Фей Келерман
Преследвана (25)

Глава двайсет и пета

Осем съобщения на телефонния секретар. Но щеше да е неразумно да ги изслуша, докато Хейли е в стаята. Синди бе изненадана колко свежо изглежда апартаментът й — изтрит до блясък и подреден, с почистени и излъскани кухненски плотове — сякаш е правила пролетно почистване. Очите на Хейли обходиха стаята и се спряха на изтърбушения диван.

— Какво се е случило с мебелите ти? — попита тя. — Изглеждат така, все едно някой се е разбеснял с нож в ръка. — Погледна Синди в очите. — Това да не е едно от нещата, за които намекна или просто си го купила на старо?

— Не, беше цял, когато тръгнах за работа в петък.

— Боже господи! — Хейли сбърчи чело. — Какво се случи?

— Ако знаех, щях да ти кажа.

— Някой е влязъл с взлом. — Приятелката й поклати глава. — Ужас! Нищо чудно, че изглеждаш толкова изтощена. Защо веднага не ми каза?

Синди сви рамене.

— И кога се случи? — попита Маркс.

— Снощи. Вероятно, докато към била у татко. Седни. Ще направя кафе.

— Имаш ли нещо по-силно?

— Да, но няма да ти го сервирам. Нито аз, нито ти се нуждаем от него.

— Сигурно си права. — Хейли пусна чантата си на пода и седна на здравата част на дивана. Поглади нежно раздърпаното, после продължи: — Обади ли се на ченгетата?

— Татко дойде и огледа наоколо. — Синди наля вода в кафеварката и се върна в дневната. Внезапно се почувства такава умора, сякаш на краката й бяха привързани тежести. — Инцидентът не е бил случаен. Домът ми беше обърнат с краката нагоре, някои от вещите ми са изпотрошени, но ценностите ми не липсват.

Хейли кимна.

— С радост бих изслушала всякакви предположения — каза Синди.

— Кого си ядосала?

— Не знам. — Телефонът иззвъня. Синди безмълвно вдигна слушалката. — Здравей, татко. Тъкмо влизам.

— Не смяташ ли, че трябва да отговаряш на съобщенията на пейджъра си? Звънях на домашния ти телефон, на пейджъра ти, накрая и на клетъчния…

— Не съм получила нито едно обаждане, татко… е, не знам за домашния. Тъкмо си влизам. Бях при мама, а после навън с приятели. — Ето, беше на двайсет и пет, а все още даваше сметка на баща си. — Изключила съм клетъчния, но не и пейджъра. Колко пъти си ми пускал съобщения?

— Около шест.

Синди свали пейджъра от колана си.

— Нищо не е регистрирал. Изчакай да видя… не се включва. Батерията сигурно е свършила. — Отвори малкото пластмасово капаче. — Всъщност, батерията я няма.

От другата страна на линията настана тишина. Накрая Декър каза:

— Идвам към теб…

— Татко, няма нужда. Точно сега имам гости. Добре съм.

— Кой е там? Оливър ли?

— Хейли Маркс.

— Не знам кое е по-лошо.

Независимо от себе си, Синди се усмихна.

— Ще ти се обадя по-късно. Съжалявам, че си се тревожил.

— Кога за последен път си сваляла пейджъра си, Синди?

— Не знам, татко. Трябва да помисля.

— Никаква представа ли нямаш?

— Обикновено го нося, когато съм навън. Понякога на работа го оставям в бюрото си, защото не искам да ме разсейват, докато върша нещо. Трябва да помисля — повтори тя.

— Пейджърът ти работеше ли е петък?

— Татко, трябва да помисля за това. В момента, в който се сетя нещо конкретно, ще ти се обадя.

Гласът й звучеше несигурно. Декър отчаяно копнееше да отнеме поне част от болката й. Тази нестихваща грижа за доброто на децата му го рушеше така, както вълните отмиват пясъка — зрънце по зрънце, безвъзвратно.

— Добре. Но ми се обади, преди да си легнеш. Провери ключалките и прозорците си!

— Ще ти се обадя и ще проверя ключалките и прозорците. Засега чао. — Синди затвори и погледна към пейджъра, после към Хейли. — Трябва да отида до магазина и да си купя батерия.

— Някой я е извадил от пейджъра ти ли?

— Така изглежда.

— Това е сериозно. — Хейли измъкна своя пейджър от чантата си и извади батерията. — Ето. Сложи тази. Просто да видиш колко съобщения имаш.

— Благодаря. — Синди постави батерията на мястото й. Малката черна кутийка веднага започна да вибрира. Прегледа номерата, като преброи пет от баща си, две от майки си, заедно с два номера, чиито комбинации й изглеждаха смътно познати — може би на Марджи или дори на Оливър. Ще ги провери по-късно. Върна батерията на Хейли. — Ето.

— Синди, за първи път ли някой нахлува в дома ти?

— Да. Защо? — прониза я с поглед тя. — Изглежда на теб ситуацията ти е позната, Хейли. Искаш ли да ми кажеш нещо по въпроса?

— Спри да ме зяпаш така — смъмри я приятелката й. — Аз съм на твоя страна. Може ли сега да ми налееш малко кафе?

Синди отклони поглед.

— Да. Разбира се. — Наля две чаши горещо гъсто и силно кафе. Даде едната на Хейли, после се настани удобно в едно от креслата. — Ако можеш да хвърлиш някаква светлина върху този хаос, аз съм цялата в слух.

Приятелката й бавно отпи от кафето си.

— Това е просто хрумване, нищо повече. Но може би… само може би, това е нещо като ритуал по въвеждане в колектива.

— Казваш, че е направено от ченгета?! — изумено възкликна Синди. — Ченгета, с които работя?!

— Възмож…

— Твърдиш, че… че в апартамента ми са влезли ченгета и са оставили кучешко лайно върху леглото ми…

— Някой е оставил кучешко лайно върху леглото ти? — потресено извика Хейли. — Това е ужасно!

— Да не говорим колко е отвратително. — Синди задиша учестено. — Знаеш ли нещо за това?

Маркс се огледа наоколо за място, където да остави чашата си.

— Просто я сложи на пода. — Синди се изправи, като едва контролираше яростта си. Заговори бавно, като натъртваше всяка дума: — Тук няма средно положение! Или знаеш, или не!

— Казах ти, че е само хрумване…

— И върху какво основаваш своето хрумване…

— Престани да ме гледаш по този начин! — Хейли постави кафето си на пода. — Просто знам на какво са способни някои от тези момчета, особено спрямо новите момичета. Син, тук не работим с момчета, които са само полицаи. Говорим за хора, завършили единствено гимназия — работяги, които искат малко забавление и добра пенсия. Защо мислиш, че те наглеждам…

— Е, ако си ме наглеждала, си прецакала нещо. — Никоя не заговори, което даде на Синди време да осмисли казаното. Пое дъх и бавно издиша. — Не си се провалила. Аз не съм твоя отговорност. Извинявай за избухването.

Хейли махна с ръка.

— Ако някой беше нахлул в апартамента ми, беше го обърнал наопаки и бе оставил кучешко лайно на леглото ми, щях да загубя ума и дума. Истинско чудо е, че можеш да говориш смислено.

— Трябваше да ме видиш преди дванайсет часа… — Синди си събра мислите и продължи: — И на теб са ти се случвали разни неща. Какви?

— Поне не включваха изпражнения — отговори уклончиво Хейли.

— А какво? — настоя Синди.

— В началото колата ми често се повреждаше. Веднъж беше маркуч, друг път беше акумулаторът, трети — делкото… един път дори нямаше бензин… тогава тъкмо бях излязла от „Белинис“. Беше три сутринта и наоколо нямаше никой. Резервоарът ми показваше, че е наполовина пълен, а всъщност беше сух като пустиня…

— Защо не си ми казала?

— Какво да ти кажа? Че момчетата, с които работим, са задници. Вече го знаеше!

— Хейли, това поне щеше да ме накара да бъда нащрек! А сега действах съвсем на сляпо!

— Съжалявам.

— Колко време продължи това с теб?

— През по-голямата част от годината ми като заек. После намериха други, с които да се захванат. Трябваше да кажа нещо. Поне го направих и това беше съзнателно решение. Не искам да плюя в кладенеца, откъдето пия, Син. Мислех, че може и да не ти се случи, заради баща ти. А освен това вече доста отдавна си при нас. Ние се движим на косъм между това да бъдем един от тях или да бъдем една от нас. Колкото повече ние, жените, можем да се слеем с мъжете и да не им създаваме проблеми, толкова повече ще ни харесват.

— Какво е това? — изръмжа Синди. — Първа година в колежа ли?

— Декър, въпросът не е само в това да бъдеш популярен. Говорим за живота и смъртта. Трябва да чувстват, че сме като тях. Иначе няма да си помръднат задниците, когато имаме нужда от тях на огневата линия. Затова най-добре е да ги оставим да се позабавляват. После единственото, което ни остава, е да се надяваме, че ще имат доброто желание да ни спасят, когато наистина се налага.

— Ако да разрушиш една къща и да сложиш кучешко лайно върху нечие легло е идеята за забавление на нашите момчета, то тогава в участъка на Холивуд има нещо ужасно извратено.

Хейли кимна.

— Изпражненията изглеждат наистина прекалени.

— Изглеждат? — Синди все още крачеше из стаята. — И ми казваш, че някой в управлението е направил това като… ритуал за посрещане?

— Възможно е. Може да е бил Тропър. Преди време си му бръкнала в здравето, нали? Може би го е направил, за да си го върне.

— Това беше преди седмица. А оттогава му помагам.

— Въпреки това може още да ти има зъб.

— Такъв ли е?

— Да. Определено.

Хейли изглеждаше прекалено нетърпелива да прехвърли вината на Тропър. Той действително бе логичният избор, но Синди не бе напълно готова да потвърди невинността на Хейли. Какво имаше предвид, когато каза, че я наблюдава? Зададе й този въпрос.

— Просто си държа очите и ушите отворени — отвърна Хейли.

— И?

Гостенката й сведе поглед към скута си.

— Чуваш разни неща. „Декър е умна; тя е таралеж в гащите; не е като баща си; има хубаво дупе“. Това означава ли нещо? Надали. Повечето от помията е свързана с онзи разгорещен домашен скандал, където си надхитрила Тропър. Партньорът ти не спира да разказва историята…

— Греъм?!

Хейли кимна.

— И къде поставя акцента?

— Че наистина си се справила добре. И че си подпалила задника на Тропър. И затова му печаташ рапортите. Че искаш да получиш червени точки, а не че спиш с него. Направо се разтапя, като го разказва. Знаеш Бодри. Толкова е праволинеен, че не може да си представи някой да не изпълнява нарежданията на шефовете…

— Кога чу този слух за „спането с Тропър“?

— Когато започна да помагаш на сержанта. Бодри говореше с Бедерман, който беше започнал една от своите прословути тиради срещу жените и ползата от тях, като се опитваше да скрие свинското си отношение зад някакви перверзни размишления. Бедерман, както знаеш, ти е хвърлил око. И нямам предвид в сексуално отношение. Въпреки че сигурно и това е част от картинката.

— Знам, че не ме харесва. Нямам представа защо. Говорила съм с него само няколко пъти, включително и тази вечер.

— Какво общо има тук логиката? Може би защото ни е виждал заедно. Бедерман ме мрази и в червата. Опита ли се да те сваля тази вечер?

— Не. Но ме предупреди да не вървя по твоя път, като каза, че си се чукала с много женени мъже.

Хейли се разсмя.

— За това е прав.

— Лошо ли е приключило? — попита Синди.

— Винаги свършва зле.

— И защото е приключило зле за теб, Бедерман не ме харесва?

— Може би. Също така, вероятно и защото си с неговия бивш партньор…

— Но Бодри не е поискал да бъде преместен от Бедерман. Било е точно обратното. В такъв случай него какво го касае, че съм партньор на Греъм?

— Може да чувства, че Греъм харесва теб повече от него.

— За бога, Хейли, предполага се, че сме възрастни хора!

— Глупаво е, но за нещастие е вярно! — Вдигна поглед към приятелката си. — Ще седнеш ли? Караш ме да се чувствам дори по-нервна, отколкото съм.

Синди я измери с поглед.

— Защо пък ще си нервна?

— Защото този разговор ми е много неприятен. Връща ми лошите спомени за това как съм прецакала възможностите си. Може би точно по тази причина поех пред себе си отговорността да бъда твой равин. Ти все още имаш чисто досие. И ум, за да го запазиш такова. Ако не мога да го направя за себе си, може би ще успея да ти помогна ти да го направиш.

— Какво?

— Да спечелиш златната значка, естествено. Имаш ума за целта, но трябва да се научиш да играеш и играта.

Синди се вгледа внимателно в лицето на Хейли, но не откри нищо. Започна отново да крачи, но размисли и се отпусна в креслото си.

— Какво ще кажеш като начало да бъдеш честна с мен? На първо място, какво правеше горе в Анджелес Крест?

— Исках да се уверя, че си добре.

— Това означава, че си ме следвала от управлението до планината? — Бе слисана. — И защо, за бога?!

— Чакай малко! — предупреди я Хейли. — Въобще не беше така. Тръгнахме от управлението по едно и също време, нали? Заедно отидохме до паркинга. Бяхме в една и съща посока, нали?

Синди мълчеше.

— Така ли е?

— Така е, така е. Но…

— Спри за момент — прекъсна я Маркс. — Зададе ми въпрос и нека ти отговоря. Не следвах теб, Декър. Следвах „Камрито“, за което мислех, че следва теб. Първата ми мисъл беше, че едно от момчетата планира да ти бърника делкото.

— Тогава си видяла регистрационния номер.

— Да. Видях го и се обадих да го проверя — откраднат. Затова предположих, че е някой от детективите от пътната полиция, който си прави номера, като използва стари веществени доказателства…

— Наистина ли очакваш, че ще повярвам на това?

— Не се опитвам да те убедя, така че не ме интересува дали ще повярваш. Но точно това си мислех.

— Някой детектив нарочно е взел регистрационните номера от стаята за веществени доказателства, за да ме следи. — Синди кимна. — Е, в това има логика.

Хейли продължи съвсем спокойно:

— Още си млада и не знаеш. Но такива неща се случват. От полицейските злоупотреби стават вестникарски заглавия, само когато липсват килограми кокаин. Но никой не се интересува от грам-два… или от огърлица тук и пръстенче там… или от онзи стар телевизор, или от десетгодишно стерео. В стаята за доказателства има камари кутии с регистрационни табелки от откраднати превозни средства.

На Синди й прилоша.

— Значи си мислела… че „Камрито“ е шега?

— Не шега, а номер! — отвърна Хейли. — Затова го държах под око. Пък и имах време за убиване. Реших, че ако мога да ти спестя някое… неудобство, защо не? Когато започна да сменяш лентите разбрах, че си видяла опашката. Което ме впечатли, като се има предвид, че си новак. Когато „Камрито“ се върна и се опита да те разиграва, помислих, че наистина съм права. Беше едно от момчетата, което се опитваше да те изплаши. Трябваше просто да го докладваш. Декър и после да го оставиш.

— Не можех да се обадя, защото карах много бързо.

— Точно това ти казвам — отбеляза Хейли. — Трябваше да го оставиш. Но ти се опита да се направиш на голяма работа и да се справиш с него сама. Можеше да е някой истински гадняр с Магнум .44 и да те гръмне, преди да разбереш какво става. Обаче това, което ти предприе, едва не причини две катастрофи.

Синди се опита да осмисли чутото. Част от историята нямаше начин да не е измислица, ала въпреки това някои аспекти я впечатлиха като напълно достоверни. Двете с Маркс бяха напуснали управлението по едно и също време. И отиваха в една и съща посока. Освен това Маркс не би могла да нахлуе в апартамента й, защото е била с Оливър. Така че, какво всъщност ставаше?

— Няма значение — Хейли погледна ноктите си, после отпусна ръце в скута си. — Ти се насочи към планината, а аз спрях, защото знаех, че по някое време трябва да се върнеш. Но ти не се върна и започнах малко да се притеснявам, затова тръгнах да те търся. Когато видях теб и твоята димяща кола, реших, че съм права. Някой бе ровил в двигателя. Затова те придружих надолу по склона. Веднага щом разбрах, че колата ти е наред, си тръгнах. — Отново се загледа в ръцете си. — Това е всичко, Декър. Обясненията ми се изчерпаха.

— Защо веднага не ми каза за подозренията си?

— Вероятно трябваше. Но ситуацията е много заплетена, Син. Трудно е да решиш на кого да вярваш и от кого да се пазиш. Сигурна съм, че и в момента ти минават такива мисли. Да ми вярваш ли или не?

— И да ти вярвам ли?

— Аз ли трябва да отговоря на това? — попита Хейли. — Да, можеш да ми вярваш. Но ти не си убедена. Това е един от онези случаи, в които само времето ще покаже.