Фей Келерман
Преследвана (33)

Глава трийсет и трета

Декър сграбчи здраво клетъчния си телефон.

— Преди колко време се обади тя?

Рина потисна собственото си напрежение, за да не го безпокои.

— Каза, че ще пристигне тук към десет…

— Това е преди цял час! Звъня ли й?

— Да, разбира се. Не отговаря нито на телефоните, нито на пейджъра си. Може би в момента е някъде в района на планините. Понякога връзката там не е много добра.

Но Декър не я чуваше. Връхлетя го внезапен, първичен страх.

— Колко пъти опита да й се обадиш?

— Около пет-шест — призна Рина.

— Господи! Прибирам се вкъщи. Но първо ще се обадя на колегите в Холивуд и ще ги помоля да изпратят патрулка до дома й. Надявам се, че няма да бъде карана от някой от задниците, които й създават проблеми. Добре… — Говореше колкото на себе си, толкова и на съпругата си и крачеше напред-назад. — Първо ще проверим дали си е вкъщи. После ще видим дали колата й е там. Ако я няма, ще я пуснем за издирване. Което означава, че е по-добре да се обадя на магистралната полиция. За да стигне до нашата къща, трябва да мине по автострадата.

— Искаш ли да изляза и да я потърся?

— В никакъв случай! Ти остани до телефона. Господи, какъв кошмар!

Рина затвори очи. Не знаеше какво друго да каже, освен да се съгласи. Очевидно идеята й да тръгне да търси Синди не бе разумна.

— Ще ти се обадя веднага, щом се появи нещо.

— Да ти е споменала случайно за какво иска да говорим?

— Не, нищо.

— Дори и намек?

Рина се поколеба, докато обмисляше внимателно думите си.

— Нищо определено. Звучеше доста… ентусиазирано по телефона. Сякаш е открила нещо…

— Страхотно! Това не вещае нищо добро! Значи е ходила да вади кирливи ризи и да изкарва хората от кожата им!

— Питър, може би греша…

— Ти никога не грешиш! Защо използва думата „ентусиазирано“?

— Може би по-правилно бе да кажа „погълната от собствените си мисли“. Забрави да попита за състоянието на Хана, докато не споменах за случилото се. Тогава пък стана прекалено загрижена. Това изобщо не е в неин стил… да забрави за сестра си. Знаеш колко я обича.

— Синди не си е била вкъщи цял ден! Душила е около нещо и то я е вкарало в неприятности. Господи, как може някой толкова интелигентен да бъде същевременно и толкова глупав.

— Може просто да е спукала гума.

— Да бе! И кравите могат да летят! — Съпругът й изпсува под носа си. — Може би Скот знае нещо. Трябва да вървя.

— Питър, не се притеснявай. Всичко ще се нареди.

На Декър му се искаше да й повярва. Наистина много му се искаше. Искаше, освен това да вярва, че доброто винаги се възнаграждава, а злото — се наказва. Но дори и големият пророк Мойсей не е имал привилегията да бъде наясно с начина, по който функционира божията справедливост. Тогава как би могъл той, един простосмъртен, да разбере прищевките, по чиито коловози се движи светът?!

* * *

Колата не бе на паркинга пред блока, така че бе логично Синди все още да е някъде навън. Бе нелепо да се опитва да влезе в апартамента й, но Хейли си помисли: „Защо пък не?!“. Може би колежката й бе откарала колата си на поправка и караше нещо под наем. В петък „Сатурнът“ пушеше доста зле. Логично бе Синди да го провери. Хейли изкачи двете стълбища и няколко пъти почука силно. Никой не отговори, естествено.

И какво от това? Да не би да е длъжна винаги да си е вкъщи?!

Но нещо възпираше Хейли да се откаже и да се прибере у дома си. Присвиването… тази болка в стомаха… сякаш получаваше знак от друга, паралелна реалност. Казваше й, че нещо не е наред. Затова извади една фиба и се опита да отвори. Но скоро разбра, че ключалката е секретна и спря.

Сега определено трябваше да се откаже и да си тръгне. Ала присвиването в стомаха ставаше все по-силно и я накара да се насочи към прозорците. Те бяха заключени, но това не бе голям проблем. Някой бе нахлул в апартамента й, така че Синди вероятно бе станала много прецизна в залостването им.

В този момент Хейли със сигурност щеше да се откаже и да се прибере вкъщи, ако не бе видяла пресните драскотини до перваза, които накараха сърцето й да подскочи. Покатери се на прозореца, но с това не постигна нищо, освен да разтресе стъклото. Сега й оставаха само две възможности — да си тръгне или да счупи прозореца.

Издиша шумно. После обви юмрука си със сакото и удари с все сила — в стъклото се образува широка дупка. Промъкна ръката си вътре, като внимаваше за особено опасните счупени парчета и някак си успя да отключи прозореца с увитите си пръсти. Крилото се отвори и секунди по-късно Хейли бе вътре.

Извика името на Синди, но никой не отговори. Огледа стаите, но не намери нищо, скрито зад завесите на банята. Опасните престъпници бяха решили да не се навъртат насам днес.

Сега се почувства двойно по-глупаво, защото: А: Бе притеснена за една зряла жена, при това ченге и, Б: бе счупила прозореца, за който вероятно трябваше да плати. И как ще обясни на Синди, която и без това вече изпитваше към нея известни съмнения? И с пълно право! Колежката й вероятно няма да разбере какво я бе накарало да счупи прозореца или да проследи онова „Камри“. Как Хейли би могла да обясни непогрешимата си интуиция, зародила се в оня кошмарен ден, в който бе стояла три часа насред Националния парк Джошуа Трий, сред убийствената пустинна жега, само защото на някакъв задник от управлението му се бе сторило забавно да източи течността на радиатора й и да изтощи батерията на телефона й. За щастие, някакъв добър самарянин моторист случайно спря. И. чудо на чудесата, не бе нито психар, нито извратен. Беше мило момче, което й позволи да използва клетъчния му телефон и изчака с нея, докато се появи пътна помощ. По-късно, когато вече се бе оправила, му изпрати пари — петдесет долара, които тогава бяха доста голяма сума. Пликът се върна обратно с печат — „Да се върне на подателя — получателят неизвестен“. От този момент нататък Хейли бе напълно убедена, че това е бил нейният ангел хранител. А кой би имал нещо против един ангел хранител — някой, който ти пази гърба? Синди бе симпатично хлапе, с възможности, стига скапаняците да не я принудят да се махне.

Но щом така и така вече бе тук. Хейли реши да направи подробен оглед на апартамента. Всичко изглеждаше наред (освен счупения прозорец, за който трябваше да се погрижи, преди да си тръгне). Несъзнателно натисна бутона на телефонния секретар: едно съобщение от мама, две от татко и две от Скот. Не че Оливър си казваше името, но Хейли познаваше гласа му. Усмихна се — знаеше, че нещо става още от момента, в който детективът последва Синди на излизане от „Белинис“. Напълно предсказуемо. Младата жена се опитваше да докаже нещо на баща си, а Оливър се опитваше да докаже нещо на шефа си. Двамата приличаха на химически вещества, готови всеки момент да влязат в реакция, в очакване на своя катализатор.

Противно на навиците си и най-вече от отегчение Хейли започна да отваря чекмеджетата — първо в спалнята, после бюрото в дневната и най-сетне в кухнята. Тогава попадна на бележките с името на Бедерман най-отгоре. Листите бяха натъпкани зад поставка с форма на крава. Хейли ги приглади, после ги подреди един по един. Много таблици и диаграми, много заврънкулки… името на Бедерман, името на Синди с огромни букви, и името на Арман Крейтон със стрелки, които сочеха във всички посоки. Последната страница, която погледна, носеше името на място, наречено Белфльор.

Къде, да го вземат мътните, е този Белфльор?

И, по-важното — къде е Синди?

Някой в очуканото червено „Камри“ я бе проследил чак до планината миналия петък. После някой бе обърнал наопаки апартамента на хлапето. Сега тя не си бе вкъщи, а минаваше единайсет. Явно бе по петите на нещо, свързано с Арман Крейтон.

Обаче Крейтон бе мъртъв.

Ситуацията изобщо не й се нравеше и болката в стомаха й се усилваше с всяка изминала секунда. Хейли прерови чантата си, намери електронния си бележник и потърси номера на клетъчния телефон на Оливър. Докато телефонът звънеше, тя се почуди как да му обясни положението, без той да я възприеме като пълна идиотка.

Той отговори на третото позвъняване.

— Детектив Оливър.

Гласът му звучеше напрегнато.

— Хейли Маркс е — каза тя.

— Какво има?

— Имаш ли телефонния номер на бащата на Синди Декър? — изтърси тя. — Трябва да говоря с него.

— Защо? — изстреля в отговор Скот. — За какво ти е?

Напрежението му бе осезаемо.

— Сигурно и ти би могъл да ми помогнеш, Скот — продължи Хейли. — Знаеш ли къде е Синди Декър?

— Не! — изръмжа той. — Защо искаш да знаеш?

— Сигурно поради същата причина, поради която ми се сопваш. Притеснена съм. Сега съм в апартамента й, но колата й не е тук. Цял ден не си е била вкъщи. Знам, че някой бе нахлул в дома й…

— Къде точно се намираш?

— В апартамента й — повтори Хейли. — Счупих прозореца и влязох. Защото имах това… това чувство…

— Какво чувство?! — извика Оливър. — Какво не е наред? Нещо разместено?

— Не, освен прозореца, който ще оправя. Но намерих някакви бележки с нейния почерк. Върху тях е името на Рик Бедерман. Но още по-странното е, че върху някои има името на Арман Крейтон…

— О, господи! — простена Оливър. Дали копелето е стигнало до нея? — Мащехата й тъкмо преди пет минути се обади на баща й. Синди е трябвало да пристигне в дома им, но още не се е появила.

— Е. сигурно мога да помогна. В бележките си е нарисувала стрелки, сочещи към някакво място, наречено Белфльор. Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Да, имам представа — смотолеви Оливър. — Това не е добре. Баща й бе тук допреди няколко секунди, но тръгна след обаждането на съпругата си. Всички бяхме в Окснард в търсене на работилница за разфасоване на коли. Изчакай. Ще видя дали няма да мога да го настигна.

Докато чакаше, Хейли забеляза, че дишането й е станало по-плитко. Стори й се, че я накараха да чака прекалено дълго. После от другата страна на линията до нея достигна притеснен, плътен глас:

— Кажи ми всичко, което знаеш.

Хейли прочисти гърлото си и започна:

— Знам, че някакво „Камри“ я е преследвало в петък. Знам, че същото „Камри“ е било бутнато по склона на планината. Знам, че някой е нахлул в дома й. Открих драскотини по перваза на прозореца. Но иначе всичко изглежда съвсем наред, сър.

— Тогава защо ми се обаждаш?

Гърлото на Хейли пресъхна.

— Не знам как да го кажа…

— Просто изплюй камъчето.

Прочисти гърлото си.

— В моето управление има няколко странни мъже, лейтенант.

— Кажи ми за тях.

— Ами, върху някои от бележките си тя е надраскала името на Рик Бедерман.

— Ясно. Ами партньорът на Бедерман, Тим Уотърс?

— Той също е странен. Но няма бележки с неговото име.

— Тя ми спомена и за някакъв младок, с когото е била в академията — Анди Лопес. Какво мислиш за него?

— Той е смотаняк, но не смятам, че е опасен. И неговото име не е написано.

— Имала е проблеми със сержанта там…

— Кларк Тропър. Пишеше някакви документи за него. Смятах, че са изгладили нещата помежду си.

— А може би не са. Имаш ли телефоните на някой от тези откачалници?

— Мога бързо да ги намеря. А мога и да им се обадя вместо вас.

— Не, аз ще се обадя. Само ми дай номерата.

— Сър, вероятно би било по-естествено, ако аз се обадя на Бедерман — няма да бъде толкова очебийно. Но в крайна сметка ще направя това, което вие заповядате.

Хейли бе права. Декър каза:

— Мислиш ли, че Бедерман би я наранил?

— Да, ако го ядоса достатъчно. Всички тези типове са доста избухливи.

Декър я помоли да изчака за момент. После се обърна към Оливър:

— Това момиче Маркс. Можем ли да й вярваме?

Скот се замисли дълбоко и накрая отговори:

— Тя е таралеж в гащите. Саркастична, раздразнителна и досадна. Но не мога да си спомня някога да е била нечестна. Какво иска?

— Да се обади на Бедерман и да го прослуша. Ако е искрена, това е добра идея, защото ще изглежда по-малко подозрително. Но ако ни пързаля, тогава е доста лоша идея.

— Ако е на страната на Бедерман, тогава той знае за това обаждане, Дек. — Оливър прекара ръка през гъстата си мазна коса. — Маркс надали би могла да се нареди сред най-способните, но смятам, че си струва да я включим. Защото точно сега тя е много по-навътре в ситуацията, отколкото който и да било от нас.

Декър се надяваше Скот да е прав. Каза на Хейли:

— Добре. Ти поеми Бедерман, Уотърс и Лопес. Те са ти равни. Тропър е сержант. Ако му се обадиш, ще си под него по звание. А тъй като съм лейтенант, аз съм едно стъпало над него. Затова ще го поема аз.

— Прав сте — отговори Хейли и, като отново прочисти гърлото си, добави: — Сър, не знам как да ви кажа, но… поставих проследяващо устройство на колата на Синди…

— Какво?

— Поставих проследяващо устройство на „Сатурна“ на Синди. След като онзи тип с „Камрито“ я последва в планината, се разтревожих. Когато започнах работа в полицията, някакви умници от управлението направиха така, че колата ми да се повреди насред пустинята. Беше толкова травмиращо, че се заклех през себе си това да не се случи на никоя друга жена, доколкото зависи от мен. Знам, че сигурно звуча идиотски. Но бог ми е свидетел, харесвам дъщеря ви. — Очите на Хейли започнаха да се навлажняват. — Бих се почувствала ужасно, ако й се случи нещо! — Подсмръкна, за да предотврати сълзите. — Искате ли да го активирам?

— По дяволите, да, активирай го!

Тя се стресна от нападателността в гласа му.

— Добре, сър. Ще го направя. Дистанционното е вкъщи. Аз съм на петнайсет минути оттам. Ще ви се обадя веднага, щом получа сигнал. После ще се погрижа за Бедерман. Съжалявам за това, сър.

— Аз също. — Декър й даде шест телефонни номера. — Обади се на някой от тях веднага, щом разбереш нещо, независимо колко тривиално ти се струва.

— Добре.

Декър затвори. После се обърна към Оливър:

— Хейли каза, че е била притеснена за Синди, затова е поставила проследяващо устройство на колата й. За бога, аз трябваше да се сетя за това! Какво, по дяволите, ми става?

Какво ни става и на двама ни?!

— Маркс е по-умна, отколкото предполагах — отбеляза Оливър. — Това винаги ми е било недостатък… че подценявам сивото вещество на жените. Затова бившата ми жена кара нов мерцедес, а аз — десетгодишен плимут.