Фей Келерман
Преследвана (11)

Глава единайсета

Арман Крейтон бе живял в шикозно районче в далечната западна част на Сан Фернандо Вали, заградено отвсякъде с внушителна ограда. Около трийсет къщички бяха разпръснати на площ от около двеста квадратни метра. Сградите бяха построени около изкуствени езера и лагуни и изумрудено зелени игрища за голф, които се издигаха и спускаха като развълнувано море. Здравният център, минералният извор и двата тенискорта бяха разположени най-отзад, близо до подножието на хълма, но Оливър и Марджи никога не бяха стигали дотам. Къщата на Крейтон бе в началото. За да мине през портала на входа, Марджи се обади по домофона и се представи. Никакъв отговор. Миг по-късно портата от ковано желязо се отвори.

Това предизвика у Марджи естествения въпрос как са влезли похитителите. Попита Оливър.

— Бърт има две теории — отвърна партньорът й. — Имали са магнитна карта за отключване или пък са позвънили напосоки на някого от собствениците на къщите и са казали, че носят доставка — и наивникът е отворил портата. Което би било наистина глупаво, защото истинските доставчици имат пропуск: пощальоните, от пералнята, от деликатесния магазин, и т.н. и т.н.

— Което значи, че има доста карти в обръщение.

— Да, те се правят много лесно — съгласи се Оливър. — Между другото, теорията за случайното позвъняване не издържа, съпоставена с интервютата с обитателите. Никой не е признал да ги е пускал.

— Работа на някой вътрешен?

— Вероятно, но това не означава, че го е направила съпругата, въпреки че, ако бях на нейно място, щях да науча наизуст номера на адвоката си.

Марджи се усмихна, паркира, излезе от колата и се протегна, докато разглеждаше спокойната околност, която някога е била сцена на престъпление. Къщата бе двуетажна, в средиземноморски стил — такива бяха всички жилища в околността — квадратна, акцентирана с камъни по ъглите, остъклени балкони и покрив от застъпващи се червени псевдоиспански керемиди. Сградата бе боядисана в светлопрасковено и се скриваше зад редица от палми, бананови дървета и дървесни папрати. Но мястото носеше белега на занемаряването. Моравата не бе подкастрена, сред растенията се забелязваха бурени, а от ъглите на прозорците надолу се спускаха сивкави пукнатини, които създаваха впечатлението, че къщата плаче. Входът бе скрит под арка. Марджи позвъни. Млада жена под трийсетте отвори вратата.

— Госпожа Крейтон? — попита Марджи.

— Наричайте ме Ларк — отвърна домакинята. — Госпожа Крейтон е бившата ми свекърва. От полицията ли сте?

— Детектив Оливър — представи се Скот. — Това е детектив Дън. Благодарим ви, че се съгласихте да се срещнете с нас.

— Е, няма защо. — Ларк отвори широко вратата. — Заповядайте, влезте.

Докато прекрачваше прага, Оливър се зачуди защо, по дяволите, Том и Бърт не бяха споменали за привлекателността на вдовицата. Висока и стройна, с голям бюст, изпълващ искрящобялата тениска. Крака, които не можеха да останат незабелязан и, дори и под джинси. Лицето й бе изцяло съставено от остри ъгли — остра линия на челюстта, силна брадичка и изпъкнали скули. Пепеляворусата коса бе опъната назад в конска опашка, сивите очи бяха подчертани с черна очна линия. Устните — естествено сочни, убийствени.

Младата жена ги преведе през двуетажно фоайе във всекидневната. Официалната функция на стаята бе трудно определима заради просторността на мястото. Бежовите стени обграждаха прекалено огромната по размери мебелировка от абанос и жълтеникаво дърво. Подът бе покрит с плюшен килим в цвят екрю. Цветята в саксии придаваха някаква жизненост на безцветния декор, както и прозорците без завеси, които рамкираха гледката към подредения заден двор с искрящ басейн. Ларк посочи към дивана, след това се настани в едно от огромните кресла с шикозна дамаска, като вдигна крака върху страничната облегалка.

„Изкусителна“, помисли си Оливър. От начина, по който го гледаше, го полазиха тръпки. Вероятно това й поведение й е служило добре в миналото. Когато заговори, тя се втренчи право в очите му.

— Открихте ли нещо ново?

— Нищо разтърсващо, но все пак… — започна Оливър.

— Да, да. — Ларк отклони поглед и си придаде крайно отегчен вид, след което се пресегна към страничната масичка, взе една табакера и натисна копчето. Извади си цигара и се обърна към Марджи: — Ще ми хвърлиш онази запалка, нали?

Марджи се поколеба. Говори й с пренебрежение, сякаш е домашна прислужница. Откри посребрена кутийка на масичката за кафе и я вдигна.

— Тази ли?

— Да, да — отвърна младата вдовица. — Просто ми я хвърли.

Полицайката устоя на изкушението да я замери. Вместо това подхвърли внимателно запалката. Ларк я хвана с една ръка, щракна и запали. После постави запалката и кутията на масичката за кафе и бавно издиша тънка струйка дим. Накрая прикова отново поглед в Оливър и запита:

— Е, защо сте тук?

— В последно време имаше няколко случая, които привлякоха вниманието ни.

Ново всмукване от цигарата.

— Какви случаи?

— Отвличания на коли — намеси се Марджи. — Мислим, че може да са свързани с това, което се случи на съпруга ви.

— Не виждам как — изрази недоверие вдовицата. — Тези, за които съм чела, включват майки с деца.

— Има и други, за които вероятно не знаете — отвърна детектив Дън. — Престъпленията се увеличават. Просто се чудехме дали напоследък не сте получавала някои заплашителни обаждания…

— Мислите, че някой ще се опита да ме нападне? — Изражението на младата дама бе кисело и изпълнено със съмнение. — Малко е късно за това, не мислите ли? Съпругът ми бе убит преди година.

— Явно не сте получавала заплашителни обаждания.

— Не. Нищо. Както и по-рано казах на ченгетата, мисля, че беше случайно. Понеже Арман караше червения „Корниш“ на майка си и се обличаше много шик. Нали знаете, златни синджири и голям „Ролекс“. Освен това много обичаше да организира и посещава шумни и големи купони. Някой го е набелязал… проучил е навиците му… решил е, че е лесна мишена, просто защото Арман… беше все на показ. Никой не е идвал при мен. Нали знаете, че мълнията никога не пада два пъти на едно и също място.

„Не съвсем“, помисли си Марджи, а на глас каза:

— Съпругът ви си е създал врагове.

— Съвсем естествено, когато имаш успешен бизнес. — Вдовицата отново дръпна бавно от цигарата си. — Завистливите хора никога не свършват. Нали знаете, вестниците много раздуха, че Арман бил голям играч. Никога не споменаха колко часове се занимаваше с бизнеса си. Имаше си мечта. Някакъв гаден скапаняк му я отне. — Тя издиша дима. — През последната година мислих много, докато чаках изплащането на застраховката.

— Получихте ли я?

— Най-после! — обяви Ларк. — Преди три седмици. Доста време им отне на скапаняците. Къщата е обявена за продан. Когато приключи сделката, ще се махна. С Арман имахме апартамент в Марина. Има всичко, от което се нуждая, дори и портиер. Това място е прекалено голямо за мен… да не говорим за спомените. А парите от къщата ми трябват, за да покрия дълговете на съпруга си. Които хич не са малко. Да не говорим за съдебните дела. — Гласът й се изпълни с горчивина. — Господи, каква каша! Почти приключих с кредиторите и делото за банкрут. Годината беше кошмарна!

— Сигурно е било ужасно да се занимавате с финансови проблеми, докато все още сте в траур — изрази съчувствие Марджи.

— Да, ами, както и да е. — Ларк изгаси цигарата си в керамичен пепелник. — Остават ми още две насрочени дела и след това адвокатът ми казва, че ще бъда свободна като волна птичка.

— Поддържате ли контакти с някои от бившите партньори на Арман? — попита Марджи.

— Госпожо, аз дори не контактувам с бившите приятели на Арман. Опитвам се да започна на чисто. Не че не си поживях добре с Арман. Но сега искам да сложа край.

Не се вмества в определението за печална вдовица, помисли си Оливър. Но кой би могъл да я вини? Вероятно се бе омъжила за него с очакването да си живее добре — пари, наркотици, секс, авантюри с момчето за доставки, когато старецът е навън. Вместо това се оказва с убит съпруг, нарастващи дългове и — възможно най-ужасното в Лос Анджелис — лош имидж в пресата.

— И така — отбеляза Оливър, — не сте получавала странни писма или обезпокоителни обаждания?

— Освен ако нямате предвид онзи, дето ми диша в слушалката?

Оливър се втренчи в нея.

— Шегувам се! — усмихна се Ларк. — Никакви странни обаждания, освен от адвокатите на ищците. И нека ви кажа нещо, детектив Оливър. Бих предпочела всеки ден да се занимавам по-скоро с дишащ в телефона маниак, отколкото с адвокат.

* * *

Тя почти бе приключила, когато Тропър я хвана точно на излизане от стаята за рапорти. Кимна му учтиво. Той отговори на поздрава с нещо, което звучеше повече като обвинение.

— Приключваш деня, а, полицай Декър?

— Беше дълъг ден, сър — отвърна Синди. „Колко извънредни часове очаква той от нея?“

— Накъде си тръгнала? — попита той.

— На вечеря с баща ми — излъга тя.

Тропър кимна.

— Бих искал някой ден да се срещна с лейтенанта.

„А сега как да отговориш на това?“ Синди успя някак си да се усмихне.

— Страхотно.

Шефът й мълчеше, като че ли очакваше още нещо. „Да не би да очаква незабавна покана?“

— Е, по-добре да вървя. — Още една пресилена усмивка. — Не бива да карам висшестоящ офицер да чака.

— Това ми харесва, Декър — каза сержантът. — Браво на теб!

— Приятен ден, сър — отвърна Синди.

Обърна се бавно и, като се стараеше да се контролира, се отдалечи. Когато бе вече извън полезрението му, се затича към съблекалнята, ядосана от изобилно избилата й пот, просмукана чак в дрехите. Завари там Хейли Маркс, която разресваше косата си и се разглеждаше свръхкритично в огледалото. Дори и да забеляза мокрите петна под мишниците на Синди, не направи никакъв коментар.

— Здрасти, Декър. Липсваше ни снощи в „Белинис“.

Синди отвори шкафчето си, после започна бавно да съблича униформата си.

— Нещо интересно?

— Джоуи Гудис се напи и повърна върху Анди Лопес.

— Господи! Горкият Анди!

— Не го жали. Той така или иначе се държа като задник. Разля бърбъна си върху копринената ми блуза.

— Пиян ли беше?

— Не, просто непохватен. Питаше за теб. Имам предвид Лопес. Пита кой те е закарал до вкъщи онази вечер. Казах му, че си се прибрала сама. Според него е било глупаво от твоя страна, понеже изглеждаше доста зле. Защитих те, но наистина си беше глупаво, Декър.

— Не съм карала сама до вкъщи — каза Синди. — Имах намерение да шофирам сама, но не го направих. Скот Оливър ми взе ключовете.

Хейли се завъртя и погледна колежката си в очите.

— Оливър те е откарал?

Синди разкопча ризата си.

— Да. Предполагам, че татко не би се зарадвал да ме намери гушнала някой телефонен стълб с кръвна проба към милион, да не говорим пък като разбере, че Оливър е бил наблизо и не се е намесил.

Хейли застина за миг, а после затвори шкафчето си, но очите й продължаваха да се взират проницателно в Синди.

— Какво ти каза Оливър?

— Преди или след като повърнах?

Хейли едва сдържа усмивката си.

— Не е минало много добре като за първа среща, Декър.

— Не беше среща.

Полицайката се опита да прецени доколко е искрена и накрая реши, че й казва истината.

— И той те заведе вкъщи, така ли?

— Да, Маркс. Просто ме откара у дома. Какво още искаш да знаеш?

— Държа се като идиотка — махна с ръка Хейли.

— Нищо подобно. Всичко е само заради мъжете. Изчисти ли се блузата ти?

— Все още не знам — отвърна полицайката. — Не съм си я взела от химическото. — Замълча. — Дори още не съм я занесла. Нямам време. Както и да е, Анди изглеждаше разочарован, че не си избрала него за шофьор.

— Кажи на Анди, че ще е следващия път.

— Защо тази вечер не дойдеш в „Белинис“ и не му го кажеш лично? Освен това чух, че Дугъл обявил три питиета на цената на две.

Синди се усмихна вътрешно. Все пак някой в управлението я харесваше. Дори и след като бе признала, че бившето гадже на тази жена я е откарало до дома. Разбира се, не би се осмелила да каже на Хейли за снощната вечеря… или тазвечерната среща. Имаше ли смисъл? Освен това не й влизаше в работата. Не влизаше в работата на никого.

— Нека е утре. Трябва да отида да напазарувам. Защото в момента в хладилника ми има само някаква повехнала салата, кутия вкиснато мляко, стекче бири и стекче диетична кола.

Хейли се усмихна.

— Може да ти дам на заем моя магически миксер, за да си направиш заливка на салатата.

— Звучи като пир!

— Ще пазаруваш по-късно. Ще дойда с теб.

— Ела сега. По-късно имам ангажимент.

— Ангажимент от любовен характер ли?

— Само ако си почитателка на кръвосмешението. Мисля, че баща ми ще намине.

— Горката! — Тя се поколеба. — Той е женен, нали?… Баща ти, де.

— Да, така е — разсмя се Синди.

— Изневерява ли?

— Баща ми е най-праволинейният човек…

— Да, да. — Маркс сви рамене. — И друг път съм го чувала!

— Честно! А ти защо би искала да се замесваш с женени мъже?

— Той е шеф. Добре е да познаваш хора по високите етажи. — Тя обви ръка около голите рамене на Синди. — Защо мислиш, че се мотая с теб?

— Мислех, че е заради моя чар. — Синди намъкна през глава бялото си поло. — Щом искаш женен, Хейли, тук имаш голям избор.

— Така си е. Или са женени, или са обратни. — Седна на пейката пред шкафчето на Синди. — И ако трябва да бъдем честни, понякога става доста депресиращо.

— Кое? Да излизаш с женени ли? Предполагам, че не е особено задоволително.

— И не само това. Става въпрос за всичко. Харесвам работата си, но не искам да я върша цял живот.

Синди кимна, но не отговори. Тя обичаше работата си. Да се издигне в йерархията на управлението бе цел номер едно в списъка й. Последното, което искаше, бе да се задоми.

— Искам някой ден да разполагам с най-съществените неща в живота — продължи Хейли. — Нали знаеш… дъсчената ограда, трополенето на детски крачета из къщата, бялата кола с всички онези смешни поставки за чаши и лепенка с надпис: „Бебе в колата“. Самотният живот е малко тъжен. Ще го разбереш, когато мине известно време. Налага се да бъдеш твърда. А когато станеш такава, мъжете започват да се отнасят с теб като с мъж. Което, предполагам, е техният начин да покажат, че те приемат. Но след време ти писва.

— Сигурна съм, че си права. — Синди затвори ципа на панталоните си. — От колко време го чувстваш това изчерпване? — Което означаваше: Колко време ми остава, за да започна и аз да се чувствам така?

Маркс сви рамене.

— То те завладява постепенно, Декър. А може би при мен има нещо общо с откриването на мъртвото бебе.

Преди около три месеца в един уличен контейнер за боклук бе открито новородено бебе. Хейли е била тази, която трябвало да извади момиченцето… крепяла е в ръцете си безжизненото телце. Синди едва се въздържа да не потрепери. Постави ръка върху рамото на приятелката си и каза:

— Искаш ли да дойдеш на пазар с мен?

— Не! — Хейли поклати глава. — Бих предпочела да тормозя Дугъл. — Тя разкопча трите горни копчета на блузата си. — Мислиш ли, че това ще свърши работа?

— Мисля, че ще изтормози всички, Хейли.

— Добре. Точно това е идеята.

* * *

Оливър погледна часовника си. Бе шест без четвърт. Което означаваше, че надали щеше да има време да премине през каньона, да проведе интервюто в Холивуд, да хапне и да пристигне у Синди в седем и половина. Последното си бе пълна загуба на време, защото знаеше, че Декър така или иначе ще се появи. А това значеше, че няма да може да я види насаме. И, което беше по-вероятно, Декър щеше да остане през цялото интервю, така че нямаше да може да я види и след това. Затова вероятно бе най-добре да се обади на Синди от клетъчния си телефон и да й предложи да се видят на кафе след около час. Тогава биха могли да обсъдят насаме какво става със случая „Крейтон“ и, най-вече, причината, поради която Декър е заговорил за нея. И как да отговаря на въпросите. После трябва да си тръгнат с отделни коли и…

— Хей, Скот, на теб говоря!

Оливър се извърна стреснато.

— Не те чух, Марджи. Какво има?

— Как така не си ме чул? Стоя точно до теб.

— Бях се съсредоточил върху случая „Крейтон“.

— И върху какво по-точно?

Оливър я погледна замислено, докато мозъкът му работеше усилено, за да намери смислен отговор.

— Как нещата може да се променят и един отдавна погребан случай да бъде внезапно съживен. Две червени коли и… бум! Въпреки че засега сме далече от каквото и да било разрешение.

— Е, и аз мислех върху това — отбеляза Марджи. — По-точно, върху нашия разговор с Ларк^[1].

— Тя е странна птица.

— По-скоро лешояд — изтъкна партньорката му. — Скот, спомняш ли си думите й, че той е носел „Ролекс“?

— Да, естествено. Е, и?

— Това ме накара да се замисля — продължи Марджи. — Ако нападението над Крейтон е било случайно, просто защото е бил богат, смятам, че е било логично да го оберат, преди да…

— Не са имали много време за това, Марджи — напомни й Оливър. — Ларк е видяла всичко и веднага е извикала полицията. Колегите са хукнали след тях почти незабавно.

— Напълно си прав. Именно затова, като преглеждах доклада на патолога, се учудих, че портфейлът му си е бил у него.

— Той е изгорял — изтъкна партньорът й. — Как патологът би могъл да твърди, че жертвата е имала портфейл?

— Екипът е намерил парчета банкноти и късчета кожа. В интерес на истината, банкнотите са били с доста висока стойност.

— Следователно, както вече казахме, не е бил обран. Въпреки че, ако е носил много пари, обирът не се изключва като първоначално намерение.

— Да, и аз това си мислех. — Марджи прочисти гърлото си. — Нали знаеш, хората възприемат часовниците си като част от своите тела. Обличаш се, слагаш си грим — е, аз си слагам. Последното нещо, което правя, е да си сложа часовника. Чувствам си китката някак гола без него.

— На мен ли го казваш! — възкликна Оливър. — Та значи, той не е носел часовник. И ти мислиш, че са го обрали, така ли?

— Имал е часовник, Скот, но не е бил „Ролекс“. Останало е достатъчно от него, за да могат в криминологичната лаборатория със сигурност да определят, че е „Таймекс“.

Оливър реши да защитава противоположната теза.

— Явно този ден не е носел скъпия си вариант.

— Представяш ли си човек като Арман да носи „Таймекс“?

— Очевидно е носел.

— Или пък някой му е сменил часовника, преди да стане на въглен — отвърна Марджи. — Ларк изрично подчерта, че според нея похитителите са били привлечени от шикозните му вещи — като колата и „Ролекса“. Скот, защо ще споменава часовника, ако той не е бил на него онзи ден?

— Може би е говорела по принцип. Или пък не е знаела, че той не е с него.

— Или пък е знаела.

— Какво имаш предвид? — попита Оливър. — Че е знаела, че във въпросния ден Арман ще бъде отвлечен и затова е взела хубавия му часовник, като го е заменила с менте?

Марджи сви рамене.

— Ти видя жената. Да ти изглежда като поболяла се от скръб?

— Ни най-малко. Както знаеш, Мартинес и Уебстър са се разровили в миналото й и не са открили нищо. Според тях, по време на интервюто тя е казала точно онези, правилните неща, за да си покрие гърба. Ала да не забравяме, че застрахователната компания сигурно дълго и усърдно е проверявала миналото й, преди да й изплати парите. Отнело им е цяла година, за да подпишат чека.

— Тогава може би ще трябва да се запознаем и с тяхното разследване. Нищо няма да загубим, ако се обадим.

Оливър се съгласи, че обаждането е добро хрумване. Ларк бе опасно хубава, безчувствена и надменна. Ролята на „черната вдовица“ ще й пасне идеално. Налага се на всяка цена да бъде проучена. Макар че характерът на проучването, за което той си мислеше в момента, нямаше нищо общо с миналото й.