животът и смъртта са понятия, които е невъзможно да бъдат анализирани за части от секундата, Синди. Просто се хвърляш напред и се надяваш решението ти да е било най-доброто възможно. И повечето от нас, които работим в силите на реда, ще скочим в огъня, за да спасим свой колега, дори и с дяволски голям риск за собствения си живот. Ние действаме инстинктивно. Реагираме емоционално. Но освен това сме и хора. Аз също, разбира се, ще скоча в огъня, но ще го направя много по-бързо, ако харесвам човека. Престани да бъдеш сноб, най-вече, защото баща ти не е, а той има много повече основания да бъде арогантен…

— Не съм арогантна!

Оливър престана да говори и се взря в лицето й. Беше разбита, но се стараеше да го прикрива. Знаеше, че я притиска прекалено, въпреки че от това думите му не ставаха по-малко верни. Четеше й морал, точно както правеше със синовете си. Държеше на всяка цена да изкаже мнението си на глас, без да го е грижа как ще им се отразят неговите твърде крайни забележки.

— Знаеш ли обаче в какво се състои иронията? — проговори накрая Синди с поглед, вперен в чашата. — Аз всъщност съм стеснителна. Прикривам го с надменност. Защото в света на ченгетата е по-добре да си егоист, отколкото срамежлив. — Вдигна глава и срещна погледа му. — Ако покажеш и най-малък признак на страх, никой няма да излезе с теб на улицата.

— Това е вярно.

— Ако някои от момчетата знаеха колко съм нервна, сигурно щяха да ме разкъсат.

— Всеки е нервен в началото.

— Но когато си жена е по-различно.

— Вероятно си права.

— По-добре да хапеш, отколкото ти да бъдеш нахапан. — Втренчи се в чинията си. — Между другото, кой ме смята за умна? Или може би ти сам си го измислил, за да ме успокоиш?

— Не, не съм го измислил. Например детективът, с когото разговарях вчера, Ролф Осмондсон. Каза, че си умна.

— Не знам откъде си е съставил подобно мнение — скептично отбеляза Синди. — Снощи го видях за първи път.

— Обаче той очевидно те е виждал и друг път.

— И откога първокласните детективи забелязват униформени зайци?

— Ако първокласният детектив е хетеросексуален мъж, а униформеният заек е хубава млада жена, обзалагам се, че ще забележи. Освен това, Крейг Бароуз те спомена.

— Крейг Бароуз?

— И него ли не познаваш?

— Не, не мисля.

— Около моя ръст. Продълговато лице. Пясъчна на цвят коса, започнала да оредява. Сини, кървясали очи… — описа го Оливър.

— Да, да, май се сещам. Той не е ли от „Убийства“?

— Да, точно той.

— Разбира се, сега си спомням — каза Синди. — Около три месеца след като пристигнах в Холивуд, един от ветераните направи купон и специално покани зайците. Някои от златните значки също бяха там. Поговорих си с детектив Бароуз около десетина минути. — Отмести салатата си настрани. Един от помощник-келнерите веднага се появи и отнесе чинията. — И от този един-единствен разговор той е преценил, че съм умна?

— Сигурно си го впечатлила.

— Мисля, че е заради червената коса.

— Отдаваш прекалено голямо значение на косата си, знаеш ли?

Тя цъкна с език и вдигна поглед към киселото лице на сервитьора. Той постави писията на масата и обяви:

— За дамата.

— Благодаря ви. — Тя взе едно пържено картофче и отхапа от него. — Великолепни са.

Лицето на сервитьора най-сетне се разтопи в усмивка.

— Радвам се. — Сервира блюдото и на Оливър и запита: — Още вино? — Погледът му се насочи специално към Синди. — Очевидно напитката ви понася много добре.

— Виното понася на всички — прошепна му доверително тя. — Благодаря ви. Половин чаша. Трябва да си оставя място за десерта.

Сервитьорът наля и на двамата.

— Нещо друго?

— Смятам, че всичко е наред — каза тя и погледна към Оливър. — Нали така?

— Да, всичко е перфектно — отвърна кавалерът й. — Благодаря.

— Моля — отговори сервитьорът. — Внимавайте с костите.

И отново се отдалечи.

— Тц-тц, грижи се за нас — отбеляза Синди. — Не иска да се задавим с рибена кост. Направо да се разтопиш.

— Може би е така, а може би си леко замаяна, което значително променя погледа ти върху нещата.

— Възможно е. — Изяде още едно картофче. — Защо смяташ, че съм замаяна?

— Защото иначе бледите ти страни сега са порозовели.

— О, това ли! Сигурно е от грима.

Оливър се разсмя и смени темата.

— За какво си говорихте с Крейг?

— Моля?

— Крейг Бароуз. На купона? Говорила си с него десет минути.

— О, това беше толкова отдавна. — Замисли се. — Мисля, че говорихме за Арман Крей… — Почувства, че страните й пламват. — За случая „Арман Крейтон“. Бяхме аз, партньорът ми Греъм Бодри и Рик Бедерман Лъскавия…

— Кога беше това? Преди около шест месеца?

— Някъде там. Случаят беше по всички вестници. Толкова ужасна история, а и съпругата му, която е присъствала на всичко. — Погледна към Скот, който я наблюдаваше. — Просто неангажиращ разговор.

— Какво не ми казваш, Синди? — попита Оливър.

— Какво имаш предвид?

— Скъпа, ти се изчерви. Какво има около Арман Крейтон? Познаваше ли го?

— Какво те интересува?

Оливър шумно остави вилицата си и се облегна.

— Какво ме интересува ли? Случаят все още не е приключен, скъпа. Какво криеш?

Синди сякаш се замисли за миг, после въздъхна и започна:

— Добре. Ето историята. Преди да се преместя в града, ходех да тренирам във фитнес салона „Силвър“ в Долината. Посещавах го може би година. Станахме добри познати.

— Срещаше ли се с него?

— Казах просто познати…

— Спала ли си с него?

— Оливър, знаеш ли определението на думата „познат“?

— За много хора сексът между познати е нещо съвсем обичайно.

— Той беше женен, Скот.

— Което ще рече?

— Аз не спя с женени мъже! Никога!

— Той беше известен с това, че чука наред — настоя детективът. — Казвал ли ти е, че е женен?

— Не, не е. Но тъй като аз бях внимателна и проницателна, успявах да отбивам намеците му.

— Значи той се е опитвал да те сваля.

— Не чак толкова настойчиво — отвърна Синди. — Сещаш се как става — сядахме от време на време на чаша сок след тренировките. Няколко пъти той ме попита дали бих искала да отидем другаде за по кафе. Отказах му.

Оливър се бе заел с една скарида, като се опитваше да изплюе опашката, без да изглежда недодялан.

— И за какво си говорехте?

— За нищо, което би могло да хвърли светлина върху делото.

— Защо не ме оставиш аз да преценя? — Намръщи се Оливър. — Какво става, Синди? Защо си толкова резервирана? Доколкото те познавам, ти ще хукнеш през глава да разнищиш сама едно убийство от първа степен. Поне би казала на баща си… — Млъкна. — Ясно. Сега разбирам. Ти наистина си казала на баща си. Казала си му, и Големият Декър те е посъветвал да си мълчиш. Би ли искала да ми разкажеш подробностите? Или да попитам баща ти?

Синди се усмихна дяволито.

— Как точно възнамеряваш да му го поднесеш? „А, Дек, случайно вечерях с дъщеря ти и…“

— О, по дяволите! — Оливър хвърли към нея опашка от скарида. — Синди, разкажи ми. Моля те!

Младата жена се поколеба, след това каза:

— Познанството ни изобщо не беше задълбочено, Скот. Разговорите ни бяха изцяло неангажиращи — как да мажем телата си, как вървят тренировките… Такива неща. От време на време споменаваше за някоя голяма сделка. Мисля, че просто се опитваше да ме впечатли.

— Очевидно.

— Е, не успя. Обикновено, когато започнеше да говори за работата си, аз се изключвах. Ала не разговорите ни разтревожиха баща ми.

— Продължавай.

— Беше един от онези изключително лоши примери, когато някой се намира на неподходящото място в неподходящото време. След един от разговорите ни на чаша сок, двамата отивахме заедно до колите си. — Синди взе виното си, но после постави чашата на масата, без да отпие. — Някой стреля по нас…

— Господи!

— Да, беше страшно. — Извърна поглед. — Беше няколко месеца, преди да го убият. Тогава вече бях в академията и имах пистолет. Но не го използвах.

— Много умно от твоя страна.

— Да, и татко каза така, но се почувствах, сякаш… — Издиша тежко. — Почувствах, че е трябвало да направя нещо. — Гласът й се снижи до шепот. — Оливър, това дяволски ме изплаши. — Усети, че очите й се навлажняват. — Не стрелбата, въпреки че и тя беше страшна. А фактът, че се вцепених…

— Защо? Какво направи? Просто си стоеше там ли?

— Не, залегнах зад една кола.

— Точно така е трябвало да постъпиш. — Оливър отпи от виното си. — Аз със сигурност бих реагирал точно така.

Тя мълчеше.

— Синди, какво според теб е трябвало да, направиш? — попита детективът. — Да превърнеш паркинга в бойно поле?

— Не знам — махна с ръка Синди. — Продължавам да си мисля, че ако беше по време на патрул по улиците и…

— Ако, да не дава господ, нещо подобно се случи по време на дежурство, ще знаеш какво да правиш — прекъсна я Оливър. — Ще имаш рупор, ще имаш пистолет и, ако си спомняш началото на разговора ни, ще имаш подкрепление. Но в дадения случай изстрелите са те изненадали. Не се притеснявай за това.

— А да не би стрелбата да не ни изненадва винаги?

— Понякога със сигурност е така — съгласи се детективът. — Но когато работиш, винаги си нащрек за подобни неща.

Синди извърна поглед и прошепна:

— Може би.

— Значи си казала на баща си за стрелбата, така ли? — попита Оливър.

— Да. — Тя замълча. — Но едва след смъртта на Арман Крейтон.

— Не си му го споменала, когато се е случило?

— Не. Не исках да го притеснявам. А освен това нямах сили да си призная, че съм се вцепенила. Беше ме срам.

— Синди, ти не си се вцепенила, ти си се снишила! Снишаването е различно от вцепеняването. — Той изяде още една скарида. — Добре, споменала си на баща си за изстрелите, след като Крейтон е бил отвлечен и убит. И той ти е казал да не говориш нищо пред никого.

— Да.

Оливър се опита да си представи какви ли мисли са минали през главата на Пит.

— Синди, стрелецът видя ли те?

— Аз… не знам. Тогава бях наистина изплашена. Първата ми мисъл беше, че жена му стреля по нас. И че погрешно е предположила, че двамата с Арман имаме връзка. Но след като го убиха и разни неща около него започнаха да излизат на бял свят, наистина престанах да се притеснявам. Списъкът с врагове на Арман се оказа доста дълъг. Стрелбата не беше предназначена за мен. Вероятно е била подарък от някой вбесен инвеститор.

— Не криеш ли нещо? Наистина ли не си излизала с него?

— Не, никога. Бяхме познати от фитнес салона. Сама това.

— И си казала всичко на баща си?

— Да. И съм сигурна, че ако татко е смятал моята роля за важна, е щял да го разкаже на теб, Марджи и останалите момчета.

— Никога не ми е споменавал.

— Явно не го е сметнал за значимо.

— По-скоро се е притеснявал за сигурността ти.

— Не би прецакал случая, Скот. Дори и заради мен.

— Разбира се, скъпа — разсмя се Оливър.

— Говоря сериозно. Татко си има принципи!

— Но татко обича и семейството си. Работата или твоята сигурност — та те са буквално несъизмерими!

Махна с ръка. Помощник-сервитьорът реши, че са го извикали и веднага отнесе празните блюда.

— Искаш ли десерт? — попита я Оливър.

— Не, мисля, че преядох. Благодаря ти, вечерята беше много вкусна.

— Няма защо. — Оливър се почеса и реши да се върне на темата: — И така, ти и Крейг Бароуз сте говорили за случая Крейтон, така ли?

— Само общи приказки. — Синди попи устните си.

— Какви общи приказки?

— Обсъждахме случаите на отвличания на коли. — Облегна се назад. — Сещаш се. Та Бароуз ми каза, че той и Осмондсон работят заедно върху случаи, които наподобяват случая „Крейтон“.

На Оливър му се прииска да си извади бележника, но се въздържа. Разговорът беше прекалено неангажиращ. Ще я пече на бавен огън в по-спокойна обстановка. Ще я накара да си каже всичко — от начало до край.

— Спомняш ли си нещо за случая, за който той е говорел?

Синди забарабани замислено по масата.

— Не знам защо, но в главата ми се върти някакво червено ферари.

Елизабет Таркъм!

— Знаеш върху какво работим в Девъншир, нали? — започна отдалече Оливър.

— Разбира се — отвличанията на коли и преследванията до домовете. Мислиш ли, че Крейтон е свързан с тях?

— Може би.

— Искаш ли да ме разпиташ? — предложи Синди.

— Ние го наричаме интервю.

— Добре — отвърна младата жена. — Да предположим, че се съглася? Смееш ли да го направиш през главата на баща ми?

— Може да стане и по-лесно — унило отвърна Оливър. — Какво ще кажеш да дойда в апартамента ти утре вечер. Ще ми кажеш всичко, което знаеш за Арман Крейтон и за разговора ти с Крейг Бароуз. Ако преценя, че връзката ти с Крейтон е важна за делото, свързано с неговото убийство — или за някой от настоящите ни случаи с отвличания на коли — ще кажа на баща ти за тази вечеря. Не че сцената ще бъде особено приятна. Но ако ти се окажеш в състояние да хвърлиш някаква светлина върху тези ужасни отвличания, няма да имам друг избор.

— Държиш се като истински професионалист — отбеляза усмихнато тя. — Впечатлена съм.

— Не, не съм професионалист. — Той сбърчи чело. — Аз съм абсолютен идиот, защото те поканих на вечеря.

Синди смекчи гласа си.

— Просто реши да бъдеш мил. Защото изпитваш жал към мен след снощната случка. Оценявам го, Скот.

Мъжът се усмихна и извади кредитната си карта, за да плати сметката.

— Ти си мило хлапе.

— Благодаря ти — каза Синди. — Искаш ли да си разделим сметката?

Той се разсмя.

— Тази е от мен. Следващата ще е от теб.

— Значи ще има и следваща?

Сега беше ред на Оливър да се изчерви. Синди бързо смени темата.

— По кое време искаш да дойдеш в апартамента ми?

Той я зяпна.

— За интервюто утре вечер… нали помниш?

— О, да, наистина — разсмя се Оливър. — Нямам проблеми с паметта — нали си вземам редовно лекарството за старческа деменция! Какво ще кажеш за седем?

— Добре, в седем.

Синди се втренчи в масата. Искаше й се да попита Скот за снимката на Хана — защо е на масичката й за кафе, а не на полицата над камината. Усещаше, че започва да я гони параноя, особено след чудатия им разговор. Но си даде сметка, че би било грубо от нейна страна точно в този момент да демонстрира подозрителност. Реши да го попита утре. Тогава ще бъде по-логично. Той ще я интервюира, тя него — също.

— Готова ли си? — попита кавалерът й.

— Напълно. — Тя се изправи. — Ще ме изпратиш ли до колата ми?

— Разбира се — отвърна Оливър. — И с малко повече късмет, никой няма да стреля по нас.