Фей Келерман
Преследвана (18)

Глава осемнайсета

Вечерята не бе изгоряла. Напротив — според мнението на Декър бе апетитна и приказна: зеленчукова супа с телешки кокали, салата табуле с ментови листа, агнешки врат, пиле на грил, броколи, печени картофи с розмарин. Да, храната бе превъзходна — по този въпрос всички бяха единодушни. Иначе Синди беше притеснена за нещо, но се опитваше да го скрие. Марджи бе в лошо настроение, но се стараеше да не го показва. Сами се правеше на остроумен. Джейкъб беше кисел. А Хана бе нацупена, заради дългата разходка към дома. Мрачна компания, като се изключи Вега, която сякаш летеше на връщане от шул. Декър никога не бе чувал дете да задава толкова много въпроси. Особено от страна на Вега — която рядко говореше, нито пък започваше разговор — интересът бе особено изненадващ. Въпросите бяха за религия и бяха насочени към Рина; без съмнение това бе причината Марджи да няма настроение.

През първите двайсет минути всички ядяха и хвалеха готварските способности на Рина. После Вега отново обсипа домакинята с въпроси. Те валяха един след друг, докато Марджи се намеси:

— Вега, скъпа, дай на Рина възможност да си поеме дъх.

За всеобщо учудване, момичето се разкикоти. Майка му бе видимо объркана. За първи път чуваше детето си да се смее.

— Знам, че си заинтригувана, Вега — каза Рина. — Може би някой друг път ще седнем и ще поговорим по-подробно.

Момичето си играеше със салатата си, трупайки пшеничните зърна в неустойчива планина, която всеки момент щеше да се срути.

— Много съм любопитна за животинските жертвоприношения във вашата свещена книга… онези, за които пише Сами.

Любопитна едва ли бе най-точната дума. По време на службата Марджи непрекъснато напомняше на прекалено ентусиазираната си дъщеря да замълчи. Момиченцето, което се чувстваше като откривател, непрекъснато показваше изречения в еврейската молитвена книга. Все още си спомняше уроците от култа, в който бе възпитана.

Нашият отец Юпитер ни цитира същия пасаж, мамо Марджи. Значи тази религия е свързана с нашата.

Не знам дали е така.

Би трябвало!

Шшт…

Как иначе отец Юпитер би могъл да стигне до точно същите думи?

Може би е чел молитвите…

Или наистина е бил богоизбран. Може би бог му е казал думите така, както и на евреите.

На Марджи й идеше да се развика: „Откраднал ги е, Вега, не можеш ли да разбереш?!“. Но тъй като бе в свещено място — където при това тя бе гост се въздържа. По време на службата бе неспокойна като котка в чувал. За да се пребори с напрежението, тя изпробваше различни техники за запазване на спокойствие, като изследваше помещението така, все едно бе място на престъпление, пълно със заподозрени.

Рина се раздвояваше между молитвите и гледането на детето. Даде златните си бижута на Хана, за да се занимава. Момиченцето ги използваше като играчки, пробваше ги, а след това се пъчеше пред въображаема публика. Това ангажираше вниманието й и бе добре. Освен че постоянно изпускаше гривната на майка си. Това вбесяваше Марджи, но Рина го възприемаше с философско спокойствие. За огромна изненада на Марджи, Синди се молеше много усърдно. Определено това момиче имаше някакъв проблем.

Ами мъжете? Е, тя нямаше представа какво правят. През цялото време бяха скрити от погледа й зад серия от паравани, които отделяха мъжете от жените. Пътят към дома бе освежаващ, като се изключат въпросите на Вега, които ставаха все по-притесняващи. Когато седнаха на масата, Марджи смяташе, че детето ще се укроти. Но всъщност стана точно обратното. Момичето бе възбудено и по този въпрос нищо не можеше да се направи.

— Намирам еврейските молитвени книги за наистина страхотни — каза Вега.

— Е, ние също — отвърна Джейкъб.

Декър погледна доведения си син. До преди шест месеца поведението на момчето бе истинска мечта. С лесен характер и вечно усмихнат, той бе дете за пример — освен че бе започнал да проявява любопитство към наркотиците и се представяше лошо в училище — получаваше слаби оценки, когато можеше да изкарва отлични. После се случиха някои неща, които го накараха да ходи на терапия веднъж седмично. За два месеца бе отказал наркотиците и оценките му се бяха повишили, но пък настроението му се промени. Все още не бе така мрачен като Сами, но се бе специализирал във въртенето на очи, мърморенето и тряскането на врати. Беше се превърнал от мило, но разрушаващо себе си дете в мрачен тийнейджър, който бавно си проправя път през света. Декър знаеше, че второто е по-добро от първото, но понякога поведението му бе трудно за преглъщане.

— Рина, защо бог толкова силно и властно се нуждае от животински жертвоприношения? — попита Вега.

Марджи остави вилицата си.

— Вега, престани!

Всички погледи се обърнаха към Марджи. Тийнейджърката се изчерви и извърна глава.

— Всъщност, това е много добър въпрос — намеси се Сами.

Момичето го погледна, после сведе очи към скута си. Хана започна да капризничи:

— Скучно ми е. Може ли някой да ми почете?

— Ще ти почета — предложи Джейкъб. — И аз съм отегчен.

Декър отново стрелна с очи сина си, като се чудеше дали да не му се скара заради грубостта. За щастие, Рина го изпревари и изгледа гневно момчето.

— Просто се опитвам да се поставя на мястото на Хана, майко. Тя сигурно намира този разговор за изключително глупав… — напълно спокойно заяви Джейкъб.

— Благодаря ти за желанието да помогнеш, сине — прекъсна го Рина. — Можем да минем и без коментарите ти. Можеш първи да приключиш с вечерята.

Джейкъб сви рамене, после започна да обира месото от кокала.

— Честно да ви кажа, ако изям още една хапка, ще се пръсна — обади се Синди. — Ако мама няма нищо против, аз ще ти прочета една книжка, Хана Банана. Тази вечер не ти обърнах никакво внимание, а това никак не е хубаво.

Хана погледна към майка си с очи, пълни с очакване. Рина кимна.

Малкото момиченце плесна с ръце.

— Ще ми прочетеш ли две книжки, Синди Минди Бинди?

— Разбира се.

— Шест книги?

— Недей да насилваш късмета си…

— Четири?

— Може би…

— Хана, първо донеси книгите — намеси се бащата. — Така Синди ще може да види колко са големи, преди да се обвързва с обещания.

— Та колко голяма може да е една детска книжка?

— За нея и „Енциклопедичният речник“ е една книга — отвърна Декър.

— Ясно — смръщи се Синди. — Тогава нека заедно да изберем книгите.

Рина стана от масата и започна да разчиства. Съпругът й се изправи и взе платото с агнешкото. Щеше да го пакетира, за да изтрае още няколко дни. Марджи също се изправи.

— Марджи, ти си гост — каза шефът й.

— Защо това да е добър въпрос? — внезапно се намеси Вега.

— Кой? — погледна я майка й.

— Сами каза, че въпросът за животинските жертвоприношения е добър. Може ли да попитам защо?

Марджи бе на път да въздъхне дълбоко, но домакинът я хвана за ръка.

— Всъщност, ти си по-скоро част от семейството, отколкото гост. — Подаде й купата с картофи. — Занеси това в кухнята. Нека Вега и Сами обсъдят жертвоприношенията.

— Имаш ли нещо против? — попита тя Сами.

— Ни най-малко. — Той намигна. — Това ме спасява от мръсните чинии.

Декър поведе Марджи със себе си. Когато стигнаха до кухнята, Рина се усмихна на гостенката.

— Тя просто е любопитна…

— Но с мен никога не говори по този начин.

— Децата са много различни с родителите си — успокои я Рина.

— Напълно различни — отбеляза спокойно Декър. — Хората казват много мили неща за поведението и обноските на момчетата. Обаче аз допускам, че се касае за някакви извънземни, защото не би могло да става дума за синовете ми.

— Те не са толкова лоши!

— Не и за теб, Рина, което е добре — отвърна съпругът й. — Сигурно има нещо вярно в приказките за конфликта между бащи и синове. А той още повече се усложнява от факта, че аз не съм биологическият им баща.

— Не мисля, че това е толкова важно — вметна съпругата му.

— Разбира се, че е важно. Сами планира цялата си година в Израел около този факт.

— Гуш е добър яшива^[1]…

— Гуш е яшива, при когото е ходел баща му. Няма нужда от повече коментари. И няма никакво значение, че според мен е опасно. Голяма работа! Аз само плащам сметките.

— Къде да оставя това, Рина? — обади се Марджи, която все още държеше купата.

Домакинята я взе и я постави върху плота, предназначен само за месо. А на Декър каза:

— Съжалявам, ако той ти създава проблеми. На мен също ми е трудно с него.

— Знам, че е така. И не се оплаквам. Обичам Сами. Той е страхотно дете. Наистина е чудесен. Той е просто…

— Устат — довърши Рина.

— Ще се оправи — отвърна Декър. — И аз бях устат. Ако не се отговаряш на родителите си, докато си тийнейджър, значи нещо не е наред. — Обърна се към Марджи. — Което ни води до първоначалния въпрос. Колкото по-добре се чувства Вега с теб, толкова повече ще спори.

— Би било чудесно! — каза гостенката. — Проблемът е, че тя не говори с мен. Бих се радвала да поспоря с нея.

— Внимавай какво си пожелаваш, Марджи! — предупреди я Рина.

Декър кимна.

— За децата героите нямат нищо общо с техните родители. Ти можеш да кажеш нещо и Рина може да го каже същото. Вега ще приеме твоите думи по съвсем различен начин от тези на Рина. Между другото, успя ли да поговориш с Декстър Бартоломю?

— Господи, какъв човек! — Марджи автоматично усети как мускулите й се отпускат. Работата бе позната зона. — Има толкова много неща, които не са наред с този човек, че не знам откъде да започна.

— Не наред като „странен“ ли? Или като „подозрителен“? — попита Декър.

— Много странен и по някакъв начин подозрителен. През цялото време държеше да контролира разговора.

— Как?

— Хора, може ли да отложите разговора за работа поне за след десерта? — намеси се Рина.

— Извинявай — каза Марджи.

— Грешката е моя — извини се Декър. — Аз съм непоправим.

— Да, така е — съгласи се Рина.

— Майко? — извика Сами.

— О, господи! — възкликна Марджи. — Оставих я прекалено дълго със Сами. Няма да издържи и ще я убие.

— Преувеличаваш — промърмори Декър.

Всички се върнаха в трапезарията.

— Вероятно можеш да помогнеш — каза Сами. — Обяснявах на Вега причините зад библейските жертвоприношения. На иврит думата „курбан“, тоест „жертва“, не означава буквално това. Коренът на думата идва от „да се приближиш“. Даровете към бога не са заради него, а заради нас. Бог не се нуждае от дарове. Но като правим жертвоприношения, това ни приближава към него.

— Убиването на животни те приближава към бога? — запита със съмнение Марджи.

— По-близо до твоята незначителност — обясни Рина.

— За това не ми е нужна жертва — отбеляза Декър.

— Горкият татко — каза Сами. — Да не би да се чувстваш притиснат отвсякъде?

— Не и в този момент, но съм сигурен, че ти можеш да го промениш.

— Ние не колим месото, което ядем — продължи Рина. — Някой друг го прави вместо нас. И когато го купуваме, то вече е обеззаразено. А не трябва да бъде така. Трябва да не забравяме какво е станало с месото. Че нещо живо е умряло, за да можем ние да го изядем. Мисля, че ако трябваше да убиваме кравите, които отглеждаме, всички ние щяхме да станем вегетарианци.

— Тогава защо вашата религия проповядва яденето на месо? — попита Вега.

— Тя не го проповядва, Вега, просто го разрешава — намеси се Сами. — Но не това е идеалът, към който се стреми.

— Въпреки че е много вкусно — отбеляза баща му.

— Хората са били вегетарианци преди потопа — обясни Сами. — Нали знаеш за Ной и потопа?

Вега кимна.

— Ние сме създадени да бъдем вегетарианци — продължи момчето. — Това, че не сме, е грешка. Но Бог е приел, че човекът е грешно същество и ни позволява да ядем месо. Но само ако мислим за него. Именно поради тази причина убиването на животни при евреите включва толкова много ритуали.

— В еврейското жертвоприношение към Бога — намеси се Рина, — всъщност се крие по-особен смисъл — благодарност към Бога, че ни позволява да живеем. Животът на животните е в наши ръце, точно както нашият живот е в ръцете на Бога. Убиването на животни за храна, дори и когато е приемливо, трябва да ни напомни за нашата тленност. Познаването на собствената ти ограниченост и смъртност те приближава до Бога.

Синди влезе в дневната. Сигурно бе слушала, защото се намеси в разговора.

— Така е. Да бъдеш уязвим те кара да преоцениш значимостта си в света.

Декър я погледна въпросително. Синди сви рамене.

— Тя иска да играем на рибки, Рина. Казах й, че ще те попитам.

Рина огледа масата и запита:

— Джейкъб с теб ли е?

Синди кимна.

— Какво става с това момче? — измърмори на себе си майката. После се обърна към заварената си дъщеря: — Кажи й, че мама е разрешила само няколко игри. Не повече, Синди, независимо колко те моли.

— Когато почне да се превзема, ще ти я връча. Ето това му е хубавото да си по-голямата сестра.

Вега присви очи. Изражението й беше много сериозно.

— Жертвоприношенията са много интересни! Вероятно трябва да си водя бележки.

— Смятам ги за смущаващи — каза Марджи. — Ако убиването е грешно, защо не го обявят извън закона?

— Евреите узаконяват човешката слабост, като я превръщат в ритуал — каза Рина.

— Не всяка човешка слабост — уточни Декър.

— Е, не и прелюбодейството, ако това имаш предвид — отвърна Рина.

Декър се усмихна.

— Но пък и много сексуални неща също са превърнати в ритуал — отбеляза Сами.

— Като миква? — попита Декър.

— Да, той също. Но мислех по-скоро за ешет яфар тоар…

— Това пък какво е? — попита Декър.

— Ще ти го обясня по-късно — каза Рина. — Отклоняваме се от темата. Сами, вземи брат си и довършете миенето на чиниите.

— Аз ще ти помогна — предложи Вега. — Аз съм в същата възрастова група като теб. Можем да продължим обсъждането докато аз мия съдовете, а ти ги бършеш. По този начин Джейкъб може да си почине със сестра си.

— Съгласен съм, майко — каза Сами. — Ние сами ще се заемем с досадните задължения. Остави брат ми на спокойствие. Той е буквално скапан.

— Защо? — попита Рина.

— Учи сериозно за първи път през живота си. — Момчето подаде на Вега купата от салатата. — Занеси това в кухнята.

В момента, в който масата се освободи от децата, Марджи се стовари тежко на мястото си и заяви:

— Тя ме изтощава! Аз не съм създадена за сериозни разговори. От тях ме побиват тръпки.

— Няма спор — отбеляза Декър.

Марджи въздъхна.

— Най-добре е да отида да ги наглеждам. Не искам тя да изтощи Сами.

— Марджи, аз така или иначе трябва да подготвя десерта — каза Рина и започна да събира мръсните чинии. — Остани и поговори с Питър. Настоявам.

Марджи беше наясно, че трябва да стане и да изпълни ролята си на майка, но знаеше, че няма да може да издържи да участва отново в разговори за бога.

— Много мило от твоя страна — кимна тя.

Рина погледна мъжа си в очите и допълни:

— Освен това, Питър вече няма търпение да говорите за работата…

— Не, не, и не! — Декър пое купчината съдове от жена си и се изправи. — Не ме обвинявай за това! — Отнесе ги в кухнята, след което се върна в трапезарията и отбеляза: — В момента всичко там е спокойно.

— Аз поемам нещата оттук нататък — каза Рина, понесла втора купчина чинии.

Декър я проследи с поглед как изчезва в кухнята, а после каза:

— Разкажи ми за Бартоломю.

Марджи преповтори следобедното си интервю. Когато говореше за заподозрени, се чувстваше в свои води. Още не проумяваше как може да е толкова компетентна професионално и толкова некомпетентна като родител.

— Той не те остави да говориш, така ли?

— Нито думичка.

— Такъв му е маниерът или крие нещо? — попита Декър.

— Мисля, че и двете — отвърна Марджи. — Не знам дали има нещо общо със смъртта на Крейтон, но се обзалагам, че съвместният им бизнес е бил сенчест.

— Какъв е бил бизнесът? Ударите със земя ли?

— Може би… в някакво далечно кътче, наречено Белфльор — на почти три километра от Палм Спрингс. Исках да попитам Бартоломю за това, но не успях да стигна дотам.

— Бартоломю прекъснал ли е търговските си връзки с Крейтон преди смъртта му?

— Едва няколко месеца по-рано — отвърна Марджи. — Мисля, че ако някой е искал да си отмъсти на Крейтон — заради игри, в които е участвал и Декс — тогава може би този някой ще се опита да отмъсти и на Бартоломю. Но не би могъл да стигне до Бартоломю, защото той е охраняван отлично. Затова се е опитал да му отмъсти чрез жена му, като е отвлякъл колата й.

— Ако целта на отмъщението са били единствено парите, то има и по-лесни начини от отвличането на кола.

— Значи е целял нещо повече от парична компенсация — отвърна Марджи. — Да открадне колата и да изплаши жена му. Знаеш, че нищо не може да нарани един мъж така, както заплахата срещу жена му. Макар да имам чувството, че Декс не дава и пет пари за жена си. Освен това не означава, че човек като него ще толерира свой евентуален съперник в брака.

— Не трябваше ли да интервюираме и Елизабет Таркъм?

— Скот се опита да си уреди среща, но не можа да стигне до нея. Сега не си е вкъщи, но му оставих съобщение на телефонния секретар да се обади, когато се прибере. Обаче, доколкото познавам Скот, може да ни се наложи да почакаме доста дълго.

Синди влезе в стаята.

— Какво да почакате?

— Скот да се прибере тази вечер — отвърна Марджи. — Искам да разбера дали е интервюирал Елизабет Таркъм.

— Похитеното червено ферари — сети се Синди.

— Точно така — каза баща й.

Синди почувства как нервите й се опъват.

— Защо? Да не би да са отвлекли нова кола?

— Господи, надявам се, че не! — възкликна баща й.

— Значи просто правите разбор на информацията, така ли? — с привидно нехайство запита тя.

Декър изгледа внимателно дъщеря си. За части от секундата премина от загриженост към подозрение.

— Изглеждаш напрегната, Синди. Има ли нещо, което не ни казваш?

— Не — излъга тя.

Мълчание.

— Защото, ако нещо се е случило, трябва да ми кажеш — настоя баща й.

— Татко, седмицата беше трудна. Ти поне знаеш как е.

Декър наистина знаеше. Но също така схващаше, че тук се касае за нещо много повече от обикновена „тежка седмица“. Надяваше се проблемите да са само лични.

— Хана пита за теб — вметна Синди. — Иска да я завиеш и да й кажеш „лека нощ“.

Без да каже нищо, баща й се изправи и се насочи към детската стая.

— Като говорим за напрежение — започна младата жена, — мисля, че татко изглежда изстискан.

— Отвличанията си казват думата.

Синди понижи глас и запита:

— Марджи, името Роузан Баркли говори ли ти нещо?

Марджи присви очи.

— Защо питаш?

— Не се впечатлявай прекалено. — Синди бе измисляла обяснението си цяла вечер. — По пътя насам имаше едно червено „Камри“, което караше бясно. Обадих се да съобщя регистрационния номер и табелките се оказаха крадени. Опитах се да го накарам да спре, но то избяга. Вместо да го преследвам с личния си автомобил, се обадих на дежурния в управлението. Много професионално от моя страна, нали?

— Въздържам се от оценка — отвърна Марджи. — Обади ли се пак да разбереш дали са хванали колата?

Синди кимна.

— Засега нищо. — Започна да прави кръгове с пръст в хлебните трохи на масата и продължи: — Ще се обадя пак, като се прибера. Не искам да го правя оттук. Те не използват телефона на Шабат. Не искам да проявявам неуважение. Значи никога не си чувала за Роузан Баркли?

— Не съм казвала подобно нещо — отвърна детективът. — Баркли беше една от първите ни жертви на отвличания — преди около шест месеца. Нападната в подземен паркинг. Била е блъсната на земята и ритана, но иначе бе добре. Била с детето си. Връщали се от детски лекар. — Вгледа се в лицето на Синди. — Добре, дете. Баща ти не е тук. Какво не ми казваш?

— Мислиш, че крия нещо? — Синди се направи на обидена. — Трябва да защитавам действията си пред шефовете, а не пред приятелите си. — Погледна към Марджи. — Поне мислех, че сме приятели…

— Не променяй темата с приказки за приятелство — каза й Марджи. — Ако се случва нещо сериозно, искам да знам. Баща ти също.

— Ако се случи нещо сериозно, ще ви кажа.

— Смяташе ли да кажеш на баща си за „Камрито“?

— Възможно е. Реших да питам първо теб, понеже ти реагираш без притеснение или гняв. С татко нещата никога не са прости.

— И какво ще ми кажеш за „Камрито“?

— Беше поне на десетина години. Чукнато от дясната страна. Избеляла червена боя.

Декър се върна в трапезарията. Марджи се изправи.

— Отивам в кухнята, за да се убедя, че Вега не е отегчила до смърт жена ти и сина ти.

— Докато си там, кажи на Рина да отиде да пожелае „лека нощ“ на Хана. Тя чака мама.

— Ще й кажа. Освен това трябва да се обадя по телефона. Дали ще може?

— Естествено — отвърна Декър. — Има ли някакъв проблем?

— Попитай дъщеря си.

След като Марджи излезе, Декър погледна Синди. С равен тон тя му разказа своята история за „Камрито“. Отне й около трийсет секунди. Когато приключи, очите на баща й бяха потъмнели. Рина избра точно този момент да мине през стаята. Хвърли един поглед на съпруга си, после на заварената си дъщеря и поклати глава.

— Дори няма да питам.

— Всичко е наред — с пресилена усмивка отвърна Декър.

Жена му не отговори, щастлива да намери спасение в стаята на Хана. В момента, в който излезе, Декър каза:

— Страхотно изпълнение, Синтия. Сега опитай с истината.

— Нямам какво да добавя. Съжалявам. Можех да разкрася…

— Спести си глупостите — прошепна ядосано баща й. — Рина ми каза, че колата ти е пушела лошо. Това, в комбинация с нещата, които ми обясни, знаеш ли какво ми говори?

Синди усети как стомахът й се свива, но не отвърна нищо.

— Едно от следните две неща — продължи баща й. — Или че ти си преследвала „Камрито“, или че то те е преследвало. Надявам се да е първият сценарий — че си надценила способностите си като ченге и си решила сама да заловиш колата. Но после си я изгубила. Тъй като си още новак, сега те е срам да си го признаеш. Надявам се да е това. Но ако е втората възможност — някой да те е преследвал — най-добре ще направиш да ми го кажеш веднага! Не само защото си ми дъщеря, но защото това е твой дълг като полицай. Може да е свързано с отвличанията, които разследваме.

Загледа я яростно… буквално изпепеляващо. Синди се опита да запази самообладание. Баща й се бе досетил за истината, макар и не съвсем точно. Защото, от формална гледна точка, „Камрито“ не я преследваше, а я следеше.

— Ето затова не говоря с теб — отбеляза тя.

— Защото разпознавам безпогрешно лошите артисти, когато ги видя ли? — Баща й скръцна със зъби. — Добре. Ти си ми ядосана и аз съм ти ядосан. Това няма да се промени. Но ще ми кажеш какво точно се е случило, преди да си изпусна нервите, разбра ли?

Дъщеря му отклони поглед, надявайки се очите й да не са се навлажнили.

— Колата караше бясно. Следвах я на сигурно разстояние, правех всичко, на което са ме учили.

— И не си се обадила, да провериш номерата…

— Ще ме оставиш ли да довърша?

— Продължавай.

— Исках да се обадя за номерата, но колата избяга. Очевидно бе разбрала, че я преследвам и се отказах. Тъй като се движех с висока скорост, не можех да се обадя. Нямах подръка радиостанция. Разполагах само с клетъчния си телефон, а кой по дяволите набира номер на клетъчен телефон, докато кара с над сто километра в час?

— Изгубила си „Камрито“? Къде?

— В северната част на Долината, близо до старата ти къща.

— По откритите улици?

— Не. В планинската област близо до Анджелис Крест. Бях прекалено изплашена да го последвам там сама.

— И си се върнала. Това е умно. Тогава защо не се обади веднага щом се върна.

— Защото бях притеснена от своята некомпетентност, както вероятно се досещаш. Пък и бях доста изнервена от инцидента, колата ми бе прегряла и бях сама. Основната ми цел беше да стигна до къщата ти, без да се пребия. В момента, в който пристигнах, се обадих. Тогава разбрах за откраднатите номера и тази жена Роузан Баркли. Сега си информиран. Нямам какво да добавя и това, че ме гледаш сърдито, няма да помогне.

— Добре ли си? — въздъхна дълбоко баща й.

— Чудесно. — Гласът на Синди бе равен. — Просто не искам да разлайваш кучетата около произшествието ми. Ще ти кажа каквото знам за колата. Но не искам да ме обсъждаш.

— Сделката е честна — изрече помирително Декър. — Приятели ли сме?

— Винаги, татко.

— Трябва да разберем дали са заловили „Камрито“.

— Марджи се обажда в момента. — Синди облиза устни. — Съжалявам, че те излъгах. Но дори и да не бях, това не е обещание, че ще ти казвам всичко, което става в живота ми.

— Личният ти живот не е моя работа.

— Може ли да те цитирам?

— Просто искам да знам, че си в безопасност — отвърна баща й. — Както когато беше на шестнайсет и за първи път започна да караш кола… и често се прибираше късно. Исках само да ми се обадиш…

— Вече не съм на шестнайсет, татко.

— Добре. Това не беше най-добрият пример.

— Това беше пример. Ти ме обичаш и знам, че искаш винаги да съм добре.

— Не добре. Просто в безопасност.

— Това е невъзможно. Особено предвид попрището, което съм избрала.

Марджи се появи от кухнята. Изражението й бе безизразно.

— Мислиш ли, че Рина ще има нещо против да гледа Вега? — каза тя.

Декър се изправи.

— Какво има?

— Намерили са „Камрито“. По-скоро са намерили регистрационните номера. Колата е на пихтия.