Фей Келерман
Преследвана (12)

Глава дванайсета

Опашката бе дълга, а обслужването бавно, тъй като прекалено много хора чакаха за малък сандвич без мазнини и соево кафе — с капка бадемов сироп и малко повече мляко, макар и млякото да не бе истинско. Когато Оливър влезе, пред Синди имаше пет души. Изглеждаше изтощен с разрошената си черна коса и блуждаещи очи. Това му придаваше суровия вид на планинец. Да, планинец с костюм по поръчка и вратовръзка от „Гучи“. Тя напусна мястото си и го хвана под ръка.

— Нито едно кафе не си струва тази дълга опашка. Можем да вземем едно „МакМока“ от „Макдоналдс“ и да говорим в колата.

Оливър се усмихна.

— „МакМока“?

— Аз си го измислих. Смяташ ли, че мога да продам идеята на Рей Крок?

— Той е мъртъв.

— Е, нищо и никакво си проблемче.

— Защо, по дяволите, чакаш на тази опашка?

— Че какво да правя?

Оливър се откъсна от нея, отиде до гишето и показа значката си.

— Бързам. Две кафета.

Зад гишето стоеше вкаменена тийнейджърка с обеца на носа. Тя зяпна значката, но съвестно изпълни поръчката. Секунди по-късно двете ченгета излязоха заедно навън — Оливър носеше двете картонени чашки с димяща течност. Даде ги на Синди и отвори вратата до шофьора.

— Сега ми върни чашките.

Младата жена седна в колата и пое своята напитка. Когато и двамата се настаниха, тя отпи и после каза:

— Благодаря, въпреки че не е в мой стил да демонстрирам власт и сила.

— Значи нямаш нищо против да рискуваш всеки ден живота си на улицата, да бъдеш обиждана от пияници, скитници и всякакви други породи нещастници. Но нямаш сили да се прередиш на опашка за кафе — за което при това платих…

— Ще ти върна парите.

— Нямам това предвид. — Скот отпи и преглътна. — Дори не е горещо. Какво им става на тези хора? Имам предвид онези кретенски модерни заведения, които не възнаграждават служителите на обществото дори и с обикновен знак на внимание, като например безплатна чаша кафе…

— Ааа, доброто старо време!

— Смееш ми се, но е така. В наши дни не можеш да помолиш дори за хартиена носна кърпичка, без някой да си помисли, че си корумпиран.

— Скот, това има и положителни страни.

— И какви са те?

— Че нищо не се получава даром. Иначе се създава погрешно впечатление.

— Значи ми казваш, че за средностатистическото ченге черпенето с кафе води до прикриването на доказателства, с което се възпрепятства обвинението в убийство — иронично изрецитира той. — Прекалено си млада, за да бъдеш толкова праволинейна.

— Но така или иначе съм. В това е чарът на младостта. Но да се върнем към по-съществените неща. Какво става със случая „Крейтон“, Скот? Как се появи името ми във връзка с него?

— Казах ти, че баща ти го спомена.

— По какъв повод?

— Като приятелка на Арман…

— Позната. Надявам се, че точно така се е изразил.

— Засега се въздържа от окончателна преценка.

Синди направи гримаса.

— Знаех си, че не ми вярва. Изгледа ме с оня негов характерен поглед…

— Как по-точно?

— С бащинския си поглед, който казва: „Похарчила си определените за закуска пари за бонбони, нали?“.

— Всичко бе предизвикано от още едно отвличане този следобед — заобяснява Оливър. — Този път беше самотна жена с червено БМВ. Колата на Крейтон беше червен „Корниш“, а Елизабет Таркъм — жената, за която ти е говорил Крейг Бароуз — караше червено ферари. Таркъм е била отвлечена като Крейтон, откарана с колата, по-късно била изоставена. Не е ранена, но е сериозно разстроена. Опитвахме се да намерим връзката между трите дела.

— И каква е тя? В червените коли ли?

— Да, но вероятно жените са били свързани по някакъв начин с Крейтон.

— По какъв начин? — попита Синди. — За бизнес или за удоволствие?

— Не знаем.

— Значи стреляте напосоки.

— Говорехме за един неразрешен случай на убийство отпреди една година, който има сходства с настоящи случаи — уточни Оливър. — Бихме проявили небрежност, ако не проучим всяка възможност.

— И какво общо има това с мен? — попита тя. — Аз карам морскозелен „Сатурн“.

Оливър я изгледа косо.

— Чу ли какво ти казах, Синди? Жени, които може би са свързани с Крейтон! Ти си жена, която несъмнено е била свързана с Крейтон. Жена, по която някой е стрелял. Баща ти се притеснява, че следващият ход може да е отвличането.

— Това е абсолютна безсмислица.

— Защо? Понеже ти искаш да е така ли?

— Не. Защото моята връзка с Арман е нищожна, незначителна. А ти дори не знаеш дали тези похищения имат нещо общо с него. И какво смятате да ме питате тази вечер — нещо, което то и баща ми вече не сте питали?

— Просто да прегледаме още веднъж отношенията ти с Арман…

— Вече ви казах всичко.

— Е, може Марджи да има някакви хрумвания.

— Не виждам какви.

— Ще те попитаме и дали не си имала някакви необичайни телефонни обаждания, тревожни писма…

— Нищо.

— Никакви заплашителни съобщения, никакво усещане за преследване?

Синди се поколеба само с една идея по-дълго от нормалното — достатъчно, за да заинтригува Оливър.

— Какво?

— Нищо.

— Синди!

— Добре де, нищо необичайно. Никакви тревожни телефонни обаждания, никой не ме е следил. Животът ми е в идеален ред, всяко нещо си е на мястото, нищо не е разместено… освен ако не броим снимката на сестра ми, която ти премести от полицата над камината.

— За какво говориш?

— Вечерта, когато ме придружи до вкъщи — започна Синди, като се опитваше да запази спокойствие. — Докато аз бях в банята и се опитвах да успокоя стомаха си, ти си разглеждал снимките на полицата над камината.

Оливър се втренчи в нея.

— Така ли е? — попита Синди.

— Да. И…

— Гледал си снимката на по-малката ми сестра. Взел си я…

— Не съм докосвал нищо!… Не, връщам си думите. Използвах телефона ти, за да си поръчам такси и надзърнах през щорите ти да видя дали не е дошло. Така че, пипал съм телефона и щорите. Но само това.

Младата жена замълча, докато се опитваше да измисли следващия си ход.

— Не пипам вещите на другите хора — обясни Оливър, — да не говорим пък да ги местя насам-натам. Когато разглеждам някоя къща, ходя с ръце в джобовете. Навик от работата ми. Не докосвай нещата, които могат да се окажат веществени доказателства. Какво беше това за някой, който е преместил снимката на сестра ти?

Синди не отговори, замислена за онази вечер. Когато бе влязла във всекидневната, ръцете му бяха в джобовете.

Оливър смачка празната си картонена чашка.

— Ще ми отговориш ли?

— Разбира се. — Младата жена се опитваше да изглежда спокойна. — Помислих, че ти си пипал снимката. Ако не си ти, вероятно аз съм я преместила, докато съм бърсала прах и съм забравила да я върна.

Беше си хладнокръвна лъжа — и двамата го знаеха.

— Вратите ти бяха ли насилвани… — попита Оливър.

— Не…

— Ключалките на прозорците…

— Всичко е недокоснато…

— Чекмеджетата ти претърсвани ли са?

— Не…

— Сигурна ли си?

— Да…

— Кога за последен път си беше вкъщи?

— Тази сутрин! — Тя се намръщи. — Защо правиш толкова голям проблем от…

— Не правя голям проблем, просто питам. Някакви тревожни писма, някакви съобщения на секретаря ти?

— Казах ти, че не… — Тя замълча.

— Изплюй камъчето! — нареди Оливър.

— Имаше бележка върху скоростния лост на патрулката ми — отвърна Синди. — На нея пишеше: „Не забравяй!“.

— О, господи!

— Нищо особено, Скот. Вероятно бележка, с която някое момче от сервиза си е напомнило да не забрави нещо.

— Още ли е в теб?

— Не, хвърлих я. Не ме гледай така! Откъде можех да знам, че ще се окаже важно?

Оливър погледна часовника си. Беше седем без десет.

— Иска ми се да огледам апартамента ти, преди да дойдат другите. Виж, ако нещо не си е на мястото…

— Не ставай смешен!

— Не се ли обичаш?

— Напротив — обичам се. Ще ти кажа, ако нещо е разместено.

— Добре, тогава ме зарадвай. Позволи ми да дойда по-рано.

Синди се вгледа в напрегнатото изражение на Оливър. Гласът му също си бе възвърнал професионалното звучене. Всичко това предизвика у нея едно тревожно усещане, което се опита да отхвърли.

— Разбира се, щом мислиш, че е толкова важно.

Оливър кимна.

— Благодаря ти. Освен това трябва да кажеш на баща си това, което каза на мен… за бележката и снимката.

— И да го притесня за нищо? В никакъв случай! Ти също няма да му споменаваш. Защото, ако признаеш за снимката, трябва да признаеш, че си бил в апартамента ми, а ти не би искал.

Тонът на Оливър стана по-мрачен.

— Декър, за мен не е проблем да кажа на баща ти, че съм те откарал до дома ти, защото си била пияна. Просто си помислих, че за теб може да е проблем…

— Нищо подобно — отвърна уверено Синди. — Всъщност, казах на Хейли Маркс за това, защото съм от хората, които нямат какво да крият.

Оливър се втренчи смаяно в нея.

— Не си го направила наистина, нали?

— Направих го. — Синди скръсти ръце на гърдите си и зачака реакцията му.

— Защо, по дяволите, си казала на Хейли Маркс, че съм те откарал до дома ти? — попита той.

— Това проблем ли е, Оливър? Бях пияна, ти ме откара. Край на историята.

Скот се отпусна на седалката и се удари по челото.

— Не мога да повярвам, че си го направила! Ще стигне до баща ти…

— И какво от това? Ти беше точно като… човек, притекъл се на помощ…

— Исусе! — Оливър бе бесен. — От всички хора да кажеш точно на нея! Хейли Маркс! С нейната голяма уста! Тя е като ходещ таблоид! Да не говорим за тълкуванието, което ще вложи в случката, за да ме изкара от лош по-лош.

— Прие го нормално, като се има предвид, че още те харесва.

— Декър, не става дума за Хейли Маркс. Става дума за това, че баща ти ще разбере, че съм те откарал до дома. Не искам това да става. Особено след като предложих Марджи и аз да те интервюираме вместо него. Баща ти не прие веднага идеята. Сега определено ще заподозре нещо. Той ми е шеф, Синди. Не помисли ли за това?

Тя наистина не беше помислила.

Скот я погледна с кисело изражение.

— Предполагам, че си й казала и за вечерята ни.

— От къде на къде ще й казвам?

— Ами, нека помисля. Дали пък, защото първо говориш, а после мислиш?

Синди го изгледа яростно.

— Ти си бил дори по-голям задник, отколкото твърди клюката. И освен това приятелче, нямам намерение да казвам на баща си нито за онази вечер, нито за глупавата преместена снимка или бележката. Нямам намерение да споменавам тези неща довечера. Така че, ако мислиш да казваш на татко за снимката, ще трябва да му кажеш и за този разговор!

Оливър се загледа в ядосаното й лице. Тя беше пламенна, с гореща кръв и го бе разгневила — и то как! Въпреки това той се опита да контролира гласа си, когато изрече:

— Не ти ли е минавало някога през ум, че съм загрижен за теб? Загрижен, защото работя с баща ти? Загрижен, защото, независимо от младия ти и импулсивен език знам, че си добро хлапе и ще се почувствам ужасно, ако ти се случи нещо?

Синди се втренчи в скута си, след това погледна нагоре и заговори на тавана на колата.

— Каква съм глупачка! А аз реших, че си загрижен за мен, защото може би ме харесваш.

— Така е, харесвам те. — Скот махна с ръка. — Но май трябва да се придържам към празноглавките. Те са по-близо до равнището ми на интелигентност и нямат очаквания. Махай се оттук. Върви си вкъщи. Провери ключалките на вратите. Ще се видим в осем.

— Няма ли да дойдеш по-рано?

— Не, няма. — Оливър се загледа навън през прозореца.

Синди побарабани известно време по таблото на колата, накрая отвори вратата.

— Тогава ще се видим в осем.

— Просто си пази гърба.

— Добре. Ще си го пазя.

Младата жена излезе от колата, внимателно затвори вратата, но се поколеба, преди да тръгне.

Чакаше той да я спре.

Майната му на всичко! Ситуацията и без това бе прекалено заплетена, дяволски заплетена.

Защо всички добри връзки идват с толкова усложнения?!

Оливър я проследи с поглед как се отдалечава, потраквайки с токчета, докато завързва ръкавите на черния си пуловер около врата си. Отправи се бавно към колата си. Бялото й поло се повдигаше и спадаше при всяко вдишване и издишване. Бедрата й се полюляваха в черните панталони. Имаше славата на добър спринтьор. Но освен това имаше и грациозна походка. Той въздъхна.

А от неговите очи как да си опази гърба?