Фей Келерман
Преследвана (31)

Глава трийсет и първа

Тъй като бе неделя и температурата бе около двайсет градуса по Целзий, следобедът би трябвало да е приятен. Но сутрешната крайбрежна мъгла бе отказала да се вдигне, обагряйки небето в мътно млечносиньо, сякаш етерът страдаше от недостиг на кислород. Панорамата се допълваше от дима, който бълваха ауспусите на колите, камионите и автобусите, обвиващ се около сградите така, че ги правеше да изглеждат като избелени. Единственото положително нещо бе слабото движение. Дори и старият „Сатурн“ на Синди се движеше напред с подобаваща скорост и се радваше на редките моментни празноти в лентите и светофарите.

Шофирането на изток я преведе през центъра на Лос Анджелис, покрай извисяващите се до облаците търговски сгради, бизнес хотелите, блестящите нови спортни площадки и конферентни центрове. Зад тях се виждаха старите бизнес комплекси на Източен Лос Анджелис и Търговския център — простиращи се километри напред поолющени сгради. Някои бяха обновени, но болшинството бяха оставени на разрухата. Още по на изток следваха рафинериите и фабриките, които бълваха облаци дим, като спомен за някогашните локомотиви — но спомен, лишен от присъщата му романтика. Десетки паркинги за продажба на коли втора употреба се надпреварваха да предлагат сделката на века с помощта на надути балони с формата на анимационни герои — тлъсти Туити и Силвестър^[1], които се перчеха един пред друг в лекия бриз със замръзнали усмивки на лицата си. Това бе онази част от Калифорния, която всеки би предпочел да забрави колкото е възможно по-бързо.

Синди пусна компактдиска на Шерил Кроу. Ниският дрезгав глас на певицата възпяваше непостоянството на съдбата. Превъртя до осма песен, тъй като никога не й омръзваше рефрена за това да бъдеш странник в собствения си живот — крайната степен на отчуждението. Точно затова бе добре да прави рутинни неща, като това да преглежда работния график на колегите си или да пропътува сто и шейсет километра без конкретна цел. Действието винаги бе за предпочитане пред размислите.

Напусна големия град с неговите болки и терзания и навлезе в крайградските жилищни райони, които се редяха от двете страни на автострадата. Те изглеждаха почти идентични — двуетажни градски къщи с островърхи катранени покриви и бели стени. В пристъп на вдъхновение няколко от кварталите се бяха осмелили да боядисат стените си в синьо. По уличките бяха спрени стари коли, моравите бяха покрити с велосипеди и топки. Тук-таме някое дърво се полюшваше на вятъра, предизвикан от постоянния поток коли, преминаващи с висока скорост. Къща след къща, морава след морава. Чудовищни търговски центрове обслужваха местните жители — мрачни острови сред асфалтовото море.

Пътят не бе живописен, но за Синди това нямаше значение. Чувстваше се чудесно извън града, далече от злите сили, които я преследваха. Не че бе безгрижна. Постоянните погледи в страничното огледало и това за обратно виждане й напомняха, че онези наивни дни са отминали. За да избегне възможна опашка, тя внезапно ускоряваше, а после забавяше. Често сменяше платната. Провери дали пистолета й е в чантата и се увери, че клетъчният й телефон е включен. Често променяше радиостанциите, за да се предпази от хипнотичното унасяне на пътя. Отваряше прозореца, после го затваряше. Увеличаваше силата на звука на радиокасетофона си. С една дума — правеше всичко, което можеше да я поддържа будна и нащрек. Въпреки това дълбоко в нея тлееше страх, породен от дразнещото усещане, че пропуска нещо съществено.

Когато наближи вторият й час на пътя, погледна отново в огледалото за обратно виждане. От всички коли, които бе забелязала, бяха останали един син лексус, шофиран от самотен бял мъж, бял форд „Експлорър“, зает от две жени над двайсет години, армейскозелен рейндж роувър, приютил две жени над четирийсетте и сребристо волво, в което имаше семейство. Колите се движеха с равномерна скорост, но бяха на сериозна дистанция зад нея. Освен това не променяха платната както правеше „Сатурнът“. Синди реши, че в момента не я заплашва нищо.

Стомахът й закъркори. Пресегна се към чантата си, извади ябълка и я изяде. Трийсет минути по-късно хапна малко грозде.

Теренът бе преминал от градски в земеделски. Докато се движеше към вътрешността на долината, девствените шубраци бяха заменени от преходната част на пустинята Мохаве. Обширните пясъчни равнини се сблъскваха с гранитни, белоснежни планини. Нямаше никакъв преход при тази смяна на релефа. Земята бе равна и суха, докато внезапно не стигнеше до подножието на каменните грамади. Но въздухът бе станал кристален. Нямаше индустрия, която да го замърси или крайбрежие, което да донесе мъгла.

Синди бе изненадана да види знаци, указващи посоката към такова малко селище като Белфльор. Една реклама пък го представяше като древната столица на Континенталната Империя. Още от автострадата тя забеляза няколко антикварни магазинчета. В момента, в който намери възможност да стигне до най-дясната лента и изхода от шосето, тя го направи. Успокои се, че нито една от четирите коли зад нея не я последва. Секунди по-късно вече се движеше надолу по Главната улица — четирилентов път от прашен асфалт, успореден на магистралата. Тъй като очевидно нямаше никаква централизация на бизнеса, тя паркира където й хрумна. Дръпна ръчната спирачка, излезе от колата и огледа еднообразното място — равно и жълтеникаво.

Приличаше на призрачен град. Нямаше пешеходци, не се забелязваха почти никакви признаци на живот. Белфльор бе малък и въпреки че имаше претенции за чудатост, не можеше да надрасне собствените си ограничения. Големите магазини бяха измазани със зърнест хоросан, посивял от дъжда и допотопната водопроводна инсталация. От едната страна на улицата Синди мина край деликатесен магазин, кафене и пазар — всичките затворени. От другата страна имаше магазин за дрехи втора употреба — който също бе затворен — но точно срещу пешеходната пътека видя магазини за железария и алкохол — и двата отворени. Трийсетина метра по-нататък имаше площадче, откъдето се откриваше чудесна гледка към планината. Още пет минути пеш я отведоха до друго кафене, което също работеше и имаше посетители. Синди се консултира със стомаха си и реши, че в момента е по-скоро любопитна, отколкото гладна. Щеше да вземе нещо за хапване на връщане.

Около четиристотин метра надолу от централната част достигна до търговски център с антикварни магазинчета. Когато влезе в едно от тях, видя неща, които по-подхождаха на магазин за вехтории. Стари книги и дрехи, плюс много чинии, които биха могли да бъдат части от китайския сервиз на нечия баба. Имаше и полица, пълна с ръждясали кутии, които някога са били използвани за съхранение на сухи храни. Още една полица бе запълнена с поочукани порцеланови статуетки, които имаха печат на произведени в Япония. Синди забеляза няколко добри и качествени чаши от мътно цветно стъкло, но цените им изобщо не бяха ниски. Ала тъй като майка й ги колекционираше, а тя не искаше да си тръгне с празни ръце, взе чашка и чинийка и започна да ги изследва за пукнатини. След като установи, че са добре запазени, тя ги отнесе до касата.

Зад щанда стоеше жена над четирийсетте. Съвсем късата й коса подчертаваше прекалено дългата линия на челюстта. Сините й очи бяха разположени сред гнездо от фини бръчици и гънчици. По лицето й не се виждаше грим, нямаше и бижута. Дрехите й бяха семпли — хавайска риза с къс ръкав и торбести дънки. Синди й подаде чашката и чинийката.

— Хубави са — каза жената. Погледна цената и отбеляза: — Трябваше да поискам повече за тях. Много лошо. Аз губя, ти печелиш.

Синди кимна и се усмихна.

— Хубава риза.

— Благодаря — отвърна продавачката. — Имаме доста от тях там вляво. Видя ли ги?

— Ами, не.

— Искаш ли да ти ги покажа?

— Разбира се.

Жената излезе иззад щанда и поведе Синди през лабиринта от претъпкани пътеки.

— Наистина са от петдесетте и шейсетте. Сто процента изкуствена коприна. Никакъв памук. Памучните не се диплят добре. Имаме и няколко ризи за боулинг, ако се интересуваш.

— Не играя боулинг.

— В това няма нищо лошо. Повечето от клиентите ни също не играят. Просто е това е най-новото от дрехите на „Джен-И“. Нали се сещаш — хипарски и така нататък. С какво се занимаваш?

Въпросът свари Синди неподготвена. Изтърси първото, което й дойде наум:

— Студентка съм.

— В Университета на Редпандс ли?

— Ъъъм, не. Университетския колеж на Сан Диего.

— Хубаво място за учене. — Жената бързо прерови купищата дрехи и извади розова риза, украсена с хавайски танцьори на хула. — Това трябва да е твоя размер.

— Хубава е. — Наистина смяташе, че ризата си я бива. — Колко струва?

— Четирийсет.

— Толкова много?

— Както казах, автентична е.

— Колко е струвала според теб като нова?

— Пет-шест долара. Ще ти я дам за трийсет. На тази цена ги давам на Рон Харисън от Западен Холивуд. А той ги наддава със сто процента. — Продавачката се усмихна. — Просто я облечи върху блузата си. Тогава си кажи мнението.

Синди я облече.

— Малко ми е голяма.

— Трябва да е голяма.

— Приличам на мафиот, който се опитва да скрие пистолет.

— И такива идват тук. — Жената се усмихна. — Добре, ще сваля на двайсет и пет. Платила съм двайсет за нея. Надали ще ти се зловидят петте ми долара печалба.

— Опитваш се да ме накараш да я купя — заяви Синди. — Нямам нужда от нея.

— Нуждата е нещо съвсем различно от желанието. Искаш ли я?

— Не бих имала нищо против да я имам.

— Тогава я купи. Няма да съжаляваш.

Синди вдигна ръце в знак, че се предава, а после й подаде блузата.

— Наречи ме слабохарактерна, но ще я взема.

— Добре ти стои. Ако си промениш решението, просто я занеси на Рон Харисън. Кажи му, че те изпраща Илейн.

— Ще го имам предвид.

— Искаш ли капучино или еспресо? Отзад имам машина.

— Чудесно.

— Тъкмо си приготвям за себе си.

— Добре, ще изпия едно капучино.

— Тогава ела отзад.

Синди последва Илейн в задната част на магазина. Машината бе сместена между купища стари електроуреди, сред които преобладаваха хладилните кутии.

— Хората още ли използват такива неща?

— Не, тези са само за украса — въпреки че повечето от тях работят. Много от дизайнерите от Лос Анджелис идват тук да търсят разни работи.

— Сериозно?

— Да, сериозно. Звучиш изненадана. Защо да плащат петдесет процента повече в някой префърцунен магазин, когато могат да се сдобият със същото нещо и оттук, ако се поровят малко? Разполагаме с някои истински съкровища.

— Кои ние?

— Моля?

— Каза „разполагаме“ — отвърна Синди. — Значи има и някой друг. Ти ли си собственичката на това място?

— Аз и приятелката ми.

— О!

— Какво е това „О“? — погледна я предизвикателно Илейн. — Имаш ли нещо против лесбийките?

— Ни най-малко. — Синди потърси най-правилните думи. — Просто не съм очаквала да видя гейове в такъв малък град.

— Имаме много гейове тук, в Белфльор.

— Така ли?

— Да. Най-вече лесбийки. Имаме и някои по-възрастни педали. Щом търсиш антики, ще намериш и гейове. Стереотипите не се основават на измислици. — Извади кутия мляко от една от старите хладилни кутии и започна да го налива. — Как ти е името?

— Синди.

— Е, Синди, какво те води точно в Белфльор?

— Всъщност, тръгнала съм на нещо като лов за информация.

Илейн престана да налива и се обърна към нея.

— Ти не си студентка.

— Изучавам живота.

— Това е доста общо казано. Каква точно информация търсиш?

— Това е големият въпрос.

— Би трябвало да е голям за мен, но не и за теб — отбеляза Илейн. — Би трябвало да знаеш какво искаш.

Синди реши да заложи на честността.

— Преди около година имаше голямо убийство с отвличане на кола в Лос Анджелис…

— Арман Крейтон.

— Ти го познаваш?

— Разбира се. Всеки познаваше Арман. Купил е от мен най-малко десетина хавайски ризи. — Илейн се замисли и добави: — Чудя се дали вдовицата му ги пази?

— Какво мислиш за него?

Илейн й подаде капучиното.

— Какво работиш? Нещо като частен детектив ли?

— Ченге — призна Синди. — Но все пак ще си взема ризата, чашата и чинийката. Разкажи ми за Арман Крейтон.

— Истински манипулатор във всяко едно значение на думата. Първо опита със сексуалния подход. Когато не захапах по очевидни причини, опита с бизнеса, но и това не свърши работа. Обаче все пак успя да омае значителен брой скапаняци. Знам със сигурност най-малко за десетина души, които се вързаха на плановете му. Повечето от тях не са оттук — виж за това ти гарантирам.

— На какво са се вързали? Някакви сделки със земи ли?

— Трябваше да бъде някакъв курорт с частни вилички, както и със сгради под наем. „Селище Пустинен Цвят“. В офиса на Арман имаше макет на мястото.

— Арман е имал офис тук?

— За известно време да, имаше офис. Само заради местните хора. Да ни покаже, че има планове, за да не мислим, че е абсолютен измамник. Естествено, всичко беше само конски фъшкии, но макетът беше хубав. Целият в сгради и малки парчета син целофан за басейните. Имаше и малки дървета и кактуси. В някои от апартаментите дори бе показано обзавеждане. Знаеш боядисаните в розово и зелено къщички в Югоизтока. Допускам, че инвеститорите не са били от много претенциозните. Те рекламираха Белфльор като нещо повече от Палм Спрингс, с топлината на пустинята, но без изключителните й жеги. Имаме смяна на сезоните в районите, навлизащи по-дълбоко в Сан Бердо — там, където са всички овошки. Нагоре наистина е залесено. Разбира се, става и студено. Затова можем да отглеждаме череши и ябълки. През зимата имаме истински студове. Мина ли край някои от черешовите насаждения?

— Не.

— Трябва да продължиш на североизток в планината. Тази година ще има добра реколта. Мини през юни. Имаме ферми, където можеш да си набереш сама. Череши на цени далече под онези, които плащаш в магазина.

— И ти ли имаш черешова градина?

Илейн се усмихна.

— За съжаление не съм толкова предприемчива — нямам нито едно черешово дърво.

— Ами Арман? Той интересуваше ли се от черешите?

— Само в човешки, девствен вид. — Илейн се засмя на шегата си.

— Звучи ми в стила на Арман.

— Познаваше ли го?

— Не добре. Но не беше нужно да познаваш Арман добре, за да разбереш какво търси.

— Вярно, вярно, и пак вярно.

— Значи Арман е искал да превърне района в пустинен курорт?

— Виж, точно в това беше проблемът — обясни Илейн. — В Белфльор не е достатъчно горещо през цялата година, за да бъде пустинен курорт. А не е и достатъчно студено, за да става за ски. Когато това се разчу, хората осъзнаха, че не са инвестирали в Райската градина и се отдръпнаха от сделката. Повечето инвеститори не бяха местни и, естествено, търсеха бърза печалба. Обаче добър бизнес не се прави така.

— За това си права — съгласи се Синди. — Знаеш ли колко е струвал първоначалният проект?

Илейн отпи от капучиното си и върху горната й устна се образуваха млечни мустачки. Облиза ги с върха на езика си.

— Знаеш ли, трябва да поговориш с Рей. Той не просто е истинска древна останка, но и беше по-навътре в нещата на Арман от мен. Той е посредникът при продажба на недвижими имоти в града. — Илейн се обърна към входа на магазина. — Тръгваш на изток по Главната, минаваш парка с караваните, минаваш големия търговски център „УолМарт“ с „Тако Бел“ и „Старбъкс“, почти в края на Белфльор. Градът се слива с Хасиендавил. Ако стигнеш до Хасиендавил, значи си го задминала. Намира се от лявата страна.

— Офисът му отворен ли е днес?

— Офисът му ли? — усмихна се Илейн. — Смешно звучи… офисът му. Е, той винаги е там, освен в неделя сутрин, когато е на църква. Рей е праволинеен и твърд републиканец, а също и баптист. Но не се отчайвай предварително. Въпреки всичко е добро момче.

* * *

Витрината беше малка, със затъмнени стъкла, каквито обикновено се поставяха на охраняваните места. Върху нея със златни букви бе изписано: „Реймънд Харп“, а под името — „Агент по недвижими имоти“. Синди отвори стъклената врата и влезе. Мъжът се бе отпуснал на възголемичък стол, вдигнал крака върху масичката за бридж, чието пластмасово покритие наподобяваше дърво. Пушеше пура. Носеше бяла риза, панамена шапка и добре поддържана бяла брада. Имаше кръгло лице, бледа кожа и много тъмни очи. Приличаше на застаряващ плантатор или стар корумпиран съдия от юга. Синди не бе далеч от истината. Когато той я попита — без да помръдва — дали има нужда от помощ, усети слабо провлачване в говора. Но то бе повече тексаско, отколкото от Далечния Юг.

— Името ми е Синди Декър. Вие ли сте господин Харп?

— Радвам се да се запознаем, Синди Декър. — Мъжът докосна шапката си. — И не, не съм господин Харп. Аз съм господин Харпър. Буквите „Ъ“ и „Р“ се изтриха от витрината преди много години. Никога не съм си правил труда да ги оправя, защото всички в града ме познават.

Синди кимна и се опита да се усмихне приятелски, докато се оглеждаше. Шкафът за документация бе стар, а листите стърчаха навън, макар че чекмеджетата бяха затворени. Автоматът за газирана вода бе от високо качество и вероятно струваше много повече от всичко, което Илейн имаше в своя антикварен магазин.

— Тогава значи сте Реймънд Харпър.

— Всъщност съм Елджин Харпър. Рей е брат ми. Той се премести преди двайсет и пет години. Това също не си направих труда да поправя. Повечето хора ме наричат Рей. Но ако питате за истинското ми кръщелно име, то е Елджин Харпър. — Мъжът се усмихна, разкривайки пожълтелите си зъби, после издуха кръгче дим. — И така, какво мога да направя за теб, Синди Декър?

— Мисля да си купя вила за почивните дни. Чух, че цените тук са по-ниски, отколкото в Палм Спрингс.

Възцари се мълчание. Накрая Харпър каза:

— Мислиш за втори дом тук? — Смъкна крака от масата. — И какво точно възнамеряваш да правиш с къщата тук?

— Просто да си почивам — продължи да излага версията си Синди. — Може би да ходя до планината и да си правя екскурзии. Освен това, понеже мястото е близо до Палм Спрингс, мога да ходя до града, когато ми се прищат повече забавления.

Харпър се втренчи в нея.

— Ти проститутка ли си?

Синди избухна в смях.

— Не, сър, не съм проститутка.

Харпър не отговори.

— Аз не съм проститутка — повтори Синди. — Честно!

— Тогава с какво се занимаваш?

— Защо се интересувате толкова? — попита Синди.

— Защото хубава млада дама идва тук и иска вила. Жена, която носи панталони вместо дънки и моден пуловер, който разкрива хубави, здрави гърди, извинявай за нахалството ми. Слушай, ако искаш да разшириш търговията си, нямам възражения. Бих могъл дори да ти напиша препоръки. А тъй като съм мъж и републиканец до мозъка на костите си, аз самият бих могъл да те навестявам понякога. Но все пак ходя на църква. Това означава, че ако ти продам къща, ще си докарам много главоболия с местните. Не че всички сме толкова ревностни християни. Виждаш ли всичките антикварни магазини, които имаме?

— Запознах се с Илейн.

— Тя е една от многото. Тук имаме повече кралици, отколкото в цяла Европа! Но не искаме никой като теб да внесе чужд боклук. Ако търсиш клиенти, опитай с телефонни резервации.

— Не съм проститутка.

— Е, може и да не си. Но не си и искрена. Какво желаеш в действителност?

Синди се огледа.

— Вие сте тук от много време, нали, Рей? Или беше Елджин?

— Наричай ме както искаш, скъпа — каза той през смях, който премина в суха кашлица. — И да, тук съм от доста време. Хей, обзалагам се, че си ловец на глави! Кой е оплел конците този път?

— Не съм ловец на глави.

— Е, тогава си някакъв човек, който търси информация. Носиш и пистолет. — Той посочи чантата й. — Виждам го да се очертава на дъното. Ако искаш да ме обереш, давай. Единствените пари, които имам, са в автомата за газирана вода.

Харпър се изправи. Огромният му корем се изсипа над колана и увисна надолу, като почти скри гениталиите му. Постави ръце на кръста и направи крачка напред. — Така че, какво искаш, млада госпожице?

— Добре — каза Синди. — Ето сделката, господин Харпър. Ще ви кажа какво знам за Арман Крейтон, а вие ще допълните празнотите.

— Какво общо имам аз, Синди Декър?

— Кой знае? Може би, като поговорим, ще успеем да открием кой е убил Крейтон.

— И защо това да ме интересува?

— Не харесвахте ли Арман?

— Всъщност го смятах за чаровно момче. Но ако питаш кой го е убил, ще ти кажа, че списъкът с кандидати е доста дълъг. Арман разочарова доста хора.

— Разкажете ми за тях — настоя Синди.

Харпър издиша още едно колелце дим.

— Мисля отново да седна. Този разговор може да се проточи. И ти си издърпай един стол, ако искаш. — Посочи пурата си. — Това пречи ли ти?

— Не, ни най-малко. Обичам миризмата на евтини пури. Това ми напомня за задните стаички на игралните зали.

— Харесва ми тази мисъл. — Харпър се отпусна в стола си и отново си вдигна краката на масичката. — Искаш ли да направиш кафе?

— Защо не! — Тя огледа стаята. — Къде е кафеварката?

— В тоалетната, точно до тоалетната хартия.

— Страхотно!

— Е, не е като в „Риц“.

Синди влезе в банята. Беше малка, но изненадващо чиста. Дори и циментът между белите плочки на пода бе чист. Кафеварката стоеше на полицата, заедно с кафето, необходимите принадлежности и три чаши. Наля вода и изчака да заклокочи. Докато чакаше кафето да стане, тя се опита да формулира въпросите си. Но те бяха толкова много, че се отказа.

Няколко минути по-късно се върна в офиса — доколкото помещението можеше да се нарече офис — и му подаде чаша кафе.

— Как го пиете?

— Три пакетчета сметана, три бучки захар.

Синди взе чашата и я приготви според вкуса му.

— Има опасност да свикна с това — отбеляза Харпър. — Красива жена да ми прави кафе. — След кратко мълчание уточни: — Която и да е жена да ми прави кафе.

— Обзалагам се, че се справяте добре с жените. — Изтегли си стол. — Имате необходимото излъчване на мъж, на когото целият свят е в краката. Това ги привлича като мухи на мед. Та… — Отпи от кафето си. — Какво можете да ми кажете за Арман Крейтон и „Селище Пустинен Цвят“?

— Господинът почти го направи. Истинска манна небесна, Синди, защото тази земя не може да се похвали с кой знае какви природни ресурси, които да я продадат. Но Арман подходи към нея, сякаш е била целуната от цар Мидас от Крит^[2]. Това момче умееше добре да убеждава! Освен това, беше мил към местните, въпреки че всички знаеха, че гледа собствените си интереси. Но пак беше учтив. Трябва да му призная това.

— Кои бяха инвеститорите му?

— Бих казал глупаци, но това ще е прекалено грубо. Вероятно си спомняш, Синди, че на стоковия пазар имаше голям бум. Хората хвърляха капиталите си в компании, които никога не докарваха печалби. Предполагам, че Арман е смятал, че може да възседне и тази вълна. Строителството беше в разцвета си, а празната земя се продаваше на баснословни цени — ако живееш в Силиконовата долина или Сиатъл, разбира се. Какво е първото нещо, на което те учат в училището за брокери на недвижими имоти — местоположение, местоположение и пак местоположение. Е, тук, в Белфльор, надали може да се изкара нещо от високи технологии. Не трябва да си гений, за да го осъзнаеш. Та какво да ти кажа? Белфльор трудно би могъл да се причисли към този разцвет.

Харпър изгаси пурата си и отпи солидна глътка кафе.

— Разбира се, имахме няколко елемента от Холивуд с конски опашки и втори съпруги, които си бяха наумили да станат фермери-джентълмени и купиха няколко овощни градини, но само толкова. После се появи Крейтон. Обаче Арман не беше в бизнеса с недвижими имоти. Той беше в бизнеса на мечтите. Продаваше мечти на всеки, който искаше да повярва в тях.

Размаха ръка във въздуха, като имитираше въображаемо знаме.

— „Селище Пустинен Цвят“! Мечтаното уединение! Басейни и сауни, гимнастически салони и масажи, кални и солени бани. Място, където да отидеш, когато искаш да те поглезят. А кой не иска да бъде глезен? Ето, аз например се вълнувам, когато хубава млада дама ми прави кафе. — Намигна й. — Страхотно съм развълнуван.

— Изчервявате се, господин Харпър. Как е кръвното ви налягане?

— Не знам, защото се повишава с всяка минута.

— Внимавайте! — предупреди го Синди. — Моите умения за даване на първа помощ са доста слаби.

— Може да си струва.

— Кой беше истинският собственик на земята за „Пустинен Цвят“?

— Трябва да е бил Арман.

— Значи той всъщност е продавал земята, която е притежавал?

— Ами, предполагам, че формално погледнато, е била собственост на банката. Но Арман разполагаше с акциите. Господин Крейтон притежаваше парцелите и, което бе по-важно, правото да ги разработва.

— Кои бяха клиентите на Арман?

— Предимно представители на работническата класа от Лос Анджелис. И за известно време изглеждаше, че той ще успее да осъществи проектите си. Местните бяха на седмото небе от радост.

— Те купуваха ли?

— Повечето не. Не мисля, че вярваха напълно на Арман и се оказа, че са били прави. Но истината беше някъде по средата. Проект като „Пустинен Цвят“ би могъл напълно да съживи Белфльор. Комисията по градско планиране нямаше търпение да одобри плановете. Всъщност, всички бяха нетърпеливи. И те като повечето от нас почти предвкусваха притока на свежи гущерчета. И за известно време всичко изглеждаше доста обещаващо. Арман бе превел парите и всичко останало. Откъде знам ли? Защото Крейтон използваше местна банка за сметките си. И в нея имаше пари. Истински пари. Всички мислехме, че проектът ще се осъществи.

— Тогава какво се случи?

— Очевидно не следиш много пазара.

— Бих го следила, ако имах пари.

— Тушира ме! — усмихна се Харпър. — Ситуацията ми е позната. Е, Синди, това, което случи е, че пазарът се срина… катастрофално.

— Арман се е оттеглил — отбеляза младата жена.

— Не, той не се оттегли. Но партньорът му го направи — човекът с парите. Когато Декс му измъкна черджето изпод краката, всичко пропадна.

— Декс е Декстър Бартоломю — отбеляза Синди.

Харпър я изгледа проницателно и отбеляза:

— Да, написала си си домашното. Доброто старо момче от Оклахома ни беше повдигнало самочувствието за известно време. Но после… — Щракна с пръсти. — Изчезна. Изведнъж отказа да се занимава с „Пустинен Цвят“ под предлог, че Арман не разполага с достатъчно първоначални купувачи, за да развива проект от такъв мащаб. Та на него му трябваха доста повече пари, само за да започне. Нали се сещаш, за необходимите съоръжения — вода, канализация, електричество, телефонни линии, въпреки че, бог ми е свидетел, вече имахме поставени достатъчно телефонни кабели. Но всеки тук бе наясно каква е истинската история. Декс претърпя крах на пазара и изгуби необходимите пари за играта.

— Но Арман нали е държал авансово внесените пари на кредиторите в банката?

— Да, госпожице, така е.

— Значи е върнал парите на инвеститорите си.

— Не, госпожице, не го направи. Казах, че е вложил парите в банката. Но не съм казвал, че парите си останаха там.

— Изхарчил ги е.

— Да, така е. Не за жени, вино и песни — въпреки че съм сигурен, че част от тях са отишли там. Повечето изхарчи, за да се сдобие с още земя, за да направи селището по-голямо. Когато настъпи крахът и Декс се оттегли, Арман остана само с огромна тълпа ядосани инвеститори.

— Да ви идва наум някой ядосан гражданин?

— Не. — Харпър въздъхна. — Беше много жалко. Декс остави Крейтон с огромни площи ненужна земя и много неща за обясняване. Накрая бе принуден да обяви банкрут. Банката отново си взе земята, която притежаваше Арман и мечтата се изпари. Хората, които бяха купили парцелите си все още ги притежаваха, разбира се. Но те вече бяха без никаква стойност. Бяха заведени множество дела, но нищо не излезе от тях, защото Крейтон вече не притежаваше нищо. Естествено, това не му попречи да продължава да живее в модерна къща или да кара страхотна кола. Което, разбира се, ядоса доста хора.

— Човек никога не трябва да позволява да го виждат в затруднение, господин Харпър.

— Може би, въпреки че не пречи да се покажеш малко по-съобразителен, когато ситуацията го налага.

Докато пиеше кафето си, пред съзнанието на Синди изникна образа на Крейтон. Той бе човек на блясъка и мечтите — нереален, като всичко в Холивуд.

— Знаете ли, клюката твърди, че Бартоломю в действителност е печелел пари от Арман — каза тя. — Но очевидно случаят не е бил такъв.

Харпър цъкна с език.

— Не съжалявай Декс. Когато Арман пропадна, Декс — като жест на благородство към онези нещастни души, които са се разорили — предложи да откупи земята. Неговата щедрост беше помрачена от факта, че предложи доста по-ниска цена. Въпреки това, двайсет процента за долар са по-добре от нищо. Декс изкара печалба.

— Как, щом земята не струва?

— Не струва за жилищно строителство, но си струва като земя. Тук долу има доста камъни, Синди Декър. Добри, солидни камъни. Но ти трябва капитал, за да ги копаеш. Декс имаше късмета да притежава капитал от собствения си бизнес с петролни тръбопроводи. Ако продължиш на североизток, ще попаднеш на каменоломните. Ние в Белфльор умеем да прощаваме, затова не сме злопаметни спрямо него. Освен това той създаде доста работни места. Така че, не го мисли — Декс се справя чудесно.

— И всички си продадоха парцелите на него?

— Почти. — Харпър се усмихна широко. — Виждаш ли, не вярвам в продажбата на земя на много по-ниска цена от реалната, когато се отнася до моите пари. Затова предпочитам да си я имам и да се разхождам по нея.

— Значи вие сте бил от първите купувачи в „Селище Пустинен Цвят“, господин Харпър, така ли?

Харпър наведе глава в престорен срам.

— Със съжаление признавам, че и аз бях заразен от треската. Понякога мисля, че съм просто един луд, стар глупак.

„Луд за връзване“, помисли си Синди.

— Не изглеждате много притеснен от това.

— Така е. Оказа се, че не съм сбъркал. Защото моето малко парцелче разделя ключови части от каменоломната на Декс. Доста му е трудно да премине от точка А до точка Б, без да го пресече.

— Тогава трябва да ви е предложил доста добра цена.

— Много пъти, Синди, много пъти. Но не виждам смисъл да изнудвам човека. Вместо това му вземам малка сума пари всеки път, когато пресича земята ми.

— Само малка сума.

— Малка, мъничка сума — увери я Харпър.

— Колко пъти на ден пресича земята ви?

— Около двеста. — Харпър се оригна. — И тези малки суми се натрупват.

— Другите не ви ли завиждат?

— Може би някои от тях. Повечето са впечатлени от уменията ми в областта на недвижимите имоти. — Свали краката си от масата. — Ти впечатлена ли си?

— Да. — Синди погледна към тавана, после продължи: — Вероятно нямате списък с инвеститорите на Крейтон… нали?

— Ако имах списък, той щеше да е нещо поверително, млада госпожице.

Синди погледна Харпър, но не каза нищо.

— Разбира се, можем да преговаряме за цената — продължи Харпър. Усмивката му стана по-широка. — И може да не става дума за пари.

— Какво имате предвид? — попита полицайката.

— Бих могъл да забравя за своите непреклонни стандарти в замяна на… да кажем, малко духане?

Синди си извади значката и заяви:

— Току-що обидихте полицейски служител.

Усмивката на Харпър не помръкна, но загуби вълчия си блясък.

— Аха, опитваш се да ме пързаляш, Синди Декър. Но и двамата знаем, че тук нямаш никаква власт.

— Все пак мога да ти създам проблеми, Елджин.

— Не, не разбираш системата. — Харпър се изправи. — Имам приятели в управлението.

Синди реши, че е добре да му повярва. Приближи се до него, целуна го леко по бузата и прошепна:

— Моля те?

— Пусни ми език и може да се споразумеем.

— Елджин, не бих искала да нося отговорност за инфаркта ти. — Усмихна се и се примоли: — Бъди добро момче и ми помогни!

Харпър се ухили похотливо.

— Предполагам, че няма толкова да те заболи, ако му хвърлиш един поглед тук, в офиса.

— Не, благодаря, сър.

— Пак се върнахме на „сър“, нали? Повече ми харесваше, като ме наричаше Елджин. И знаеш ли защо правя това за теб? Защото не сбърчи нос от пурата ми. Градските момичета могат да прекарат килограми кокаин през носовете си, но малко тютюнев дим ги хвърля в истерия. Ти си добра, Синди. Знаеш как да се отнасяш към хората.

— Благодаря ти, Елджин. Много мило от твоя страна да го кажеш.

Харпър изтегли едно от чекмеджетата на стария си шкаф за документация. То изскърца в знак на протест.

— Някой ден трябва да подредя.

— Защо? — попита Синди. — Изглежда се ориентираш добре сред бумагите си.

— Долу-горе. — Харпър започна да рови разноцветните листи — жълти, розови, бели, синя линирана хартия, милиметрова хартия, вестници. Беше истински хаос. Но минута по-късно бе постигнал целта си. — Ето го. — Подаде й листа и погледна стенния си часовник. — Ще ти дам трийсет секунди, млада госпожице. Достатъчно ли са?

— Напълно достатъчно, Елджин. — Синди погледна бързо листа. Не й трябваха дори и трийсет секунди. Тъй като имената бяха в азбучен ред, Ричард Бедерман бе сред първите.