Фей Келерман
Преследвана (38)

Глава трийсет и осма

Мама отново се бе развихрила и този път жертвата бе доктор Хайнц — един от първите лекари, който се бе занимал със Синди, когато тя бе докарана тук. Не че си спомняше доктор Хайнц или проклетите събития през нощта, въпреки че хората й казваха, че е говорила с лекарите, които са я пренесли през вратите на Спешно отделение.

— Ако още някой я нарече късметлийка, вече ще убивам! — Мама бе достигнала своя апогей. — Късмет е да спечелиш от лотарията! Късмет е да разбиеш машините във Вегас! Обаче да бъдеш преследвана, отвлечена, бита и да паднеш от един бог знае колко метра височина не е късмет! Смея да твърдя, че това не е определение за късмет на нито един народ по света, включително и на племената, които се обезобразяват в името на красотата!

Очите на лекаря се отместиха от мама върху Алън, който бе приел ролята на многострадалния съпруг на мама, а после отново към мама. Отвърна на изблика с търпелива усмивка. Синди разбираше яростта на майка си — и се съгласяваше с думите й — но все пак можеше да прояви повече сдържаност. Освен че бе изнервяща, оглушителните й децибели караха главата на Синди да кънти. Можеше да ги чуе дори през бинтовете, които опасваха главата й и преминаваха над ушите. В момента по-голямата част от горната половина на тялото й бе обвита в бинтове, пристягащи гръдния й кош, което й причиняваше болка при дишане. Разбира се, счупените ребра също не й помагаха особено.

Очите й се затвориха. Ако не мърдаше, щеше да изглежда като заспала — заблуда, която искаше да поддържа. Когато спеше, никой не я закачаше и болката бе поносима. Но й бе трудно да спи, когато мама викаше. Така че Синди се отпусна и се втренчи в пространството между майка си и доктора през полузатворени клепачи.

На мама й бе трудно да гледа Синди. Но на Синди й бе също толкова трудно да гледа майка си, чиито очи бяха пълни със сълзи, винаги на ръба да рукнат. Копнееше да й каже да се успокои, но не можеше да го направи, независимо колко силно болката разяждаше израненото й тяло. С годините майките си бяха спечелили редица разтегливи права, в това число да изглеждат нещастни и изплашени, когато единствените им дъщери (в този случай, единственото им дете) падат от десетки метри. Падането щеше да е дори още по-дълго, ако Синди не бе имала добрия късмет да се приземи върху едно дърво. Листата бяха по-меки от спечената земя и клоните я спасиха от още трийсетината метра ускорителна сила на земното притегляне.

— Трябва да ме извините — казваше докторът. — Ние, лекарите, много често мислим единствено от медицинска гледна точка. Казвам, че е късметлийка, защото счупените ребра зарастват бързо. Ключиците имат само пуквания. А единственото счупване на дясната й ръка е чисто. Останалите й дълги кости са учудващо непокътнати.

Мама го изгледа със стоманени очи.

— Доктор Хайнц! — изрече бавно и натъртено тя. — Дъщеря ми не е лабораторна мишка! Тя е личност! Просто… я вижте!

— Разбирам, госпожо…

— Не, вие не разбирате! — възпротиви се мама. Отново погледна дъщеря си с ужасните си навлажнени очи. Този път сълзите преляха. — Вие изобщо не разбирате! — Хълцане. — Благодаря на бога, че е тук… но ситуацията изобщо не може да се нарече късмет!

Татко избра точно този класически момент, за да влезе в болничната стая. Мама го погледна с гранитна твърдост, бързо подсуши очите си, а после се овладя достатъчно, за да напусне стаята с драматизъм. Надигайки се от стола до леглото на Синди, тя се насочи към вратата, като каза нещо в духа, че ще е долу в кафенето и ще пие от гадното кафе, ако някой има нужда от нея.

Алън бързо я последва. Преди да излезе, каза:

— Тя е малко пренапрегната.

— Напълно разбираемо е — отвърна доктор Хайнц. — Да, така е. — Погледна към Синди, после към Декър и повтори: — Да, така е.

След като мъжът излезе, Декър запита:

— Да не би да прекъсвам някаква медицинска процедура?

— Тъкмо й преглеждах картона — отговори докторът. — Последните изследвания. Всичко изглежда добре, лейтенант. Организмът й е много силен.

Синди вдигна ръка на няколко сантиметра от леглото и завъртя показалеца си във въздуха.

Докторът сподави смеха си.

— Приемам твоето мнение, полицай Декър. — Усмихна се. — Иронията е добър знак. Показва възстановяване. Ще се оправиш. Обещавам ти!

С все още затворени очи, Синди промълви:

— Благодаря. — По някакво чудо успя да произнесе същата дума.

— Няма защо! Ще се върна по-късно.

Декър направи усилие да се усмихне, докато стоеше изправен и се здрависваше с доктора.

— Благодаря за всичко.

— Радвам се, че мога да помогна. — Хайнц пусна ръката на лейтенанта. Постави картона на Синди на монтираното на вратата табло и си тръгна.

И Декър остана сам с дъщеря си. Обзе го паника. За първи път идваше, когато тя бе вече будна… не просто будна, а достатъчно в съзнание, за да направи неприличен жест… и Декър не знаеше какво да й каже. Завиждаше на гнева на бившата си съпруга и способността й да го изразява. Огледа болничната стая, като се опита да намери ключ към подходящото поведение. Всичко, което можеше да види, бяха бибипкащи машини, край които се мъдреха цветя и/или балони, прикрепени с плюшени мечета и други абсурдно симпатични пухкави животинчета.

Синди видя че той се е втренчил в тях и каза:

— Дай ги на Хана.

Декър се обърна и погледна дъщеря си.

— Какво, скъпа?

Синди въздъхна. Умът й бе ясен, но не и говорът й.

— Мечетата… ме-че-та-та.

Очите на Декър се присвиха объркано.

Синди посочи към украсата.

— Искаш да помиришеш цветята ли, скъпа? — попита баща й.

Синди поклати глава, затвори очи и се умълча.

Декър почувства тялото си изпълнено с ярост. Дори не можеше да разбере собствената си дъщеря. Прииска му се да крещи! Прииска му се да счупи нещо! Или да донесе някой чук и да се развърти. Вместо това седна като бездушен пън и безнадеждно се опита да измисли следващия си ход.

Синди протегна ръка за неговата.

„Благодаря на бога!“, помисли си Декър. Ето нещо, което можеше да направи. Пое дланта й, разтърка я и я целуна. Тя бе нашарена с мрежа от тънки драскотини. Лицето й също бе в драскотини. Някои вече заздравяваха, а други бяха все още червени и пресни. Върху порязванията имаше кремове и балсами, но лекарите бяха решили да оставят лицето й изложено на въздух. Като цяло изглеждаше ужасно, но бе удивително цяла, като се има предвид през какво бе преминала.

Освен малките порязвания, бе получила няколко дълбоки рани и раздирания. Една пресичаше задната страна на ръката й — ожулване под формата на буквата Z, което все още бе розово и пухкаво, но най-сетне започна да заздравява.

Независимо от протестите на Джан, Синди наистина бе късметлийка. Да бъде изстреляна през предното стъкло и да не е в колата по време на експлозията. Бе имала и добрият късмет да падне върху огромен клонест чинар, който бе забавил падането й със своите стотици нови разлистени клончета и я бе поел като люлка. Срещнаха трудност да я намерят и изживяха истински ад, докато я смъкнат долу. Цялата бе набодена от микроскопични парченца стъкло, нарязана от огромни смъртоносни късове и кървеше от всяка повърхност на кожата си. Бе в състояние на шок. Но, по божията милост, бе още жива и в съзнание. И не само това, ами докато я караха, тя трепереше и мърмореше, и стенеше, и плачеше в агония, като мърдаше всеки пръст на ръцете и краката си. Бяха й нужни само три дни, за да я преместят от интензивното отделение в обикновена болнична стая.

Магическата възстановителна сила на младостта!

Декър отново опита с неангажиращ разговор.

— Красиви цветя, принцесо. Колко са много! Сигурно имаш много почитатели.

„По-скоро зложелатели“, помисли си Синди. Но стисна нежно пръстите на баща си.

— Особено ми харесват тези жълти рози.

Синди успя да кимне. Бяха от Скот. Някои от ченгетата от Холивуд бяха дошли по задължение, но той бе дошъл от искрена болка за нея. Оценяваше неговото внимание, загриженост и милите му окуражителни думи. Знаеше, че той е бил ключова фигура по време на спасителната акция. Но когато си тръгна от стаята, все едно никога не бе идвал. Рядко мислеше за него — беше наясно, че дълбоките чувства още не са дошли — ако изобщо някога дойдат. (Дали и той го усещаше?) Каквато и да бе връзката им, тя определено не можеше да се нарече романа на века. Тъжно, но факт.

Тъжно, но не и трагично.

Трагично бе прецизно планираното разорение и смъртта на Арман Крейтон, изцяло замислени от Бартоломю и осъществени от Тропър, само заради сексуалната авантюра на Крейтон със съпругата на Декстър. Трагична бе несправедливостта, която бе изстрадала чрез ръката на Тропър. Думата „трагично“ не определяше края на кратка, макар и приятна история с добре изглеждащ мъж, чието самоуважение се определяше от това колко млади момичета са минали през леглото му.

Затвори очи. Знаеше, че ще нарани Оливър — дълбоко в себе си той бе напълно искрен в чувствата си към нея — но точно сега бе прекалено стресирана, за да разсъждава справедливо. Синди осъзна, че гневът не е полезно чувство. Ако му позволи да се задълбочи, ще избуи в сурова горчилка, която ще отрови всеки един от контактите й. Но точно сега само той бе в състояние да я изтръгне от депресията!

Появи се една медицинска сестра с бяла шапчица и се усмихна широко, когато видя, че Декър държи ръката на дъщеря си.

— Толкова е мило! — изгука тя. — Тя е момиче с късмет!

Добре, че Синди не можеше да говори. Нямаше вяра на устата си — поне що се отнася до съответствието между думи и мисли.

Сестрата, на чиято табелка бе изписано „М. Вила“ й каза, че е време за обезболяващите.

Декър целуна ръката на дъщеря си.

— Те сигурно ще ти помогнат, нали, скъпа?

Дори татко звучеше сълзливо. Но тя стисна пръстите му в отговор, за да му покаже, че го обича.

Сестрата започна да инжектира нещо в системата на Синди. Не след дълго в тялото й започна да се разлива приятна топлина. Секунди по-късно Рина нахлу в стаята с купчина списания. Постави ги безцеремонно на шкафчето до леглото и заяви:

— Донесох много списания за градинарство, защото имат повече картинки. Реших, че може да си уморена от телевизия и прекалено изтощена, за да четеш. — Втренчи се право в лицето на Синди и отсече: — Ето! Вече започваш да се белиш.

— Зле ли изглеждам? — изломоти Синди.

— Какво? — попита баща й.

— Попита дали изглежда зле — преведе Рина. — Ами, драскотините по лицето ти не изглеждат дълбоки. Според мен им трябват само няколко седмици. Дотогава можеш да скриеш каквото е останало с фон-дьо-тен. Знам, че използваш фон-дьо-тен. Аз също го правя. Понякога едва забелязвам луничките ти.

Синди кимна.

— Лицето ти ще се оправи — продължи Рина. — Просто не поглеждай в огледалото. Взе едно да се теглиш след раждане. Хана ти нарисува няколко картинки. Искаш ли да ги залепя на стената?

Синди кимна утвърдително.

— Дай й мечетата.

— Какви мечета? — Рина огледа стаята. — А, от цветята. Добре, по-късно. Засега ги задръж. Когато Хана дойде да те види, може да си поиграе с тях. Къде е майка ти?

— Джан е в кафенето и пие лошо кафе — отвърна съпругът й. — Защо?

— Не че имам нещо против нея, но сигурно аз съм последният човек, когото тя би искала да види. Основната ми грижа е да осигурим спокойствието на Синди. Стигат й хората, които влизат и излизат, за да я превързват и бодат. — Отново погледна към доведената си дъщеря. — Не мога да повярвам колко бързо се оправяш. Не с дни, а с часове. Момчетата искат да те посетят довечера. Казах им да изчакат няколко дни.

Синди кимна. Лекарството против болка я правеше сънлива и много щастлива — удоволствието от „Демерола“.

— Хана е нещо друго — продължи Рина. — Децата не са гнусливи. — Обърна се към Декър. — Спомняш ли си преди три години, когато майка ми имаше херпес на окото? Цялата лява страна на лицето й бе подута, твърда и зачервена. Беше изключително странно в контраст с чудесно изглеждащата й дясна страна. Хана просто отиде до нея, целуна здравата й буза и каза: „Бабо, прочети ми приказка!“. Дори не прояви учтивост — безцеремонно поиска да й четат. Не се замисли нито за чувствата на баба си, нито за лицето й. — Рина се разсмя. — Ако искаш да я видиш, ще я доведа за няколко минути. Ако стои по-дълго, ще те изтощи.

— Доведи я — каза Синди.

— Добре. А сега ще вървя. — Изправи се и я целуна по челото. — Ще се видим по-късно. Поспи малко.

Синди кимна.

— Уморена съм.

Декър се изправи.

— Ще те изпратя до асансьора. — Изчака, докато стигнат на няколко метра от стаята и прошепна на съпругата си: — Как, за бога, успяваш да я разбереш?

— Резултат от отглеждането на много деца — отвърна делово Рина. — Нямам предвид най-малките. Те лесно се разбират, защото крещят и пищят всичко, което им е на душата. Става дума за тийнейджърите. Те или си мърморят под носа, или те карат да оглушееш, така че не им се разбира и думичка. — Усмихна се. — Това имам предвид. Цяло чудо е колко добре изглежда. Устните й са цели, а носът й ще изглежда дори по-добре от преди.

— Винаги си е мечтала за корекция на носа.

— Е, получи я. Само се надявам докторът да не го е направил прекалено малък. Синди имаше патрициански нос… аристократично прав, в контраст с топчестите калифорнийски носленца. Придаваше й… класа.

— Не знам как го правиш — въздъхна Декър.

— Кое?

— Да бъдеш толкова… толкова ведра, без да си фалшива. Толкова си сигурна в себе си. Когато казваш, че Синди ще се оправи, съм уверен, че тя вярва на всяка една дума, която казваш. Когато съм край нея, се чувствам като абсолютен пън. Не знам какво да кажа и какво да направя! За бога, та аз съм й баща!

Стигнаха до асансьора. Рина натисна копчето за слизане.

— Не мога да говоря със собствената си дъщеря! — оплака се съпругът й. — Какво не ми е наред?

— Точно в това е проблемът, Питър. Ти си бащата, а аз съм само мащеха. Много обичам Синди, но тъй като не съм я дундуркала на коленете си, мога да проявя някаква обективност. Ако беше Хана, да не дава господ, щях да съм развалина.

Асансьорът иззвъня. Тя се обърна с лице към съпруга си и протегна ръце към него. Двамата преминаха от леко притискане към силна прегръдка, когато Декър я придърпа към гърдите си. Тя усети пръстите му да преминават под баретата й и да се заплитат в кичурите й. Чу как си поема дълбоко дъх и как гърдите му се надигат. Постояха така известно време, а асансьорите си продължаваха покрай тях своя път нагоре-надолу. Когато най-сетне Рина вдигна поглед, очите на съпруга й бяха влажни и червени, но страните му бяха сухи.

— Предполагам, че просто не й е дошло времето — промълви той.

— Прав си — отвърна Рина. — Бог има прекалено много планове за нея. В това поне съм сигурна. Само не знам… какви точно. Но не е ли точно това животът, Питър? За добро или лошо, той си остава най-голямата загадка на този свят!