Фей Келерман
Преследвана (6)

Глава шеста

— В Холивуд са регистрирани шест подобни случая през последните две години — докладва Оливър. — Всички те все още са открити. Два от тях не се поддават на класификация, но четирите, върху които съм поставил флагче, имат общи детайли.

Бяха в офиса на Декър — не бе по-голям от кутийките на останалите, но имаше таван и врата, които позволяваха някакво уединение на хората в него. Декър седеше зад бюрото, Оливър и Марджи се бяха настанили от другата страна. Светлинките на телефона на Декър примигваха, но бе изключен от звънене.

Докато разлистваше една от папките с червен етикет, Декър обобщи най-важното — престъплението, мястото, времето, оръжието, смекчаващите вината обстоятелства.

— Жената не е имала дете. Или съм пропуснал нещо? — Върна папката на Оливър.

— Не, не е имала дете. Но е носила покупките си от хранителния магазин, което означава, че ръцете й са били заети. Нападателят е използвал същия подход. Промъкнал се е зад нея и е опрял пистолет в гърба й. Накарал я е тя да шофира. Не всички наши случаи включват дете.

— Само в един не е имало дете — отбеляза Марджи. — Всички останали са носели бебета или прохождащи деца.

— Тогава вероятно този е холивудското изключение — отвърна Оливър. — Е, просто реших, че няма да е зле да го предоставя на вашето внимание. Ако искате, не го вписвайте.

— Случаят е вписан и надлежно въведен в архива — отговори Марджи.

— Между другото, как е твоето дете? — вметна Оливър.

Марджи се опита да наподоби усмивка.

— Вега се… адаптира много добре.

— А ти как се приспособяваш към майчинството? — запита Декър.

— Добре съм — отвърна колежката му. — Пък и така, както си го представям, дори и нещата да станат малко по-трудни през следващите няколко години, това няма да трае вечно. Сега е на тринайсет. Когато станат на осемнайсет, излизат от живота ти, нали?

И двамата мъже сякаш по команда избухнаха в смях.

— Какво толкова казах? — Очите й започнаха да се местят ту към Оливър, ту към Декър. — Хайде де, открехнете ме! Може пък някоя идея да ми бъде от полза.

Декър поклати глава и отвърна:

— Марджи, това е едно от онези неща, свързани със… задълженията на родителите. От тях се изисква винаги да са някъде наоколо.

— Защо й отнемаш илюзиите? — попита Оливър. — Това, за което говори тя, си е истинска илюзия.

— Не смятам да ви обръщам внимание — заяви Марджи.

Декър цъкна за последен път с език, после се зарови в папката на друго дело без флагче. Изследва няколко минути папката и накрая каза:

— Значи смяташ, че този случай с жената и червеното ферари не е свързан с нашите.

— Първо, да се отвлече ферари е трудно — отвърна Оливър. — Колата е с ръчна трансмисия. Дори и да умееш да превключваш ръчно скоростите, трябва да знаеш тяхната последователност. А дори и да познаваш скоростите, трябва да знаеш как да овладееш тази изключително темпераментна кола. Освен това, жената е била сама и не е носела нищо, което да я забави. Начинът на действие не е същият. Тук си имаме работа с отвличане за откуп. Тя е била богата.

— Звучи като случая „Арман Крейтон“ — изкоментира Марджи.

— С тази разлика, че тя не е умряла като Крейтон. Или вероятно е — допълни Декър и отправи въпросителен поглед към Оливър. — Какво е станало с нея?

— Предполагам, че откупът е платен и тя е добре.

— И хората, които са я отвлекли, не са били заловени?

— Очевидно не. Иначе случаят не би бил отворен.

— Странно — отбеляза Декър. — Процентът на разкритите похищения с цел откуп по традиция е най-висок. Върнали ли са колата?

— Не знам — сви рамене Оливър. — Ще се обадя на Осмондсон и ще поразпитам тук-таме.

— Жената е карала червено ферари, Крейтон е карал червен „Корниш“. Не мислиш ли, че може да има връзка? — продължи размишленията си Декър.

— Каква? — попита Оливър. — Е, да, може — като двата края на една намотка.

— Единият дърпа нагоре, а другият — надолу.

— Две от отвличанията на майки с деца са били на мерцедеси — отбеляза Марджи.

— Два пъти мерцедес, пет пъти волво, едно БМВ, един джип — изреди Декър. — Не са на нивото на ферари и на ролс-ройс „Корниш“.

— В случая „Крейтон“ похитителите не са искали откуп — настоя Марджи.

— Не са имали време да стигнат чак дотам — отвърна шефът й. — Колата е излетяла над загражденията и е избухнала. Крейтон е изгорял.

— Искам да кажа, че вдовицата му не е получила обаждане.

— Арман Крейтон е бил замесен в разни афери — отбеляза Оливър. — Имал е взаимоотношения с разни отрепки. Никога не сме изключвали възможността да се касае за някакво отмъщение.

— Така е — съгласи се Декър. — Когато умря, остави след себе си няколко висящи дела.

— Собственичката на ферарито… как й е името?

Декър прегледа листите.

— Елизабет Таркъм.

— Доколкото знам, тя не е имала кирливи ризи. Просто е била богата съпруга, озовала се на неподходящо място в неподходящо време.

— Богата млада съпруга — уточни Декър. — Двайсет и шестгодишна и кара ферари.

Оливър повдигна вежди.

— А Крейтон на колко беше? На трийсет?

— Трийсет и една — поправи го шефът му.

— В какво е бил замесен Крейтон? В някакви пирамиди ли? — полюбопитства Марджи.

— Продавал е земя, която не притежава… нещо подобно — обясни Оливър.

— Не, притежавал е земята, която продава — намеси се Декър. — Но поради някаква причина е фалирал. Подробностите винаги са били най-трудната за разкриване част. — Облегна се на стола си и допълни: — В този случай през цялото време имах усещането, че някой се опитва да ме надхитри.

— Кой например?

— Не знам — беше отговорът на лейтенанта. — Изпратих Уебстър да следи жената, но той не стигна до нищо.

— Може и тази Таркъм да си има свои тайни. Сещате се… да кара ферари на двайсет и шест — отбеляза Марджи.

— В папката по случая нищо не намеква за тайни — отвърна Оливър.

— На колко години е съпругът й? — намеси се Декър.

Оливър сви рамене.

— Нямам представа.

Марджи взе чашата си и разля кафе в скута си. Намръщено изтри с пръст петното върху панталона си.

— Затова се обличам в черно. Мога да бъда непохватна колкото си искам, и никой да не забележи.

Декър й подаде кутия със салфетки.

— Затова аз пък нося кафяво. При този цвят изобщо не се забелязва.

— Ти си единственият в цялото управление, на когото може да му се размине непрекъснатата поява с торбести кафяви костюми — намеси се Оливър. — Те са толкова демодирани, че чак са модерни.

Декър се усмихна.

— Такъв съм си аз. Истински проводник на нови модни тенденции.

Оливър вдигна поглед от папката си. Бюрото на Декър бе отрупано със семейни снимки — Синди, доведените му синове, няколко на съпругата му Рина. Снимките бяха обърнати странично, така че Оливър можа да ги разгледа. И преди ги бе забелязвал. Миризмата на прясно кафе подразни носа му. Стомахът му се разбунтува. Бе оставил чашата си на своето бюро. Взе кафето на Марджи, отпи и направи гримаса.

— Какво, по дяволите, е това?

— Кое? — попита Марджи. — Слагам вътре подсладител…

— Как можеш да пиеш тази помия?

— Оливър, това е моето кафе.

Декър се усмихна.

— Вземи моето, Скоти. Чисто е. Малко е поизстинало вече, но не съм му слагал нищо.

— Благодаря, ще ида за моето. — Изправи се и взе чашата на Декър. — Така и така вече съм станал, ще ти налея топло. — Обърна поглед към Марджи. — Дали и твоите химически бъркочи не се нуждаят от затопляне?

— Моите химически бъркочи поне не ми причиняват махмурлук.

— Имаш право. Та, искаш ли прясно кафе или не?

— Щом ще е прясно, не мога да пропусна подобна възможност. — Подаде му чашата си. — Две сметани на прах и подсладител. И си спести коментарите, ако обичаш.

Оливър оформи с пръсти знака на мира и каза:

— Връщам се след секунда. — С чашите в ръка отиде до бюрото си, за да вземе своята, когато телефонът иззвъня. Остави ги и вдигна слушалката. — Оливър.

— Здравей!

След кратко колебание той отвърна:

— Здравей. — После, за да й покаже, че я е познал по гласа, добави: — Как се чувстваш?

— Нямам търпение денят да приключи.

— Какво правиш? — Оливър завъртя ръка и си погледна часовника. Десет и половина. — Прекалено рано е за обяд.

— Код седем — десет минути почивка.

— А, понички и кафе.

— Само кафе — отвърна Синди. — Вече всички са много внимателни с тлъстините. — Направи пауза. — В лош момент ли звъня?

— Нещо такова. — Погледна през рамо към офиса на Декър. Вратата все още бе затворена. Запита се защо толкова се притеснява. — Какво има?

— Ще бъда кратка. Просто исках да ти благодаря. Мисля, че в снощното си състояние съм пропуснала.

— Забрави…

— Не, няма да го забравя. Ще си взема урок. Притеснена съм, Скот. Не толкова, че бях пияна, колкото, че се опитах да шофирам. Това беше наистина глупаво. Още повече че беше доста опасно.

— Да, така е.

Смехът й се разля в телефонната слушалка — леко, въздушно.

— Поне си откровен. Както и да е, няма да се повтори.

— Всички допускаме грешки — успокои я Оливър. — Ако човек си взема поука от тях, значи е направил още една крачка напред.

— Отново ти благодаря, че ме спаси. Чао…

— Виж, дали… Нищо.

— Би ли си довършил изречението? — помоли Синди. — Дали аз… какво?

Оливър пак хвърли поглед през рамо.

— Може би ще приемеш да поговорим на чаша кафе. Все още познавам доста хора в Холивуд. Бих могъл да те светна за някои неща.

— Като например?

— Да ти дам малко факти.

— Факти за хората… — Пауза. — Или факти за мен?

— Може би и двете.

Синди въздъхна.

— Не се притеснявай, Оливър. Бодри вече ми посочи недостатъците. Очевидно са много и разнообразни.

— А каза ли ти за добрите ти страни?

— Все още ги търси. — Няколко секунди мълчание. — А има ли и добри страни?

Той отново хвърли поглед назад. Марджи бе отворила вратата и бе разперила ръце — жест, означаващ „какво става?“. Оливър вдигна пръст, посочвайки една минута и прошепна:

— Моментът не е подходящ. Виж, ти свършваш към три, а аз към пет. Ще дойда към твоята част на града. Седем? Какво ще кажеш за „Мусо и Франк“?

— Малко скъпичко за моя бюджет, Оливър.

— Това е моя грижа. — Усети, че Марджи го наблюдава. — Трябва да вървя. Баща ти се нуждае от моите интуитивни прозрения.

— Не го поздравявай от мен.

— Мила, нямам никакво намерение да споменавам твоето име.