Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (9)

7.

Понеделник, 13 март, 4:45 следобед

Ейдън се върна тъкмо когато Джонсън дръпна ципа на чувала с трупа на Ейвъри Уинслоу. Той направи път на носилката и се приближи към Мърфи.

— Тя е добре — тихо му съобщи Ейдън. — Казах й за кредитните карти. Нямаше нужда да обяснявам, че са били нейните. Вече се бе усетила.

— Спинели се обади, докато ти беше с нея — каза Мърфи, като му показа бележника си, където бе записал адреса на пощенска кутия в другия край на града. — Открил, че сметките за кредитните карти били изпращани на този адрес. Отворено е до шест.

Ейдън си погледна часовника.

— Ще успеем.

— Спинели каза, че Патрик му се обадил. Петима адвокати вече били попълнили документи за обжалване.

— Мамка му.

— Точно така — кимна Мърфи. — Къде е Тес?

— Каза, че си отива у дома, за да прегледа показанията, които е давала в съда. Обещах да й се обадим по-късно вечерта.

— Мърфи! — извика Джак, като изскочи в коридора към спалните и им махна да отидат при него. — И ти Ейдън. Елате. Сигурен съм, че искате да видите това.

Последваха го в детската стая на Уинслоу. Бебешка люлка стоеше в единия ъгъл. Масата за преобличане бе отрупана с пелени и пудри. Дебел слой прах покриваше всичко. Един от хората на Джак се бе качил на стол и бе пъхнал глава във вентилационната система, от която бе свалил решетката.

— Това е Рик Симс. Покажи им какво откри, Рик.

Рик се обърна към тях. Бе хванал малка черна кутийка, широка около два сантиметра и висока около сантиметър.

Ейдън се качи на стола до него, за да види по-добре. Къс кабел стърчеше от единия край на кутийката. Ейдън внезапно осъзна какво бе открил Рик Симс. Двамата с Мърфи се спогледаха разгневени. Ейдън се учуди, че след всичко видяно следобед все още можеше да изпитва гняв и учудване.

— Камера.

— Точно така — потвърди Рик. — Безжична камера — завъртя кутийката той. — Може да предава и звук. Ето го и микрофонът.

— Копелето обича да гледа — промърмори Мърфи. — Как разбра, че е там?

— Рик забеляза, че в ъгъла на решетката няма прах — обясни Джак с гордост в гласа. — Чудесна работа.

Рик се усмихна.

— Благодаря.

— Колко ли още камери има наоколо? — попита Ейдън, като слезе от стола.

— И ние се чудехме същото — отвърна Джак, като ги поведе към всекидневната. — Не биха искали да пропуснат впечатляващия финал — каза той, като посочи решетката над бюрото. — Опитай и тази.

Рик се намръщи, докато се мъчеше да достигне до решетката, опръскана с кръв и мозък.

— Гнусна работа, Джак — оплака се той.

Джак се засмя невесело.

— Няма да ти навреди да си изцапаш ръцете поне веднъж. Рик е един от експертите по електроника в отдела ни — обясни той на Ейдън. — Обикновено е в лабораторията, но днес повиках на помощ всички, които можах.

Рик подаде решетката на Джак, който я остави настрани внимателно.

— Прав си — каза Рик. — Още една камера с микрофон и…

Той насочи лъча на фенера си към тъмния отвор, после се обърна объркан към тях.

— И високоговорител, монтиран на стената — добави Рик, като издърпа колоната, за да им я покаже.

Беше малка кутийка с размера на слива.

— Защо пък високоговорител? — учуди се той.

— Ейдън, една от съседките се отби, докато ти беше с Тес — каза Мърфи. — Разказа ни, че цял ден някакво бебе плакало тук. Мислех, че Уинслоу е гледал видеозапис на сина си, но сега вече знаем какво е било.

Рик се намръщи на кутийката в ръката си.

— Имаме си работа с откачено копеле — отбеляза той.

— Накъде отива видеото? — попита го Ейдън.

— Трябва да намеря приемателя — отговори Рик. — Но предполагам, че отива в етернет, а оттам… някъде навън.

Мърфи примигна.

— Етернет?

— Начин да стигнеш до интернет — промърмори Ейдън.

Мислите му запрепускаха лудо.

Рик кимна.

— Видео на живо. Това е последната мода, човече. Обикновено камерите са монтирани на пода или на обувката, така че перверзниците да могат да надничат под полите на жените. Но тази е била предназначена за наблюдение.

Мърфи поклати глава.

— Значи това може да се види в интернет? — повтори той. — В някой уебсайт? Според теб кой ли не може да е наблюдавал как Уинслоу си пръсва черепа?

— Може би — отговори Рик, като сви рамене. — Зависи какви са били желанията на престъпника. Ако е частно шоу, няма да се появи, ако го потърсиш в „Гугъл“. Но ако не е частно…

Стомахът на Ейдън се сви, когато осъзна значението на думите на Рик.

— О, господи. Можеш да си платиш, за да изгледаш самоубийството? — извика той, после погледна партньора си и видя, че и той бе стигнал до същия извод.

— Филми на ужаса от двадесет и първи век — мрачно процеди Мърфи. — Невероятно.

— Имате ли представа колко време са били камерите тук? — попита Ейдън.

Джак коленичи, за да огледа решетката.

— По решетките има прах, но болтовете са чисти. Може би седмица-две.

— Значи трябва да разберем кой е имал достъп до апартамента на Уинслоу през последните две седмици — каза Мърфи. — За какъв тип да се оглеждаме? Имал ли е нужда от специални инструменти?

Рик слезе от стола.

— Честно казано, всеки тийнейджър хакер би могъл да свърши работата.

Ейдън въздъхна тежко.

— Джак, трябва да проверим апартамента на Синтия Адамс за същите устройства.

Джак вдигна очи към Рик.

— Можеш ли да го направиш довечера?

Рик кимна.

— За да пипнем този тип? О, да.

— Трябва да тръгнем по следата на цветята от апартамента на Адамс — каза Мърфи. — Джак, можеш ли да довършиш тук?

Джак махна небрежно с ръка.

— Тръгвайте. Хайде да се видим в кабинета на Спинели в осем. Кажете му да поръча китайска храна. Ще бъде дълга нощ.

 

 

Понеделник, 13 март, 8:30 вечерта

Тя все още беше тук. Седеше до масата в трапезарията си, облечена в червен копринен халат и къси бели чорапи. До лакътя й имаше чаша червено вино. Седеше и преглеждаше документи.

Все още беше тук. А не където би трябвало да е — заключена в килия, заобиколена от затворнички, очакваща някой от приятелите й да плати гаранцията й или пък изправена пред съдия.

Но търпението беше добродетел. А пък лицето на Чикотели недвусмислено издаваше стреса, на който бе подложена. Ръката й потрепери, когато вдигна чашата с вино, а от време на време по лицето й се изписваше ужас. Сигурно си спомняше как бяха изглеждали мъртвите й пациенти. Мислеше си как се бяха чувствали точно преди да умрат, как бяха вярвали, че тя ги е предала. И сигурно се чудеше кой щеше да е следващият труп.

Е, това бе достатъчно засега.

Що се отнася до полицаите, те не можеха да намерят и задниците си. Евентуално щяха да проверят финансовите документи на жертвите, което би им осигурило пироните за красивия малък ковчег на Чикотели. Дотогава можеше да се разчита на щатския борд по лицензиране. Те се бяха намесили по-рано от очакваното благодарение на Сай Бремин и статията му на първа страница. Беше адски забавно.

И си заслужаваше да бъде чуто отново. Кликна на файла и чу дрезгавия глас на доктор Фенуик: „Бордът намира обвиненията за сериозни и неприемливи“.

Айде бе! Наистина ли? Едновременно сериозни и неприемливи? Това бе един от най-интересните коментари, които микрофонът бе записал през седмиците, откак стоеше скрит зад картотеката в кабинета на Чикотели. Бордът не разполагаше с нищо срещу нея и всички го знаеха. Фенуик, Чикотели и адвокатката й, която с лекота се бе справила със заплахите на дъртия пръдльо.

Но посещението все пак бе полезно. Надутият доктор Фенуик вероятно щеше да намери смъртта на Ейвъри Уинслоу за още по-сериозна и неприемлива. Третият удар щеше да бъде насочен срещу борда по лицензиране, а не срещу полицията. Не беше идеалното положение, но щеше да разсее скуката, докато ченгетата се мотаеха наоколо.

И със сигурност щеше да е забавно зрелище.

 

 

Понеделник, 13 март, 8:30 вечерта

— Е? — попита Спинели, седнал начело на масата и вторачил очи в колегите си, които се хранеха мълчаливо.

Около масата седяха Ейдън, Мърфи, Джак, Рик и Патрик, който мрачно им бе съобщил, че броят на обжалванията вече е стигнал осем.

— Дай ни една минута да хапнем, Марк — запротестира Джак. — Не съм ял от обяд.

— Ние дори не обядвахме — промърмори Ейдън. — Бяхме заети с цветарниците. Но можем да ви покажем един видеозапис, докато ядем.

Той стана, взе диска от охранителната камера от пощенския магазин, после грабна картонената си кутийка с китайска храна, когато видя погледа, който Мърфи й отправи. — Не се наложи да се връщаме прекалено много — добави той, като пусна диска и отстъпи назад, за да не закрива телевизионния екран. — Това е от миналия четвъртък следобед.

Пред очите им се появи жена в бежово палто. Черната й коса падаше на вълни по раменете й. Беше с ръста на Чикотели, но палтото скриваше фигурата й.

Жената изглеждаше от испански произход. Лицето й, макар и малко по-слабо от това на Чикотели, приличаше на нейното достатъчно, за да може да мине за италианка в спомените на заетия чиновник или на лошия запис от камерата в магазина.

— Тес носи палто в същия цвят — каза Мърфи. — Тази част наистина ме вбеси — добави той. — Вижте я как си разкопчава палтото, за да покаже шала около врата си. Иска да е сигурна, че чиновникът ще види шала, защото Тес винаги носи такъв.

Освен ако не носи черен прилепнал пуловер с висока яка, помисли си Ейдън, после се помъчи да прогони тази картина.

Спинели стисна зъби.

— Заради белега от нападението миналата година.

Ейдън си представи как самият той стисва врата на престъпника, който едва не бе убил Тес.

— Мамка му — промърмори Патрик, вторачен в екрана. — Прилича на нея.

— Въобще не прилича на Тес — възрази Мърфи енергично. — Да не си сляп?

Патрик поклати глава.

— Не съм, но някой съдия може да види достатъчно прилика, за да позволи обжалванията. Особено като се имат предвид останалите улики. Без мотив няма достатъчно доказателства, за да бъде обвинена — добави той, — но предостатъчно, за да размъти водата. По дяволите. Това е лошо.

Ейдън загледа как жената се приближи към пощенската си кутия, наведе се и вкара ключа.

— Никой нормален човек не би помислил, че това е Тес Чикотели. Тази жена въобще не се движи като нея.

— Не мога да използвам това като аргумент пред съдията, Ейдън — каза Патрик, като се усмихна мрачно. — Макар да признавам, че малко жени се движат като Тес.

Ейдън погледна през рамо към ухиления Патрик. Мърфи разви внезапен интерес към кутията си със свинско. Джак се хилеше открито, а Рик едва се сдържаше. Ейдън усети как се изчервява и завъртя очи.

— Имах предвид… няма значение.

Мустаците на Спинели помръднаха леко.

— Всички знаем какво имаше предвид, Ейдън — усмихна се той, после се прокашля и доби сериозен вид. — Но Патрик е прав. Трябва да докажем, че това не е Тес. Можем ли да вземем отпечатъци от пощенската кутия?

— Ще изпратя екип там, Марк — обеща Джак. — Но ми се стори, че през цялото време жената бе с ръкавици.

Жената от екрана натъпка кореспонденцията в страничния джоб на куфарчето си.

— Възможно ли е това да е нашият престъпник? — запита Патрик.

— Не знам — отговори Ейдън. — Изглежда ужасно… нервна. Притеснена.

Патрик сви рамене.

— И аз бих се изнервил, ако планирах да убия двама души. Но не мисля, че тя е мозъкът на операцията. Прекалено е изложена на показ. Знае, че камерата я записва, и позира. Трябва да разберем коя е.

Мърфи кръстоса ръце пред гърдите си и сви вежди.

— Същата жена е и на записа от фоайето в кооперацията на Адамс. Портиерът на сградата изключил камерата до асансьора на етажа на Адамс, но не и тази на първия етаж. Ще открием дали някой я е видял и в апартамента на Уинслоу.

Спинели сключи пръсти под брадичката си.

— Какво ще кажете за камерите, които открихте?

Рик бутна остатъка от вечерята си настрани.

— Намерих същата система в апартамента на Адамс. Една камера над леглото й и една във всекидневната. И една в банята — добави той озадачено.

— Първия път, когато е опитала да се самоубие, си е прерязала вените — каза Ейдън, като извади диска от машината и седна до Рик. — Обикновено хората правят това в банята. Вероятно нашият човек си е мислел, че тя отново ще опита същото.

— Може и така да е. Както и да е, намерих еднакви системи в двата апартамента. Безжични камери и високоговорители. Всичко беше идеално избърсано. Който и да ги е инсталирал, не е оставил отпечатъци и върху решетките на климатиците. И преди да попитате, ще бъде почти невъзможно да открием откъде са закупени различните части. Става дума за обикновени системи за наблюдение. Добро качество. Можете да си ги купите във всеки магазин за електроника или по интернет. Игла в купа сено.

— Ами предаванията? — попита Ейдън. — Можем ли да ги проследим?

— Да, ако разполагаме със захранващото устройство. Онова в апартамента на Адамс вече е вън от играта, но камерите в апартамента на Уинслоу все още предават. Открих рутера, захранван от безжичната камера. Мога да сложа пакетен търсач в мрежата и да прочета адреса, където отиват.

Патрик примигва.

— Говори на английски, Рик.

Рик се засмя.

— Съжалявам. Интернет предаванията се разбиват на пакети, изпращат се, а после се сглобяват отново в другия край. Пакетните търсачи разбиват всеки пакет на съставните му части. Една от тези части е адресът. Мога да прочета адресите на екрана си, докато съобщенията минават по мрежата. Но има два сериозни проблема. Първият сте вие — обърна се той към Патрик. — Това е като да подслушваш нечий телефон. Ще имам нужда от съдебно нареждане, за да започна.

— И аз така си помислих — отвърна Патрик. — Какво друго?

— Ето го и по-сериозния проблем. След като намеря адреса, няма гаранция, че е истински. Всеки хакер, който си разбира от работата, няма да изпрати видеото до самия себе си. Ще го изпрати в някой зомби компютър. А ако има акъл в главата, ще изпрати първото зомби до второ — сви рамене Рик. — А когато намеря окончателния адрес, ще трябва да го свържа с даден човек, а провайдърите не са склонни да ни сътрудничат. Това означава нова съдебна заповед.

— Търсачи и зомбита — промърмори Спинели недоволно. — Колко време ще отнеме това, Рик?

— Няколко дни. Но трябва да знаете, че някои от тези адреси са уредени чрез чуждестранни компании. Поне умните.

— Цялата работа изглежда прекалено умна — изсумтя Патрик. — Ако компанията е чуждестранна, ще се натъкнем на стена.

Ейдън разтри слепоочията си.

— Доста си се занимавал с това, Рик — отбеляза той.

— За съжаление, да. В момента един от основните ни проблеми са интернет престъпленията, като детското порно е на върха. Проклетите педофили познават системата, човече. Могат да те зашеметят с номерата си. А когато най-после стигнеш до края, си прецакан, защото те са изчезнали и са започнали някъде другаде. Ще направя каквото мога, бъдете сигурни в това.

— Но не си изпълнен с надежда — отбеляза Ейдън.

Рик поклати глава.

— Не. Иска ми се да можех да ти кажа друго, но няма начин.

Патрик въздъхна.

— Е, все пак е някакво начало. Ще ти осигуря съдебната заповед след по-малко от час, Рик. Върни се в апартамента на Уинслоу и чакай там.

Рик си събра нещата и им махна.

— Благодаря за вечерята, лейтенант. А, още нещо. Вашият човек е изключил захранването към камерите в апартамента на Адамс. Предполагам, че съвсем скоро ще направи същото и с тези в дома на Уинслоу. А когато това стане, няма да разполагам с абсолютно нищо.

Спинели безпомощно изсумтя, когато Рик излезе от стаята.

— Винаги ли е такъв оптимист? — попита той.

Джак сви рамене.

— През повечето време се занимава с педофили. Откъде да вземе оптимизъм?

— Ще се погрижа за съдебната заповед — каза Патрик. — Дръжте ме в течение. Марк, обади ми се веднага щом се сдобиеш с нещо, което да ми помогне да разкарам проклетите обжалвания от гърба си.

След като прокурорът си тръгна, Спинели изгледа уморено Ейдън, Мърфи и Джак.

— Можем да се опитаме да докажем, че това не е Тес, или да открием кой наистина стои зад цялата история. Засега не се справяме добре с първата възможност, затова нека да се съсредоточим върху втората. Кого харесваме за ролята на престъпника?

Мърфи погледна Ейдън.

— Мислехме, че може да е някой от случайните любовници на Адамс, но след Уинслоу няма смисъл да вземаме досието от здравното министерство.

— Така е — съгласи се Ейдън. — Прав си. В момента можем да тръгнем в две посоки. Първата е, че някой иска да дискредитира Тес Чикотели.

— Защо? — попита Спинели. — Какъв е мотивът? Това е сложна работа. Някой трябва да е адски нахъсан срещу нея, а и да е доста интелигентен, за да изпълни плана си. Повечето хора, срещу които Тес е свидетелствала, не са достатъчно умни да измислят подобно нещо.

— Обжалването е добър мотив — каза Мърфи. — А и тези хора имат семейства.

Ейдън извади разпечатката със списъка на делата.

— В такъв случай се връщаме обратно към едно от имената в списъка. Досега не съм имал време да ги проверя, но Тес каза, че ще прегледа старите си записки. Може и да открие нещо.

Ейдън се вторачи в разпечатката, после поклати глава, все още притеснен от нещо, което Рик Симс бе казал.

— Има и друга възможност, която ме тревожи — призна той. — Ами ако Тес не е мишената? Ако някой е преценил, че тя е добър източник на хора, които могат да бъдат манипулирани и подтикнати към самоубийство? Пациентите й са предимно хора със склонност към самоубийство. Може някой просто да си избира жертви от списъка й с пациенти, да ги тормози и да ги принуждава да се самоубиват.

— А после да записва всичко на видео — довърши Джак.

Спинели не изглеждаше убеден.

— Изглежда доста пресилено.

— Някои хора се наслаждават на творенията си, Марк — отвърна Ейдън. — А когато разполагат с подходяща публика, готова да плати исканата цена… Мотивът може да е просто алчност.

— В тази история няма нищо просто — възрази Спинели. — Но разбирам мисълта ти, Ейдън. Всички сме си имали работа с психопати, които с лекота биха съсипали нечий живот, за да си осигурят печалба. Та за кого говорим тук?

— Ако Тес е само проводник, а пациентите й са истинската стока… — сви рамене Ейдън. — Тогава нямаме връзка. Можем да говорим за когото и да било.

Спинели въздъхна тежко.

— И ти си оптимист като Рик Симс. Господа, зарадвайте ме с някаква по-добра новина, преди и аз да изпитам желание да се самоубия.

Джак плъзна лист хартия в средата на масата.

— Отбих се да видя Джулия на път насам и тя бе готова с токсикологичния резултат на Уинслоу — съобщи той.

Джулия Вандербек, съдебната лекарка, бе съпруга на Джак.

— Намерила е ПСП в кръвта, също като при Адамс — продължи той.

— Подменени хапчета? — попита Мърфи и Джак кимна.

— Да. Името на Тес е на шишето с ксанакс, а отпечатъците й — върху него.

Спинели се намръщи.

— Казах по-добри новини, Джак.

— Търпение, Марк. Външността на шишето не е толкова интересна, колкото съдържанието му. Направихме спектрален анализ на веществото на дъното на шишето. Прах, която не може да се види с просто око. Добрата новина е, че не беше нито ксанакс, нито ПСП. Беше сома. Джулия каза, че служи за отпускане на мускулите. Открихме веществото и в двете шишета.

Спинели кимна бавно.

— Значи някой ги е използвал повторно.

— А след като отпечатъците на Тес са на шишето, може то да си е било нейно — каза Мърфи. — Но това не я оневинява, Джак. Всъщност дори влошава положението.

Джак повдигна вежди.

— Може шишетата да са били откраднати.

Спинели поклати глава.

— Прекалено много неясноти, хора. Разберете дали Тес е вземала сома и кога. Засега ще прибавим и това към неяснотите. С какво друго разполагаш, Джак?

— Проверяваме колко време куклата е била във фурната, като се основаваме на стопените й части. Почистихме с прахосмукачка и двата апартамента. Ще търсим еднакви влакна, които да докажат, че престъпникът е бил и на двете места.

— Ако приемем, че престъпникът е само един — обади се Ейдън. — Тес каза, че жената, която й се е обадила днес, звучала различна от онази в събота вечер. По-стара.

— Снабдихте ли се е телефонните разпечатки на Тес? — попита Спинели.

— Да, от домашния й телефон. Обаждането в събота вечер е от нерегистриран мобифон. Днешното обаждане бе до офиса й, затова изисках разпечатка и от него. Списъкът не беше готов, когато слязохме долу. Ще те уведомя веднага. Какво ще кажеш за серийните номера по пистолетите, Джак?

— Хората ми не успяха да възстановят номера от пистолета в апартамента на Адамс, затова го изпратих в лабораторията на ФБР. Тяхното оборудване е по-добро, но ще минат няколко дни, преди да получим отговор. Серийният номер на пистолета от апартамента на Уинслоу също е изпилен. Съжалявам — извини се Джак, като плъзна друг лист хартия и купчина снимки пред Спинели. — Това е списък с всички вещи, които взехме от двата апартамента. Мечето, което Уинслоу държеше в ръце, е стандартен модел. Няма нищо специално. Така че отново сме в задънена улица.

Ейдън се наведе над масата, притеснен от спомена за мечето в ръката на мъртвия.

— Дай да видя снимката на мечето.

Спинели му я подаде и Ейдън отвори папката, която бе взел от архива на път към конферентната зала.

— По дяволите. Специално е все пак. Това е полицейският доклад от смъртта на бебето на Уинслоу — каза той, като сложи извадената от папката снимка до снимката с мечето.

Снимката показваше задната седалка на миниван. Чанта за пелени стоеше вляво от детската седалка, плюшено мече — отдясно.

— Това е същото мече като онова, което са намерили до мъртвото бебе — добави той.

— Копелето не пропуска нито една подробност — промърмори Мърфи, като погледна отвратено снимките. — В теб ли е папката със случая на Мелани Адамс?

— Да. Взех и двете.

Ейдън плъзна направената от полицията снимка от смъртта на Мелани в средата на масата. Мърфи зарови из купчината на Джак, търсейки снимката, която бяха намерили в апартамента на Синтия.

— Еднакви са — каза Мърфи. — Същата поза, същите дрехи и обувки. Единствената разлика е във фона. Изпратената снимка е по-лъскава от полицейската. И по-ярка.

— Това може да се направи с „Фотошоп“ — обясни Ейдън, после отвърна на объркания поглед на колегата си. — Един от предметите, които изучавах в колежа, бе компютърна графика. Става дума за обикновена програма. Правиш снимка и просто сменяш цветовете. Опитен човек може да я нагласи така, че Мелани да изглежда обесена на Айфеловата кула.

— Значи някой има достъп до документацията ни — промърмори Спинели. — Гадно копеле. — Той се облегна на стола и стисна челюсти, очевидно бесен от извода си.

В стаята настъпи пълна тишина. После Ейдън каза това, което никой друг не желаеше да изрече:

— Има и друга група, която има зъб на Тес Чикотели.

Спинели прикова очи в неговите. Ейдън забеляза, че шефът му вече бе стигнал до същото заключение.

— Ние — процеди Спинели през зъби.

— Да — кимна Ейдън.

Спинели погледна настрани, затвори очи и поклати глава.

— Мърфи, отиди в архива. Направи се на луд, че двамата с Ейдън не сте се доразбрали, и си там, за да вземеш документите. Поискай да видиш регистрационния журнал. Трябва да разберем кой е преглеждал папките. — Изгледа тримата си колеги с блеснали очи. — Засега ще държим това в тайна. Ще уведомя отдел „Вътрешни разследвания“, когато му дойде времето.

— Може да не спрат след втория труп — тихо отбеляза Мърфи. — Останалите пациенти на Тес също са изложени на риск, независимо кой стои зад всичко това. Ще имаме нужда от списъка й с пациенти.

Джак се намръщи.

— Чикотели няма да ви го даде. Лекарска тайна.

— Нека първо да я помолим — предложи Спинели. — Ако откаже, ще вземем съдебна заповед. Засега търсим човек, който разбира от медицина и електроника. Търсим и жената от видеозаписа. А сега тръгвайте и ми намерете нещо, за което да се захвана. Ще се видим тук в осем часа утре сутрин.

След тези думи всички се разотидоха. Мърфи хвърли бърз поглед на Ейдън, докато се връщаха към бюрата си.

— Обади ми се, след като говориш с нея.

— Какво имаш предвид? Ти ще дойдеш с мен.

Мърфи поклати глава.

— Чу го. Аз трябва да отида в архива.

— Шибано шубе! — изсумтя Ейдън. — Просто не смееш да се изправиш срещу нея.

— Тес още няма да иска да говори с мен. Наранена е. А и ти си човекът, който обича да я наблюдава как се движи.

— Млъкни, Мърфи.

Стигнаха до бюрата си и Ейдън грабна палтото си от стола.

— Не съм свършил никаква работа по случая с Дани Морис цял ден. Гнусният му баща е някъде навън, докато горкото дете лежи в моргата.

— Защо не минеш през бара, където Морис обича да се мотае, на път към Тес? Може пък да извадиш късмет и той да се е отбил да удари няколко бири.

— А в това време ти ще се мотаеш в архива. Не е справедливо, Мърфи.

— Старшинство, Рейгън. Ще се видим утре.

 

 

Понеделник, 13 март, 11:15 вечерта

Тес се наведе над купчината папки на масата в трапезарията, за да напълни чашата на Джон с мерло.

— Няма нужда да ме проверяваш. Мога да се грижа за себе си — каза тя, макар че след дългите часове, прекарани в четене на съдебните й записки, и мисълта, че едно от имената в списъка можеше да е на човека, отговорен за смъртта на двама от пациентите й, беше благодарна за почивката и компанията на Джон.

Апартаментът й беше прекалено тих. Обикновено тишината не я притесняваше, дори й се наслаждаваше, но тази вечер всяко изскърцване, както и воят на вятъра я караха да подскача.

Джон се намръщи над чашата си.

— Разбира се, че можеш да се грижиш за себе си. Просто предпочиташ да не го правиш. Изминала си пеша десет пресечки до „Синият лимон“ в ледения дъжд. По дяволите, Тес, Робин каза, че си била замръзнала, когато си влязла там. Не си имала нито шапка, нито чадър.

Тес бе отишла в „Синият лимон“ при Робин, след като Ейми я беше зарязала. Както бе очаквала, Робин я посрещна с отворени обятия.

— Оставих чадъра си в службата заедно с чантата. Но пък цяла зима тичам и в по-лошо време. Стоплих се за нула време. Робин започна да се суети около мен и ме натъпка със супа — каза Тес, като му се ухили широко, за да прогони мрачната гримаса от лицето му. — После Томас ми направи масаж на раменете. Робин само хаби таланта му в кухнята. Той има страхотни ръце.

Джон се усмихна.

— И аз така съм чувал — потвърди той, като поклати глава и въздъхна търпеливо. — Но следващия път, когато се озовеш на улицата без пари, обади ми се. Ясно ли е? Имам право да се тревожа за теб.

— Добре, стига толкова за тази вечер. Робин ми даде назаем пари за такси и се върнах в службата, за да си взема нещата. После се прибрах у дома. Взех дълга гореща вана и се настаних удобно. Виж — протегна тя краката си, обути в дебели хавлиени чорапи.

— Само ти можеш да се издокараш в коприна и хавлиени чорапи — засмя се Джон, но усмивката му бързо се стопи. — Сериозни неприятности ли имаш, Тес? Притеснявах се за теб цял ден. А после, когато съобщиха историята за второто самоубийство… Всички телевизионни канали я предаваха и всички проклети репортери споменаха името ти.

Тес преглътна мъчително. Ужасите от следобеда се върнаха.

— Полицаите твърдят, че вече не съм заподозряна.

— Това е чудесно. Но?

— Но беше ужасно. Ейвъри лежеше мъртъв, стиснал мечето в ръка. Половината му глава липсваше, Джон.

Той я хвана нежно за ръката.

— Не си виновна за това, Тес.

Тя сведе поглед към ръката му.

— Всички в живота му го бяха напуснали. Жена му не можеше да му прости. Той самият не можеше да си прости. Повечето им приятели вече не искаха да го погледнат в очите. Бях единствената, с която можеше да говори.

Очите й се изпълниха със сълзи. Единствената й мисъл бе как ли се бе почувствал Ейвъри, когато бе видял снимката.

— Беше кошмарно — довърши тя с дрезгав глас. — Зловещо.

— Тес, погледни ме. — Гласът на Джон прозвуча рязко, което рядко се случваше, затова тя се подчини. Лицето му изразяваше едновременно приятелски чувства, гняв и тревога. Той нежно избърса очите й с палеца си. — Не си причинявай това, скъпа. Колко пъти сме говорили, че си прекалено обвързана с пациентите си?

— За теб е различно. Твоите пациенти са в безсъзнание през цялото време. Все едно че си имаш работа с парче месо.

Джон прие критиката спокойно.

— И това ми харесва. Не мога да мисля за тях по начина, по който ти го правиш. Това би ме разкъсало. И следващия път, когато хвана скалпела, мога да се поколебая. А колебанието ми може да струва живота на пациента.

Тя въздъхна.

— Знам. Професионална дистанция. Никога не съм могла да я постигна. Печелиш.

Усмивката му не беше весела.

— Някои хора биха казали, че ти печелиш. Мисълта ми е, че не трябва да подценяваш слабостите си. Ти си чудесен лекар, защото държиш на пациентите си, но какво ти струва това? Прекалено много според мен. Може би няма да е лошо да помислиш за известна промяна. Всички тези самоубийци те съсипват. Защо не започнеш да лекуваш някои приятни фобии?

Тес го изгледа накриво. Джон беше един от малкото, които знаеха за нейната собствена фобия.

— Например клаустрофобия? — попита тя.

Устата му трепна в лека усмивка.

— Може би. По дяволите, може пък просто да се нуждаеш от почивка. Кога си го правила за последен път?

Тес стисна зъби.

— През медения месец.

Беше отишла на пътешествие с кораб заедно с Ейми — по-скоро би минала по гореща жарава, отколкото да позволи на онова копеле Филип да заведе на пътешествието малката си уличница, а билетите не можеха да бъдат върнати.

Джон се намръщи.

— Съжалявам. Робин и аз отиваме в Канкун следващия месец. Ела с нас.

Тес се засмя насила.

— Не, благодаря. Единственото по-лошо от това да отидеш на меден месец с най-добрата си приятелка е да си излишният трети.

Джон се ухили.

— Стига, Тес. Поживей си малко. Робин няма да има нищо против. А и може да ти намерим някого.

Тес се усмихна въпреки желанието си.

— Прибирай се у дома, Джон. Изтощена съм.

Той остави чашата си на масата, изправи се и я дръпна от стола.

— Изпрати ме и…

— Заключи вратата и пусни резето — довърши тя вместо него. — По-лош си дори от Вито.

Джон се закова на прага.

— Обади ли се у дома?

— Не.

— Тес…

— Прибирай се у дома, Джон — повтори тя сериозно.

Той се поколеба, загледан в краката си.

— Има и друга причина да се отбия тук, освен тревогата на Робин.

Той въздъхна и я погледна изпод дългите си мигли, за които повечето жени биха убили. Но пък миглите на Ейдън Рейгън бяха по-дълги и по-гъсти. И по-тъмни. А очите му — много по-сини.

Тес примигна и се съсредоточи върху лицето на Джон. Откъде ли й бе дошла тази мисъл? Прекалено малко сън и прекалено много стрес, реши тя. И прекалено много нощи сама в леглото.

Джон се наведе към нея.

— Тес, какво има? Внезапно пребледня.

— Нищо. Просто съм по-изморена, отколкото си мислех. Какво щеше да кажеш?

— Ейми ми се обади преди няколко часа.

Тес стисна устни.

— Така ли? Каза ли ти, че се отказа от мен като клиент?

— Каза, че ти надрънкала някои неща, които не е трябвало. Ужасно се страхувала, че онзи детектив ще те пъхне в затвора, и не разсъждавала трезво. Искаше да разбера дали още си й ядосана.

Тес поклати глава. Стори й се, че бяха отново на шестнадесет години и живееха в една стая в дома на родителите й.

— Ейми не се ли сети, че може лично да ме попита?

— Страхуваше се да не й затвориш телефона.

— Можеше и да го направя.

— Звъннала ти, за да провери дали си се прибрала у дома, но ти не си вдигнала телефона. Не искам да се правя на посредник, затова, моля те, обади й се. Кажи й, че искаш да се сдобрите. Послушай я, Тес. Ейми знае повече за съдебната система от теб. И макар да се е издънила, те обича и не иска да те види в затвора.

Джон беше прав. Ейми бе добронамерена. Тес бе стигнала до същия извод, докато вървеше към бистрото на Робин.

— Добре. Ще се сдобрим и ще те отървем от бъркотията.

Но не можеше да обещае, че щеше да послуша Ейми. Беше размишлявала дълго по въпроса и сега бе по-убедена от когато и да било, че е изключително важно да сътрудничи на полицията. Но Джон бе наистина притеснен за нея. Импулсивно, тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Благодаря.

В мига, в който устните й докоснаха бузата му, Джон се изпъна и обви ръка около раменете й, сякаш искаше да я защити от нещо. Тес проследи погледа му и сърцето й подскочи.

Детектив Рейгън стоеше в коридора пред асансьора. И не изглеждаше щастлив. Тес стисна реверите на халата си и придърпа коприната над врата си. Направи го инстинктивно. Джон беше виждал белега й, но малко други хора знаеха за него.

Рейгън бавно се приближи, приковал очи в рамото й, където все още лежеше ръката на Джон. Спря достатъчно далеч, за да спази необходимата дистанция. Но пък достатъчно близо, за да може Тес да долови уханието на одеколона му. Беше се обръснал точно преди да дойде.

— Доктор Чикотели.

— Детектив Рейгън. Това е доктор Джонатан Картър, колегата, когото споменах.

Той кимна любезно на Джон.

— Може ли да поговорим, докторе?

Джон стисна силно ръката на Тес. Предупреждението му бе деликатно като ожесточения израз на лицето му.

— Не и без присъствието на адвокатката й — отговори той вместо нея.

Рейгън вдигна поглед към очите на Тес. Изражението му бе непроницаемо.

— Ако наистина искате това, докторе, можем да се обадим на адвокатката ви.

Гласът му бе достатъчно студен, за да я накара да потръпне нервно.

— Но имам нужда от някои отговори тази вечер — довърши Рейгън.

Тес потупа Джон по гърдите.

— Ще се оправя, Джон. Ще звънна на Ейми. Обещавам. Прибирай се у дома.

— Не зн…

— Ще ти звънна, щом той си тръгне, за да те уверя, че още съм жива и дишам — прекъсна го тя, като се помъчи да прозвучи небрежно. — Няма да кажа нищо, което да използват срещу мен в съда.

Тя се измъкна от прегръдката му и го побутна към асансьора, все още прихлупила реверите на халата около врата си.

Прощалният поглед на Джон бе остър като скалпелите му. Но той не каза и дума повече и след миг вече слизаше надолу с асансьора.

Тес беше сама. С Ейдън Рейгън и дългите му мигли.

— Къде е Тод? — попита тя.

— По други задачи.

— Разбирам. Е, няма ли да е по-удобно да говорим в апартамента ми, вместо да стоим в коридора?

— Това зависи от вас, госпожо.

Значи сега съм „госпожо“. Обръщението на Рейгън прозвуча като обида.

— Да влизаме тогава. Предпочитам да не стоя в коридора.

Той затвори вратата.

— Извинявам се за късния час — сковано каза Рейгън. — Надявах се, че още сте будна.

Тя махна с ръка към купчината папки на масата в трапезарията.

— Преглеждах си записките. Позволете ми да се преоблека. Ще се върна след пет минути.

Върна се след три, сменила халата с дебело поло и джинси. Хавлиените чорапи си останаха. Тес откри Рейгън във всекидневната, където разглеждаше рамкираните скици на стената.

— Мога ли да взема палтото ви, детектив?

Той поклати глава.

— Не, благодаря.

— А мога ли да ви предложа чаша вино, или не пиете в работно време?

Той се завъртя и погледна двете чаши на масата.

— Не, благодаря.

Гласът му бе любезен, но студен и отчужден.

— Ще се обадите ли на адвокатката си? Бих искал да приключим с това.

— Не. Задайте въпросите си. Ако мога да отговоря, ще го направя.

Изненадата в очите му изчезна в миг и Тес се зачуди дали не си я бе въобразила.

— Обещахте на приятеля си, че ще й се обадите.

— И ще го направя. След като си тръгнете. Адвокатката ми и аз сме на различно мнение относно сътрудничеството ми с полицията — усмихна се тя накриво. — А и бездруго мисля, че вече не ми е адвокатка. Скарахме се — обясни тя, като повдигна вежди и прикова очи в лицето му. — А доктор Картър не ми е гадже, а просто приятел.

Този път Рейгън не успя да скрие блясъка в очите си. Погледът му задържа нейния и за момент й се стори, че са отново на стълбището. После мигът отлетя.

Ейдън отмести очи настрани и се загледа в папките.

— Открихте ли нещо? — попита той.

Тес си пое дъх. Това й помогна да дойде на себе си. В главата й се прокрадна предупреждението на Ейми за начина, по който Рейгън ще използва външността си, за да я накара да се предаде.

— Преди да отговоря, детектив, имам един въпрос.

Тес изчака търпеливо Ейдън да я погледне.

— Имам ли нужда от адвокат?

Той не се поколеба.

— Не.

Тя обмисли риска и реши да следва първоначалния си план.

— Добре. Прегледах папките. Търсех най-вече случаи, в които присъдата е била повлияна от показанията ми. От тридесет и една присъди се откроиха пет. Всичките осъдени са мъже. Четири убийства и едно изнасилване — започна тя, като поклати глава скептично. — Но никой от тях не ми направи впечатление на човек, достатъчно интелигентен, за да планира подобно нещо. Тези типове бяха бандити, а не престъпни гении. А и петимата все още би трябвало да са в затвора, освен ако комисията по освобождаването не е прееба… не е оплескала нещата.

По устните на Ейдън се прокрадна лека усмивка.

— Трябва да проучим семействата им — каза Рейгън. — Да видим дали някой е обжалвал.

Стомахът на Тес се сви.

— Значи говорим за обжалвания?

— Да.

Тя въздъхна.

— Обзалагам се, че Патрик Хърст не е щастлив човек тази вечер.

— Ще спечелите баса, докторе. Чували ли сте за сома?

Внезапната промяна на темата я накара да примигне.

— Да. Лекарство за отпускане на мускулите.

— Вземала ли сте го някога?

Тя кимна бавно.

— Да. Миналата година претърпях инцидент.

Споменът все още можеше да я уплаши. Тя съсредоточи поглед върху Рейгън и се опита да прогони паниката си.

— Гърбът ми пострада и лекарят ми предписа сома.

— Колко дълго вземахте лекарството?

Изражението му отново бе непроницаемо. И гласът на Ейми отново прозвуча в главата й: „Не бъди глупачка, Тес!“.

— Около шест месеца. Защо?

— Сега вземате ли го?

— Не. Не го исках. Замайваше ме и пречеше на работата ми. Защо ме разпитвате за сома?

Той се поколеба, после сви рамене.

— Защото следи от сома бяха намерени в шишетата с лекарства в апартаментите и на двете жертви.

Коленете й се подкосиха. Тес се облегна на масата, след което се отпусна на стола. Не можеше да свали поглед от лицето на детектива.

— Шишетата с моите отпечатъци!

— Някой да е влизал с взлом в апартамента ви?

Тя поклати глава. Очите й се разшириха уплашено при мисълта, че този психопат можеше да проникне в собственото й жилище.

— Не. Щях да се обадя в полицията.

— Какво стана с шишетата?

Тя се изправи разтревожена. Заразхожда се от масата към прозореца, като разтриваше ръцете си.

— Не мога да си спомня. Сигурно съм ги изхвърлила.

Чу го да се приближава към нея и внезапно усети ръцете му на раменете си. Горещи. Силни. По гърба й се разля топлина. За момент й се прииска да се обърне и да потъне в прегръдката му. Да облегне глава на широкото му рамо. Но желанията си бяха желания. Действителността беше… кошмар, който се влошаваше с всяка нова информация.

— Седнете — промърмори Ейдън. — Пребледняхте.

Той нежно я настани на стола, клекна пред нея и присви сините си очи.

— Добре ли сте?

Тя кимна вдървено.

— Това ме прави да изглеждам още по-виновна.

Той се изправи и не отговори.

Тес преглътна и вдигна очи към него.

— Не съм виновна.

Детективът не мигна.

— Някой заплашвал ли ви е, докторе?

— Кога по-точно имате предвид?

— През изминалата година.

Думите му я зашеметиха.

— Имате предвид след делото на Харълд Грийн? Имате предвид… ченгета. О, господи! — изстена Тес.

Ейдън отново не проговори, което значеше повече, отколкото ако просто го бе потвърдил.

— Получих няколко писма — каза тя. — Всичките бяха анонимни. Повечето съдържаха лични обиди: „убийца на бебета“, „убийца на ченгета“.

Обидите я бяха наранили по онова време. И все още успяваха да го сторят.

— Някакъв тип ми писа неколкократно. Заплашваше ме, че ще съжалявам. Месец по-късно получих писмо, което ме уведомяваше, че договорът ми с прокуратурата е прекратен. Мислех, че това е имал предвид със заплахата. Някой беше разбил с тухла прозореца на колата ми, докато съм била на покупки, но така и не го хванаха. Смятах, че и това е част от отмъщението.

Рейгън изглеждаше бесен.

— Съобщихте ли в полицията за тези случаи?

— Съобщих за счупения прозорец. Но не и за писмата. Нямаше заплаха за физическа разправа.

— Пазите ли писмата?

— Мисля, че са някъде тук. Съжалявам. В момента ми е трудно да се съсредоточа.

— Не се безпокойте — тихо каза той. — Не бързайте.

Ейдън взе бутилката вино и попита:

— Да ви сипя ли малко?

— Не.

Тес се опита да се съсредоточи. Припомни си как след като бе прочела писмата ги бе прибрала в шкафа в кабинета си.

— Почакайте тук. Мисля, че си спомних къде съм ги сложила.

Ейдън я гледаше как се отдалечава, свил ръцете си в юмруци. Знаеше, че ще долови уханието й, ако вдигне ръце към лицето си. Последните петнадесет минути определено бяха доказали, че е човек със страхотен самоконтрол. В мига, когато излезе от асансьора и видя Тес в червения копринен халат, го обзе диво желание. После, когато тя се надигна на пръсти и целуна бузата на русия доктор, усети да го залива вълна от ревност, която го зашемети. А думите й, че русият тип не й е гадже, предизвикаха желание да я притисне към себе си и да разбере дали дългият поглед на стълбището й бе въздействал както на него.

Когато сложи ръце на раменете й, му се прииска да отиде по-далеч. Ако я беше докоснал, както му се искаше…

Но не го бе направил и нямаше да го направи. Ейдън се огледа наоколо. Апартаментът се намираше в един от скъпите квартали на „Мичиган авеню“ и сигурно струваше около милион, и то без да се включват мебелите и произведенията на изкуството, които биха доставили голямо удоволствие на сестра му Ани, дизайнерка по вътрешно обзавеждане. Жена, свикнала на такъв живот, щеше да иска повече, отколкото Ейдън можеше да даде. Това го бе научил по трудния начин. „Подлъжи ме веднъж“…

Тези мисли накараха устата му да пресъхне.

— Намерих ги! — извика Тес, като се появи с голям плик в ръка.

Тя облиза лепилото на плика и Ейдън отново усети диво желание. Той си наложи да протегне ръка, за да вземе плика, но Тес го спря.

Възклицанието й го изненада, както и ръката й върху неговата.

— Какво си направил? — извика тя.

Ейдън си пое дъх. Кокалчетата на пръстите му бяха издрани и окървавени благодарение на едно от „приятелчетата“ на бащата на Дани Морис. След като излезе от участъка, Ейдън се бе отбил в любимия бар на Морис. Там приятелчето на Морис се бе опитал да разбие носа на Ейдън, поради което сега бе прибран на топло. Самият Морис обаче все още се криеше някъде. Жена му бе украсена с нова синина около окото, но отказваше да потвърди вината на мъжа си за смъртта на сина им.

А Тес Чикотели го държеше за ръката.

— Ударих тухлена стена — отвърна той, като се изненада, че все още можеше да говори.

Сърцето му заби лудо. Той се опита да издърпа ръката си, но Тес я задържа. После вдигна към него загрижен поглед.

— Стена или нечия физиономия?

— Не, наистина беше стена. Един заподозрян ми се нахвърли и си издрах ръката докато му слагах белезниците.

Той отново се опита да издърпа ръката си и този път Тес я пусна.

— Заподозрян по нашия случай ли?

— Не, работя и по друг.

Тя кимна тъжно.

— Докладът от аутопсията на малкото момченце, който видях сутринта.

— Да.

Тя присви устни, а Ейдън стисна зъби. Устните на Тес просто те подканяха да провериш дали наистина са толкова меки и нежни, колкото изглеждаха.

— Съжалявам — тихо прошепна тя. — Ще ми позволиш ли да се погрижа за ръката ти?

Тес забеляза колебанието му и се усмихна.

— Лекар съм все пак.

Трябваше да си тръгне. Веднага. Но краката му отказаха да се подчинят.

— Да, права си. Винаги забравям, че психиатрите са лекари.

— Повечето хора забравят.

Тя влезе в кухнята и се върна с кутия за първа помощ.

— Завърших медицина като останалите лекари. В университета се запознах с Джонатан Картър и оттогава сме приятели.

Тя се наведе над ръката му. Косата й се спусна като тъмна завеса пред лицето й. Все още бе леко влажна на тила. Зави му се свят от уханието на шампоана й. Не бе нужно да си детектив, за да разбереш, че Тес бе взела душ, което означаваше, че вероятно бе седяла гола под червения копринен халат. Ейдън настръхна, когато си представи съблазнителното й мокро тяло.

— Джонатан вечно ме защитава — продължи тя, после вдигна глава и отмести косата от лицето си.

По бузите й се разля червенина и тя внезапно забрави думите, които се канеше да каже. После бързо сведе глава и се прокашля.

— Е… поне не е замърсено. Това сигурно ще щипе малко.

Въобще не усети дезинфектанта, тъй като вътрешностите му изгаряха от страст.

— Онзи тип лисна чаша бира в лицето ми, затова трябваше да си взема душ, след като го заключих. И почистих раната.

Гърленият й смях го влуди и ръката му трепна инстинктивно. Тес замря за момент, после продължи да почиства раните.

— Е, казват, че бирата е добра за кожата.

Тя уви марля около кокалчетата му и сложи лепенка. Отстъпи назад и го погледна. Очите й бяха хладни. Преди два дни си бе помислил, че очите й са безчувствени. Сега знаеше, че хладният поглед бе преградата, зад която тя се крие.

— Пази ръката суха — промърмори тя. — Ще оживееш.

Ейдън вдигна плика в лявата си ръка.

— Ще проверя писмата. Имаше ли нови обаждания?

— Не.

— Ще ни позволиш ли да подслушваме телефона ти, в случай че отново ти се обадят?

Тя замълча за момент.

— Да. Направете го. Ще подпиша съгласие. Но само за домашния ми телефон. Не и за служебния.

Това бе повече, отколкото Ейдън бе очаквал.

— Също така ще имаме нужда от запис на гласа ти, за да го сравним със записа от гласовата поща на Синтия Адамс.

— Ще дойда утре сутрин. Първите ми двама пациенти отмениха сеансите си.

— Съжалявам.

Тес сви рамена.

— Очаквах го след статията в „Бюлетин“.

Ейдън бе отлагал въпроса за списъка с пациентите й достатъчно дълго. Сега въздъхна тежко и изруга Мърфи наум.

— Това може да се случи отново — каза той. — Знаеш го.

— Знам — тихо потвърди тя.

— Трябва да сме готови за следващия му ход. Искам да те помоля за списък на пациентите ти.

— Знаеш, че не мога да го направя. Спазването на лекарската тайна не е само въпрос на желание. Законът го изисква.

Тес не звучеше ядосана, а по-скоро примирена, сякаш бе очаквала въпроса.

— Разказа ни за Адамс и Уинслоу.

— Имам право да споделя поверителна информация, когато е важна за разкриването на престъпление. Или когато пациентът е изложен на риск и не може да даде съгласие. И в двете положения преценявам дали изискванията за споделяне на информация са спазени. Освен това не мога да ти кажа много повече, отколкото ще научиш от полицейските доклади, ако се разровиш достатъчно надълбоко.

— Каза ми, че Синтия Адамс имала венерическо заболяване.

Нещо неуловимо проблесна в очите й.

— Направих го, защото тогава мислех, че тя е била мишената. Смятах, че това може да ви помогне в откриването на мотива. А и бездруго щяхте да го научите от доклада от аутопсията.

Тес си пое дълбоко дъх и продължи.

— Днес бях посетена от щатския борд по лицензиране. Не са съгласни с преценката ми.

Ейдън се намръщи.

— Откъде знаят, че си говорила с мен?

— Служителката от здравното министерство им се обадила. Не се извинявай — рязко го възпря тя, когато той отвори уста. — Знаех рисковете, когато споделих информацията.

Ейдън видя, че й бяха нанесли поредния удар. Не беше наясно обаче какви санкции можеха да предприемат от борда.

— Те… направиха ли ти нещо?

— Този път не. Адвокатката ми беше с мен и това определено ми помогна.

— Но може да се върнат утре, след като видят новините за Уинслоу.

— Сигурно ще се върнат. Както и репортерите, които висяха около вратата на жилището ми, когато се прибрах тази вечер.

Гласът й се смекчи значително.

— Не се тревожи за мен, Рейгън. Мога да се грижа за себе си.

Той се запита дали това бе истина. Зачуди се как щеше да приеме новината, че самоубийствата на пациентите й са били записвани, вероятно с цел печалба. Спомни си погледа й, когато бе видяла трупа на Уинслоу. Искаше му се Тес да не разбере за камерите, но знаеше, че е невъзможно. Но пък не бе нужно да е тази вечер.

— Тогава ще те оставя да поспиш, доктор Чикотели — каза той и вдигна бинтованата си ръка. — Благодаря.

Тес се усмихна тъжно.

— Благодаря, че не откара задника ми в участъка — каза тя и се намръщи леко. — Извинявай. Речникът ми загрубява, когато съм изморена.

„Иска ми се да откарам задника й на друго място“, помисли си той, после бързо се обърна, преди желанието му да го накара да се опита да реализира фантазиите си. Вторачи очи в скиците, които бе разглеждал по-рано, за да пропъди от главата си образа на Тес, преобличаща се в спалнята.

— Т. Чикотели — прочете той в ъгъла на всяка скица. — Ти ли си ги рисувала?

— Не. Брат ми Тино.

Той я погледна изненадано.

— Имаш брат на име Тино? Наистина ли?

Тес се усмихна развеселено.

— Имам четирима по-големи братя. Тино, Джино, Дино и Вито. Никой от тях не е от семейство Сопрано, така че не питай.

Четирима по-възрастни братя, готови да защитят малката си сестра от всичко, което я заплашваше. Отчайваща мисъл. Почти. Червеният халат все още бе пред очите му.

— Някой от тях живее ли наоколо?

Тес отново се натъжи.

— Не. Всички са у дома.

— Филаделфия.

Тя го погледна изненадано.

— Откъде… Проверявал си ме.

— Да, и затова задникът ти е в луксозния ти апартамент, а не на твърд стол в участъка.

Тес се вторачи в него за миг, после го изненада със смях, който изпълни стаята и накара сърцето му да запрепуска.

— Туш, детектив. И лека нощ.

Ейдън си позволи да й се усмихне в отговор.

— Лека нощ, докторе.

Изчака в коридора, докато чу щракването на резето, после се обърна към асансьора. Щеше да се прибере у дома и да поспи. Но първо щеше да вземе още един душ. Този път леден.