Фей Келерман
Преследвана (7)

Глава седма

Трафикът не бе натоварен и колоната би трябвало да се движи, след като разрешената скорост по булеварда бе над шейсет километра в час. Проблемът идваше от някакъв камион, който не просто пъплеше, а и пъплеше на зигзаг. Бе една от онези стари машини — тежка, с много ръждясала и надупчена метална каросерия и предна решетка, достатъчно голяма, за да се опече на нея цял вол. Задните фарове бяха изтръгнати, гумите бяха меки, а от ауспуха излизаше бял пушек. Бронята бе провиснала в средата и се нуждаеше от хромиране. Бодри въведе регистрационния номер на возилото в компютъра в колата. Минута по-късно мониторът им предостави основните данни за камиона и за неговия собственик.

— Шевролет петдесет и едно — каза високо Бодри. — Да, съвпада. Никакви забрани по автомобила. Не се издирва. Регистриран на името на Анатол Петру-ке… — Започна да го произнася смръщено буква по буква. — П-е-т-р-у-к-и-е-в-и-ч.

— Петрукиевич — повтори Синди.

— Звучи като руско.

— Вероятно — съгласи се партньорката му. — Който и да е той, без съмнение е пиян.

Тя включи светлините и сирената на служебната им кола. Камионът нито забави, нито ускори ход. Продължи да пълзи като замаян охлюв.

Бодри включи рупора.

— Веднага отбийте встрани и спрете превозното си средство!

— Греъм, наистина ли мислиш, че той разбира какво е „превозно средство“?

— Ще разбере. — Двамата продължиха да наблюдават още няколко секунди. — Намалява ли?

— Трудно е да се каже при десет километра в час. — Изчака. — Да, видимо се опитва да завие към тротоара.

— Виждаш ли, разбрал е какво означава „превозно средство“.

— Вероятно по-скоро реагира успешно на светлините и сирената.

— Просто не обичаш да губиш. Залагай, Декър. Ези или тура?

— Тура.

Той хвърли монетата, улови я и я лепна върху опакото на ръката си, след което й я показа. Насреща й се усмихваше Джордж Вашингтон.

— Тъй като аз познах, ти ще поемеш шофьора — ухили се Бодри.

— Винаги си бил късметлия — отбеляза тя с известна досада. — Но късметът е нещо относително. Доброто ченге само си кове късмета, не мислиш ли?

— Както кажеш, Декър.

Синди паркира зад приклекналото на една страна допотопно возило и излезе от колата, като остави за всеки случай вратата отворена. Изчака за момент да види дали шофьорът няма да премине в атака.

Ала той си стоеше спокойно — поне за момента.

Младата полицайка откопча кобура си. Изключително предпазливо, с ръце на бедрата, тя запристъпя напред, като се движеше от лявата страна на превозното средство. Кабината на камиона бе украсена с поставена в рамка реклама, която с черни удебелени букви предлагаше „ИЗБОР НА БОИ В ИЗОБИЛИЕ“. Една усмихната бояджийска четка се кипреше до надписа. Телефонният номер бе от Холивуд. Явно Петрукиевич бе местен. Или поне бизнесът му се намираше тук.

Докато се приближаваше, Синди постави ръка на оръжието си. В очите й се четеше напрежение. Когато стигна до прозореца на шофьора, вратата започна да се открехва.

— Не излизайте от камиона, господине! — извика тя с повелителен тон.

Мъжът или не й обърна внимание, или не я разбра, защото вратата се отвори напълно и два крака скочиха на земята. Синди се подготви за най-лошото. От мястото, където стоеше, шофьорът се извисяваше над нея. Бе не просто висок, а огромен. Огромен в най-буквалния смисъл на думата — като канара. С размерите на баща й.

— Господине, останете точно където сте! — заповяда тя.

Той замръзна, по лицето му се изписа объркване.

Тенът му бе бледорозов, с изключение на носа, който изглеждаше като огромна малина. Правата коса с цвят на мед бе причесана над оголяващия череп над челото. Брадата му бе рядка и русолява. Вонеше на алкохол.

Синди потърси подкрепата на Бодри, но изглежда партньорът й си имаше свои проблеми. В камиона имаше и пътник, който бе също толкова внушителен като шофьора. Вероятно и също толкова пиян — краката му демонстрираха типичната за това състояние неподчиняваща се, гъвкава походка. Греъм полагаше неимоверни усилия да го държи изправен.

Междувременно шофьорът започна да се клати.

— Не съм направил ничто! — закима той толкова енергично, че косата му падна над очите.

Синди запази самообладание и произнесе ясно и отчетливо:

— Господине, върнете се в камиона!

— Да се обърна? — недоумяващо я погледна съгрешилият шофьор, сбърчи вежди, а след това се завъртя и й показа гърба си.

— Не — каза полицайката. — Не да се обърнете. Да се върнете в камиона. В камиона! Завъртете се… завъртете… — Тя направи въртеливо движение с показалеца си. Мъжът й отговори, като започна да се върти.

— Тъй ли?

Беше пиян като пън, но не и войнствен. Синди си даде сметка, че се налага да изостави опитите си да го върне в камиона. Постави ръка върху месестото му рамо, за да спре въртенето. Тялото му се наведе напред, докато главата му продължи да се люлее. Зашеметен, той успя да запази относително равновесие, като постави ръка на капака на камиона. При други обстоятелства ситуацията би била направо комична. Но за момента той бе просто един пиян мъж с размерите на слон, който във всеки момент можеше да стане раздразнителен.

— Господине, трябва да видя свидетелството ви за управление — каза напрегнато Синди.

Мъжът успя да я погледне в очите. Зениците му бяха разфокусирани.

— Вашето свидетелство… да карате. — Младата жена се опита да му го обясни със знаци. В отговор на усилията си получи празен поглед. Провикна се към Бодри: — Твоят човек говори ли английски?

— Не мисля — отвърна колегата й. — Но има хубави зъби. Знам го, защото много се усмихва.

Синди погледна към своя човек. Най-подходящото определение за осанката му бе „мечешка“. Нищо чудно, че символът на някогашния СССР е била мечката.

— Вашето свидетелство за управление. — Тя описа въображаем волан. — Шофиране.

— Да — реагира на руски мъжът и посочи към камиона.

Очевидно пак не я беше разбрал.

— Свидетелство — повтори по-високо Синди. Сякаш силата на гласа й автоматично щеше да повиши езиковата му компетентност. — Свидетелство.

— Сви-де-телст-во — повтори мъжът като папагал.

Тя извика:

— Полицай Бодри, можете ли да донесете балона? — Прецени, че ако алкохолът в кръвта му надхвърля допустимите граници, няма да й се налага да проверява документите му. Просто щеше да го арестува на място.

— В момента наблюдавам един човек — отвърна Бодри. — Направи му полеви тест за трезвеност.

Това означаваше, че колегата й не иска да я остави сама с двама пияни и огромни мъже. Хубаво тогава. Законът го допускаше. Значи трябва да подложи шофьора на полеви тест за трезвеност. Ще се справи.

— Вие ли сте Анатол Петрукиевич? — започна тя.

Широка усмивка озари лицето на мъжа и той закима въодушевено.

— Да! Да! — И с това приключиха познатите на Синди руски думи, но тирадата му продължи. Завърши речта си с голяма усмивка. Тя също му се усмихна в отговор. Той пък й намигна като хлапе.

Чудничко! Станаха приятели.

— Виж сега, Анатол — започна тя.

Когато чу името си, той се обърна към нея и я погледна в очите. И отново намигна.

— Гледай крака ми. Виждаш ли какво правя? — Синди застана на десния си крак и вдигна левия на няколко сантиметра от земята. Преброи на глас до десет. След това го посочи. — Ти! Анатол! Анатол прави това, нали? Сега ти го направи. Capische?^[1]

Той я зяпна.

И напълно логично, защото „capishe“ беше на италиански. Младата жена постави крака си на земята и го вдигна повторно. Пак преброи до десет. Посочи го.

— Сега ти!

— Да! — Той прие предизвикателството и се опита да застане на десния си крак. Но се олюля и цапардоса пръстите на краката си о тротоара. По лицето му се разля червенина. Опита отново и отново се провали. Очевидно вестибуларният му апарат се нуждаеше от пренастройка. Заговори й на руски. От тона му ставаше ясно, че се извинява.

— Не, всичко е наред — чу се да казва тя.

— На-ред? — усмихна се той.

— Не, не е наред. — Тя поклати глава. — Не, не е наред, просто… направи това! — Протегна ръце встрани, стисна юмруци, а след това изпъна десния си показалец. Сгъна дясната ръка в лакътя и насочи показалеца към носа си. Направи го, без да отпуска ръце. — Сега, Анатол, ти го направи. Ти!

Мъжът кимна, но не помръдна.

Синди се опита да му помогне, като вдигна дясната му ръка от рамото и я протегна встрани. Но когато я пусна, ръката падна като отсечена.

Дотук резултатът му беше чиста двойка. Но съществуваше и още един фактор, наречен езикова бариера. Връщайки се назад към изследователския си опит от колежа, Синди реши да събере повече обективна информация, преди да го откара в управлението. Внимателно го завъртя, докато мъжът се оказа с лице към шевролета. Хвана ръцете му и ги постави на каросерията с дланите надолу. След това една по една ги премести на гърба му и ги закопча с белезниците си.

Абсолютно никаква съпротива.

Той бе огромен и пиян, но пък дяволски щастлив.

Докато го отвеждаше към патрулката, краката му се тътреха безволево по настилката. Тялото му се олюляваше при всяка крачка. Синди установи, че почти го влачи. Миловидният мечок беше, за съжаление, и тежък мечок. Тя го подхвана под белезниците и се опита да придържа гърба му изправен. И макар в ролята на водач, си даде сметка, че всъщност се подмята наляво-надясно, влачена от гигантския зашеметен рак, тромаво пристъпващ пред нея.

Най-сетне стигнаха патрулката.

— Спокойно, Анатол.

Полицайката отвори задната врата и обърна руснака успоредно на седалката.

— Вътре — каза и го побутна лекичко. — Вътре.

Наведе го надолу, така че да не си удари огромната глава в тавана. Като че ли успя, но не съвсем. Главата и тялото на Анатол бяха геройски натъпкани в колата, но краката му все още висяха в прахта на пътя.

Синди вдигна предупредително пръст и заповяда:

— Стой тук!

Анатол се ухили. Не изглеждаше ни най-малко притеснен. Полицайката извади балона от багажника. При вида на уреда, очите на руснака проблеснаха — очевидно предметът му беше стар познайник. Без да чака указанията й, той дръпна хартиения предпазител на духалото и издиша алкохолни пари в количество, напълно достатъчно, за да събори на земята и носорог.

— Олеле! — възкликна Синди. — Пробата ви е нула двайсет и пет! Вие сте пиян, господине!

Анатол се ухили и измери разстояние от около три сантиметра между палеца и показалеца си.

— Толкоз водка.

Синди разпери ръце.

— По-скоро толкова водка.

Анатол се разсмя.

— Имаш ли такова нещо? — запита го Синди, извади шофьорската си книжка и му я показа.

— Няма — поклати Анатол глава.

— Нямаш в себе си такова свидетелство или никога не си имал свидетелство?

Ала Анатол очевидно отдавна бе изгубил борбата с тънкостите на английската граматика.

— Няма — повтори той.

— Ясно е, че така не можем да стигнем доникъде. — Синди се наведе, вдигна опръсканите му с боя обувки с размер на гребна лодка и ги набута в колата. После затръшна вратата. — Полицай Бодри — извика тя, — арестувах го и съм готова за тръгване.

— Идвам. — Когато колегата й се насочи към патрулката, другият пиян руснак се затътри след него.

Полицаят се обърна и му посочи очукания камион.

— Не, ти стой тук. Седни вътре. Извикай адвокат за приятеля си. — Изигра с жестове телефонно обаждане, след това посочи Петрукиевич. — Извикай помощ за приятеля си. Той отива в затвора.

— Затвор? — озадачено го погледна другият руснак.

— Да, затвор.

Синди наблюдаваше Бодри, докато той се опитваше да изиграе затворническа сцена. Надали би получил „Оскар“ за изпълнението си, но все пак беше разбран.

— Ааа! — усмихна се пияният пътник. После се върна в камиона, облегна назад глава и затвори очи. Очевидно възнамеряваше да подремне.

— Ще го арестуваме ли? — попита Синди.

— За какво? — отвърна Бодри. — За спане ли? Да вървим!

Тъй като задната седалка бе отделена от предната с метална решетка и тъй като Анатол вече бе с белезници, те го оставиха сам отзад.

Синди завъртя ключа и сложи ръка върху автоматичния скоростен лост. Нещо погъделичка потната й длан. Малка жълта самозалепваща се бележка се бе закачила за нея. Младата жена отлепи хартията от кожата си. На листчето с черен тънкописец бяха изписани думите: „Не забравяй!“. От влагата по дланта й буквите се бяха размазали. Синди показа листчето на Бодри.

— Ти ли го остави?

Той го погледна.

— Не.

— Нито пък аз.

Партньорът й сви рамене.

— Как се е озовало тук? — зачуди се Синди.

— Като се има предвид натоварения трафик по този булевард, сигурно е минало по магистралата…

— Питам те съвсем сериозно.

— Откъде, по дяволите, да знам, Декър? Сигурно ти си го оставила и си забравила. — После добави: — Сигурно затова на него пише да не забравяш.

— Много смешно.

— Може би момчетата от сервиза са го оставили — продължи Бодри.

— Тогава щях да го забележа, още като изкарвах колата от гаража. И със сигурност щях да го забележа, когато доведох тук господин Петрукиевич. Убеден ли си, че не си го оставил ти?

— Да, естествено. Нали щях да знам, ако бях аз!

Синди бе обхваната от безпокойство, но си замълча. Взря се в хартийката.

— Декър, става късно. Уморен съм. Хайде да тръгваме. И забрави за това — отбеляза партньорът й.

Тя смачка мистериозното съобщение. Освободи ръчната спирачка и подкара колата. Бодри се обади на централата, за да съобщи за ареста и за приблизителния час, в който да ги очакват в управлението.

„Не забравяй!“

Синди се опита да накара съзнанието си да го забрави.

— Колко време според теб ще ни отнеме процедурата около нашето приятелче?

— Какви са обвиненията?

— Рисково шофиране, алкохолна проба над нула и две и управление на превозно средство без шофьорска книжка.

— Може би час.

— Кошмар!

— Защо? Някакви планове ли имаш?

— За по-късно.

— Надявам се да не си притеснена много с времето — отбеляза Бодри, — защото, ако нашето изтрезвително е пълно, ще трябва или да го закараме долу до Парк Сентър, или да намерим друг отдел, който да се заеме с него. Това означава, че ще отнеме повече време.

— Греъм, в момента е три и половина следобед. Колко пияни мислиш, че може да има?

— Много хора просто се чудят какво да правят по цял ден, Син. За тях времето за коктейли започва точно след сутрешните сериали.

* * *

Увита в бяла хавлиена кърпа, Синди изследваше гардероба си. За леки материи сезонът все още не беше много подходящ. (Освен това, навън си беше и доста хладничко.) За дебелите вълнени дрехи пък времето отдавна бе минало. Следователно, оставаха съвсем малко възможности.

Вариант едно:

Черна безръкавна рокля от габардин, над коляното. Винаги подходяща дреха за вечеря, но някак прекалено секси за делова среща с висшестоящ, при това мъж, който работи с баща й. В този случай би могла да облече над роклята черния си блейзър. Това безспорно би успяло да тушира ефекта. Но сакото бе по-синкаво черно, докато роклята бе някак зеленикава. Често се бе чудила как е възможно черното да съществува в толкова много различни оттенъци.

Вариант две:

Маслиненосив костюм с пола, който страхотно подхождаше на червената й коса. Но той бе във военен стил, със звезди и еполети. Трябваше й специално настроение, за да го облече. Тази вечер съвсем не се чувстваше като амазонка от Женския армейски корпус.

Вариант три — последният й избор:

Еднореден морскосин костюм с панталон — добре втален в ханша, без да е прекалено тесен, с прилично деколте. Сякаш казваше: „Аз съм изцяло на делова вълна, така че дори не си и помисляй за друго!“. Може би и в известна степен дистанциращ. Вероятно едно шалче би го направило малко по-кокетен.

С изключение на факта, че тя мразеше шалчетата.

Имаше жени, който ги носеха непрекъснато. Премятаха ги през раменете си в небрежния стил на пончото или ги увиваха като огърлици около вратовете си. Обаче Синди никога не успяваше да накара проклетото нещо да стои правилно. Върху нея шаловете изглеждаха по-скоро като досадна необходимост, наложена от суровото време, отколкото стилни. Освен това, заради червената си коса, трябваше да внимава с многоцветните аксесоари.

Откачи костюма от закачалката в гардероба и огледа деловата дреха. Беше подходяща. За да я омекоти, щеше да сложи семпла златна верижка около врата си и златни обеци с винтчета. Нищо от тоалета й не би могло да бъде определено като неуместно. Не че тя смяташе, че Скот има някакви помисли, но мъжете са си мъже. Дори и възрастните мъже са си мъже.

Изтри се за последен път с хавлията, след това си сложи бельото. После обу панталона. Стоеше й добре, дори леко свободно. Е, това бе приятна изненада.

Вмъкна ръце в сакото и започна да го закопчава. Бе шокирана, когато откри, че я стяга около гръдния кош. Съблече блейзъра и се загледа в отражението си в огледалото. Гърдите й не бяха станали по-големи, но лежащата под тях гръдна мускулатура със сигурност бе нараснала. Раменете й също се бяха разширили.

Запита се защо не го е забелязала по-рано. Вероятно защото не бе суетна. Оглеждаше се само при необходимост, което означаваше преди среща. А това не се бе случвало от доста време. Не че уговорката със Скот бе среща, но поне бе вечеря навън с мъж, който не й е роднина. Отдаде промяната във физиката си на редовното вдигане на тежести и упражненията, включващи всекидневен джогинг от пет километра, петдесет лицеви опори и двеста коремни преси.

И ето ти резултата — сакото я пристягаше в гръдния кош. Голяма работа! Просто нямаше да го закопчава. Само че сега се налагаше да облече нещо под него. Блузите й сигурно също щяха да й бъдат тесни. В такъв случай оставаха пуловерите. Повечето бяха или прекалено дебели, или твърде всекидневни, за да се облекат с костюм. Освен релефния черен пуловер с поло яка.

Дали морскосиньото си отива с черно?

„Уви“, помисли си тя. Бе прокълната с трогателна липса на чувство за стил. Ако само бе отраснала край майка, която да разбира от тези неща. Майка, която да знае как се закопчават ръкавели или как се съчетават отделните части от тоалета, или просто какъв нюанс червило да избере.

Нейната майка бе толкова сляпа за модата, колкото и самата тя. Облеклото на майка й се състоеше от памучни кафтани или селски блузи с плисирани поли. Бижутата й представляваха предимно изкуствени огърлици или типични за Юга гердани от монети и тюркоаз. Синди никога не можа да разбере защо майка й се облича по този безвкусен начин, след като има хубава стегната фигура. Веднъж, в периода, когато изследваше дебрите на психологията, бе казала на майка си, че носенето на широки дрехи е символ на отказ от сексуалността. Майка й, която също разбираше от тези неща, й бе отговорила, че харесва секса. („Ако искаш потвърждение, отиди да питаш баща си. Да, точно така!“) Бе допълнила освен това, че изборът й е свързан преди всичко с удобството.

Синди облече полото. Беше тясно, но ставаше. Сакото, разбира се, омекотяваше изпъкналата линия на бюста. На средно високи обувки тя ставаше метър седемдесет и осем. Огледа се в огледалото. Всичко, което й трябваше, бяха слънчеви очила и таен предавател, и щеше да изглежда като типичен федерален агент.

Разтри малко руж върху страните си и покри устните си с нещо лепкаво и блестящо. Нави дългите си до раменете кичури в кок, който прихвана на място с декоративна шнола. Преметна дръжката на чантичката си през рамо и излезе от спалнята. Преди да отключи външната врата, тя се обърна, за да хвърли последен поглед на дневната си.

Очите й се спряха върху полицата над камината и се задържаха там по-дълго от обикновено.

Защото нещо прикова вниманието й — нещо, което не беше наред.

Синди се върна до камината и огледа джунджуриите, наредени върху полицата. Тук бе вазичката, малък кристален часовник (подарък за рождения й ден от мащехата й Рина), дванайсетина малки порцеланови животинчета (детската й колекция) и няколко снимки на родителите й в сребърни рамки.

Точно така!

Липсваше снимката на Хана! Очите на Синди започнаха да опипват пространството наоколо, докато накрая се спряха на масичката за кафе. Там стоеше шестгодишната й полусестра, с ликуваща усмивка, запечатана на малката й муцунка. Младата жена взе сребърната рамка и върна снимката на мястото й.

Как се бе озовала на масичката за кафе? Синди знаеше, че не я е пипала, откакто я е сложила на полицата.

Или вероятно я е преместила при последното забърсване на прах.

Господи, кога ли е било това?

Погледна часовника, който показваше седем без двайсет. Дори и да имаше късмет с трафика, пак щеше да й е трудно да пристигне в ресторанта навреме.

По-късно щеше да се занимава със снимката. След като заключи вратата, за всеки случай завъртя бравата, за да се увери, че всичко е наред. После се спусна като вихър надолу по стълбите.

Може би Оливър е преместил снимката предишната вечер. Сигурно бе отишъл до камината, бе взел снимката и я бе понесъл със себе си, докато е крачел из дневната в очакване появата на домакинята. После, когато е решил да я върне, е забравил къде точно е стояла.

В което нямаше особена логика. Всичко, което е трябвало да направи, е да погледне към камината и да забележи останалите снимки.

Тя се огледа във всички посоки и чак тогава отключи колата си. Вмъкна се на шофьорското място и веднага заключи вратата. Огледа се за последен път и запали двигателя.

Може би Оливър се бе разхождал с рамката в ръка и бързо я е поставил на масичката при нейното влизане в стаята. Не е искал тя да го улови, че разглежда личните й вещи.

Сега имаше някаква логика.

Знаеше как стават такива неща. Сам си на чуждо място. Става ти интересно и започваш да пипаш неща, които не би трябвало. После се появява домакинът и ти не искаш той или тя да забележи, че любопитстваш.

Запали двигателя. В началото го остави да поработи, после потегли. След една пряка провери в огледалото за обратно виждане. Беше чисто и свободно — както назад, така и пред нея.

Няма съмнение, че е било така. Вероятно Оливър я е преместил.

Ще го попита… след като седнат на масата.