Фей Келерман
Преследвана (14)

Глава четиринайсета

Синди гледаше как баща й се отдалечава с ясното съзнание, че той прави най-доброто. Бе достатъчно силен духом, за да се извини, което не бе дребна работа, понеже Синди не само бе негова дъщеря, но и ченге с по-нисък ранг. Всички тези мисли й се въртяха в главата на връщане към апартамента. Докато отваряше вратата, се запита какво ли ще се случи сега.

За трите минути, в които бе отсъствала, Марджи и Скот бяха превърнали личното й пространство в свой кабинет, разпростирайки се на нейната масичка за кафе. При други обстоятелства тя щеше да се обиди. Ала сега й се стори страхотно — възможност да слуша и да се учи. Марджи се ровеше в купчина листи.

— Декстър Бартоломю бил ли е интервюиран във връзка с убийството на Крейтон?

— Вероятно.

— Не мога да го намеря.

— Ще ти помогна — предложи Синди.

Те вдигнаха поглед и се втренчиха в нея… сякаш бяха забравили, че това е нейният дом.

— О, благодаря! — Марджи й подаде папката. — Това, което трябва да търсиш, е лист с интервю, на който е написано името на Декстър Бартоломю. Започни с тези, които са със синя лепенка. Те са от папката на Уебстър. — Изминаха няколко мълчаливи минути, след това Марджи възкликна триумфално: — Намерих го! Бърт е говорил с Бартоломю около месец след убийството на Крейтон. Питам се защо е чакал толкова време.

— Може би Бартоломю е бил извън града — отвърна Оливър. — Освен това, щом Декс е правел пари с Крейтон, той едва ли е бил сред първостепенните заподозрени.

— Доколкото разбирам от рапорта, изглежда по-голямата част от съвместните сделки на Бартоломю и Крейтон са приключени около два месеца преди убийството — каза Марджи.

— Горе-долу по същото време, когато някой стреля по нас — намеси се Синди.

Те се втренчиха в нея.

— Просто правя констатация — оправда се младата жена. — Вероятно не означава нищо.

— Всъщност, идеята никак не е лоша — каза Оливър. — Вероятно Бартоломю е знаел, че се заформя нещо, че Крейтон е започнал бързо да губи и затова се е оттеглил.

— Тогава да проверим с какво се е занимавал Крейтон точно преди убийството — предложи Марджи.

— Добре. Значи преглеждаме Бартоломю и неговите сделки с Крейтон. Също Ларк и осигуровката. Какво още? — Той погледна към Синди. — Няма ли да направиш кафе?

Тя се изправи.

— Само ако кажеш „моля“.

Той й се усмихна мило.

— Моля те.

Домакинята сведе поглед.

— Без кофеин ли?

— Да, ако обичаш.

— Марджи, ами за теб?

— Бих искала… — започна Марджи, но замълча. — Нали не ти пречим да си легнеш?

— Марджи, от двайсет години не съм си лягала в девет часа. — Влезе в кухнята и започна да прави кафе. — Останете докогато искате. Значи наистина мислите, че Елизабет Таркъм е свързана с Крейтон?

— Възможно е — отвърна Оливър.

— Как? — попита Марджи.

— По няколко начина.

— Може би някой е имал зъб на Декстър Бартоломю заради предишните му бизнесотношения с Крейтон и е отвлякъл жена му? — предположи Синди.

Оливър кимна.

— Ето нещо, върху което си струва да се помисли.

Младата жена усети, че се изчервява от комплимента. За да скрие поруменялото си лице, се зае с кафето.

— Изпратили са послание на Декс чрез жена му — заключи Марджи. — Явно ще трябва да се свържем и с тези, които са работили заедно с Крейтон. Да видим дали някой от тях или съпругите им е бил заплашван. — Остави папките на масата. — Сигурно Том и Бърт са следвали някаква логика, когато са определяли приоритетните интервюта. Но просто не мога да я разбера.

Стаята се умълча, докато двамата детективи се ровеха из книжата. Единствено кафеварката гъргореше. Синди дръпна пердетата на кухненския прозорец. С крайчеца на окото си забеляза нещо… някаква бягаща сянка. Внезапно по вените й се втурна поток адреналин, по-малко от секунда по-късно усети и последствията — пулсът й се ускори и я изби пот. Прехапа устната си и не каза нищо, като се надяваше, че детективите няма да забележат поруменелите й бузи и треперещите ръце.

И, разбира се, те не забелязаха, улисани в работата си. Което бе добре. Възможно най-тихо, Синди откъсна една хартиена кърпа, намокри я със студена вода и навлажни лицето си. Навлажняването имаше две цели — да изтрие потта от лицето й и да премахне червенината. Целият този разговор за отмъщението като мотив бе отприщил подсъзнателните й страхове.

Дали всичко това не беше просто плод на нейното въображение?

„Разбира се, че е така. Забрави го, Декър. Започват да ти се привиждат разни неща.“

Освен това бе сигурна, че ако им каже какво е видяла, те веднага ще прекратят работата си. Ще започнат да й задават въпроси. Ще претърсят целия район. Ще се обадят на униформените. И, разбира се, няма да намерят нищо, защото който и да е бил, отдавна ще си е отишъл. И какво ще направят после? Ще я наблюдават, ще я следят, непрестанно ще й се обаждат. И, естествено, ще кажат на баща й. Цялото това неочаквано внимание на практика ще сложи край на работата й като ченге. Защото как би могла да работи, ако трима детективи вървят постоянно след нея?

След миг я осени хрумване. Ако ставаше нещо — пък било то и голямо — трябваше да го открие сама. Мисълта я изплаши, но същевременно й вдъхна кураж. Тя трябва да стане господарка на собствената си съдба — без ничия помощ. Нито от Тропър, нито от Скот, нито от Марджи, нито от татко — най-вече от него.

— Как е кафето? — попита Оливър, без да вдига поглед.

— Не много добре, Оливър — едва проговори Синди. — Мисля, че доста се е умърлушило.

Оливър се разсмя и улови погледа й. Усмивката му веднага премина в смръщване. Но тя побърза да отклони очи.

— Ще бъде готово след минута.

Детективът продължи да я изучава — не беше съвсем сигурен как да тълкува изражението й. Сбърчи вежди, но се върна към книжата си. Нещо не беше наред. Докато спореше със себе си дали да попита Синди какъв е проблемът, Марджи заговори:

— Този случай ми създава усещането, че започваме от самото начало. В папката на Крейтон има нещо за разработването на земите в Белфльор. Къде, за бога, е Белфльор?

— На около петдесет километра западно от Палм Спрингс — отвърна Оливър.

— Познаваш ли мястото? — запита Марджи.

— Минавам оттам всеки път, когато ходя в този район. Дълго е горе-долу колкото три изхода на автострада. Съвсем малко пустинно градче.

— Има разкошни черешови дървета. — Синди наля кафе в три големи чаши, извади млякото и захарта и сервира всичко на табличката. — Родителите ми обичаха да ме водят там да берем череши.

— Отглеждат черешови дървета в пустинята? — възкликна Марджи, капна малко мляко в кафето си и отпи. — Истински благодат!

— Благодаря — отвърна Синди. — Всъщност Белфльор не е точно в пустинята. Климатът му отчасти се влияе от планинската област на Сан Бернардино. Не е чак толкова сухо, колкото в Палм Спрингс. И става много по-студено. За да отглеждаш черешови дървета, ти трябва студ. Знам това, защото когато татко се премести в ранчото, го помолих да посади череши. Той ми каза: че не може, защото не става достатъчно студено. — Замисли се. — Смешно е какви неща си спомня човек от детството си. Във всеки случай, това беше преди петнайсет години. Не знам как изглежда Белфльор сега.

— Ако се съди по гледката от автострадата, не се е променил много. — Оливър взе чашата си и изпи половината от кафето. — Като се замисля, имаше няколко антикварни магазина. Значи Крейтон е инвестирал там?

— Има дело, свързано със земя в Белфльор — отговори Марджи. — Но или обвиненията са оттеглени, или пък са постигнали споразумение около два месеца преди смъртта на Крейтон.

— Горе-долу по същото време, когато Бартоломю се е оттеглил от сделките си с Крейтон — добави партньорът й.

— Както и горе-долу по времето, когато по него стреляха — каза Синди. — Добре де, и къде е връзката?

— Започнахме с Елизабет Таркъм — отговори Марджи. — Но вместо това стигнахме до Декстър Бартоломю. Мислиш ли, че е възможно съпругата на Бартоломю да е инвестирала при Крейтон от името на мъжа си, но без негово знание?

— Възможно е — отвърна Оливър.

— Знаете ли какво — замислено отбеляза Марджи, гушнала чашата си с кафе, — смятам, че отново трябва да поговорим с Бърт или Том. Тук са се случили прекалено много неща — едно убийство, две отвличания на коли, сенчести сделки със земя… как бихме могли да се ориентираме? Ами отвличанията на коли в нашия район? Доста се отклонихме.

— Може би всичко е свързано — предположи Скот.

— Не знам, Оливър — отговори Марджи. — Това е като старата китайска гатанка с пръстите — колкото по-силно дърпаш… Както и да е. Щом Декър иска да се съберем в десет, нека се опитаме преди това да поговорим с Том или Бърт. Тук има прекалено много работа за двама души.

— Ще ви помогна — намеси се Синди.

— Ако имаш време да ни помагаш, значи Холивуд не те ангажира достатъчно — отвърна й Оливър.

— Просто имах предвид, че мога да прегледам една-две папки. Да изготвя бележки за вас двамата.

— Благодаря, Синди, но ще се справим. — Марджи се обърна към Скот. — Какво ще кажеш да се срещнем с тях към осем? След това ще се видим с Декър — Големият Декър — за да обсъдим това и да разпределим задачите… които нарастват с всяка изминала минута. — Тя погледна часовника си. — Късно е.

— Няма още девет и половина — запротестира Синди.

— Да, но не искам да оставям Вега сама за повече от два часа.

— Как е тя, Марджи? — искрено се заинтересува младата жена.

— Най-общо казано е чудесно. Завършва девети клас. Но за емоционалното й състояние не съм наясно, защото Вега не говори много. Трябва да разчитам на нюанси, за да разбера дали е щастлива.

— Звучи ми като типичен тийнейджър — намеси се Оливър.

Марджи не се опита да спори, защото нямаше представа какво е типичното в случая. Още когато осинови дребното тринайсетгодишно момиче знаеше, че няма да е лесно. Очакваше поведенчески проблеми — и то големи. Вместо това се сдоби с дете — мечта за всеки родител — брилянтна ученичка със силна работна самодисциплина и изключително отстъпчив характер като дъщеря. Перфектното хлапе… което обаче много притесняваше Марджи. Вега имаше неестествено високи критерии, усложнени от страха й да показва чувствата си. Дори психологът бе изразил известни резерви. До каква степен можеш да промениш тринайсетгодишно момиче и особено такова, което е било отгледано по толкова суров начин, макар и не от физическа гледна точка? И, като капак на всичко, Вега непрекъснато получаваше похвали, поощрения и награди в училище заради постиженията си. Все едно момичето бе обречено от своя по-висш интелект да бъде перфектно.

— Нека разчистим тук и да се прибираме — предложи Марджи.

— Смяташ ли да продължиш работа, след като се прибереш вкъщи? — поинтересува се партньорът й.

— Може би ще прочета още две-три папки в леглото.

— Аз ще поема тези на Бърт, ти вземи на Том — предложи той.

— Става. — Марджи започна да подрежда папките. Нещата на Том бяха със син етикет. На Бърт бяха с червен. Всичко в бюрокрацията си имаше кодов цвят. Отне й около пет минути да ги разпредели. После се изправи. — Благодаря ти за всичко. Синди.

Домакинята им успя някак си да изобрази усмивка върху лицето си и отвърна:

— Искаше ми се да мога да ви помогна с още нещо. Наистина няма да ми представлява проблем да прочета няколко интервюта.

Марджи я потупа по гърба.

— Сигурна съм, че е така, но идеята не е добра. Очакваш прекалено много за прекалено кратко време. Съсредоточи се върху мястото, където си и престани да мислиш за това къде искаш да бъдеш. Всички знаят, че резултатите ти са брилянтни. Съвсем скоро ще получиш златната си значка. Междувременно вземи от улицата всичко, което можеш.

Синди кимна.

— Права си. Просто трябва да се съсредоточа върху основното.

— Точно така. — Марджи я целуна по бузата. — Довиждане, скъпа. Грижи се за себе си. — Обърна се към Скот. — Готов ли си?

— Ти тръгвай — отвърна Оливър. — Аз трябва да използвам тоалетната. — Обърна се към Синди: — Банята ти е… къде?

Синди посочи.

— Ако нямаш нищо против, аз ще тръгвам — каза Марджи. — Нямам търпение да се прибера вкъщи. — Сбогува се и затвори вратата след себе си.

Синди започна да разчиства, наясно с онова, което предстоеше. Поради липса на нещо по-добро реши, че най-добрата защита е нападението. Да се покаже като толкова противна, че той просто да се откаже да се притеснява за нея. Минута по-късно детективът се появи с ръце в джобовете. Този път Синди забеляза маниера му. Беше сресал и косата си. Безспорно обръщаше внимание на подробностите. И точно в това беше проблемът.

— Ще ми кажеш ли или ще трябва да ти измъквам думите с ченгел? — попита Оливър.

Тя започна да мие чашите.

— Какво да ти кажа?

— Значи отново започваме онази игра. Добре. Чудесно. Ще те попитам. Синди, какво се случи в кухнята преди около двайсет минути?

— Не знам за какво…

— Да, разбира се, че знаеш за какво говоря.

— Всичко е наред. — Тя спря водата. — Прибирай се вкъщи.

Но той не си тръгна. Вместо това се приближи до нея и постави ръце на раменете й. Заговори в тила й, като се опита гласът му да звучи нежно и съблазнително.

— Кажи ми какво стана.

Синди се обърна с лице към него. Гледаше го право в очите. Нейният глас бе ясен и хладен.

— Нищо не се е случило. Но щом толкова държиш, може да измисля нещо.

Той се вгледа изпитателно в нея, но не каза нищо.

— Прибирай се вкъщи — повтори тя. — Уморена съм. Искам да си лягам, но не мога, докато ти си наоколо.

— Защо ме лъжеш?

Защото не искам да ти кажа истината.

— Защо не ми вярваш?

Защото си лъжец.

— Нещо става — каза той. — Намираш разместени снимки и странни бележки в патрулката…

— Това беше бележка, забравена от някой в сервиза…

— На която пише „Не забравяй!“? Какво да не забравяш?

— Може би Аламо^[1].

— Умница — отвърна Оливър. — Сега нека продължим. Тази вечер се случи нещо. Ако не ми кажеш, няма как да ти помогна.

— Нищо не е станало. — И не се нуждая от твоята помощ, кучи сине. Обърна му гръб и се зае с миенето на съдовете. — Можеш да се изпратиш сам. Знаеш къде е вратата.

Никакъв отговор. Въпреки това знаеше, че той е там. Чуваше го как диша — леко, тихо.

— Чу ли…

— Да, чух — отвърна Скот. — Ще се изпратя сам. Добре. Ще си тръгна. И нека ти кажа нещо, Декър. По-скоро адът ще се скове в лед, отколкото аз да се върна.

* * *

Мартинес влезе в стаята за разпити с чаша кафе. Марджи и Оливър вече бяха там. Книжата им покриваха почти две трети от масата. Бог знае от колко време седяха там, защото той пристигаше точно навреме за уговорката им.

— Здрасти, Бърт — поздрави го Марджи. — Сядай.

Мартинес остави чашата си на едно свободно местенце. Закачи черното си сако на облегалката на стола.

— Някой иска ли кафе? Току-що направих една кана.

— Ето това се казва партньор. — Оливър погледна към Марджи. — Тя отказа да направи кафе…

— Не съм отказала — прекъсна го Марджи. — Просто казах, че е твой ред.

— Аз не правя кафе — отвърна Оливър. — И не защото съм гадняр, а просто защото моето кафе изглежда като тиня и има същия вкус.

— Защото не искаш да се научиш как да го правиш.

— Няма смисъл да спорите — намеси се Мартинес. — Кафето е направено. Казах, че ще ви донеса по чаша. — Прозвуча неодобрително. — Веднага се връщам.

Оливър погледна часовника си.

— Само за двайсет и осем секунди успяхме да му развалим настроението. Това трябва да е рекорд. Особено за такъв уравновесен човек като Мартинес.

— Не знам защо не можеш да правиш кафе. — Сега пък бе ред на Марджи да се вкисне. — Вземаш една лъжичка…

— Не ме интересува.

— Наливаш вода в машината…

— Откажи се.

— Как така си останал женен двайсет и една години?

— Двайсет и три. — Оливър забарабани с молива си по бележника. — Не знам, Марджи. Предполагам, че дори светците си имат граница на търпението.

Тонът му бе станал печален. Партньорката му се разкая. Бе улучила слабото му място. За да прикрие притеснението си, тя се зае с книжата до връщането на Мартинес. Колегата им подаде на двамата по чаша кафе, после се настани.

— Том ще закъснее — ако изобщо успее да дойде. Нощес е закарал жена си в спешното. Кръвното й отново е скочило.

— В кой месец е тя? — поинтересува се Марджи.

— Осми…

— Трябва да предизвикат раждане.

— Мисля, че планират нещо подобно — каза Мартинес. — Или може би цезарово сечение. Защото тя не може да издържи. Нито пък Том. От два месеца не е успял да мигне. Да не говорим пък, като се роди бебето!

— Кой се грижи за другото дете? — попита Марджи. — На колко беше момченцето?

— На шест. — Мартинес приглади мустаците си. — Майка й живее с тях…

— Том сигурно е доволен.

— Всъщност й е много благодарен. Освен това, жена ми им помага, когато бабата не може да се справи. Джеймс е горе-долу на същата възраст като един от моите внуци.

— Работиш здраво, за да имаш деца, работиш здраво, за да ги отгледаш — отбеляза Оливър. — След това един ден се обръщаш и виждаш, че са си отишли заедно с твоята младост.

— Не му обръщай внимание — намеси се Марджи. — Не е в настроение.

Мартинес взе една папка.

— Защо?

— Нима ми е нужна причина? — попита Оливър.

— Какво точно правите? — запита Мартинес. — Опитвате се да свържете последните отвличания с Арман Крейтон? Ние пробвахме. Нищо не се получи. Така че, какво съм пропуснал?

— Нищо не си пропуснал. Не мислим, че случаят Крейтон има нещо общо с последните похищения на майки с деца. — Марджи му подаде папката на Таркъм. — Но смятаме, че това може да е свързано — Елизабет Таркъм, на двайсет и шест, похитена преди около десет месеца. Съпругът й, Декстър Бартоломю, е бивш съдружник на Арман Крейтон.

— Разбира се, спомням си Бартоломю — мъж, когото не можеш да забравиш. — Мартинес прелисти папката. — Значи жена му е била отвлечена с колата? Откъде е случаят?

— Холивуд — отвърна Оливър. — Първоначално е разследван от детектив Ролф Осмондсон. И при Крейтон, и при Таркъм в отвличанията целите са били скъпи червени коли. А наскоро се появи и още една — Стейси Милс. Нейното червено БМВ бе отвлечено преди два дни.

— Скъпи червени коли — отбеляза Мартинес. — Похитителят има вкус. Какво е станало с тази жена Таркъм?

— Намерена е зашеметена на около трийсет километра от мястото на отвличането.

— Значи не е убита като Крейтон — отбеляза Мартинес.

— Допуснахме възможността, че може би Крейтон не е трябвало да умре — намеси се Марджи.

— Може би да, може би не. На този етап всичко е само догадки.

— Тогава нека поразсъждаваме за минута с догадки — отвърна полицайката. — Да предположим, че отвличането е било отмъщение, измислено от някой, който е инвестирал при Крейтон и похитителите са наемници. Планът е бил да се отвлече Крейтон и да се иска откуп. По този начин измаменият инвеститор би могъл да си възстанови част от изгубените пари. Но нещо се е прецакало. Ларк Крейтон не е трябвало да си е вкъщи. Но е била. Тя е станала свидетел на отвличането от дома си и е телефонирала на полицията. И изведнъж похитителите са се оказали с ченгета по петите си. „Корнишът“ се е опитал да им се измъкне. Обаче преследването е ставало все по-бясно и по-бясно, докато накрая колата е излетяла над загражденията. С нея си е заминал Крейтон, заедно с надеждата за възвръщане на загубените пари. Отмъстителят — инвеститор не е могъл да получи Крейтон, затова е пренасочил усилията си към един от партньорите му.

— Интересен сценарий, Марджи — изкоментира Мартинес, — само че в случая са отвлекли не Бартоломю, а жена му с колата й. Пък и е открита невредима, а и вие не сте ми споменали нищо за откуп.

— Не мисля, че е имало искане за откуп — отвърна Марджи. — Може би са решили да вземат колата вместо пари.

Погледът на Мартинес бе напълно непроницаем. Тя отпи от кафето и реши, че няма да е зле да си разменят ролите. Нека той предложи друг сценарий.

— И до какъв извод щяхте да стигнете вие с Том, ако мотивът на отмъщението беше в списъка ви?

— Отмъщението определено беше една от вероятностите, които обмисляхме. Но разгледахме и други възможности. — Мартинес допи чашата си. — Ще си налея още кафе. Някой друг да иска?

Оливър се изправи.

— Аз ще го направя.

Марджи го зяпна изумено.

— Ако получа изгаряния трета степен, ще обвиня теб — каза партньорът й, после взе чашите на колегите си и излезе.

— Той не е лош човек — отбеляза Мартинес.

— Няма защо да го рекламираш пред мен — каза Марджи. — Спомням си посещенията в болницата. — Тя му се усмихна. — Дори теб си спомням.

— Наистина ли?

— Да, не бях чак толкова упоена, колкото си мислехте. Не можех да говоря, но чувах всичко.

Мартинес облиза устните си.

— Сигурно си доволна, че вече си оставила всичко това зад себе си.

— Прав си.

Секунда по-късно Оливър се върна.

— Какво става? И двамата изглеждате доста странно.

— Обсъждахме твоите добродетели — каза Марджи.

— Добродетели? — Оливър разпредели кафетата и седна. — Имате предвид не само, че имам добродетели, но и че са повече от една?

— Е, засега единственото нещо, до което стигнахме, е гъстата ти коса. Но все още работим по въпроса — отвърна Марджи.

Оливър се усмихна, след това каза:

— Бърт, какви други мотиви обмисляхте, освен отмъщението?

— Обикновена кражба, която е свършила зле. Човекът е карал ролс-ройс „Корниш“.

— Крейтон е имал пари в себе си, когато е умрял — изтъкна Оливър.

— Точно затова казах, че е кражба, при която нещо се е объркало.

— Тогава защо просто не са отмъкнали колата? — попита Марджи. — Отвличането на шофьора прави нещата много по-заплетени.

— Вие приемате, че всичко е било организирано — изтъкна Мартинес. — Според описанието на Ларк Крейтон похитителите са били импулсивни хлапаци.

— А вие защо приемате безусловно, че Ларк ви е казала истината?

— Интервюирахме я веднага след случилото се. Нямаше видима причина да се съмняваме в нейната история. Тя се бе обадила по време на инцидента. Тя ги бе видяла да вкарват Крейтон в колата под дулото на пистолет. Прослушахме записа на обаждането й на телефон 911. Звучеше като човек, действително изпаднал в паника. Преди ролс-ройсът да се преобърне, поне пет полицейски коли го преследваха. Районът беше доста залесен. По някакъв начин обаче престъпниците се измъкнаха.

— Похитителите са се измъкнали при пет полицейски коли, които са следвали ролс-ройса? — учуди се Оливър.

— Скот, знаеш колко бързо се случват тези неща — оправда ги Мартинес.

Оливър знаеше — и то как!

— Възможно ли е да са скочили от колата, преди тя да падне в пропастта?

— Разбира се. Всичко е възможно.

— Но вие не сте отхвърлили варианта с отмъщението.

— Не, не го отхвърлихме, защото Крейтон бе потънал в дългове.

— Освен това е имал полица за застраховка живот — намеси се Марджи.

— Да, за два милиона — каза Мартинес. — Той я е направил в полза на Ларк. Застрахователите бяха подозрителни, ние също. Но не можахме да я хванем в измама. Тя поддържаше историята си най-обща и проста… все едно я бе репетирала. Колкото по-обща и проста е, толкова по-трудно е да се открият несъответствия. Проведохме разследване и за предишния й живот. Не е била монахиня, но няма и кирливи ризи. Изплатили ли са й вече застраховката?

— Преди три седмици — отвърна Оливър.

— Значи и застрахователите не са намерили нищо.

— Да. Възнамеряваме да поговорим с тях за това. Офисите им отварят в девет. Ще им се обадим и ще видим какво са открили — каза Марджи, докато топлеше ръце върху чашата с кафе. — Наистина ли мислите, че похищението е извършено от хлапета?

— Първоначално не. С Том бяхме сигурни, че е някой разочарован инвеститор. Но след безкрайни часове на интервюта… е, видели сте всички рапорти. Нищо не можахме да открием. Надявахме се застрахователите да излязат с нещо уличаващо за Ларк Крейтон. Но щом са й платили…

— Ами Декс Бартоломю? — попита Марджи.

— Какво за него?

— Струва ли ти се чист?

— Напълно. Човекът си е безспорно ексцентричен. Но не можахме да открием нищо, с което да го свържем със смъртта на Крейтон. — Мартинес сведе поглед към папката на Таркъм. — Но това беше преди вашата находка. Сигурно сме прислушали поне стотина души. Изглеждаше съвсем обикновена история. Човекът е дължал много пари, значи все някъде съществува друг човек, който му е имал зъб. Но просто не стигнахме доникъде. Затова решихме, че тази възможност се изключва. После жена му се облагодетелства от застрахователна полица за два милиона. Вървите по тази следа. Но и от нея не излиза нищо. И след време започвате да си мислите, че чисто и просто се касае за лош късмет. Крейтон се е оказал на неподходящото място в неподходящото време. — Той претегли папката на Таркъм. — Може би това ще отвори някаква вратичка. Вероятно вече някой е интервюирал Бартоломю във връзка с похищението на жена му и колата й?

— Осмондсон — отвърна Оливър.

— Споменал ли е за Крейтон? — поинтересува се Мартинес.

Оливър поклати глава.

— Не съм сигурен дали изобщо си е давал сметка за връзката с Крейтон, преди да му я спомена. Бартоломю трябва да бъде интервюиран отново. Ти първи си се занимавал с този случай. Искаш ли да го направиш?

— Тъй като връзката с Таркъм е ваша рожба, най-добре е вие двамата да се заемете с интервютата на съпруга и съпругата — отвърна Мартинес.

Марджи се обърна към партньора си.

— Ти поеми съпругата, Елизабет Таркъм. Аз ще се справя с Декс. — Тя се усмихна. — Справянето с Декс звучи като поемане на предписано гадно лекарство, нали?

— Доста оптимистично казано. — Оливър отново потропа с молива си. — Има ли някаква причина да държиш на тези смесени двойки? Ако Таркъм е имала връзка с Крейтон, по-лесно би я признала пред теб.

— Защо мислиш, че е имала връзка с Крейтон? — изуми се Марджи.

— Тя е млада и омъжена за възрастен мъж. После се появява Крейтон и хвърля пари като опаковки от дъвки. Той се е забавлявал бурно и е имал репутацията на плейбой. — Оливър сви рамене и добави: — Наречи го предчувствие, ако искаш.

— Възможно е — съгласи се партньорката му. — Но въпреки това аз ще поема Декстър Бартоломю. Защото, ако той е такъв мъжкар и нефтен милионер, няма да се старае да се перчи пред мен, понеже съм жена.

— Това е вярно — отбеляза Скот. — Трудно е да си мериш кренвирша с опонент, който няма кренвирш.

— Липсата на кренвирш е само физическа характеристика — каза Марджи. — Защото аз мога да се перча не по-зле от всеки преуспяващ мъж.