Фей Келерман
Преследвана (5)

Глава пета

Той беше облечен в нинджа стил — черна тениска и черни джинси под леко черно кожено яке. Тъмната му коса, посребрена на слепоочията, бе пригладена изрядно назад. Очите му излъчваха онова полицейско напрежение, което Синди бе виждала безброй пъти в погледа на баща си. Но тялото му бе отпуснато и свободно. Той не тръгна към тях — той се стрелна — сякаш фактът, че е детектив му даваше права, от които са лишени нисшите униформени същества. Зае мястото срещу Синди, но се втренчи в Хейли. Това явно я притесни.

— И какво те доведе насам? — осмели се Хейли да го стрелне с очи, докато поглъщаше остатъка от своето „Шардоне“. — Обикаляш бедните квартали с благотворителни цели ли?

— Някои от нас наистина работят до късно, Маркс.

— И над какво работиш? — попита Хейли. — Новите попълнения се появяват чак през септември.

Той се ухили и разкри перфектните си бели зъби, като същевременно направи знак на сервитьорката да му донесе напитка.

— Така ли говориш с шефовете си, Маркс?!

— Ти не си ми шеф — възрази Хейли.

— Е, засега не съм, но никога не казвай никога.

Хейли погледна наляво към Синди и ги представи:

— Синди Декър, Скот Оливър.

— Познаваме се. — Нехайно отвърна Оливър. — Работя с баща й. Или по-скоро сега работя за баща й. Големият Декър е мой шеф.

— Работиш в управлението на Девъншир? — попита Ронда.

— Да — отговори Оливър. — Цели две години бях там в отдел „Убийства“, преди да се появи Дек — хитрият му натрапник.

— О-хо! — намеси се Синди. — Нямам търпение да чуя какво ли още ще кажеш!

— Няма нищо за казване — ослепи я Оливър с белите си зъби. — Отдавна вече съм се примирил с този факт.

Но изражението на очите му твърдеше, че все още може да се поспори по този въпрос.

— Как е той като шеф? — попита Синди.

— Зависи в какъв ден го хващаш. — Оливър извърна очи към нея. — Как е като баща?

— Зависи в какъв ден…

— Ясно.

Синди цъкна с език.

— Вероятно го виждаш по-често от мен.

— Вероятно. — Оливър се обърна отново към Маркс. — Добре изглеждаш.

— Не и благодарение на хората наоколо.

— Това камък в градината на сегашната компания ли е?

— Вече съм на петото питие — усмихна се Хейли.

Жасмин се появи с храната и напитките им.

— Хей, Оливър! Не съм те виждала от доста време. Инспектираш старите ловни полета, а?

— Щеше ми се да е просто отбиване за разтоварване — отвърна Оливър. — Но не е. Имам среща с Осмондсон.

— Явно ще мъдрите нещо. Да ти запазя ли ъгловото сепаре?

— Благодаря, много мило от твоя страна.

Хората около масата се умълчаха, докато Жасмин сервираше сандвичите — комбинираният сандвич за Синди, пуешкият — за Ронда и телешкият — за Хейли. А пред Оливър постави бира.

— Знаеш ли какво пие Ролф в последно време?

— Последният път, когато го видях, беше на чиста „Столичная“ — отговори Оливър.

— Мисля, че вече не пие алкохол. Ще му донеса една сода. Ако иска нещо по-силно, ще си поръча.

Оливър погледна към бирата си.

— Знаеш ли какво, Жасмин? Тази вечер наистина ще трябва да се съсредоточа. Затова и аз ще пия сода.

— Ще те улесня — предложи Синди. — Заменям диетична кола за бира.

Хейли цъкна с език и заяви:

— Ето че започна да се плъзга по наклона.

— Не, добре съм…

— Да бе, всички така казват.

Оливър даде бирата си на Синди.

— Това е от мен. Задръж си и диетичната кола.

Хейли гледаше към столчетата на бара. Анди Лопес и Тим Уотърс ги зяпаха.

— Привличаш мухите.

— Не. Маркс, това са твоите феромони… — засмя се Оливър.

— Не, от теб е — прекъсна го Хейли. — Откакто ти си тук, съществата от твоя вид смятат, че също могат да се приближат.

— Съществата от моя вид ли? — учуди се Оливър. — В годините, когато учех природни науки, все още се смяташе, че сме от един и същи вид.

— Не и според всички останали, с които съм говорила.

— Може би си струва да помисля по този въпрос. — Очите на Оливър се насочиха към вратата. Изправи се. — Но сега виждам човека, с когото имам среща.

Синди се обърна. Ролф Осмондсон беше висок, плешив и със забележителен корем. Имаше дълги, извити нагоре мустаци. Изглеждаше така, сякаш досега е изследвал фиорди. Тя каза:

— Не изглежда твой тип, Скот.

Оливър я погледна с престорена изненада.

— Сега ти ли влизаш в действие?

— Просто проявявам солидарност към моите сестри.

Оливър размаха пръст срещу нея.

— Не чертай линии в пясъка, Декър, освен ако не си подготвена за борба. — Прокара показалец по гърба на Хейли. — Ще се видим по-късно, дами. — Пауза. — Или може би не.

Синди го изгледа как се отдалечава, как поздравява норвежеца и после се здрависва с него. Настаниха се в запазеното за тях сепаре. Вече бяха извън полезрението й. Предположи, че целта им е била точно такава — уединеност, за да обсъдят случай. С периферното си зрение забеляза, че Хейли изглежда доста притеснена. Колежката й захапа сандвича си с отнесен поглед, издърпа със замах намокрения му ъгъл и бавно го задъвка.

Никой не проговори.

— Той е такъв идиот! — обади се най-сетне Хейли. След това добави като шепот: — Аз съм интелигентна жена. Защо този мъж има такова въздействие върху мен?!

Синди си взе един пържен картоф.

— Нали знаеш песента на Шерил Кроу — „Моята любима грешка“. Всеки си има такава.

— Е, иска ми се моята да не беше такъв задник! — Тя стана от стола си. — Трябва да си освежа червилото.

След като Хейли се отдалечи, Ронда отхапа от пуешкия си сандвич и отбеляза:

— Лоша работа.

— Добре го прикрива.

— Само дето мокрите петна под мишниците й станаха с размерите на плувен басейн.

— Колко време са ходили?

— Не мисля, че изобщо някога са ходили. Беше нещо инцидентно.

— Не и за нея — отвърна Синди. Погледна към чинията си, към тавана, към столчетата на бара. Навсякъде, освен зад себе си. Анди Лопес улови погледа й. Неволно кимна, което бе глупаво от нейна страна. Анди сръга Тим. Двамата се изправиха.

— О, господи! — Синди отпи от бирата си за подкрепа.

— Ето че идват.

Ронда облиза пръстите си, по които имаше сос от пуйката.

— Бъди мила. Прекалено си млада, за да се заяждаш. На колко си? Двайсет и една?

— Двайсет и пет.

Ронда я погледна изненадано.

— Знам. Изглеждам по-млада.

— Бих казала осемнайсет, ако не пиеше.

— Хей, Декър! — Тим Уотърс постави скоча си на масата. Беше среден на ръст, със светлокестенява коса, мътни зелени очи и черти, които не впечатляваха с нищо. Синди го определяше като средностатистически американец. — Чух, че си направила голям удар с Тропър.

— Добрите вести идват бързо. — Синди посочи столовете. — Сядайте. Но донесете стол и за Хейли.

— Мислехме, че си е тръгнала, след като видя Оливър — отвърна Уотърс.

Забележката му беше гадна. Синди се втренчи в него продължително и твърдо. Това явно имаше ефект, защото страните му порозовяха.

— Не, Хейли все още е тук… просто отиде до тоалетната — каза тя.

Уотърс примъкна друг стол и седна. Анди Лопес зае мястото до Ронда. Беше по-дребен и крехък. Но Синди го помнеше от тренировъчната зала, където дори тежести с внушителни цифри не можеха да му се опрат.

— Всъщност, Браун каза, че си се справила добре — каза Лопес.

Тя го погледна изпитателно изпод присвитите си вежди и накрая отвърна:

— Приятно ми е да го чуя. Но защо имам усещането, че това не е всичко?

Лопес я зяпна.

— Какво още каза Браун? — продължи Синди.

— Той седи ей там. — Уотърс посочи с глава столчетата на бара. — Защо не отидеш да го попиташ?

— Защото си хапвам вечерята. — Синди си наля още бира. — Та какво каза той, Анди?

— Само, че… — Лопес си открадна едно от пържените й картофчета. — Нали знаеш… — Гласът му затихна.

— Вероятно е казал нещо за мен и кренвиршите? — Синди улови погледа на Жасмин и си поръча още една бира. — Не съм правила никакви сандвичи!

— Вярвам ти, Син…

— Ситуацията беше много напрегната. Дадох най-доброто от себе си.

— Браун каза, че си се справила добре — отвърна Уотърс. — За какво си се притеснила?

— Понеже Тропър е ядосан.

— Да. Тропър наистина е ядосан — кимна Лопес.

Синди се втренчи в него.

— И?

Лопес изяде още един пържен картоф.

— Господи, Декър, просто ти го казвам. Не вземай на прицел мен — аз съм само вестоносец.

— Забрави станалото, Декър. Тропър няма да направи нищо — успокои я Уотърс.

Той повтаряше почти дума по дума казаното от Бодри.

— Откъде знаеш? — попита Синди. — Какво? Да не би сержантът да се бои от баща ми или нещо такова?

Уотърс отпи от скоча си.

— Нека просто кажем, че има здравословен респект към властта.

Жасмин дойде с новата напитка. Погледна загрижено Синди и отбеляза:

— Знаеш ли, тази бира не е много лека, скъпа. Вероятно трябва малко да похапнеш. Добре е, да имаш нещо в стомаха си, иначе алкохолът ще се качи в главата ти.

Синди отхапа от сандвича си. Залъкът премина през гърлото й като олово. След това изпи половината от пяната си.

— Добре съм. Честна дума!

— А ако не си добре, винаги мога да те откарам до дома ти — предложи усмихнато Уотърс.

— Това няма да е необходимо.

Хейли се завърна със свеж грим. Синди си помисли, че изглежда страхотно. Очевидно Уотърс бе на същото мнение. Очите му се задържаха върху гърдите й повече, отколкото допускаше учтивия тон. Маркс изгледа с гневен поглед масата и запита:

— Кой пусна тази сган тук?

— Вината е моя — вдигна ръка Синди.

Мама Жасмин бе права. След четирите допълнителни бири определено чувстваше бучене в главата и имаше нужда да сложи нещо в стомаха си. Опита с нова хапка от сандвича, но успя да погълне само малка частичка от него. Анди загледа чинията й с копнеж.

— Искаш ли нещо, Лопес? — попита Синди. — Наистина не съм много гладна.

— Ами, щом няма да го ядеш. — Лопес сграбчи половината. — Защо трябва да се хвърля?

Изведнъж усети, че се задушава от задимения въздух. Гърдите й се повдигаха едва-едва. Не бе в състояние да диша нормално, но и не се осмеляваше да си поеме дълбоко дъх. Напрежението й се подсилваше от остатъчния стрес от следобеда и съчетанието му с алкохола. Синди почувства, че ще припадне.

Имаше нужда да излезе навън — и то веднага. Изправи се бързо. Точно толкова бързо стаята започна да се върти, затова сграбчи масата за опора.

— Добре ли си, Декър? — попита Хейли. — Седни, момиче! Изглеждаш бледа.

— Няма нужда, добре съм. — Опита се да се усмихне. — Просто съм уморена.

— Нека те откарам вкъщи, Син — предложи Анди.

Знаеше, че е искрен. И бе логично, понеже тя бе пияна. Но мисълта да останат сами в колата не й се струваше приемлива.

— Благодаря ти, Анди. — Отново усмивка. — Наистина съм добре.

— Да те откарам до дома ти — предложи Ронда. — Хейли може да ме прибере по-късно…

— Няма нужда! — Гласът й прозвуча по-грубо, отколкото бе искала. — Наистина, Ронда. Благодаря ти, но съм добре. Ще се видим по-късно.

Преметна чантата си през рамо. Тъй като си даваше сметка, че всички я наблюдават, за да установят до каква степен я е съборил алкохолът, тя се опита да върви по права линия и с твърда крачка. Но когато накрая се озова навън, започна да се олюлява. Сърцето й заби лудо, ръцете й се разтрепериха и погледът й се замъгли. Усети, че започва да се разпада от стреса на опитите й за адаптация към средата. Застана в средата на паркинга, взряна в морето от коли. Къде, по дяволите, беше нейната?

— Помогни ми, Господи! — помоли се тя. — Позволи ми да се прибера цяла вкъщи и ти обещавам, че никога повече няма да го повторя!

Тръгна по една пътека, после по друга. Мъгливият нощен въздух не й помагаше много при възвръщането на жизнените сили. Но пък накъдри косата й.

Най-сетне го видя — нейният „Сатурн“. Никога не би го забелязала, ако не го бе паркирала под лампата. Колата й бе в онзи блестящ неонов зелен цвят, който беше на мода преди две години. Сега боята бе демоде и купето изглеждаше като стара гримирана проститутка.

Насочи се с олюляваща се походка към возилото си и затърси ключовете. Пот заструи обилно по челото й. Успя да отвори колата, но тогава светът около нея започна да се върти. Затвори очи, но въртенето не престана. Облегна се на металното купе, отпусна глава върху дебелото студено стъкло и се замоли да не припадне.

— Дай ми…

Синди се стресна, отскочи назад и налетя право върху гърдите му. Обърна се рязко и се втренчи в мъжа. Лицето й лъщеше от пот.

— Винаги ли се промъкваш зад хората по този начин?

— Само когато са престъпници — отвърна Оливър. — И ти ще бъдеш такава, ако шофираш в това състояние. Дай ми ключовете.

Тя бе прекалено зле, за да спори. Подаде му връзката.

— Можеш ли да заобиколиш до другата страна?

— Предполагам, че мога, ако вървя достатъчно бавно.

Оливър отвори шофьорската врата.

— Мини оттук.

— Благодаря ти.

Синди успя да се промъкне от шофьорското до съседното място, после облегна глава назад и затвори очи. Светът все още се въртеше. Присви се и обгърна краката си с надеждата, че усещането за допир ще успокои стомаха й.

Оливър се протегна и й сложи колана.

— Ето. Сдъвчи ги.

Тя отвори очи и се втренчи в предложената й чаша.

— Какво е това?

— Ледени кубчета. Намаляват гаденето. Когато си тръгна, изглеждаше малко нестабилна… малко позеленяла.

Тя взе чашата и задъвка устни, за да успокои стомаха си.

— Шпионираше ли ме?

Той не й обърна внимание.

— В коя посока да тръгна?

— Философски погледнато ли?

— Синди…

— На първия светофар завий наляво…

— Дай ми адреса.

— На моя апартамент?

— Да, Синди, на твоя апартамент.

— Извън Багли. На три преки северно от Венис. Познаваш ли района?

— Това е близо до Кълвър Сити, нали?

— Да. Точно там. — Стисна замръзналата вода между зъбите си и му каза номера. — Извинявай за тази ситуация.

— Няма нищо.

Издиша дълбоко. Дъхът й миришеше на бира. Искаше й се да каже още нещо, да обясни, но от гърлото й не можеше да излезе и думица. Втренчи се навън през стъклото, като съсредоточи поглед върху асфалтирания път напред.

Движеха се в мълчание. Безкрайните двайсет и пет минути им се сториха часове. Всеки завой или неравност по пътя изпращаха кисели вълни по хранопровода й. Тя смучеше ледените парчета и често преглъщаше. Подсушаваше потта от челото си с носни кърпички, после сбърчваше нос, защото те започваха да вонят на бира.

Пет халби и тя бе пияна. Погледна тайничко към шофьора. Дори и вонята да му пречеше, понасяше я стоически.

Най-сетне Оливър спря колата в познатата й територия. Синди успя някак си да слезе сама, като влачеше чантата след себе си, така че закопчалките й дрънчаха по настилката. Мъжът застана до нея и тя протегна ръка за ключовете си.

— Мисля, че оттук мога да се справя и сама.

— Трябва да използвам телефона.

Синди отвори и затвори уста, гледайки го с присвити и подозрителни очи.

— Трябва да си извикам такси, Синди. Колата ми все още е пред „Белинис“ — уточни Оливър.

— О! — Младата жена помисли за миг, прехвърляйки думите през съзнанието си. Той трябва да си извика такси. — Мога да го направя вместо теб.

Мъжът задържа поглед върху лицето й, след това цъкна с език.

— Предполагам, че можеш. Но бих предпочел да почакам вътре, вместо задникът ми да измръзне навън.

— Така ли? — Синди отново се замисли. Да, в това има логика. — Добре. Влез. — Кимна, но не помръдна.

Оливър я хвана за лакътя и нежно я поведе.

— Кой е номерът?

— Три-нула-две. Има асансьор…

— Ще се качим по стълбите. Ходенето ще ти се отрази добре.

— Добре съм. — Примигна. — Наистина.

Той не отговори. Забута я напред, обвил здраво пръсти около ръката й. Синди се почувства като провинило се дете, което го водят в стаята му. Когато стигнаха до апартамента, Оливър взе ключовете и ги вдигна във въздуха.

— Кой е?

— Металният.

— Синди…

— Златистият… — уточни младата жена. — Той е златист, „Шлаге.“ По-конкретна от това не бих могла да бъда в момента.

След няколко опита той отключи и отвори широко вратата.

— След теб.

— Какъв джентълмен! — усмихна се Синди. — Телефонът е някъде наоколо. Ще ме извиниш ли?

Не дочака отговора. Втурна се в стаята си и тресна вратата. Съблече подгизналия от пот, вонящ на бира и пропит с цигарен дим костюм, проклинайки се, тъй като сметката от химическото чистене щеше да е огромна. Отпусна се на леглото си по гръб, само по бельо. Таванът над нея се завъртя и продължи да се върти ли, върти…

Оливър крещеше нещо от другата стая.

— Какво? — провикна се тя.

— Фирмата за таксита иска да знае какъв е номерът тук — отвърна той.

— Осем-пет…

— Какво?

— Изчакай секунда.

Изправи се бавно от леглото, открехна вратата и му каза номера. Чу как той го повтаря, очевидно на фирмата за таксита. Бе стигнала почти до леглото, когато усети как съдържанието на стомаха й се надига. Дори не се опита да го успокои, въпреки че бе почти невъзможно. Хукна към банята, като се надяваше, че ще може да повръща тихо. Но след първия път вече не се притесняваше за това. Когато приключи, припълзя до мивката и, все още на колене, изми лицето и устата си.

Най-после можеше да се изправи, без да й се гади. Хвърли поглед към лицето си в огледалото. Изглеждаше точно така, както и се чувстваше — като истински парцал.

Сети се, че може да отиде до кухнята, за да си приготви някаква топла напитка, но той беше там.

Гадна история! Чий беше този дом, все пак? Наметна розовия си плюшен пеньоар, после за последен път се погледна в огледалото. Нищо не се бе променило. Все още изглеждаше ужасно — розов нос, пребледняло лице, разводнени очи и, благодарение на мъглата, яркочервена къдрава коса, която я караше да изглежда така, сякаш от главата й пламти пожар. Въпреки всичко, имаше нещо особено приятно да разговаряш с мъж (пък бил той и Скот Оливър, който бе някъде около възрастта на баща й), когато се чувстваш като парцал. Това бе признак на самоувереност.

Отвори вратата на спалнята си и се появи горда, розова и пухкава. Погледът на Оливър бе насочен през прозореца. Стърчеше насред стаята с ръце в джобове и се усмихна, когато я видя.

— Труден ден, а, Декър?

— Не бих посмяла да те отегчавам с незначителната си сърцераздирателна историйка. — Влезе в кухненския бокс и напълни кафеварката с вода. — Ще си направя кафе без кофеин. Искаш ли?

— Пас съм. Приеми един приятелски съвет. Опитай с портокалов сок. Витамин C е много полезен при махмурлук.

Синди се втренчи в кафеварката.

— Добре. — Изля водата в мивката и извади портокаловия сок. Наля си една чаша. — До дъно!

— Какво стана, Синди?

— Наистина не е много интересно, Скот.

Той сви рамене.

— Така и така в момента нямам по-интересно занимание.

— Поразроших перушината на някои хора. Но не е голям гаф. Ще го оправя.

— Учиш се бързо — кимна той. — Браво на теб!

— Благодаря ти — отвърна Синди. — Но защо усещам нотка на снизходителност?

Оливър се върна до прозореца и се престори, че се занимава с щорите.

— Не исках да прозвучи като снизхождение.

Тя отпи от портокаловия сок. Чувстваше, че я изгаря, докато се стичаше по хранопровода й.

— Тогава явно погрешно съм възприела острия ти коментар като носител на своеобразна индиректна злонамереност по отношение на баща ми. Така ли е?

В стаята се настани тишина. И остана да властва в продължение на няколко минути.

— Нека си разменим услугите, съгласна ли си? — обади се накрая Оливър, като се обърна с лице към нея. — Аз няма да кажа на баща ти нищо за тази вечер, а ти ще забравиш какво казах по-рано.

— За това, че баща ми е хитър натрапник ли?

— За това.

— Дадено!

Оливър прекара пръсти през косата си.

— Той е добър човек, Синди. Добър човек и повече от разбран шеф.

— Няма нужда да го рекламираш пред мен. — За момент никой не проговори. После тя продължи: — И какъв вид работа имаше с Осмондсон?

— Извършихме съпоставка на фактите.

— Това свързано ли е с кражбите на коли, които хвърлиха в паника Девъншир?

Оливър не отговори веднага, защото се чудеше точно колко може да й каже. И какво от това — тя вероятно така или иначе говореше с баща си.

— Може би.

— Как?

— Все още не знам, Синди. Току-що получих досиетата.

— Извинявай. Не исках да си вра носа в чужди работи. — Допи портокаловия си сок и остави чашата на барплота. — Всъщност, любопитството не ми дава мира, но разбирам, че така или иначе няма да измъкна нищо от теб. — Вдигна пръст и добави: — Но това няма да ме спре да опитвам. Да не забравяме, че съществува и Марджи!

— Виждам, че вече се чувстваш по-добре.

— Да, малко. Въпреки че главата ми все още пулсира и все още воня на кръчма.

— Поспи си.

Звук на клаксон разцепи нощта, телефонът зазвъня силно и оглушително. Оливър вдигна слушалката.

— Да… благодаря. — Затвори и каза: — Таксито ми е тук.

— Чакай! — Синди се втурна в спалнята и извади двайсетачка от портмонето си. Освен десетачката, която бе дала на Жасмин и тази двайсетачка, имаше още само пет долара и монети. Което означаваше, че най-малкото не би могла да пилее повече пари за алкохол. Стиснала банкнотата, тя излезе и му подаде парите. — За усилията ти… и за таксито.

Оливър погледна измачканите пари, влажни от потта й. След това вдигна очи към лицето й.

— Сигурно се шегуваш. — Засмя се тихичко, после разроши косата й и затвори входната врата зад гърба си.

Тя остана на място, взряна в нищото. Заслуша се в стъпките му, които отекваха надолу по металните стълби, а после чу захлопването на вратата на таксито. Моторът забръмча, после изрева, но след това постепенно се изгуби и отново настана тишина. Абсолютната тишина на нейния апартамент.

Не след дълго обичайните домашни звуци започнаха един по един да нахлуват в съзнанието й: жуженето на хладилника, потракването на електронния стенен часовник… Огледа дневната си. Мебелите й изглеждаха непознати — големи враждебни топки от кремав плат. Дори и възглавничките. Не приличаха на украса, а на зли червени очи, втренчени злобно в нея. Стъклената й масичка за кафе пречупваше призрачната зелена светлина на вградения часовник на видеото, който неуморно натрапваше несменяемото си „24 часа“.

Някакъв силен тътен навън прекъсна играта на изкривеното й въображение и я накара да подскочи на място.

Успокой се!

Просто някой бе усилил до дупка баса на стереото в колата си.

Защо стърчи още тук? Възнамерява ли да направи нещо? Не. Примигна няколко пъти. После залости вратата и се отправи към леглото си.