Фей Келерман
Преследвана (17)

Глава седемнайсета

С Хейли по петите си, Синди подкара своя „Сатурн“ надолу към подножието на хълма. Капакът бе все още горещ, но двигателят бе престанал да пуши. Домът на баща й не бе толкова далече и Синди бе напълно убедена, че колата ще се справи. Един километър по-надолу пътищата им се разделиха. Хейли й помаха и се усмихна. „Май ръкомахането бе прекалено ентусиазирано“, помисли си Синди. Чудеше се до каква степен е повярвала на Маркс. Все пак на следващия ден щяха да се срещнат и вероятно да успеят да поуспокоят взаимното напрежение. В момента Хейли съвсем не бе в началото на списъка й с грижи. В ума й бе червеното „Камри“, а не белият „Мустанг“.

В съзнанието й се тълпяха теории, като се започнеше с Крейтон. Дали не бе следващата в дългия списък от жертви? Но от къде на къде тя би могла да вдъхнови отмъщение? Беше просто госпожица Никоя, не се вместваше много в общата схема. Така че вероятно всичко това нямаше нищо общо с Арман. Синди знаеше, че районът в последно време е честа сцена на отвличания на коли. Но ако крадецът бе опитен, сигурно е най-кроткият похитител на света. Освен това, нападателите в района се насочваха към неподозиращи жени с деца или дами, които са спрели на изолирани места. Тя бе на претъпкан с коли път и то на открито. Чудесно място за следене, но крайно неподходящо за отвличане.

Ала някой все пак я следеше!

По гръбнака й преминаха хладни тръпки.

„Дишай дълбоко, Декър. Можеш да се справиш с това!“

До момента, когато се озова пред новата къща на баща си, вече бе овладяла емоциите си. Не беше напълно отпусната, но не бе и напрегната.

Къщата не бе толкова голяма, колкото старото ранчо на баща й, но районът не бе толкова отдалечен, следователно бе добре за децата. Освен че синовете на Рина вече почти бяха напуснали дома. По-големият, Сами, завършваше гимназия и след по-малко от шест месеца заминаваше за Израел. Джейк бе в единайсети клас, но планираше до една година също да замине. Новото семейство на баща й щеше да остане само с едно дете, нейната полусестра Хана. Синди се чудеше защо са положили всичките тези усилия около преместването — да не говорим за годината, която им бе необходима за ремонта на къщата — само за едно малко момиченце, което изглеждаше напълно щастливо и в старото ранчо. От друга страна, Хана би се чувствала щастлива навсякъде. Детето имаше топъл, слънчев характер — за разлика от по-голямата си сестра, която в момента бе мрачна и подозрителна.

Синди паркира на прясно покритата с катран алея за коли. Асфалтът блестеше на яркото слънце. В момента, в който слезе от колата, радиаторът започна да бълва облаци пара. Рина бе излязла да я посрещне. Мащехата й носеше свободно падаща рокля, а черната й коса бе прибрана под червена шапчица. Двете заедно погледнаха „Сатурна“ и се намръщиха.

— Не изглежда добре — каза Рина.

— Така е — поклати глава Синди.

— Искаш ли да те придружа до най-близкия сервиз? Той е на около шест преки оттук.

— Просто още е прегряла. Ще я напръскам с охладител, преди да тръгна.

— С кого си се надбягвала?

„Предполагам, че с въображението си.“

— Ще накарам баща ти да я погледне преди вечеря — продължи Рина. — Не бих искала да те изостави някъде по пътя.

Синди превъзмогна обхваналото я треперене.

— Сега не е необходимо. Дори не му казвай. Само ще се разтревожи. — Успя да се усмихне. — Трябва да се обадя по телефона. Може ли да позвъня от къщата, вместо от клетъчния?

— Разбира се. — Двете се насочиха към входната врата. Рина обви с ръка заварената си дъщеря и каза: — Изглеждаш уморена, Синди.

— Денят беше дълъг.

— Като те гледам, и не особено добър.

Младата жена се разсмя напрегнато.

— Позна.

Мащехата й леко стисна рамото й.

— Сигурно ще мога да удавя грижите ти в солидно количество храна.

— Ако някой може да се справи с тази задача, то това си само ти. — В момента, в който Синди прекрачи прага, обонятелните й рецептори затанцуваха щастливо. Ароматът на готвено бе апетитен и неустоим. Устата й започна да се пълни със слюнка. Точно като кучето на Павлов. Тя каза: — Ухае божествено!

— Благодаря. Надявам се да си гладна.

— Умирам от глад.

— О, боже!

— Само твоята пуйка може да ме спаси.

— Много лошо, защото съм приготвила пиле и агнешки врат.

— И това ще свърши работа.

Синди огледа реконструираната дневна. Бяха съборили ниския плосък таван и го бяха заменили с четири и половина метров купол, придържан от дървени греди в орехов цвят. Високите прозорци пропускаха изобилно слънчевата светлина. Стените бяха облицовани със същото дърво като тавана и приютяваха богат избор от средства за развлечение: телевизор, стерео, компактдиск плейър, лавици с книги, полици с видеокасети и десетки картини в рамки. Бяха махнали кожената гарнитура на баща й. Вместо нея имаше тапицирани дивани и столове с различен синьо-бял десен — райета, карета, едноцветни, рисувани. Имаше много памучни възглавнички, поръбени с дантела или къдрици. Самотен люлеещ се стол стоеше от едната страна на каменната камина, а от другата имаше кожен фотьойл и табуретка за крака, която изглеждаше като изгубен кораб в синьото море — безсъмнено знак на почит към вкуса на баща й. Подът бе покрит с паркет от бяло дърво. Килимът беше с цвят на овесена каша, с втъкани нишки, имитиращи вълни.

— Страхотно е! — отбеляза Синди. — Много уютно.

— Избери си един стол и сядай.

— Ти ли направи възглавничките?

Рина кимна.

— И довърших люлеещия се стол. Баща ти направи облицовката на стените.

— Супер! Станало е знаменито.

— Така е. Той някак си успя да вмести тази задача между допълнителната баня и допълнителната спалня. Следващият ни проект е кухнята, ако е рекъл бог. Изчакваме заминаването на Сами. Едно вечно тъпчещо се дете по-малко.

Синди се усмихна.

— Искаш да кажеш в сравнение с децата, които не ядат?

— Да, като например сестра ти.

— Къде е тя?

— Гледа видео.

— Да отида ли да я поздравя?

Рина изгледа заварената си дъщеря.

— Защо не го оставиш за по-късно? Така ще имаш време малко да си починеш преди вечерята.

— Няма да споря по този въпрос.

Като дрънчеше с ключове за кола в едната ръка и с папка листи в другата, Сами влезе в дневната. Носеше бяла риза, черни панталони и черни обувки. Косата му бе влажна и изглеждаше доста по-тъмна от естествения си пясъчнорус цвят. Голяма част от къдриците му бе скрита под черна кадифена ярмулка^[1]. Той взе една възглавничка и я хвърли към Синди.

— Здравей, Червенокоске!

Синди я хвана с една ръка.

— Здравей.

Сами наскоро бе станал метър осемдесет и три. Бе почти на осемнайсет и изглеждаше като истински мъж. При това хубав. Синди усети, че гласът й звучи равнодушно и се опита да се усмихне мило. Не съвсем успешно.

Сами изгледа сестра си.

— Труден ден, а?

— Нещо такова.

— Можеш да ми разкажеш подробностите след вечеря. Трябва да ги занеса до шул преди Шабос^[2]. — Вдигна листите и допълни: — Имах да пиша доклад за тазседмичната част от Тора^[3]. Беше свързан с различните видове жертвоприношения и жертви. Не особено лесно библейско четиво, но свърших великолепна работа. Искаш ли да го прочетеш?

— Ще мога ли да разбера нещо от него?

— Естествено. Аз пиша не просто брилянтно, но също така стегнато и ясно.

Синди се разсмя.

— Имах предвид дали е на английски или на иврит?

Сами подаде доклада си.

— Повечето е на английски, а малкото, което е на иврит, е преведено. — Той се обърна към майка си. — Чела ли си това, майко?

— Не.

Сами й подаде един екземпляр.

— Конкретно доказателство, че твоите хиляди долари за дневно обучение в еврейско училище не са отишли на вятъра.

— Кога ще се прибереш? — попита Рина. — Часът е шест без четвърт.

— Кога ще палиш свещите?

— В шест и петнайсет.

— По начина, по който карам, имам предостатъчно време — измърмори Сами. — Освен това, татко още не се е прибрал.

Майка му го изгледа сериозно.

— Каква е връзката?

— Абсолютно никаква. Ще се видим. — Сами тресна вратата зад себе си. Рина подскочи при звука.

— Това е едно от нещата, които няма да ми липсват когато ни напусне. — Тя почувства, че очите й се навлажняват и сведе поглед. — Можеш да използваш телефона в нашата спалня, Син. Там е по-спокойно.

— Благодаря. А къде е тя?

— В края на коридора. Тази, която гледа към буренясалия заден двор. Градинарството не е сред основните ни приоритети.

— Предният двор изглежда добре.

— Благодарение единствено на прекрасните дъбове и чинари. — Часовникът на печката иззвъня. — Бисквитите ми ме викат. Когато приключиш, ела в кухнята. Вечерята няма да премахне грижите ти, но поне ухае приятно.

Синди кимна. Усещането, че някой се грижи за нея, й беше приятно, макар че не можеше да й помогне да се почувства по-добре. Премина през късия коридор, чиито стени бяха украсени с различни снимки и рисунките на Хана от подготвителното училище. Отляво се виждаше врата, която вибрираше при всеки удар на надутите на пълна мощност баси — стаята на момчетата. Отдясно имаше още една затворена врата, през която се процеждаха маниакалните писъци на анимационен герой, размазан от падаща желязна каса или тиган — стаята на Хана.

Синди стигна до дъното и влезе в спалнята на родителите. По-голяма част от пространството бе заета от огромно легло два персона и половина, образувано от плътно поставени една до друга нормални спални — ложето спокойно можеше да конкурира и най-обширните кралски покои. Въпреки че баща й бе много висок, тя знаеше, че не това е причината за странното подреждане на спалнята. Бе свързано с еврейската религиозна чистота. Рина се бе опитала да й обясни веднъж, но Синди слушаше само с половин ухо — нейните сфери на интерес не се простираха чак до ритуалите за плодовитост.

Когато бе обградена от семейството на баща си, тя се чувстваше напълно объркана в религиозно отношение, сякаш по някакъв начин бе духовно по-нисша от тях. Причината за това не бе в отношението на Рина — бе по-скоро свързана с факта, че нейната шестгодишна сестра четеше на иврит много по-добре от нея. Синди знаеше, че това е просто защото сестра й е образована — и умна — но това не я караше да се чувства по-комфортно. Понякога усещаше, че баща й, който бе отраснал като християнин и бе евреин едва от осем години, изпитваше нещо подобно. Въпреки това той се справяше добре. Когато правеше кидуш — ритуалът по благославяне на виното за вечерята на Шабат — той съвсем лесно произнасяше еврейските думи.

Телефонът бе от страната на Рина, така че Синди седна на леглото и потъна в меката покривка. Изкушаваше се да се гушне в завивките и да заспи. Вместо това вдигна слушалката и се обади, за да продиктува регистрационния номер на нарушилото правилата „Камри“. Както и се очакваше, жената я накара да изчака. Погледът на Синди започна да блуждае из стаята. Рина бе избрала за спалнята бледожълтото, небесносиньото и бялото — успокояващи цветове, неутрализиращи напрежението. Панорамният прозорец откриваше чудесна гледка към превзетия от бурени заден двор. Сред тях бяха разпръснати няколко яркожълти глухарчета, пурпурните цветове на гърлицата и оранжеви калифорнийски макове, чиито фини венчелистчета се полюляваха от лекия бриз. Имаше и няколко стари разлистени дървета. Дворът се простираше доста надалече, като предоставяше достатъчно пространство за Хана да тича или да се прави на горска кралица. (Дали децата все още играят такива игри?)

Няколко секунди по-късно полицейската служителка бе отново на линия.

Регистрационните номера били откраднати — което не бе изненадващо. Били взети от неоткрито превозно средство. На пръв поглед това не бе нещо ново. Откраднатите коли често се разглобяваха, частите им се разпращаха към различни магазинчета и се продаваха с голяма печалба. Но фактът, че тези регистрационни номера бяха от открадната кола я наведе на мисълта за всички последни отвличания на автомобили, за случая Таркъм, за най-новия в търговския център… как й беше името? Стейси Някоя-си?

Синди не се задоволи с тази информация и успя да получи името и марката на автомобила, от който са били откраднати номерата — волво дизел комби от началото на деветдесетте. Служителката тъкмо търсеше данните за предишния собственик, когато баща й влезе в стаята. Изглеждаше запотен, разгорещен и уморен. Синди веднага затвори.

— Здравей.

Декър я целуна по челото.

— Нямаше нужда да прекратяваш разговора си заради мен.

— Ясно е, че бързаш.

— Ни най-малко. Имам цели двайсет минути за душ и бръснене.

— Цели двайсет — повтори дъщеря му. — На мен не биха ми стигнали дори да си оформя веждите.

— За какво ти е да ги оформяш? — Той хвърли сакото си на леглото и започна да си разхлабва вратовръзката. — Единственото нещо, за което ти служат, е да ги мръщиш в знак на отвращение!

— Да бе, да. — Тя се изправи. — Мисля да помота на Рина. Мога да правя чудесни салати. — Целуна баща си по бузата. — Благодаря, че ме покани. Една добра вечеря наистина няма да ми се отрази зле.

— Винаги си добре дошла. — Баща й влезе в банята, пусна водата и се върна. — Имам специална задача за теб. Марджи и дъщеря й Вега ще дойдат на вечеря…

— Страхотно.

— Вега все още се чувства не на място сред заобикалящия я свят. Нашите обичаи вероятно ще я стъписат. Искам ти да й бъдеш нещо като връзка.

— По-скоро — като преводач.

Декър седна на леглото и си свали обувките.

— Да, и преводач. Как върви работата ти, скъпа? Изглеждаш уморена.

— Наистина съм изморена.

— Всичко наред ли е?

— Тип-топ.

— Не звучиш убедително — отбеляза Декър.

— Мисля, че просто е от глад. Очаквам вечерята. За мен ще бъде приятно разнообразие да ям нещо, което не излиза от консерва. Хайде, подготвяй се за Шабос. Ще поговорим по-късно.

Баща й се усмихна. Но притесненото й изражение накара сърцето му да прескочи. Само да можеше да не се притеснява толкова много за нея!…

* * *

Рина й каза да използва кухненския телефон. Помоли я и да наглежда броколите, за да не се преварят, докато тя се облече за Шабос. Помещението бе малко, шкафовете бяха стари, хладилникът — издраскан и очукан, а печката и аспиратора сякаш излизаха от реклама от петдесетте. Кухнята създаваше усещане за клаустрофобия и действително се нуждаеше от цялостен ремонт. Но това не пречеше на Рина да готви като фурия. Храната изглеждаше страхотно и ухаеше дори още по-хубаво. Слюнчените жлези на Синди работеха на пълни обороти. Кухнята на собствената й майка бе преустроена като по списанията — просторна и модерна. Но мама нито някога готвеше, нито домакинстваше. Сега, когато вече живееха сами с Алън, двамата прекарваха повечето си време в пътешествия и се хранеха навън. Така че, шикозната кухня оставаше тъмна като повечето театри в понеделник.

Синди отново се свърза с пътната полиция и, естествено, отново бе принудена да изчака. Успокоена от аромата на розмарин, тя държеше слушалката притисната до рамото си, докато разбъркваше броколите със скилидките чесън. Махна тенджерата от огъня, когато цветчетата станаха яркозелени. Докато служителката отново се обади, за да й даде информацията, Синди вече бе подправила салатата.

Оригиналните регистрационни номера принадлежаха на Сам и Роузан Баркли. Когато потърси адреса в „Томас Гайд“, видя, че те живеят само на шест километра от баща й, в една странична уличка. Вероятно в района с къщите, а не с блоковете и частните кооперации, макар че това бяха само предположения. Още няколко обаждания и вече имаше номера на шофьорското свидетелство на Роузан. От него разбра височината на жената, нейното тегло и възраст: кестенява коса, лешникови очи, двайсет и девет години — най-плодовитата възраст. Роузан би могла да има бебе. Синди се чудеше дали жената е била жертва на някое от последните похищения на коли. За да стигне до тези подробности, трябваше да намери първоначалния рапорт по случая, а това не можеше да стане по телефона. Във всеки случай бе петък, след шест вечерта и повечето от детективите си бяха тръгнали.

Можеше да попита баща си. Баща й знаеше всички случаи в своя отдел. Но той щеше да започне да задава въпроси. Което означаваше, че ще трябва да разкаже за „Камрито“. Нямаше да е честно да го занимава със своите проблеми на неговия Шабат. Нека му даде един ден почивка.

Можеше да попита Оливър… но той имаше среща с Хейли.

Тогава оставаше Марджи. Вярно, почивните й дни вече бяха започнали, също както и на баща й. Но за нея петък не бе свят ден и Синди бе сигурна, че ще могат да поговорят, без Марджи да се разпалва особено. По време на вечерята щеше да я дръпне настрана и да я помоли да й отдели време по-късно. Ако тази Роузан е била жертва на похищение на кола, Синди щеше да бъде длъжна да разкаже на колегите си за „Камрито“. Прибра бележника в чантата си и вдигна поглед от кухненската маса. Рина я наблюдаваше с интерес.

— Аз съм добре — каза Синди. — Същото се отнася и за твоите броколи.

Рина провери зеленчуците и бързо ги разбърка.

— Чудесно. Баща ти се притеснява за теб.

— Татко винаги се притеснява за нещо.

— Да, но този път изглежда различно. Всичко наред ли е?

Преди Синди да успее да отговори, на вратата се позвъни.

— Това трябва да са Марджи и Вега — предположи Рина.

— Аз ще отворя. — Заварената й дъщеря се изправи. Когато стигна до вратата, видя, че Джейкъб вече е хванал бравата. Той също бе пораснал, не колкото брат си, но го гонеше. Ризата му бе извадена от панталоните, а пискюлите на молитвения му шал се подаваха отдолу. Черни панталони и черни обувки довършваха традиционното му облекло. Пререса с ръка влажната си черна коса, а после фиксира ярмулката си с фуркет.

— Здрасти — каза доведеният й брат.

— Здравей — отвърна Синди.

Джейкъб отвори вратата. Погледна към Марджи, после надолу към Вега. Въпреки че бе на тринайсет, момичето бе дребничко, с фини кости. Шоколадовата му кожа бе гладка и опъната по широките скули. Сините очи се стрелкаха наблюдателно и преценяващо.

— Здравей, Джейкъб — каза Марджи. — Това е дъщеря ми Вега.

Тийнейджърът се усмихна. Това озари лицето му и го оживи.

— Здравейте. Влизайте.

Никой не помръдна. Най-сетне Марджи каза:

— Можеш да влезеш.

Вега направи колеблива крачка напред. В момента, в който Марджи се приближи до Синди, тя я прегърна.

— Как си?

— Добре.

— Никой не е стрелял по теб, нали?

— Не и днес. — Синди се изчерви.

— Това пък какво е? — полюбопитства Джейкъб.

— Нищо — отвърна сестра му. — Случи се отдавна.

— Разбирам. На мен никога никой не ми казва нищо — промърмори той. — Някой иска ли вода или нещо друго?

— Всичко е наред, благодаря. — Марджи пое ръката на дъщеря си. — Можеш да седнеш.

Вега продължаваше да изследва обстановката.

— Седни на дивана, Вега — каза Марджи.

Но момичето не се подчини. Джейкъб я заговори:

— Марджи ми каза, че играеш шах. Трябва да отида до шул… до храма. Но след вечеря можем да поиграем, ако искаш.

— Ти ходиш в някакъв храм? — учуди се момичето.

— Ами, той не е като оня храм, който ти познаваш — обясни Джейкъб. — Това е храм за евреите. Аз съм евреин. Знаеш ли какво е това?

— Религия.

— Да. Това е моята религия.

Вега погледна към Марджи, после към Джейкъб. Майка й каза:

— Можеш да зададеш въпрос, Вега. Няма проблем.

— Имам молба — заяви момиченцето. — Бих искала да отида с Джейкъб в храма.

Марджи почувства пристъп на вина. В желанието си да представи на дъщеря си модерна Америка, изобщо не бе споменала за религията. Тъй като бе почти атеист, Марджи рядко мислеше за Бога. Но в този момент на религиозни разговори осъзна колко много Вега се нуждае от духовност.

— Може ли, Джейкъб? — Момчето се колебаеше. Тийнейджърката усети неохотата му. — Няма проблем, ако предпочиташ да не идвам.

Рина влезе в стаята.

— Здравейте, здравейте, здравейте! — Тя прегърна Марджи и се усмихна на дъщеря й. — Как си, Вега?

— Чудесно, Рина, благодаря. Имаш много хубава къща.

— Благодаря ти. — Рина много пъти бе виждала Вега, но сега за първи път момичето бе в нейния нов дом. — Надявам се да си гладна, защото съм сготвила много храна.

Вега се усмихна, но очите й бяха тъжни.

— Тя иска да дойде в шул, майко — каза Джейкъб.

— Кой? — попита майка му.

— Вега — отвърна момчето.

— Разбирам, че е проблем да отида — намеси се Вега. — Ще остана тук.

— Не, няма проблем — каза Рина. — Просто там мъжете и жените седят отделно, а аз обикновено не ходя на служба в петък вечер.

— Ако това е единственият проблем, ще седя сама — каза момичето. — Не ми пречи.

— Службата е на друг език — обясни домакинята. — Ако ще ходиш, бих искала някой да бъде с теб, за да ти обяснява всичко. — Обърна се към Марджи. — Ако нямаш нищо против да наблюдаваш Хана и агнешкия врат, аз с удоволствие ще отида.

— Няма никакъв проблем — отвърна Марджи.

Лицето на Вега се озари.

— Там молите ли се?

— Да, прочитаме много молитви. — Рина се обърна към заварената си дъщеря. — Нали и ти ще хвърляш по едно око на сестра си и храната?

— Двете с Марджи ще се оправим, не се притеснявай.

Сами връхлетя през вратата.

— Успях да пристигна дори с четири минути по-рано. Готов ли си, братко? Къде е татко? Закъсняваме.

— Тук съм, тук съм. — Декър се появи от спалнята.

Вега погледна към тримата мъже.

— Религията ви ли изисква косата ви да е мокра, когато се молите?

Тримата избухнаха в смях. Момичето изглеждаше изплашено от това, което бе възприело като ужасен гаф. Но Рина обгърна с ръка раменете й и спокойно обясни:

— Не, не е нужно косата ти да е мокра, за да се молиш. Но отстрани изглежда така. Не можем да се къпем утре, затова хората често вземат душ точно преди Шабат. Понякога нямат време да се изсушат. — После се обърна към Декър. — Отивам в шул.

— Така ли? — попита съпругът й.

— Да. Вега иска да дойде. Марджи и Синди ще гледат Хана. Яков, кажи на сестра си да изключи телевизора. Време е да запалим свещите. Искаш ли да запалиш свещ за Шабат, Вега? Имам допълнително.

— Ако това ще бъде уместно — отвърна момичето.

Марджи усети нов пристъп на вина. За една минута Рина бе развила по-голяма близост с дъщеря й, отколкото тя самата за шест месеца.

— И аз ще запаля — намеси се Синди.

Декър се втренчи в дъщеря си.

Тя отговори на погледа му.

— Както знаеш, аз съм еврейка.

Рина усети напрежението между тях.

— Искаш ли да дойдеш в шул, Синди?

Младата жена знаеше, че мащехата й се опитва да приобщи всички. Но тяхната ортодоксална синагога я караше да се чувства невежа. Трудно й бе да следва текста и трябваше да приеме факта, че изостава от всички. Въпреки това знаеше за юдаизма много повече от Вега. Ако момиченцето бе достатъчно смело, за да навлезе в чужда територия, какъв бе нейният проблем?

Но пък, ако останеше вкъщи, можеше да поговори с Марджи за Роузан Баркли и за откраднатите номера.

Но не беше ли за предпочитане поне веднъж да си почине малко от работа? А може би дължеше няколко благодарности на всевишния. В последно време бе доста пестелива на благодарности.

— Вижте какво ще ви кажа! — продължаваше Рина. — Защо всички не отидем?

— Аз? — възкликна Марджи. — Шегуваш ли се?

— Ние сме с панталони — отбеляза Синди.

— Никой няма да забележи — успокои я Рина. — Мисля, че ще бъде хубаво… ако нямате нищо против храната да е малко препечена…

— Майко, закъсняваме — намеси се Сами.

— Да вървим. Ще успеем.

— Не, ще изчакаме всички — обяви Декър. — Искам да отидем като семейство… поне веднъж.

— Хана дори не е облечена — измърмори Сами.

— Ще я облека — каза Синди.

— Нека момчетата я облекат, Синди — предложи Рина. — Ние трябва да запалим свещите.

— Не искам да карам никого да чака — отвърна заварената й дъщеря.

— Ни най-малко. Върви да запалиш свещите. Ще те изчакаме — каза Декър и, като се усмихна приятелски на Вега, добави: — Тъкмо ще имаме време да си изсушим косите.