Фей Келерман
Преследвана (24)

Глава двайсет и четвърта

Оливър и Дън стигнаха до квартала, точно когато слънцето се издигаше и обгръщаше в бяла светлина дванайсетина ниски, измазани с розов хоросан сгради, с испански керемидени покриви. Кооперациите бяха кацнали върху площ с вид на игрище за голф с много възвишения и долчинки, обилно озеленени с изкуствени тревни покрития. Цветя и храсти почти липсваха, но имаше няколко езерца с лилии, два плувни басейна, тенис корт и много бълбукащи фонтанчета. Сградите бяха еднотипни и двамата детективи доста се повъртяха, преди да намерят тази на Стейси Милс, която бе наречена „Ветровитата“.

Инструкторката по аеробика живееше на втория етаж — в апартамент с две спални, две бани и ниша, която минаваше за артистична кухня. Стейси отговори на почукването. Изражението й бе кисело и подозрително. Тя бе жилава жена в черно трико. Ръцете й, макар и дребни, бяха добре оформени. Изглеждаше много неспокойна, очите й се стрелкаха между двете ченгета. Боядисаните й в лилаво устни бяха стиснати здраво като залепени.

— След като не възнамерявате да си тръгнете, по-добре влезте.

Въведе ги в дневна с размерите на кибритена кутийка, която имаше двукрил френски прозорец, водещ към вътрешен двор. По стените висяха няколко картини със сладникави залези, а подът бе покрит с кремав плюшен килим. Мебелите бяха старомодни, с остри ъгли, а диваните и столовете — тапицирани в материя, която минаваше за шик. Но в очите на Марджи платът изглеждаше по-скоро като белите покривки за легла на баба й. Върху диваните нямаше декоративни възглавнички, само две бели дългокосмести отегчени котки, които се сливаха с кувертюрите.

Оливър избра един от столовете, партньорката му се настани до една от отегчените котки. Животното вдигна глава, после реши да се превърти на гръб. Марджи почеса коремчето му и котето се размърка доволно. Очите на Стейси се присвиха, докато наблюдаваше котката като прегрешил любовник.

— Колко време ще отнеме това? — сопна се домакинята. — Имам клиенти.

Марджи се настани удобно на дивана. Носеше семпла бяла блуза, затъкната в сиви панталони; сакото й бе разкроено, в синия нюанс на нощта. Извади бележника си от провиснала сламена чанта.

— В какво точно се състои работата ви?

— Аз съм личен треньор. Работя с много важни хора — хора на големия бизнес.

Което в случая означаваше Холивуд.

— От колко време работите като личен треньор? — попита Оливър.

— Какво е това? Интервю за работа? — Стейси издиша шумно и кръстоса ръце пред гърдите си. — Защо разговарям с вас? Не сте открили колата ми, нали?

— Така е — отвърна Марджи.

— Тогава за какво сте тук? След няколко часа имам уговорка за вечеря. Може ли да напуснете?

— От колко време работите като личен треньор? — повтори Оливър.

Стейси се втренчи в него със стоманен поглед.

— Не ме ли попитахте току-що абсолютно същото?

— Да, но вие не ми отговорихте. — Той се протегна за бележника си, пъхнат във вътрешния джоб на леката му горна дреха — сиво сако „Валентино“, втора употреба. Бе се сдобил с него на много под истинската му цена, вероятно захвърлено от някого от „големия бизнес“ Дизайнерското сако бе допълнено с небесносиня риза, щампована вратовръзка, черни панталони и черни обувки с връзки. — Това е лесен въпрос, госпожо Милс.

— От около десет години.

— Наистина ли? — усмихна се Оливър. — Сигурно сте започнала още като тийнейджър?

— Ха, ха, ха… — Но комплиментът бе попаднал в целта си. — Полагам много усилия, за да изглеждам добре.

— Обзалагам се, че е така — намеси се Марджи. — Никой не иска да получава съвети от човек, който не изглежда подобаващо. Все едно вашият затлъстял доктор да настоява да отслабнете.

— Може ли да прескочим неангажиращия разговор и да се върнем към работата? — предложи Стейси. — Защо точно сте тук?

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса за Арман Крейтон… — започна Марджи.

— Знаех си! — Инструкторката започна да крачи из стаята. Ръцете й се люлееха като перки на вентилатор, а краката й тъпчеха белия пух на килима — Не го познавах. Но ако това ще ви изгони оттук по-бързо, ще ви кажа, че го познавах.

— Не сте го познавала, така ли? — попита Марджи.

— Точно така.

— А да сте го срещала някога? — поиска уточнение Оливър.

Стейси му хвърли един поглед.

— Да.

— И все още настоявате, че не сте го познавала?

— Поздравявахме се. „Здравей, как си. Здрасти, как я караш? Хей, какво става?“ Но това не е познанство.

— Звучи ми така, сякаш сте се виждали редовно — отбеляза Марджи. — Имате ли нещо против да обясните?

— Всъщност, имам.

Оливър рязко изправи гръб.

— Интервюирах Ларк Крейтон. Доста добре се грижи за себе си. Тя е една от клиентките ви, нали?

— Беше — поправи го треньорката. — Спрях да работя с нея след смъртта му. На първо място, не беше в състояние да тренира. И, второ, парите бяха кът.

— Харесвахте ли я? — попита Оливър.

— Плащаше си сметките. За мен това означава, че човекът ми харесва.

— Бяхте ли близки с нея?

— Не. — Стейси престанала се разхожда. — Нещо друго?

— Хората казват на треньорите си доста лични неща, нали? — поинтересува се Марджи.

— Да, така е.

— Сигурно през половината време се чувстваш като психиатър.

— Да, наистина — отвърна домакинята. — Но добрият треньор, както и добрият психиатър, пази тайните.

— Но за разлика от психиатъра — отбеляза Марджи, — не сте ограничена от изискването за конфиденциалност.

— Когато започна да говоря за тези неща, губя клиенти, детектив.

— Това няма да се разчуе — увери я Оливър.

— Защо ли не ви вярвам?

— Защото сте наблюдателна — отговори Скот. — Аз съм кофти човек за гадже, но съм честно ченге. — Обърна се към партньорката си за потвърждение.

— Мога да гарантирам за оная част с честното ченге — отвърна Марджи. — Вижте сега, знаем, че отвличането на колата ви, ви е изплашило…

— Естествено, че ме изплаши! То ме ужаси! Искате да ме накарате да ви вярвам, тогава разрешете проклетото престъпление! И не ми казвайте, че се нуждаете от помощта ми, за да го направите. Трябва да сте способни да го разкриете и без мен. Затова си плащам данъците!

— Госпожо Милс — каза Оливър, — вашите клиенти ви плащат, за да им помогнете да поддържат формата си или да влязат във форма. Без значение какво правите, ако те не се упражняват и не спазват диета, няма да стане чудо. Точно за това ви молим. Ако ни дадете малко първоначална информация, ще можем да стигнем далече.

— Знаем, че Ларк е била недоволна от Крейтон. Дайте ни подробностите — намеси се Марджи.

Стейси погледна часовника си. После отиде до хладилника си и извади бутилка вода. Отпи жадно, все едно Крейтон бе изстискал жизнените й сили.

— Какво искате да знаете? Бракът й не беше щастлив. Нищо ново в този град.

— Какви бяха конкретните й оплаквания? — попита Марджи.

— Че работи прекалено усърдно и прекалено дълго. Че често отсъства и се занимава с жени. Че не прави достатъчно пари, въпреки че по моята преценка тя разполагаше с достатъчно. Но съм работила доста дълго с такива хора и мога да ви кажа, че познавам много тузари, които живеят на ръба, особено от „големия бизнес“. Дори онези, които правят пари, изглежда не могат да ги задържат задълго. Удивително е колко бързо милионите изтичат през ръцете им. Ако не са коли, ще са дрехи. Ако не са дрехи, ще са бижута. Всъщност, ако се придържат само към дрехите, бижутата и страхотните коли, ще са добре. Но после идват бляскавите партита, чартърните самолети, огромните яхти, трите ваканционни къщи, заедно с дом на Холмби Хилс и апартамент в Ню Йорк. И да не си помислите, че живеят в тези хиляди къщи?! Имам един такъв клиент… притежава апартамент от сто и двайсет квадрата в Горен Ийст Сайд в Ню Йорк с гледка към парка, с интериор, оформен от някой от онези тежкари на „Аркитекчъръл Дайджест“. А стъпва ли той в апартамента си, когато е в Ню Йорк? Не, разбира се. Това би било прекалено разумно. Наема апартамент в хотел „Карлайл“, защото обича тяхното обслужване по стаите. Ако остане в своя, ще трябва да вземе готвач и камериерка, и прислужник, и фризьор, и личен треньор. По-лесно е да използва услугите на хотела. Затова го попитах: „Защо държиш този апартамент? Сигурно поддръжката му струва цяло състояние“. И знаете ли какво ми отговори?

— Какво? — глупаво попита Марджи.

— Каза, че го използва за забавление — за купоните си. Не можел да си прави сбирки в хотела. Но когато купонът приключи, наетите сервитьори почистват и той се връща в спретнатата си хотелска стая. Можете ли да повярвате?!

— Вероятно човек може да го наеме от него на по-ниска цена — усмихна се Марджи.

— Неведнъж ми е предлагал да ме вземе. Под предлог да го поддържам във форма, когато е в Ню Йорк. Да, да поддържам мускулите на оная му работа му във форма! — Тя се наведе и взе една от котките. Животното бе лениво и се отпусна в ръцете й като дроб. — Но държа да ви кажа нещо. Изкарвам честно парите си. Не съм ничия курва.

— Имаме много общо — изкоментира Оливър. — И с нас непрекъснато някой се опитва да се разпорежда.

— Не съм казала, че някой се разпорежда с мен! — Стейси звучеше обидено.

— Може би с вас не, но с нас — да — отвърна Марджи. — Не можем да направим и крачка, без да вземем предвид организациите за защита от насилие или някои други граждански групи, които повдигат обвинения срещу нас. Трудно е да бъдеш методичен, когато арестуваш някой пиян или дрогиран, или пък излязъл от кожата си.

— Съжалявам, но не ме е грижа за ченгетата — каза треньорката, докато галеше котката си.

— И не би трябвало — отговори й полицайката. — Аз не се оплаквам. Знаех каква е работата ми, когато я започвах. Знам, че и с вас е така. Говорите за хората, за които работите — за всички тези богати кинозвезди, които ви предлагат бакшиши и безплатни пътувания, и какво ли още не. Те си мислят, че вие сте длъжна да им служите по всякакъв начин. Но всичко си има цена, нали?

— Извинете ме, но какво общо има това с Крейтон? — попита Стейси.

— Вие ни кажете — намеси се Оливър. — Защото именно вие реагирахте така остро при споменаването на името му.

Домакинята се обърна настрана и върна котката на дивана.

— Добре. Ето случая. Арман беше типичен случай за онова, което вече разказах. С малко чар и много амбиция, той си проби пътя нагоре. Имаше къщата, хубавата жена, дрехите, ролс-ройса, купоните и клиентите, които инвестираха при него. Но под повърхността империята му бе изградена върху плаващи пясъци, които просто изчакваха момента да я погълнат. — Дълбоко поемане на въздух. — Ларк ми каза, че е притеснена. Съпругът й бе затънал до гуша в измами.

— Какви измами? — поинтересува се Оливър.

— Ларк не навлезе в подробности, а само, че Арман е изостанал с плащанията и спешно се нуждае от пари в брой. Начинът му на живот го изяждаше. Но не можеше да продава, защото това щеше да постави нащрек партньорите му. Междувременно тя харчеше по сто долара на час, за да я наблюдавам как се поти. Ларк се беше вманиачила заради колата. „Корнишът“ бе на изплащане, разбира се, и поглъщаше сериозна част от портфейла на съпруга й.

— Защо не се е отказал от него?

— Не можеше да развали договора — заради тежките неустойки, а да не говорим пък че това щеше да разруши имиджа му. Когато хората те видят отчаян, започват да се отнасят с теб като с парцал. И аз не съм напълно застрахована в това отношение. Трябва да поддържам някакъв имидж. Карам БМВ… е, някога имах БМВ. Необходимо е да се показваш с добра кола, но аз получих моята на много добра цена — изцяло в брой. Изгубих я, така е, но застраховката ще се погрижи за мен. Досега лесно можех да фалирам като останалите. Но не съм, защото съм кралица на пазаруването от разпродажби. — Обърна се към Оливър. — Като вашето сако. Изглежда като „Валентино“. Днес можех да си го купя със седемдесет и пет процента отстъпка, защото е миналогодишно.

— Не съм се справил много зле — отвърна ченгето. — Взех го миналата година с шейсет процента намаление.

— Така е, я съвсем не е зле. Откъде го взехте?

— „Разпродажби по вашия джоб“.

— Минавала съм оттам. Извънсезонни дрехи и втора употреба.

— И използвани преди това.

— Добре е. Ако в Холивуд имаха вашето отношение към парите, билетите за кино нямаше да струват по десет долара.

— Да се върнем към ролса — предложи Марджи. — Арман е искал да се откаже от сделката, така ли?

— Да, според Ларк. Цялата ми информация идва от Ларк. Така че, ако се окаже пълна глупост, не ме обвинявайте.

— Дали Арман е имал някаква идея как да развали договора? — поинтересува се Оливър.

Стейси въздъхна.

— Тя ми спомена нещо за инсцениране на злополука… нали знаете, да го блъсне в стена и да го размаже. Попита ме дали смятам, че ще изглежда подозрително.

— Какво й отговорихте?

— Казах й, че това е наистина глупава идея. Не само ще изглежда нагласено, но за него има опасност да се нарани. Блъскането в стена не е нещо, което може да се прави от аматьор.

— Тя какво каза?

— Смени темата.

— И само толкова? — намеси се Оливър.

— Не — призна Стейси. — Две седмици по-късно ме попита дали знам за някой, който няма нищо против не само да открадне кола, но и да се отърве от нея. Според нея, понеже тренирам много хора, трябва да познавам и големи престъпници. — Тя замълча и отново кръстоса ръце пред гърдите си. — Бях истински обидена.

— Какво й отговорихте?

— Казах й, че не познавам такъв човек. Опитах се да бъда спокойна, но това наистина ме ядоса. После, когато стана отвличането на колата… само че се превърна в нещо повече от отвличане. Бях адски нервна. Ако тя го бе планирала и аз някак си знаех какво става… какви последици ще има това за мен? Най-малко шест месеца след това се оглеждах в очакване нещо да ми се случи.

— Колко дни минаха между момента, когато тя е говорила за открадване на колата и истинското похищение?

— Около месец.

— Значи, почти месец тя не ви е споменавала нищо за „Корниша“?

— Не… е, поне за никакви планове. Въпреки че продължи да се оплаква от Арман. Как не можел да се оправя с парите. Когато стана отвличането, й се обадих да й поднеса съболезнованията си. Не си беше вкъщи, но отговори на обаждането ми седмица по-късно и ми каза, че не е в състояние да се вижда с никого. А дори и да е в състояние, повече не можела да си позволи услугите ми. Върнах й телефонното обаждане, но тя отново не си беше вкъщи. И това беше краят. До миналата седмица.

Стейси потропа с крак и отново отпи огромна глътка от бутилката с вода.

— Снижих предпазливостта си, защото е трудно да живееш в постоянно състояние на параноя. Голяма грешка!

— Защо, според вас, откраднаха колата ви?

— Кой знае? Колата е впечатляваща, аз изглеждам уязвима — случайност или… напомняне да си държа устата затворена. — Очите на Стейси се навлажниха. — Не знам. Ако някой е искал да ме предупреди, защо ще чака цяла година? — Погледна втренчено детективите. — Права ли съм?

Марджи и Оливър кимнаха едновременно. Но това изглежда не я успокои.

— Беше истински кошмар — продължи младата жена. — Не мога да ям, не мога да спя. Поех повече клиенти, отколкото трябва, защото работата ме кара да забравя страховете си. Това е единственото положително нещо. Изкарвам повече пари от обикновено. — Изправи се и взе другата котка. Животното усети напрежението и се изви в ръцете й. Но Стейси го държеше здраво. Може би малко по-здраво от необходимото. — По начина, по който работя… това не може да продължи завинаги. Изтощена съм.

— Още два въпроса, Стейси и после ще ви оставим на мира — каза Марджи. — Някога Ларк говорила ли ви е за социалните си контакти?

— Какво имате предвид?

— Дали ви е говорила за приятелите си?

— Да, разбира се. Тя говореше за всичко.

— Помните ли имена?

— О, господи! — Тя се замисли. — Повечето неща бяха само клюки. Аз просто казвах „аха!“ и й напомнях да продължава да диша равномерно.

— Някога споменавала ли е за Декстър Бартоломю? — попита Оливър.

— Декстър Бартоломю? — Стейси поклати глава. — Не, доколкото си спомням.

— Името не събужда ли у вас някакви асоциации?

— Не. Трябва ли?

— Не задължително — отвърна Марджи. — Ами Елизабет Таркъм?

Младата жена помисли за момент, после отново поклати глава.

— Не.

— Спомняте ли си някакви имена? — поинтересува се Марджи.

Стейси изглеждаше затруднена. Накрая каза:

— Това са спомени отпреди година, така че може да греша. Два пъти Ларк ми говори за някакъв мъж, който бил нейният „коз за запушване на дупки“. Не трябвало да се тревожи за нищо, защото той имал много власт.

Много власт!

— Ченге ли? — предположи Марджи.

Треньорката се замисли.

— Би могло. По начина, по който говореше, си представях по-скоро човек от мафията. Но ченге би било по-логично, нали?

— Така е — отвърна Марджи. — Спомняте ли си името му?

— Нещо немско ми идва наум, но само толкова. — Тя поклати глава, после се изправи и отвори вратата. — Наистина имам уговорка за вечеря.

— Благодарим ви за отделеното време — каза полицайката.

Стейси буквално хлопна вратата зад тях. Няколко минути крачиха в мълчание. Бе започнало да се захлажда. Марджи закопча сакото си.

— Той е ченге и затова тя премълчава името. Доста е изплашена. Лошите ченгета са опасни.

— Хей, дори добрите ченгета са опасни.

— Още по-сериозна причина да трепери — отвърна Марджи. — Така че, дали да отидем да притиснем Ларк за нейния „коз за запушване на дупки“ или да се върнем и да притиснем Стейси?

— Ако се върнем да притиснем Стейси, тя ще избяга.

— Да, мисля, че си прав. И Ларк може да направи същото сега, след като си е получила застраховката. Може би просто трябва да си седим кротко, докато не ги сгащим всички в понеделник.

Оливър повдигна вежди.

— Ако изобщо доживеем до понеделник. Това бяха дяволски почивни дни. А дори не са приключили.

Марджи се спря.

— Да не би да очакваш още нещо?

Той се извърна с лице към нея и се взря в очите й.

— Притеснявам се за Синди. Дек не я е чувал и тя не отговаря на пейджъра си. Това не е добре. Отивам у тях.

— Ти си емоционално обвързан с нея, нали? — понижи глас Марджи.

Оливър отклони поглед и отвърна:

— Ще се позова на правото си да не отговоря.

* * *

Синди седна в колата си в девет и половина, което означаваше, че ще закъснее за „Белинис“ и ще трябва да изтърпи неизбежното мърморене на Хейли. Бе дала три часа от личното си време на майка си и въпреки това мама изглеждаше обидена, когато дъщеря й трябваше да тръгва, сякаш любовта се измерваше в минути безгрижен разговор. Въпреки всичко домът на майка й бе познат — за разлика от „Белинис“, където бе шумно, пренаселено и пълно с пийнали ченгета, чиито мачистки пози и желания можеха да станат грозни с едно щракване на пръстите.

Като засенчи очи заради силната светлина, Синди огледа бара и откри Хейли на една маса с Анди Лопес и партньора му, ветеранът с петгодишен стаж Тим Уотърс, в почти същата сцена като миналата седмица. Там имаше, разбира се, и други — включително Рик Бедерман Лъскавия, който съзерцаваше Хейли замислено и изпитателно. Докато говореше, въртеше сватбената си халка, сякаш бижуто го караше да се чувства неудобно. Отляво на Бедерман бе партньорът му, Шон Амори, също женен, но това не спираше бебешко сините му очи да оглеждат жените наоколо. Компанията завършваше с Каролин Евърт — ветеранка с шестгодишен стаж, дългокрака блондинка с ръст почти метър и осемдесет. Всички се наливаха с бира, а лицата им бяха зачервени от смях. Отсъстваха само Тропър, Рон Браун и Бодри. Синди не можа да се въздържи да не се запита…

Като видя всички тези хора, първоначалният й импулс бе да се обърне и да си тръгне. Струпването на събитията от последните няколко дни я бе направило крайно неспокойна — бързо сърцебиене, потни длани, зачервени очи. Но бе решена да победи страховете си. След като размисли, се насочи към масата, издърпа си стол и седна с присвит стомах между Бедерман и Евърт. Хейли й подаде напитка:

— Как беше мама?

Синди изпразни съдържанието на чашата на един дъх и отговори:

— Невротична. — Обърна се към Каролин Евърт. — Аз съм Синди Декър. Мразя краката ти. Не че са лоши. Просто бих искала да са мои.

— Генетика, момиче — отвърна Каролин. — Точно като червената ти коса.

— Да се разменим — предложи Синди.

— Внимавай какво искаш. — Каролин хвана кичур от косите на Синди. — Някой ден може да ти го напомня.

— Вземи още една чаша, Син — предложи Хейли. — Удави проблемите си.

Синди пое чашата, вдигна я до устните си, но не отпи наистина. С първото питие на екс бе изпълнила социалните си задължения. Сега бе решила да остане трезвена.

— Какво се случи в прекрасния свят на Холивуд в мое отсъствие?

— Обичайното — каза Лопес. Ръцете му бяха обвити около халба с нещо студено и светло. — Блюдолизци и задници.

— Тъкмо се чудехме къде е Дугъл — вметна Каролин. — Нямам много пари и почти се надявам моите хубави дълги крака да увеличат кредита ми.

— Сигурен съм, че ще го направят, стига да се разтворят — закачи я Уотърс.

— Мечтай си — отвърна Каролин. — Би ли ми заел двайсетачка, водно момче^[1]?

— И какво ще ми дадеш в замяна?

— Доброто си отношение — отговори полицайката. — Може би следващият път, когато се видим, ще можеш да целунеш ходилата ми. Помисли върху това, Уотърс. Ходилата са прикачени към краката ми.

Ченгето кимна доволно, после й даде две десетачки.

— Не бяха ли това парите за кино за теб и женичката? — захили се глупаво Лопес.

— Ще я заведа в „Риалто“. Всяко място струва два седемдесет и пет.

Каролин вдигна банкнотите.

— Благодаря ти, Уотърс.

— Най-малкото, което можеш да направиш, е да поседиш с мен, докато споделя проблемите си. — Погледна красноречиво към Синди и допълни: — Тук става доста пренаселено. Мисля, че виждам едно уединено сепаре в ъгъла.

Каролин въздъхна.

— Нека сме наясно — нищо няма да получиш. Но ако изпитваш такава нужда да поговориш с някого, то какво пък — двайсет долара могат да ти купят две уши.

Уотърс се изправи.

— Просто се нуждаех от рамо, на което да поплача. И тъй като твоето е толкова хубаво…

— Дрън-дрън. — Каролин също се изправи. — Ще се видим по-късно. Тими се нуждае да изрази женската си същност.

Хейли ги позяпа известно време, а после огледа помещението, все едно бе неизследвана територия. Отначало изглеждаше, като че ли търси някого, но после се обърна рязко към Синди и отбеляза:

— Не го приемай лично… че си тръгнаха. Те говореха за това цяла вечер.

— Стига причината да не е в дъха ми.

— Дъхът ти е добре — намеси се Бедерман.

Синди му се усмихна, но не каза нищо.

— Как се справя партньорът ти? — продължи ченгето.

— Бодри ли? — Синди сви рамене. — Той е добре… а, да, вярно. Някога ти е бил партньор.

— Да.

Младата жена кимна, като остави незададен въпросът: „Защо си поискал преместване?“ да витае в задимения въздух.

— Бодри каза, че си умна — каза Бедерман.

— Двамата все още си говорите? — учуди се Синди.

— Да. Той е страхотно момче. Просто вече не сме партньори.

Декър очакваше някакво обяснение, но не го получи.

— Е, приятно е да го чуя. Знам, че Бодри смята, че се правя на много умна.

— Всички смятат, че се правиш на много умна, Декър — намеси се Лопес. — А освен това ти си наистина умна, а и задникът ти си го бива.

— Направо ме хвърляш в оркестъра, Лопес — изкоментира сухо Хейли. — Сигурно страхотно ти върви с дванайсетгодишните момчета.

Лицето на Лопес помръкна. Синди почувства сърцето си в гърлото. Лопес все още бе в списъка й на евентуални преследвачи и последното нещо, от което се нуждаеше, е да го вкисне. Опита се да разсее притеснението му с усмивка. Но това само го окуражи да продължи да ръси глупости.

— От друга страна, Маркс има репутацията на много твърда… тоест, с изключение на случаите, когато пък е много лесна — върна й топката Лопес.

Присъстващите ахнаха, но Хейли просто махна с ръка и се засмя.

— Виж го ти, нашият Анди — пъргаво животинче с остроумни забележки. Трябва да оспориш резултатите от последния си тест за интелигентност. Със сигурност са направили грешка, когато са те сложили в списъка на малоумниците.

На всички им стана гадно от проявената злоба.

— Защо не му дадеш възможност да си поеме дъх, Маркс? Той е просто заек — намеси се Шон Амори.

— Положението му на заек не го извинява за това, че е скучен.

— А твоето положение на ветеран не те оправдава да бъдеш кучка. — Лопес се изправи и прекатури стола си. — Ще се видим по-късно, момчета.

Хейли натъпка шепа фъстъци в устата си и отбеляза:

— Ама ми го каза момчето! — Погледна към Бедерман и Амори и запита: — Мислите ли, че съм кучка?

— Всички жени понякога са кучки — отвърна Бедерман. — Както всички мъже понякога са копелета. Но наистина трябва да се насочиш към някой от твоя калибър.

— Той е по-висок от мен!

— Той имитираше Уотърс — намеси се Амори. — Има за партньор един задник. И си мисли, че той също трябва да бъде задник. Остави го на мира.

— Защо? Той е смотаняк.

Никой не отговори. После Хейли се изправи.

— Не стига, че съм проклета жена в доминирана от мъже полувоенна организация, ами трябва да се правя и на Флорънс Не-знам-коя-си^[2] пред по-слабите представители на вашия пол, за да не би случайно инструментите им да се спаружат като черва за наденички! Веднага се връщам.

Масата изведнъж бе станала просторна. За пет минути Синди бе намалила състава й от седем души до трима. Почувства се като маймунка на показ. Струваше й се, че двамата мъже я изучават тайничко. Мълчанието бе нарушено от Бедерман.

— Тиха си.

— Така е по-безопасно — усмихна се Синди.

Бедерман бе на път да си налее още едно. После се спря.

— Трябва да се прибирам. Казах на жена си, че ще съм вкъщи в десет. — Погледна часовника си, после се обърна към Амори. — Ами ти?

— Ти върви — отвърна той. — Ще поседя с този заек, докато се върне Маркс.

— Всичко е наред — каза Синди. — Нямам нужда от бавачка. Както и нямам нищо против самотата.

— Тогава не си отишла на правилното място — усмихна се Шон.

— Защо си тук? — попита Бедерман.

— В „Белинис“ ли? — попита младата жена. — Заради Хейли. Разбрахме се да се срещнем тук. Вместо вечеря.

— Харесваш ли Хейли? — попита Бедерман.

— Всъщност, да.

— Тя направи много погрешни ходове — каза ченгето. — Изчука много женени мъже. И сега е озлобена. Не поемай по този път.

— Не се притеснявай. Не е в мой стил.

Бедерман се втренчи в нея.

— А какъв е твоят стил?

Синди не бе сигурна дали той я сваля. Дали смята да предприеме някакъв ход спрямо нея. Чудничко — още един мъжкар в черния й списък на заподозрените!

— Бедерман, това е добър въпрос с много отговори. Точно сега обаче съм леко изморена и имам слабо главоболие.

— Нуждаеш ли се от „Адвил“?

— Взех няколко, благодаря.

— Може ли да те откарам донякъде? — попита невинно той.

— Не, с кола съм. Но благодаря.

Ченгето сякаш изведнъж изгуби интерес. Обърна се към Амори.

— Ще идваш ли утре да гледаш мача?

— Да. Ще доведа и семейството.

— Водиш семейството и носиш бирата. Аз ще осигуря яденето.

— Дадено.

Бедерман си тръгна. Синди погледна през рамо. Хейли седеше до Лопес — тялото й бе приведено към него и тя кимаше, докато Анди говореше. Очевидно бяха достигнали до някакво примирие.

— Наистина съм добре — каза тя на Амори.

— Сигурен съм, че е така. Знаеш ли, не харесвам Маркс, но Лопес се държа като гадняр — да говори така за твоя задник. Не бива да го оставяш да му се размине.

— Ще се справя с него. Но не пред другите. Не обичам да притеснявам хората.

— Но това не ти попречи да настъпиш Тропър.

Синди почувства прилив на адреналин.

— Не може да имаш предвид онзи случай на домашно насилие отпреди седмица. Не беше голяма работа.

— Може би за теб не, но сержантът не бе очарован. Ако фамилията ти не беше такава, каквато е, щеше да имаш голяма черна точка в досието си. Но тъй като баща ти има някаква тежест, Тропър се примири.

— Амори, просто се опитвах да дам най-доброто от себе си.

— Най-доброто невинаги е правилното.

— Оттогава насам се опитвам да му се реванширам. — Изчерви се заради начина, по който прозвучаха думите й. — Имам предвид, като му помагам с книжата.

— Да, всеки знае, че пишеш рапортите му — смислени са.

— О, не! — Синди направи гримаса. — Да не би хората да го подкачат заради това?

— Те мислят, че спиш с него. И Тропър не ги поправя.

Без да се замисли, младата жена отметна назад глава, все едно бе цапардосана по брадичката.

— Това не само е измислица, а и е напълно абсурдно! — Но почувства повече страх, отколкото ярост.

Амори разтвори ръце.

— Не убивай човека, който носи лошите вести. Можеш сама да си помогнеш, като престанеш да му пишеш рапортите.

— Бодри ми предложи да го направя.

— Може би не ти е дал толкова добър съвет.

Синди го зяпна, несигурна дали е приятел или враг.

— Може би просто трябва да си върша работата и да престана да слушам този и онзи. Кой смята, че спя с Тропър?

— Клюките се разнасят — каза Амори. — Мъжкарите казват: „Да… Е, типично за заек, който се опитва да се издигне“. Има и други, които знаят, че си Декър и че не си глупава… или поне не толкова глупава. Особено да направиш нещо такова с Тропър.

— Не спя с Кларк Тропър. Всъщност, в момента не спя с никого, било то ченге или не. Любовният ми живот е в пълен застой.

— Това може да се промени.

— Не и с някой от вас — отвърна Синди. — Благодаря, но ще продължа да поддържам статута си на монахиня. Можеш да ми направиш услуга и да разпространиш информацията.

— Че си монахиня.

— Че съм в пост.

Амори се изправи.

— Мисля, че е време да тръгвам.

— Приятно ми беше да си поговорим, Амори. — Само за няколко минути Синди бе опразнила масата. Едва ли би могла да се определи като душата на компанията. Стори й се, че мина цяла вечност, докато Хейли благоволи да се завърне. Погледна я въпросително и отбеляза:

— Изглеждаш изстискана.

— Амори току-що ми каза, че хората смятат, че спя с Тропър. Така ли е?

— Мисля, че Амори се е надявал да спиш с Тропър — отвърна приятелката й. — Ако си достатъчно глупава да направиш това, значи си достатъчно глупава да си легнеш и с някой от тях.

— Не ми отговори. Чувала ли си такива коментари?

— Нищо сериозно. Амори е женкар. Опипвал е почвата — не е станало. Така че, не му обръщай внимание.

Синди не си направи труда да я попита откъде знае за Шон.

— Ами Бедерман?

— По-добре не питай. — Маркс потърка челото си. — Господи, мразя това гадно място! Защо сме тук?

„Защото ти го предложи!“, поиска да каже Синди. Вместо това предложи:

— Нека отидем на някое тихо място на кафе.

— Звучи добре. Какво ще кажеш за твоя дом?

„Защо, по дяволите, Хейли ще иска да отиде в апартамента й? За да довърши работата, която е започнала снощи?“ Но, от тона на гласа й, предложението звучеше почти романтично… сякаш търсеше уют. И като се има предвид начина, по който Синди напоследък се чувстваше по отношение на мъжете, идеята звучеше почти изкусително. Почти.

— Оправи ли нещата с Лопес?

— Да, разбира се.

— Къде е той? — Синди се огледа. — Не го виждам. Къде отиде?

— Не знам. — Хейли обходи с поглед помещението. — Оставих го на бара. Кой го е грижа! Да се махаме оттук.

Синди преметна дръжката на чантата си през рамо.

— Знаеш ли къде живея?

— Нямам представа.

— Тогава ме следвай. Нямам нищо против едно добро ченге да се движи след мен и да ми пази гърба.

— Защо? — намръщи се Хейли.

— Имам предвид, че тези дни ми се случиха някои неща. Да вървим.

Хейли не се помръдна.

— Какви неща?

Бе по-скоро загрижена, отколкото изненадана. Синди би трябвало да бъде подозрителна, предпазлива. Вместо това установи, че няма търпение да сподели проблемите си с тази жена. Какво в нея предизвикваше доверието на Синди?

— После ще ти кажа — обясни Синди. — Но не тук. Особено тук!