Фей Келерман
Преследвана (15)

Глава петнайсета

В съзнанието си Марджи си бе изградила фиксирана представа за образа на нефтения магнат от Тексас — това, че в случая бе от Оклахома, са подробности. Характеристиките на този образ бяха следните: набит мъж, висок около два метра, с гигантска шапка, кацнала на върха на главата му и кичури пясъчноруса коса (примесена със сиво), която стърчи изпод периферията; пепеляв тен и нос като патладжан от прекалено пиене; свински, дълбоко поставени очички, взиращи се изпод широко чело; облечен в строг костюм с бяла риза, със завързана на ключ лентичка вместо вратовръзка; огромен, торбест, отпуснат бирен корем, висящ над хубав колан от крокодилска кожа; и, разбира се, дълбок глас, с превзето провлачващ гласните акцент.

Когато секретарката я въведе в кабинета на Декстър Бартоломю, Марджи се здрависа с мъж, който бе не по-висок от метър и шейсет. Тя самата се извисяваше над него. Слаб мъж, с дълги тънки пръсти и добре оформени нокти. Декс не носеше шапка. Но бе облечен с дизайнерски морскосин костюм с райе рибя кост. Ризата му бе бяла, вратовръзката — в ярко златисто с диамантена игла. Въпреки че представляваше явна демонстрация на финансова мощ, тя говореше и за изискан вкус. Имаше кафяв колан от крокодилска кожа (поне това бе познала), който бе в тон с обувките от същата кожа. Главата му бе малка, но напълно хармонираща с дребното му тяло. Темето му бе плешиво, ниско оградено от пясъчноруса коса. (Бе познала и цвета на косата.) Кафяви очи, макар и не свински, я гледаха иззад очилата. Орлов нос разделяше лицето в перфектна симетрия. Той я заслепи с големите си бели зъби. Марджи предположи, че това вероятно трябва да мине за усмивка. Но начинът, по който той се насочи към нея през кабинета си, й напомни за вълчица, която брани малките си.

Успя някак си да върне усмивката му.

Офисът бе изискан като хотелско фоайе — бе обзаведен по същия начин, но притежаваше класа. Стените бяха облицовани с орехова ламперия в основата, а нагоре бяха рубиненочервени. Имаше много места за сядане: няколко кресла, тапицирани в масленосиня кожа, шест извити дървени стола с цветни щампи върху седалката, три канапета — едното покрито с наситенорозова коприна, другото — в бяла жакардова коприна, а третото — с тапицерия от брюкселска дантела. Няколко персийски килима покриваха лакирания в тъмно паркет. Имаше и множество малки масички с флорални орнаменти. Беше стилизирано, но елегантно. Двете неща, които не пасваха на европейския стил на интериора бяха изчистеното като форма бюро от палисандрово дърво и абстрактните картини, които висяха по стените. Офисът се намираше в небостъргач на булевард „Сънсет“, така че се предполагаше, че има хубава гледка. Но всичко, което Марджи успя да зърне, бяха късчета от покриви през опушената завеса от смог на Лос Анджелис.

— Хайде, влизайте! — подкани я Декс, докато разтърсваше ръката й. — Вие имате работа и аз имам работа. Мой дълг е да ви оставя да си вършите работата. Защото, колкото по-скоро си свършите работата, толкова по-скоро аз ще мога да се върна към моята работа. Което не мога да правя сега, понеже говоря с вас.

Марджи издърпа ръката си и кимна. Той провлачваше думите — и то прекалено — но гласът му бе висок и писклив. Говореше като картечница. Тя се огледа за място, на което да се настани. Декс незабавно долови колебанието й.

— Седнете където искате, млада госпожо. Можете да седнете на стола, можете да седнете на канапето, можете да седнете дори на пода. Веднъж имах клиент, който обичаше да седи на пода. Идваше от някакво място в Близкия изток, където много седят по пода, защото нямат достатъчно столове. За известно време обмислях такъв бизнес… да изнасям столове за Близкия изток. Не точно като тези. Тези са английски, викториански, от деветнайсети век. Хубави са да ги гледаш, но не са много подходящи, когато се наложи да седнеш върху тях. Честно да ви кажа, добрите съм ги оставил вкъщи, където не идват всички тези филистимци, които да си слагат задниците върху тъкан от петстотин долара метъра. Да не говорим пък за оригиналните тъкани, които са толкова крехки, колкото жена с охтика. Вкъщи имам столове в стил „Кралица Ана“, Грегориански столове и от времето на регентството^[1]. Имам и оригинално честърфийлдско бюро „Чипъндейл“ и бюфет с плъзгащи се врати. Големи мебели, създавани за друго време. Трябваше да разбия касата на вратата, за да ги вкарам вътре. Търговката ми каза, че ги е взела на разпродажба заради дългове от замък в северна Англия, но това е дълга история, която вероятно е по-добре да не става всеобщо достояние. Основният извод от всичко това е, че мебелите са в перфектно състояние, с оригинална изработка и всичко останало. Мебелите от регентството са доста дивашки — египтоиден стил. Съпругата ми харесва подобни неща. Интересувате ли се изобщо от английски мебели или ви отегчавам до смърт? Хайде. Кажете нещо!

— Не, сър, не знам много за тях — призна си Марджи. — Освен че кабинетът ви е прекрасен.

— Не можете да си представите колко се радвам, че ви харесва — каза Декс. — Веднага разбрах, че сте дама с вкус. Сигурен съм в това! Сигурен съм и в още много неща, защото съм наблюдателен мъж. Но няма смисъл да се впускаме в тази тема. Защото вие имате работа и аз имам работа. Затова ви предлагам да забравим естетиката и да се върнем към работата. Защото точно заради нея сме се събрали. Така че, сядайте. Нямам намерение да върша работа, преди вие да сте седнала и аз да съм седнал. Затова сядайте!

Марджи се настани в едно кресло. Декс се опъна на тапицирания диван. Очите му се втренчиха в нея през очилата.

— Приемам, че след като сте детектив, явно правите някакви разследвания. Ако благоволите да ми кажете за какво става въпрос, възможно е да съм в състояние да ви помогна. Хайде. Слушам ви… целият съм в слух… гледам ви и ви слушам. Ваш ред да говорите, детективе.

Погледът му я прониза като лазерен лъч. Тя му се усмихна, но той не се върза.

— Просто няколко въпроса, свързани с перипетиите, през които е преминала жена ви… — започна Марджи.

— Искате да говорим за перипетиите на жена ми? — прекъсна я Декс. — Искате да говорим за перипетиите на жена ми? Искате да говорим за перипетиите на жена ми? Е, госпожо, ако искате да говорите за перипетиите на жена ми, то тогава трябва да говорите с жена ми, не с мен. Защото, виждате ли, какво знам аз за перипетиите на жена ми? Бил ли съм там? Питам, бил ли съм там? Бил ли съм там?

— Не вярвам, че сте…

— Дяволски вярно, не бях там! Не, госпожо. Дори не бях наблизо. Защото, ако бях там, онези идиоти щяха да са подписани, подпечатани и изпратени, нали знаете за какво говоря? Ще ви кажа за какво говоря. Говоря за истинските неща. Приключено! Свършено! На никой не може да му се размине подобно нещо, ако се заяде с мен! Но аз не бях там. Това е проблемът. Докато Елизабет е обикаляла по булевард „Холивуд“, аз бях тук и си вършех работата.

— Господин Бартоломю, вие произвеждате съоръжения за добив на нефт, нали? — попита Марджи.

— Това е само част от картинката. Ако искате да се задоволите с част от картинката, добре тогава. Аз произвеждам съоръжения за добив на нефт. Но ако искате цялата картина, това не е цялата картина. Да, произвеждам съоръжения за нефт. Но първо, не го правя в този офис… или дори в този щат. Този офис е посветен на моята работа и на моите финанси, и на моите инвестиции, както и на бизнеса и финансите на компаниите. Това тук не са моите офиси в Тулса и Оклахома Сити.

— Наистина?!

— Не, госпожо, моите офиси са цял един друг свят, където се работи повече и от самите прости работници. — Той седна и се приведе към нея, като продължи с доверителен тон: — Виждате ли, детектив, за да разберете този свят, който бавно се затваря… нали се сещате, свива се заради технологиите и интернет… вие се смеете, но аз не се шегувам. — Лицето му почервеня.

— Не, сър. Не се смея. Разбирам гледната ви точка… — каза Марджи.

— Не разбирате гледната ми точка, защото още не съм ви я казал — прекъсна я Декс. — Технологията е нещо добро. Да, така е. Добро е. Но е и нещо много опасно. Обаче тя няма нищо общо с това, за което говорим. — Направи пауза. — За какво всъщност говорехме?

— Как да проумеем света.

— Именно! Трябва да поддържаш връзка с всякакви хора — богати, бедни, черни, бели, мъже, жени, деца, престъпници — всички. Налага се да говориш с всеки. Трябва да владееш езика на всяка прослойка — жаргона, говора, сладкодумието, интонацията. Ако го нямаш това качество, трябва да се сбогуваш с работата си. Та, защо сте тук?

— Да говорим за похищението на жена ви в колата й…

— И дали съм бил там или не. А аз не бях. Казах ви го. Уверявам ви, че не бях там. Тогава защо искате да говорите с мен за това?

Марджи си даде сметка, че трябва да говори бързо и с кратки изречения.

— Някаква идея кой може да го е направил?

— Вижте какво, ако имах идея кой може да го е направил, не мислите ли, че щях да говоря с полицията за това? Ето, вие сте от полицията. Вие сте полицията. И ви заявявам тук и сега, че не знам кой го е направил. Нямам ни най-бегла представа кой го е направил и, нещо повече, бих искал възможно най-скоро да забравя кой го е направил за доброто на Елизабет. Защото всеки път, когато някой проявява лошия вкус да заговори затова, тя се превръща в кълбо от нерви. И, да ви призная, нямам нужда от нервна и напрегната жена. Не, не това иска един мъж. Затова пак повтарям, не знам кой го е направил. Нещо повече, нямам никаква представа кой може да го е направил. Някакви други въпроси?

— Мислил ли сте някога, че отвличането на колата има нещо общо с Арман Крейтон? — изстреля в лицето му Марджи.

Декс отново показа зъбите си. Вълчицата бе тръгнала на лов.

— Арман Крейтон. Хмм. Искате да ви кажа нещо за Арман Крейтон, така ли? Ще ви кажа нещо за Арман Крейтон. Той не заслужаваше да умре по този начин. Не, госпожо, той изобщо не заслужаваше това.

— Вие сте имали бизнесотношения с него — уточни Марджи.

— Да, имах няколко дребни сделки с него.

— Правили сте пари…

— Естествено, че правих пари! Точно в това е смисълът на бизнеса, детектив — да се правят пари.

— Някои хора са изгубили пари…

— Ако някой проклет глупак е инвестирал при Крейтон и е загубил пари, тогава… ами, аз бих му казал да не се занимава с бизнес. Защото не знае как се прави. Понеже онова, което не трябва да допускаш в бизнеса, е да губиш пари. Това съвсем не означава, че аз никога не съм губил пари. Разбира се, че съм губил. Но не и пари, които не мога да си позволя да загубя. Точно в това е разликата между успеха и провала — в онова, което можеш да си позволиш да загубиш. Шибаните пари, извинете ме за грубия език. Печалбата. Всеки иска да спечели.

— Може би Крейтон не е казвал на клиентите си за всички рискове, вклю…

— Caveat Emporium^[2] или както там се казва! Нека купувачът да си гледа интереса. Ако не можеш да си гледаш интереса, не трябва да влизаш в играта. Аз си гледах интереса и направих пари с Крейтон. А който не си гледа интереса, губи пари. Не е в моя стил… да губя пари. Аз правя пари. Точно това правя. Някакви други въпроси? Понеже, честно казано, госпожо детектив, не виждам никакъв смисъл във вашите въпроси.

— Това дали сте правил пари с Крейтон не е свързано с нашето разследване, господин Бартоломю. Важното е…

— Правенето на пари не е свързано с вашето разследване, но е свързано с мен. Това е целта в бизнеса… да правиш пари. Затова, ако вашето разследване не е свързано с мен, защо ми задавате въпроси? Можете ли да ми отговорите на това?

Марджи се опита да запази спокойствие.

— Господин Бартоломю…

— Това, което питам, детектив, е какво целите? Каква, всъщност, е вашата цел?

Търпението на Марджи се изчерпа и тя изстреля:

— Някой може да е похитил жена ви, за да отмъсти на Крейтон…

— Говорите врели-некипели! — Бартоломю махна пренебрежително с ръка. — Елизабет нямаше нищо общо с Крейтон. Тя дори не харесваше този човек. Мислеше, че е шибан булдозер, ако ме извините за израза. Всеки път, когато отивахме у тях, тя мрънкаше, капризничеше и се държеше като Мария-Антоанета, когато са я карали към гилотината.

— Значи сте били добри познати с Крейтон, така ли? — вметна Марджи.

— Аз съм добър познат с всеки.

— Това, което имам предвид е дали вие сте му ходили на гости и дали той е идвал у вас?

— Много взехте да ме прекъсвате — намуси се Декс. — Ако смятате да ме прекъсвате, няма да разберете какво имам предвид. Но ако не ме прекъсвате, тогава ще ви кажа какво мисля и вие няма да има нужда да се чудите точно какво мисля. Защото аз ще ви кажа какво мисля.

— Добре, сър — съгласи се Марджи. — Какво мислите?

— А за какво говорехме?

— Дали сте поддържали социални контакти с Крейтон.

— Аз поддържам социални контакти с всички мои съдружници. Защото така се прави добър бизнес. Правиш добър бизнес, когато си първо личност и после бизнесмен. Разбира се, ако не си добър бизнесмен, личностното обаяние няма много да ти помогне. Трябва да имаш и двете — и личността, и усета за бизнес. Ясен ли съм?

— Някога бил ли сте в дома на Крейтон?

— Не ви ли казах това, детектив? Не ви ли казах, че да замъкнеш Елизабет до дома на Крейтон е равносилно на откарването на Антоанета до бесилото…

— Гилотината…

— Бесило, гилотина… все уреди за мъчения.

— Вероятно имате стотици бизнес съдружници.

— А може би дори хиляди…

— И с жена ви сте ходили на гости у всеки?

— Вие отново ме прекъснахте. Но разбирам какво имате предвид. И ще ти обясня. Не, не ходя у дома на всеки мой партньор. Не и ако партньорът живее в Сингапур или в Япония, или в Китай, или в Европа, или в Австралия, освен ако не посещавам Сингапур или Япония, или Китай, или Австралия. Разбирате ли какво ви казвам?

— Въртите бизнес по целия свят.

— Проклет да съм, ако не сте умно момиче! — Той оголи острите си зъби. — Да, въртя бизнес по целия свят. Крейтон е местно момче, затова, ако ме покани на вечеря, тъй като съм джентълмен, аз отивам. Кани те и отиваш. Освен ако не мразиш човека. А аз не го мразех. Смятах, че има известен чар. И освен това там беше жена му — тя е много хубава. Което, според мен, е основната причина Елизабет да не иска да ходим там. Тя не харесваше Крейтон, но мразеше Ларк. Защото Ларк е млада и хубава. Знаете какви са съпругите.

— Ревниви?

— Повече ми харесва думата „грижовна“. Елизабет бди над мен, понеже аз съм единственото нещо в живота й, над което си струва да се бди. Но аз обичах да ходя у Арман, понеже беше забавен. Да, той беше много забавен. Истински интересен. А Ларк, която е млада и хубава, изправяше Елизабет на нокти. Да, така беше. И когато си на шейсет и една, а жена ти е на двайсет и шест, ти е приятно, когато някой я изправя на нокти.

— Значи тя ви е ревнувала от Ларк?

— Казах ви, че не харесвам думата „ревност“. Елизабет бдеше над мен като орлица, когато ставаше дума за Ларк. Защото Ларк различаваше отлично печелившите от губещите. И докато не беше много убедена от кои точно е съпругът й, то беше дяволски сигурна, че аз съм от печелившите. За нейно нещастие обаче, аз вече съм обвързан. Но всички знаем колко бързо може да се промени това.

— На вас приятно ли ви е Елизабет да ви брани?

— Да, харесва ми. Много ми харесва да бъда бранен от млада жена. Това сте го разбрала правилно. Защо не престанете с въпросите си сега, когато получихте най-висока оценка?

— Ларк и Арман идвали ли са във вашата къща?

Той избухна в накъсан смях.

— Едно е да оставиш да те замъкнат в къщата на човек, когото мразиш. Съвсем друго е да забавляваш у дома си хора, които ненавиждаш. Дори аз не мога да накарам Елизабет да направи подобно нещо. И така, за да отговоря на въпроса ви, не, никога не са идвали вкъщи. Което е срамота. Защото Арман Крейтон нямаше никакъв вкус за обзавеждане. Не, вземам си думите. Арман имаше вкус. Просто вкусът му беше ужасен. А аз може би щях да го науча на едно-две неща за съчетаването на елементите в интериора, ако се бе задържал на този свят малко по-дълго.

След тези думи Бартоломю се изправи и заяви:

— И, за да обобщя, детектив, не знам кой е отвлякъл жена ми, не знам защо той или тя са го направили и нямам нищо общо с убийството на Арман Крейтон, защото Елизабет нямаше нищо общо с Крейтон. Така че нямам какво повече да ви кажа. А което е по-важно, имам среща и тази среща не е с вас. Затова, ако извините за неучтивостта, налага се да тръгвате. А дори и да не ме извините, пак ще трябва да си тръгнете. Надявам се да сте получила онова, което сте искала. Довиждане!

Той протегна ръка в очакване. Марджи се замисли, после се изправи и се здрависа.

— Благодаря за отделеното време, господин Бартоломю.

— Наистина трябва да ми благодарите за отделеното време, детектив. Защото на час аз правя приблизително по двайсет хиляди долара. В този смисъл нашето малко интервю ми струва около десет бона — цената на малката диамантена брошка, която иска жена ми. И сега, понеже интервюто ми струваше десет бона, аз няма да й я купя. — Още една кръвожадна усмивка. — Та май посещението ви не бе съвсем напразно. Защото, когато тя ме попита защо не съм й купил брошката, аз ще й кажа да се сърди на полицията.