Фей Келерман
Преследвана (1)

Глава първа

Това трябваше да се случи през нощта, в отдалечен ъгъл на лошо осветен паркинг. Ала стана в един и двайсет и пет следобед. Фарин знаеше часа, понеже бе надникнала през прозореца на колата си и бе погледнала часовника на своето волво — славещо се като една от най-сигурните марки коли на пътя. Фарин бе маниачка на тема сигурност. Не че в момента имаше някаква полза от това.

Не беше честно, тъй като бе постъпила абсолютно правилно. За бога, та тя бе паркирала от другата страна на улицата, на открито, срещу детската площадка! Наоколо се виждаха доста хора. Даже в момента един мъж разхождаше кафяв питбул на каишка — двамата вървяха надолу по огряната от слънце пътека, водеща към бъбрещите майки, които не отделяха зорките си погледи от своите питомци. И. естествено, не гледаха към нея. Тълпа от хора, но никой не можеше да й помогне, защото сега в гърба й бе опряно оръжие.

— Само ви моля да не наранявате моето беб… — започна Фарин.

— Млъквай! Още една дума, и ти мъртва! — Гласът беше мъжки. — Гледай право напред!

Фарин се подчини.

— Обърнеш ли се, си труп! Не поглеждай мен! Разбра ли? — продължи невидимият мъж.

Фарин кимна в знак на съгласие, като гледаше надолу. Гласът му беше в средата на високия регистър. Заваляше сричките, усещаше се и лек акцент.

Тара се разрева неудържимо. С треперещи ръце младата жена притисна дъщеря си към гърдите си и започна да гука в ухото й. Инстинктивно покри гърба на детето с чантата си и придърпа палтото си над чантата и него. Надяваше се, че ако мъжът стреля, тя и чантата ще са предпазващия хляб в сандвича, който представляваше Тара, и куршумът ще проникне първо през друго, преди да успее да…

Дулото на пистолета се вряза в гръбнака й. Тя прехапа устни, за да не извика от болка.

— Пусни чантата си! — заповяда гласът.

Фарин незабавно направи каквото й бе наредено. Чу как мъжът рови в чантата й с една ръка, тъй като все още притискаше пистолета в бъбреците й.

Боже, дано това е само грабеж! Чу издрънчаването на метал. Ключовете й? С периферното си зрение забеляза как предната врата на колата й се отваря. Отново усети натиска на пистолета.

— Влизай. На мястото до шофьора! Иначе застрелям бебето ти!

При споменаването на детето й, младата жена изгуби съпротивителните си сили. От очите й покапаха сълзи. Прегръщайки Тара, тя заобиколи колата отпред. Всичките й мисли за бягство бяха пресечени още в зародиш от метала, притиснат о гърба й. Стигна до отворената врата и се закова на място.

— Хайде! — излая той. — Побързай!

С дъщеря си в ръце, жената се наведе, докато достигне височината на колата. После се вмъкна на предната седалка.

— Мини от другата страна! — сряза я той.

Фарин се опита да си представи как да го направи. Колата имаше големи седалки с облегалка за ръце между тях. С притеснени забавени движения и все още прегърнала Тара, тя се прехвърли над облицованата с кожа преграда и седна на шофьорското място. Сега и двете бяха притиснати зад волана. Бебето отново заплака.

— Накарай копеленцето да млъкне! — излая той.

„Тя е дете! — искаше да извика Фарин. — Изплашена е!“ Вместо това започна да люлее момиченцето си и запя нежно в ухото му. Мъжът беше точно зад нея. Сега пистолетът му бе опрян в ребрата на гърба й.

„Не го поглеждай! — напомни си Фарин. — Не поглеждай, не поглеждай, не поглеждай!“

Взираше се право напред, но можеше да се закълне, че пистолетът се насочи към главата на Тара.

Мисли, Фарин! Мисли!

Но нищо не се появяваше в безпомощния й ум — никаква мисъл, никаква идея. Страхът бе проникнал във всяка пора на нейното същество, а сърцето й се блъскаше бясно в ребрата. Гръдният й кош беше напрегнат, дишането й — затруднено. Фарин почувства как главата й олеква и пред очите й се появява онова злокобно причерняване. През съзнанието й преминаха искри… отвратителното усещане за изпадане в безсъзнание.

Не, не бе застреляна. Бе на път да припадне!

„Не припадай, глупачко! Не можеш да си го позволиш!“

Гласът му я върна в реалността.

— Дай ми детето! После карай!

Тара все още бе в скута й, малките ръчички бяха сграбчили блузата на Фарин. Младата жена знаеше, че в момента в който даде бебето, и двете ще се окажат напълно безпомощни и обречени, освен ако тя не направи нещо.

Знаеше, че трябва да действа. При това светкавично. Завъртя се рязко и използва солидната тежест на рамото си, за да притисне ръката с пистолета. Въпреки че внезапното движение не го накара да изпусне оръжието, то поне отблъсна ръката му настрани. Това предостави на Фарин около секунда, за да скочи.

Този път преградата между седалките се оказа неин приятел. Защото сега той трябваше да премине отгоре, за да направи нещо. Жената натисна дръжката, а след това ритна металната врата, за да я отвори докрай. Все още прегърнала Тара, тя се изстреля от седалката и се опита да избяга.

Но обувката й се заклещи и тя се препъна, падайки на настилката.

Какъв фал!

Докато залиташе, си помисли: „Омекоти падането си с бедрото, прикрий Тара, после ритай…“

Извъртя се и успя да се приземи на едното си бедро и рамото, ожулвайки дясната си буза на безпощадния, груб асфалт. Веднага се превъртя върху Тара. Гласът й се възвърна и тя нададе вик, достоен за най-добрите второкласни филми на ужасите.

Нисък мъжки глас прогърмя:

— Какво става тук?

Дори от неизгодната си позиция Фарин реши, че тези думи трябва да принадлежат на мъжа с питбула.

Няколко изпуквания.

„Господи! — помисли си тя. — Той стреля по мен!“

Фарин се приготви за най-лошото — паренето, болката, страха и ужаса или каквото предстоеше… защото никога не я бяха прострелвали.

Но нищо не проникна в тялото й.

Защото изпукванията се оказаха от мотора на колата. И само след миг гумите на волвото простъргаха върху асфалта. Едно от задните колела премаза левия и крак в глезена, докато колата се измъкваше от мястото, където бе паркирана.

Сега дойде болката! Тя избухна в съзнанието й и я накара да изхлипа. Макар и силен, звукът не успя да заглуши пронизителните писъци на Тара.

„Господи! Бебето ми е ранено!“

— Няма ли кой да ми помогне! — изкрещя тя. Ходилото и глезенът й бяха на кайма, но агонията бе вцепенила цялата долна част на тялото й и най-вече краката и седалището й. В стомаха й вилнееше буря. Усещаше лицето си така, сякаш е нападната от рояк пчели. Едва дишаше. Стори й се, че получава инфаркт. Успя да размърда пръстите на десния си крак — поне не бе парализирана.

Докато хлипаше сподавено от силната болка, видя как мъжът с кафявия питбул тича към нея. Доколкото можеше да разбере, той крещеше за помощ. Питбулът лаеше яростно… с ненавист. Дърпаше се от повода си. Изведнъж кучето скъса каишката и хукна към тях с невероятна скорост.

Насочваше се към нея!

Огромен скок във въздуха!

Последният щрих в сценария на този ужас! Ще бъде изядена жива!

Кучето бе на сантиметри от лицето й.

Припадна точно в момента, в който питбулът започна да ближе мократа й от сълзи буза.

* * *

Съпругът беше разярен. Опитваше се да накара Декър да се пръждоса, като му хвърляше гневни погледи. Не че Декър обвиняваше човека. Нито пък, като ченге с двайсет и пет годишен опит, го приемаше лично. Подобни сцени бяха част от работата с главно „Р“.

— Погледнете я! — възкликна той. — Тя е в агония…

— Джейсън, добре съм.

— Не, не си добре! — прекъсна я Джейсън. — Ти си истинска развалина. Двете с Тара сте преминали през ада. — Бе почервенял от гняв. Изведнъж долната му устна потрепери. — Имаш нужда от почивка, Фарин!

Очевидно силите на този човек бяха на път да го напуснат. Декър разбираше чувствата му, безпомощността, която го притесняваше и разяряваше. Мъжете бяха създадени да пазят семействата си. Когато не съумяваха да го сторят, вината ги поглъщаше като прилив.

Честно казано, състоянието на Фарин Хенли беше ужасно. Имаше дълбоки ожулвания по лявата буза, а вероятно и по цялото тяло. Левият й крак бе гипсиран чак до бедрото. Не че бе счупен — Декър бе научил за състоянието й от лекуващите я лекари. Но глезенът бе претърпял множество фрактури. Колкото по-обездвижен бе кракът, толкова по-успешно щеше да заздравее глезенът.

Въпреки драскотините и раните й, за Декър беше ясно, че Фарин е от оня тип жени, които биваха определяни като „сладки“. Имаше кръгло лице, обрамчено от филирана коса с цвят на горски мед. Големи сини очи, които в момента бяха почервенели и подпухнали. Изглеждаше почти на трийсет. Съпругът й Джейсън бе горе-долу на същата възраст. Светла кожа и тъмнокафяви очи. Имаше гъста кестенява коса, оформена със сешоар. Черните му вежди образуваха перфектна арка. Зъбите му бяха искрящо бели, въпреки че все още не се бе усмихнал. Среден на ръст, но доста добре сложен. Безспорно мъж, който се грижи за себе си.

Декър реши да не говори направо, а да използва заобиколен подход. Той погледна надолу към детското креватче, допряно до болничното легло на майката и се взря в спящото дете. Порцелановата кожа на Тара бе набраздена от драскотини, но раните изглеждаха повърхностни. Бебето сучеше на сън.

— На колко е? Около осемнайсет месеца? — предположи лейтенантът.

Фарин избърса сълзите си и кимна.

— Улучихте.

— Какво е това? — с несломима неприязън се намеси Джейсън. — Патетичен опит да си спечелите показания ли?

— Джейсън! — смъмри го съпругата му.

— Ще заловите ли това чудовище? — продължи младият мъж и иронично добави: — Вероятно не. Нямате никаква представа…

— Имаме някаква.

В стаята настана тишина.

— Е? — очакващо попита Джейсън.

— Видяхте ли лицето на нападателя си, госпожо Хенли? — обърна се Декър към пострадалата.

Фарин облиза наранените си устни и поклати отрицателно глава.

— Каза ми да не гледам. — Трудно преглъщане. — Каза ми, че ще ме застреля, ако го погледна.

— Не изглеждате изненадан, лейтенант — намеси се съпругът.

— Имаме и други случаи на отвличане на коли — отвърна Декър. — Повечето са били през деня. Похитени са жени с малки деца. Нападателят — или нападателите, защото мислим, че става въпрос за престъпна група — е предупреждавал да не гледат, защото ще застреля децата.

— Така е! — извика Фарин. — Каза, че ще застреля… — Гласът й се снижи до шепот. — Каза, че ще застреля… — Посочи към креватчето на Тара. — Какво е станало с другите жени? Добре ли са?

— Да, добре са.

— Е, слава богу! — възкликна младата майка, замълча и тихо изрече: — Правилно ли съм постъпила, лейтенант? Като се опитах да избягам?

— Оцеляла сте, госпожо Хенли. Това означава, че сте постъпила правилно.

— И другите жени ли са избягали като мен?

Лейтенантът прокара ръка по посивяващите си рижи кичури. Вече бяха по-скоро бели, отколкото червени. Дяволска работа! Рина го обичаше, а хората рядко възприемаха погрешно Хана като негова внучка. Декър предполагаше, че изглежда добре. Не чак млад, но доста приличен за обрулен от живота зрял мъж.

— Живи са — отвърна той. — Обаче случаите все още са открити, затова не мога да ви кажа много подробности.

Подробностите включваха влизане с взлом, обири, побои и изнасилвания. Нападенията бяха започнали преди два месеца и ставаха все по-жестоки. Ако престъпленията следваха по възходяща линия, следващото бе убийство. Декър бе назначил десет детектива, впрегнали всичките си умения, за да разнищят въпроса — работеха съвместно с отделите за сексуални престъпления, въздушния патрул и транспортната полиция. С малко късмет, нападенията щяха да се ограничат в тези три отдела и да оставят „Убийства“ извън картинката.

Джейсън се завъртя притеснено.

— Този гадняр взел чантата на жена ми. Вече смених ключалките и анулирах кредитните карти.

— Добре сте постъпили.

— Дали… — Джейсън за момент затвори очи, след това ги отвори. — В другите случаи дали някой от тези… тези хора се е връщал в къщата?

— Не — каза Декър.

„Не съвсем“, помисли си той.

През душата на Джейсън премина вълна на облекчение. Той погледна жена си.

— Виж, казах ти, че този човек е подлец. Бандитите, които нападат жени, са подлеци. Само да ми падне! Той няма да се върне, Фарин. А ако го направи, аз съм подготвен за този кучи син!

Подготвен означаваше пистолет. Лоша идея, освен ако Джейсън не е наясно как да използва оръжието, когато е под напрежение. Малко от притежателите на пистолети знаеха. Декър не можеше да направи нищо, за да забрани на този мъж покупката на средство за отбрана. Разбираше мотивацията му. Просто се надяваше Хенли да бъде достатъчно разумен да скрие оръжието далеч от детето. Щеше да му се наложи да поговори на четири очи със съпруга и да му напомни няколко важни правила за безопасност при употребата на оръжие.

— Продължавам да си мисля, че е имало нещо, което можех да направя… нещо, което е трябвало да забележа — каза Фарин.

Декър поклати глава.

— Тези хора са професионалисти, госпожо Хенли. Справила сте се отлично.

— А вие какво правите, за да ги хванете? — полюбопитства Джейсън.

— Говорим с хора като съпругата ви… като се надяваме, че те могат да ни дадат някои съществени подробности.

— Току-що казахте, че отрепките са заповядвали на жените да не гледат.

— Вероятно някоя от тях е успяла да хвърли един поглед.

— Значи нямате нищо. Всъщност си седите на задните части, докато някой свърши работата вместо вас.

— Джейсън! — смъмри го Фарин. — Съжалявам, лейтенант.

— Няма защо да се извиняваш за моето поведение — прекъсна я съпругът й. После се обърна към Декър: — Какво правите по въпроса?

„Пет жени работят под прикритие — отвърна Декър наум. — И не е лесно, приятелче, защото не можем да използваме бебета за примамка. Трябва да се задоволим с кукли или кучета, или пък други ченгета под прикритие, облечени като старци. Нещо, което да накара тези кучи синове да се хванат в капана.“

— Бих искал да мога да ви кажа повече, господин Хенли — отговори спокойно на глас лейтенантът. — Но не мога.

— Вероятно нищо не правите.

Декър не му отговори. Обърна се към Фарин и запита:

— В състояние ли сте да дадете показания?

— Да.

— Сигурна ли си? — попита я съпругът й.

— Да, сигурна съм.

Декър погледна към Джейсън.

— Държите ли да слушате?

— Разбира се!

— Това ще ви ядоса.

— Аз вече съм достатъчно ядосан! — сопна се младият мъж. — Или по-точно — съм бесен! Аз… аз… — Млъкна и потърка челото си. — Имате ли аспирин в себе си? Попитах сестрата, но от болницата искат пет долара за таблетка.

Лейтенантът извади от джоба на сакото си неизменната кутийка „Адвил“ и му я подаде.

— Това ще свърши ли работа?

Джейсън сложи в устата си две хапчета и върна кутийката.

— Благодаря.

— Няма защо. — Декър извади бележника си и се обърна към Фарин: — Спокойно. Колкото си спомняте.

Младата жена кимна.

— Стреляйте, когато сте готова — каза ченгето с молив, готов за писане. После направи гримаса. — Извинете, шегата беше неуместна.

Фарин се усмихна.

— Беше добра.

Неуместната шега бе използвана от Декър и пред петте други жертви на отвличания на коли. И тя неизменно бе предизвиквала усмивка у всички тях — така, както подейства и сега на Фарин. Стопроцентов успех в случаите с усмивките. Жалко, че и процентът на разрешените му случаи не бе чак толкова впечатляващ.