Фей Келерман
Преследвана (21)

Глава двайсет и първа

Когато Декър почука на вратата, тя се отвори сама, разкривайки късче жълтеникава светлина. Той я побутна с носната си кърпичка и хаосът изникна пред очите му, които едва успяха да асимилират погнусата и поруганието. Но яростта му взе превес — дълбока, първична ярост!

— Внимавай къде стъпваш — каза Оливър. — Все още не съм прегледал нищо.

— Къде е тя? — Гласът на Декър прозвуча като ръмжене.

— Взема си вана. — Скот хвърли крадешком поглед към шефа си. Дек изглеждаше вцепенен, очите му бяха изцъклени и без блясък. — Казах й да се покисне малко, за да се отпусне. Има фотоапарат „Полароид“, така че направих няколко снимки и скици, преди да избърша ваната. Снимките от банята и рисунките са на полицата на камината. Точно до статуетките — които някой е подредил в извратени пози.

Декър пристъпи навътре и затвори вратата. Не отиде до камината. Вместо това фиксира с очи Оливър. Скот носеше ръкавици и маска на лицето. Когато забеляза как Декър го гледа втренчено, махна маската.

— Какво?

— Ти ми кажи — отвърна шефът му.

— Пристигнах тук към един и половина. Очевидно тя се е прибрала десет минути по-рано и е открила нещата така.

— Има ли някакви идеи за това?

— Мисля, че да, но не сме стигали дотам.

„Подбирай внимателно думите си“, каза си Декър.

— Идвал си тук и преди, нали… в този апартамент.

Оливър се опита да изглежда делово. Но по горната му устна изби пот.

— Бях тук с теб и Марджи преди две вечери, за да задаваме въпроси…

— Оливър…

— Веднъж преди това — прекъсна го детективът. — Докарах я до дома й от „Белинис“. Знаеш го, нали?

— Трябва ли?

— Това е бар на ченгета в Холивуд. Когато отидох да се срещна с Ролф Осмондсон — да получа досиетата за отвличанията на коли в Холивуд — я видях там. Доста бе наблегнала на бирите. Когато стана да си тръгва, изглеждаше нестабилна. Не можех да я оставя да шофира, затова я докарах. Можеш да предположиш защо не съм ти казал.

„Синди го е помолила да не го прави.“ Декър запази спокойствие.

— Беше ли пияна?

— Всъщност, по-скоро й беше много лошо.

— Не е типично за нея — отбеляза Декър, макар да съзнаваше, че всъщност знае съвсем малко за личния живот на дъщеря си. — Беше ли разстроена от нещо?

Оливър сви рамене.

— Тя е новак, а Холивуд е труден участък… място, където много държат на старите традиции. Трудно е да ги разчупиш. Сигурен съм, че е била разстроена от много неща.

— Някой й е вдигнал мерника ли?

— Тя е млада, жена е, умна е и има голяма уста. Сигурен съм, че много хора са й вдигнали мерника. Дали ми е казала нещо конкретно? Не. Бях просто шофьор на нощно такси.

— Тя ли те извика тази нощ? — попита Декър.

— Не. Аз просто… случайно бях в района. Реших да намина.

Никой не заговори. Секундите се проточиха — тишината бе много по-обвиняваща от думите. Накрая Оливър продължи монотонно:

— Марджи ми се обади около дванайсет и половина. Каза ми, че тримата сте ходили да разследвате някакво „Камри“, което е паднало от склона в Анджелес Крест. Очевидно Синди го е преследвала и го е загубила някъде там горе. — Погледна шефа си за потвърждение.

— И? — попита Декър.

— Марджи искаше ние… тоест тя и аз… да отидем натам утре. Което, технически погледнато, е днес. Тъй като приключих с една среща на десет минути оттук, помислих, че няма да е зле да попитам дъщеря ти едно-две неща…

— В един и половина сутринта — каза равно Декър.

— Видях, че апартаментът й свети. Реших, че не си е легнала. — Оливър пъхна облечените си с ръкавици ръце в джобовете. — Какво всъщност искаш да знаеш? Дали съм дошъл нарочно? Не, не съм. Но и така да е, това не е твоя работа.

— Тъкмо напротив. Доброто на дъщеря ми е част от проклетата ми работа…

— Не съм казал проклета…

— Подразбираше се. — Декър почувства как пръстите му се свиват в юмрук — неволно действие, защото Скот бе прав. Личният живот на Синди си бе неин и тя можеше да забърква каквито си каши иска. Що се отнася до Оливър, той не можеше да бъде определен точно като човек, на когото може да се разчита, но пък трябва да му се признае, че винаги е бил на предната линия. И сега бе тук, в апартамента на дъщеря му, за да й помогне, да подреди нещата, когато би могъл просто да се измъкне, като използва някое от множеството налични оправдания. Въпреки това, Декър не се отказваше лесно — гласът му преливаше от гняв. — Знаеш ли нещо за това?

— Нищичко — побърза да отвърне Скот. — От къде на къде бих могъл да знам нещо?

Декър едва се сдържа да не го удари.

— Престани да се държиш толкова отбранително. Просто мислех, че ти е казала нещо, което не е казала на мен.

Под огромната си ярост Декър звучеше наранен. Оливър каза:

— Всъщност, призна ми, че „Камрито“ е следвало нея, а не обратното…

— Господи! — Декър удари стената, изпълнен едновременно с раздразнение и чувство на провал. — Всемогъщи боже! Ще ми се да ми го бе казала! Това със сигурност хвърля различна светлина върху ситуацията.

— Виж, можем за момент да оставим настрана личните глупости и да се съсредоточим върху сцената на престъплението… — предложи Скот.

— Никога не съм те харесвал.

— Аз също не съм те харесвал — отвърна Оливър. — Мисля, че си арогантен, самодоволен, егоистичен и самовлюбен, защото си имал дяволския късмет да се ожениш за хубава млада жена, която си заблудил, че си някой, който не си. А ти вероятно си мислиш, че съм повърхностен, безотговорен, зле възпитан, патетичен, застаряващ женкар с нездрава страст към младостта и по-точно към младите момичета. Но аз съм добро ченге и ти също. Затова може ли да продължим нататък?

— Продължавай.

— Не можеш да определиш ситуацията от пръв поглед… е, поне аз не можах да го направя от пръв поглед. — Оливър огледа стаята. — Хаосът е сериозен, но няма големи щети. Скъпите й вещи са преживели всичко без драскотина.

— Освен дивана.

— Дори диванът не е напълно унищожен. Изтърбушен е, но нищо, което да не може да се поправи с игла и конец. Телевизорът й е здрав. Дори дистанционното работи. Знам, защото го пробвах. Стереото й е недокоснато. Всичките й бижута са тук…

— Това не е обир — заяви Декър. — Тогава какво е? — За първи път погледна стаята като ченге. — Изглежда някой е търсел нещо. Тя намекна ли за нещо подобно?

— Не и на мен. — Оливър посочи с глава стаята. — Това е нещо лично, Дек. Погледни фигурките над камината.

Декър заобиколи с две крачки падналите рамки на снимките и парчетата счупено стъкло. Малкото личице на Хана надничаше сякаш от дъното на аквариум. Без да се замисля, той взе снимката и я пъхна в джоба си. После колебливо се насочи към камината.

Синди винаги бе колекционирала статуетки на животни. Това на полицата представляваше само част от нейната менажерия. Някакъв перверзник я бе превърнал в животинска оргия. Прасета върху прасета в мисионерска поза. Коне, качени върху задницата на други коне, две крави, които са забили носове под опашката на трета. Всъщност, съвсем типично поведение за животни, освен че начинът, по който бяха наредени, бе всичко друго, но не и невинен.

— Изобретателен тип. — Декър беснееше, но успя да овладее гласа си. — По-оригинално, отколкото писането на заплашителни думи с червило върху огледалото в банята.

Оливър прекъсна това, което правеше.

— Някога попадал ли си на подобно нещо?

— Не.

— Аз също. Оставил е визитката си — лайна върху матрака на Синди.

Декър се втренчи в него.

— Лайна в метафоричния или в прекия смисъл?

— Буквално.

— Боже господи! — Декър направи гримаса. — Човешки?

— Не съм експерт по лайната, но мисля, че са кучешки. Сложих ги в плик и ги изнесох навън, защото усмърдяваха апартамента.

— Определено си имаме работа с щети. — Декър потърка челото си. — Отвратителни щети, но не и скъпи. Някой е искал да я изплаши. Моето нещастно малко момиченце.

Декър изведнъж се почувства стар, сякаш годините неусетно бяха подкопавали живота му, като вълни, плискащи се в скалите и смъкващи ги все по-надолу и по-надолу. Вгледа се в Оливър и осъзна, че той бе също толкова изтощен. Чудеше се дали вибриращата младост на Синди не е напомнила на Скот неговия невъзвратим, неизбежен ход към смъртта.

Оливър потърка брадичката си, сякаш се нуждаеше от бръснене.

— Както и да е. Не съм слагал прах за отпечатъци. Ти имаш ли?

— В багажника. Ще направя каквото мога, но за всеки случай бих искал да се обадим на специалистите. Трябва да бъдем така добри да кажем и на Синди за плановете си.

— Добра идея. Оставих описание на спалнята върху гардероба — каза Оливър. — Искаш ли да звънна на Марджи?

— Остави я с дъщеря й. — Внезапно Декър присви очи и се намръщи. — Какво, по дяволите, е станало с носа ти?

Оливър внимателно докосна лицето си.

— Твоята дъще… Синди ми се ядоса. Всъщност, по-скоро беше ядосана на всичко това и си го изкара на мен. Няма проблеми. Разбирам какво е преживяла.

Декър трепна.

— Боли ли?

— Да, и то как! Синди е силна. Ударите й бяха напълно сериозни.

* * *

Облечена в пухкавия си розов халат, Синди се измъкна от банята. По пода се разнесе шляпането на домашните й пантофи. Спря, когато видя баща си, несигурна как да реагира. Опита се да се усмихне, но бързо помръкна и се задоволи с едно отчаяно „Здравей“.

Декър почувства как сърцето му се свива — тя изглеждаше толкова млада и уязвима! Косата й бе скрита под чалма от навита хавлия, лицето й бе безцветно и лишено от изражение. Когато забеляза, че погледът на дъщеря му се спира на хаоса в стаята и върху стените, част от които бе натъркана с черното мастило за снемане на отпечатъци, бащата остави плика за доказателства и изрече:

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Намерихте ли отпечатъци?

— Засега нищо. С Оливър обмисляхме възможността да се обадим на специалистите…

— Разбира се, нека целият свят узнае, че съм пълен глупак.

Декър се зачуди какъв да е следващия му ход.

— Какво искаш да направиш сега?

— Обмислям възможността дали да не си пъхна главата във фурната.

Лейтенантът се приближи към нея, както човек се приближава към ранено животно. Спря.

— Може ли да те прегърна?

— Разбира се, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— А ти ще се почувстваш ли по-добре?

— Татко, мисля, че вече съм преминала възрастта на „ще го целуна, за да ти мине“.

Декър все пак я прегърна.

— Обичам те, принцесо.

Тя се облегна на гърдите му. Тялото й бе напрегнато и сковано.

— И аз те обичам.

— Ще оправя това…

— Грешка. — Отблъсна се от прегръдката. — Аз ще се справя с това. То се случва на мен. Не на теб.

Знаеше, че момичето му е напрегнато, но как би могъл да я успокои, когато отказваше помощ? По ирония на съдбата, колкото по-чувствителен ставаше той, толкова повече тя се отдръпваше, като приемаше нежността му за слабост. Щом вниманието не вършеше работа, тогава най-добре е да се държи нормално.

— Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Разбира се. Давай.

— Този път трябва да си искрена.

— Няма проблеми.

Но Декър не бе сигурен в това.

— Благодаря ти, че си махнал лайното от леглото ми — каза Синди.

— Оливър го направи.

— Значи сега ще слушаме тирада за скрития алтруизъм на Скот. Дъра-дъра-дъра…

— Защо не отидем в дневната?

— По-скоро, бившата ми дневна. — Махна хавлията от главата си. Вълни от червеникава коса се спуснаха по раменете й. — Свети Скот все още ли е тук?

Декър кимна.

— Тогава може би трябва да се облека — каза Синди. Но пък защо ли да го правя? Няма смисъл да обръщаме внимание на формалностите. Виждал ме е да припадам, виждал ме е пияна, виждал ме е да повръщам… по-скоро ме е чувал. Предполагам, че те е информирал за това.

— Не е навлизал в подробности. И ти можеш да не го правиш.

— Просто се опитвам да бъда честна. Сега съм ти истински таралеж в гащите, нали?

Декър постави ръка върху ръката на дъщеря си.

— Обичам те. Престани да размиваш този факт със самосъжаление.

— Като се имат предвид сегашните обстоятелства, то е напълно оправдано.

— Въпреки това. — Декър я поведе към дневната. Очите на Синди блуждаеха наоколо, обхождайки хаоса. — Не е толкова зле, колкото си го спомням. Мисля, че Свети Скот е разчистил. — Извика: — Хей, Оливър. Дали домакинската работа влиза в длъжностната ти характеристика?

Оливър извика от кухнята:

— Не мия прозорци, но пък правя кафе. Искаш ли?

— Имам ли останали чаши за кафе? — попита Синди.

— Да, имаш.

— А имам ли кафе?

Скот отвори хладилника, после сбърчи нос. Гледката не бе приятна.

— Очевидно вандалът ти е оставил около половин пакет „Пийтс“.

— И аз бих пил едно кафе — намеси се Декър.

— Обикновено е, а не без кофеин — уточни Синди.

— Добре е — отвърна баща й.

— Повече от добре. В този час на денонощието си е необходимост — извика Оливър и наля вода от чешмата в непокътнатата кафеварка. — Освен това, добре известен факт е, че мога да изкарам дни наред без сън. Макар че, от друга страна, да си мъртво пиян е подкатегория на състоянието на сън.

Синди се усмихна и се облегна на баща си. Декър я прегърна през раменете.

— Седни, скъпа.

— Къде? Диванът ми е в отчайващо състояние. — Тя се огледа и се настани върху недокоснатата тапицирана странична облегалка на дивана и отпусна немощно ръце в скута си. — Подовете са по-чисти. Какво направи с целия онзи боклук?

— Пакетирах го. — Оливър се върна в дневната. — Двамата с баща ти ще го прегледаме по-късно. Вероятно и Марджи ще помогне.

— Налага ли се и тя да знае за това? — измърмори Синди.

— Син, това не е твоя грешка. Не ти си го предизвикала — каза баща й. — Колкото повече умове мислят с нас, толкова по-добре.

— Стига да не извикаш полицията на Кълвър Сити. Това все още е моят дом и аз имам правото да не подам сигнал за него…

— Ами, ако се касае за някой сериен обирджия или любител на изнасилванията? — попита Декър. — Твой дълг е…

— Ако наистина смяташ, че е така, обади им се. Но, ако го направиш, не ми задавай повече въпроси за Арман Крейтон. Освен това, Крейтон е мъртъв от повече от година. Не виждам как това тук може да има нещо общо с него.

— Тогава защо го споменаваш? — попита Декър.

— Не знам! — Тя поклати глава. — Ти каза, че не аз съм го предизвикала. Но аз продължавам да мисля, че може би съм го предизвикала… че може би съм обидила някого.

— Кого например? — намеси се Оливър.

— Това е проблемът — отвърна Синди. — Обиждам много хора.

Декър извади бележника си.

— Знам, че имаш подозрения. От известно време те притесняват.

— Това беше просто гняв, насочен към мен самата. Досега не съм чувствала притеснение, че съм във физическа опасност.

— Тогава започни от началото, госпожице Декър — каза Оливър. — Някой да се е държал странно в твое присъствие напоследък?

— Не.

— Някой да е изглеждал враждебен спрямо теб? — намеси се баща й.

— Не.

— Да си ядосвала някого през последните седмици?

— Не ядосвам хората — отвърна Синди. — Просто някак си… си прокарвам пътя покрай тях. Ако искам да съм далече от някого, просто го избягвам.

— Сега в такава ситуация ли си? — попита Декър.

— Говоря метафорично. Никой не се интересува от мен.

— Напротив, Синди, някой е бил много заинтересован от теб. Преследвана си. Скот ми каза, че „Камрито“ те е следвало. Защо не ми спомена нищо?

Синди не отговори. Нямаше нужда да потвърждава очевидното. Декър не настоя. Но не можеше напълно да прикрие раздразнението си.

— Кога забеляза, че колата те следи?

— Бях отвъд хълма… във Вали. Някъде там, където автострада Холивуд преминава в 134-а. Тогава я забелязах за първи път. Но е възможно колата да ме е следвала от началото, откакто съм напуснала полицейското управление.

— Какво точно се случи? — попита Декър. — Но този път истината, моля те.

Синди се вгледа в скептичните очи на баща си.

— Нямам нужда от напомняне. Нямах намерение да преследвам „Камрито“. Просто исках да разбера регистрационния номер. Но явно съм била прекалено предвидима. Или пък шофьорът е бил много проницателен. Когато направих няколко маневри, за да го хвана, той побягна. И аз се заразих от ситуацията. Започнах до го преследвам.

— „Камрито“ е побягнало от теб? — попита Декър.

— Да.

— И си го загубила в Анджелес Крест?

— Да.

— И досега не ти се е случвало нищо странно? — поинтересува се баща й.

— Защо не започнеш с разместената снимка… — намеси се Оливър.

— Каква снимка? — попита шефът му.

— Онази, която е била преместена от полицата над камината. Снимка на Хана. — Очите на Оливър зашариха из стаята. — Всъщност, не мога да я видя.

— В мен е. — Декър я извади от джоба си. — Взех я от пода.

— Прикриване на доказателства, а, татко? — намеси се Синди.

— Поне не си загубила чувството си за хумор. Кажи ми за това.

— Толкова дребно е, че едва ли си струва да се спомене — каза дъщеря му.

— Но не дотам, че да не ме попиташ за нея. — Оливър се обърна към Декър. — В деня, след като я докарах дотук, тя ми се обади и ме попита дали не съм преместил снимката на Хана от полицата над камината на масичката, нали?

— Да, на масичката — отвърна Синди. — Намерих я на масичката. Не си спомням да съм я слагала там. Винаги държа семейните снимки над камината. — Сви рамене. — И докато се правим на глупаци, предполагам, че трябва да спомена и за бележката.

— Някой оставил бележка в патрулката й с думите: „Не забравяй!“ — каза Скот.

— Господи! — възкликна Декър. — Какво да не забравяш?

— Не знам, татко! — сопна се Синди. — Дори не мисля, че е била за мен. И не, не я пазя. Хвърлих я. Откъде да знам, че е важна?

Декър се въздържа от коментар.

— Нещо друго, за което трябва да знаем?

— Добре. Сега ви казвам всичко. Държа памучните си пуловери от дясната страна, а вълнените — от лявата. Намерих ги разменени. Може аз да съм го направила. Може някой да е влязъл и да го е направил.

— Някой се е ровил в нещата ти и преди? — попита Декър.

— Може би. — Синди кръстоса крака, после ги размести, като се опитваше да намери удобна поза. Страничната облегалка на дивана просто не бе създадена за седене. — Това е всичко. Кълна се, че дори да ме измъчваш, нямам какво да добавя.

— Кога започна да се случва всичко това? — продължи баща й.

— След вечерта, когато Скот ме докара дотук. Тогава за първи път забелязах, че снимката е местена.

— Дай ми дата — настоя Декър.

— Аз я имам. След срещата с Ролф Осмондсон… — Оливър прекара пръст по джобното си календарче и му каза датата.

— Преди около две седмици — заключи лейтенантът. После се обърна към Оливър: — Някакви отвличания на този ден?

— Не — отвърна Оливър. — Нещо друго да ти се е случило този ден, Синди?

— Нищо.

— Ами на работа? — попита Декър. — Арестувала ли си някого, който да се е клел, че ще ти отмъсти?

Синди поклати глава.

— Престъпниците говорят и през цялото време заплашват. Но не мога да си спомня нещо разтърсващо.

— Какво прави през въпросния ден? — настоя Декър.

— Не мога да си спомня веднага — отвърна дъщеря му.

— Ядоса ли някого на работа? — намеси се Оливър.

— Не знам!

— Синди, спомняш си вечерта в „Белинис“. Седеше на масата с Хейли и някаква друга жена — чернокожа… не изглеждаше като ченге. Повече като цивилна.

— Ронда — каза Синди. — Тя е секретарка при детективите.

— Добре, бяхте ти, Хейли и Ронда. За какво говорихте?

— За мъже. Как всички добри мъже са женени или обратни. Не бях в добро настроение и се наливах с бира.

— Не си била в добро настроение ли? — учуди се Декър.

— Татко, аз никога не съм в добро настроение.

Декър приглади мустаците си.

— Добре. Да опитаме това. Жените… с тях ли дойде? Или се срещнахте там?

Тя въздъхна.

— Всъщност, дойдох с Греъм… Греъм Бодри… партньорът ми.

— Когато в началото те прикрепиха към него, каза, че е добър — спомена Декър. — Все още ли се чувстваш така?

— Да, в общи линии. Малко е мудничък, но като цяло не е лош.

— Някога да ти се е слагал? — попита Декър.

— Не.

— Дори и съвсем дискретно? — настоя Оливър.

— Не. Бодри се отнася към мен като към човешко същество.

— А кой не се отнася с теб така? — продължи Скот.

— Пред мен всички се държат добре — отвърна Синди. — Зад гърба ми си шушукат.

— За какво? — попита баща й.

— Че съм нахакана… прекалено умна, за мястото си… арогантна, понеже имам татко лейтенант.

— Някое от тях вярно ли е? — попита Декър.

— Всичко. — Синди захапа долната си устна. — Мисля, че това беше денят, когато се занимавахме с жената, насочила пушка към топките на мъжа й. Говорехме с Бодри за ареста.

— И какво за него? — попита Декър.

— Жената… името й беше… — Синди смръщи лице. — Естела… хубавата Естела Охеда. Беше ужасно ядосана на съпруга си. Открила за неговата puta и бе насочила рязана пушка към cojones на своя съпруг. Успокоих я почти сам-сама. Справих се отлично.

— И Бодри е бил недоволен от това, така ли? — продължи Декър.

— Бодри не. Но съм дяволски сигурна, че вбесих сержанта.

Декър и Оливър си размениха погледи.

— Как? — поинтересува се лейтенантът.

— Като се проявих. Той правеше остроумни забележки за образованието ми — все едно аз съм някакъв интелектуалец, който седи в абаносова кула, докато той е събрал цялата улична мъдрост. Накара ме да си мисля, че съм прецакала всичко. Доказах му, че греши. В бара Бодри ми каза, че съм му влязла като трън в очите и че не си правя услуга, като го ядосвам.

— Това със сигурност е вярно — отбеляза Декър. — Как се казва сержантът?

— Тропър.

— Има ли си първо име?

— Кларк — отвърна Синди. — Но той не е човек, за когото си струва да се притеснявате. През последната седмица печатах рапортите му по собствена инициатива, за да изляза от черния му списък. — Младата жена се усмихна, но веселостта й изглеждаше пресилена. — Оттогава не ме е мъмрил. — Това, което не им каза бе, че Тропър бе преминал от лед към огън. Но нямаше нужда да го споменава. Информацията бе изписана на лицето й, по което и двамата детективи четяха доста добре.

— Той идвал ли е при теб, Синди? — попита баща й.

— Не…

— Ако имаш някакви подозрения, че той може да е отговорен за това… — започна Декър.

— Нямам никакви подозрения, татко. — Дъщеря му сви рамене. — Разбира се, точно в момента не съм сигурна в нищо. Дали Тропър е в състояние да направи това? Разбира се, че е. Той е ченге-мъжкар в стил Дивия запад. Но защо ще иска да ме сплаши? Намалих му книжата наполовина.

— Ти си работил в Холивуд — обърна се Декър към Оливър. — Какво знаеш за Тропър?

— Нищо. Дошъл е, след като напуснах. Но мога да открия…

— Направи го — разпореди се шефът му. — Ще изглежда по-добре, ако идва от теб, отколкото от мен. — Вгледа се в Синди. — Други момчета, които да са проявили интерес към теб?

Тя сви рамене.

— Нищо сериозно. Е, само Анди Лопес. Бях с него в академията. Предложи ми да ме откара до вкъщи в нощта, когато се напих. Отказах.

— Мислиш ли, че това го е ядосало? — попита бащата.

— Не, не изглеждаше ядосан. Но по-късно Хейли Маркс… ченгето, с което се напих… тя ми каза, че бил обиден. Смята, че той си пада по мен.

— Така ли е?

— Ние сме просто познати — отвърна Синди.

— Добре — съгласи се Декър. — Някой друг, за когото трябва да знаем?

— Като говорехме за Хейли Маркс… — Синди облиза устните си и се обърна към Оливър. — Тя спомена ли ти, че се засякохме снощи?

— Спомена, че те е видяла — отвърна детективът.

— Знаеш ли къде я срещнах?

— Не.

— В Пренърс Парк — отвърна младата жена. — Паркът, където свършва пътят. Спрях там, понеже колата ми пушеше. Внезапно Хейли Маркс се материализира сякаш от нищото.

Декър бе прекалено стъписан, за да проговори. Повдигна вежди.

— Не мислиш ли, че това е достатъчно странно, за да бъде споменато?

— Мисля, че беше ужасно странно. Но мисля, че тя не би могла да ме следи. Караше „Мустанг“, а не „Камри“.

— Колите могат да се сменят — отбеляза баща й.

— Не и толкова бързо…

— Да, толкова бързо.

— Татко, не е възможно тя да е направила това. — Обгърна с жест апартамента си. — Скот е бил с нея през цялата вечер.

— Би могла да наеме някого — предположи Декър.

— Защо ще го прави? Няма нищо срещу мен. Дори показва, че ме харесва. Просто мисля, че беше много странно.

— Прекалено странно, за да бъде случайно — отвърна баща й. — Очевидно проявява интерес и към личния ти живот… ето, например, казала ти е за Анди Лопес.

— Звучи по-лошо, отколкото е, татко. Беше неангажиращ, момичешки разговор…

— Може да е настройвала това момче, Лопес, срещу теб…

— Сега ти започваш да ставаш параноик…

— Синди, следвам някакви правила! — Декър повиши глас. — Погледни този хаос!

— Съгласна съм, че е хаос — отвърна спокойно дъщеря му. — Просто имам съмнения около участието на Хейли в него.

— Макар че съвсем случайно е попаднала на теб сред пустошта? — попита лейтенантът. — Как обясни тя присъствието си там горе?

— Каза, че убива време преди срещата с Оливър.

— Към колко часа?

— Около пет. Каза, че по-късно ще се среща със Скот.

— Вярно е — съгласи се детективът.

— Не го приемам за чиста монета — намеси се баща й. — Защо ще се мотае из Анджелес Крест?

— Може да е поела по същия път като мен, татко. И ако е разсъждавала като мен, просто се е отбила от автострадата, където й е хрумнало. Може да е отишла в Анджелес Крест просто да си почине.

— Не, не е — бе категоричен лейтенантът. — Отишла е там, защото те е следила…

— Тя не е карала „Камрито“!

— Не казвам, че е била в тази кола. Дори не казвам, че стои зад човека в нея. Но е прекалено обезпокоително да не обърнеш внимание на подобно странно нещо.

— Не звучи обезпокоително — намеси се Оливър. — Все пак, тя ми каза, че е видяла Синди. И Синди е права. Хейли не може да е обърнала наопаки къщата й, защото цяла вечер бях с нея.

— Хейли е една от малкото жени, които говорят с мен — намеси се Синди. — Защо ще прави такова нещо?

— Точно сега не обмисляме мотивите, Синди — сопна се баща й. — Само евентуалните заподозрени. А от това, което ми каза, изглежда, че си натрупала завиден списък от кандидати.