Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (3)

1.

Неделя, 12 март, 12:30 през нощта

Обикновено самоубийствата събираха по-големи тълпи, дори и в скъпи квартали като този, мрачно си помисли детектив Ейдън Рейгън, като затръшна вратата на колата си и потръпна от мразовития вятър, който духаше откъм езерото. Но пък повечето разумни хора си стояха у дома в подобна нощ. Ейдън обаче не можеше да си позволи този лукс. Диспечерката се бе обадила, а той и партньорът му бяха на смяна. За проклето самоубийство, по дяволите.

Е, това поне щеше да го разсее малко от убийството на детето, върху което работеше през последните два дни. Мразеше убийства на деца, но май мразеше самоубийствата още повече. Надяваше се само бързо да разкара случая със самоубийцата от бюрото си, за да може да се съсредоточи върху търсенето на изрода, който бе прекършил врата на шестгодишно дете като суха клонка.

На тротоара бяха застанали няколко двайсетгодишни младежи, явно прибиращи се след прекарана нощ в града. Стояха безмълвно, приковали очи в трупа, и излъчваха едновременно ужас, възбуда и съчувствие. Ейдън разбираше ужаса. При падане от двадесет и втория етаж гледката бе направо неописуема. Що се отнася до съчувствието… Ейдън пазеше своето за истинските жертви. Който и да бе казал, че самоубийството е престъпление без жертва, очевидно никога не бе съобщавал подобна новина на нечие семейство.

Той го беше правил.

Поиска му се любопитните зяпачи да можеха да видят и тази част от самоубийството. Тогава надали щяха да изпитват възбуда. Е, поне се държаха добре и стояха мълчаливо зад жълтата лента, ограждаща местопрестъплението, закачена между два стълба от първите полицаи, пристигнали на местопрестъплението. Единият от двамата униформени стоеше до бордюра, а другият — на тротоара, с гръб към трупа.

Ейдън се приближи, стиснал значката си в ръка. След цели четири месеца все още му се струваше странно да се приближава към полицаите, без самият той да носи униформа.

— Рейгън, отдел „Убийства“ — представи се той делово, после се закова на място — първо заради миризмата, после заради гледката. Стомахът му, уж претръпнал след дванадесет години в полицията, се сви болезнено.

— Мили боже! — изстена той.

Униформеният кимна.

— И ние това казахме.

Ейдън огледа бързо стената от еднакви балкони, после отново насочи поглед към железния прът, стърчащ от това, което навремето бе било женска гръд. Сега гръдният кош на жената бе разкъсан и отвътре се виждаха смазани кости и вътрешности. За момент Ейдън се вторачи ужасено и си припомни предишния път, когато бе видял подобно нещо. После се стегна. Между двата случая нямаше нищо общо. Другата жертва бе невинна. А жената, която лежеше тук, бе отнела живота си сама. „Никакво съчувствие“, заповяда си той.

Жената бе скочила от двадесет и втория етаж към цимента и декоративната ограда от ковано желязо. Оградата бе висока едва тридесетина сантиметра. Повечето й елементи бяха извити, но на всеки метър стърчеше прът. Поради силата от падането върху пръта жертвата бе буквално разпорена и кръвта й се бе разплискала по мърлявия сняг наоколо.

— Паднала е точно върху пръта — промърмори Ейдън.

Униформеният потръпна.

— Точно така.

Ейдън погледна пребледнялото лице на полицая.

— А ти си?

— Аз съм Форбс, а партньорът ми е Дибело. В момента контролира зяпачите — намръщи се Форбс. — Аз изгубих жребия.

Ейдън огледа безмълвната тълпа, която не се нуждаеше от никакъв контрол. Е, жребият си бе жребий. Той самият бе губил безброй пъти през годините, които бе прекарал в униформа.

— Някой видял ли е нещо?

— Двама седемнадесетгодишни казаха, че скочила около полунощ — отговори Форбс, като посочи нагоре. — Балконът с развяващите се завеси. Третият отляво.

— Никой не я е бутнал?

— Хлапетата не видели никого. Казват, че тя се понесла към парапета.

Ейдън се намръщи.

— Понесла се? Като призрак?

Форбс сви рамене.

— Така казаха. Повтаряха го непрекъснато. Вкарах ги в патрулната кола, за да поговорят с теб, когато се появиш. Доста са уплашени.

— Горките деца!

Те заслужаваха съчувствие. Гледката щеше да ги преследва дълго време. Бяха едва на седемнадесет, само една година по-големи от собствената му сестра. Ейдън потръпна при мисълта, че Рейчъл можеше да стане свидетел на подобно нещо, после кимна към тълпата.

— Някой познавал ли я е?

— Дибело попита, но никой не я е познавал.

Ейдън огледа лицето на жената. Чертите й бяха отпуснати. Кръв се стичаше от ушите, носа и отворената уста. Желязната ограда бе поела удара от падането, но поради височината черепът бе разбит.

— Сега никой не може да я познае. Трябва да влезем в апартамента, откъдето е скочила. Тук ли е портиерът?

— Почуках, но не си е у дома. Един от съседите ми каза, че бил отишъл на мач на „Булс“.

— Мачът свърши преди два часа. Къде е сега?

— Звъннах му на пейджъра. Ще видя дали мога да открия къде се мотае обикновено.

— Благодаря ти, човече. Също така ще трябва да преместим тълпата в другия край на улицата. И да се уверим, че никой не прави снимки. Помоли партньора ти да си държи очите отворени за мобифони с камери.

Ейдън извади собствения си мобифон, поиска заповед за обиск и повика съдебния лекар, после клекна, за да огледа трупа внимателно. Жената беше облечена в черна коприна и дантела и той се зачуди дали се бе издокарала специално за случая. Ейдън преглътна с усилие. На някого щеше да се наложи да чисти страхотна бъркотия. Това е проблемът със самоубийците. Искаха да си отидат по драматичен начин от живота, но никога не мислеха за последиците за другите хора. За хората, които оставяха зад себе си. За хората, които трябваше да чистят.

Егоисти, мамка им.

Той осъзна, че бе стиснал юмруци, и си заповяда да се отпусне. Пое си дълбоко дъх и гърдите му се изпълниха с неприятната миризма на топла кръв и разкъсани черва. Внезапно долови лек аромат на канела и чу стъпки в хрускавия сняг зад себе си. Партньорът му се бе появил.

— Зловещ начин да напуснеш живота — отбеляза Мърфи с тих глас.

Ейдън хвърли поглед през рамо.

— Зловещо нещо да причиниш на семейството си. Нямам търпение да ги посетя.

— Стъпка по стъпка, Ейдън — спокойно отвърна Мърфи, като го погледна с разбиране и съчувствие, които го накараха да се засрами. — Е, какво знаем?

— Знаем само, че е скочила от двадесет и втория етаж. Двама свидетели казали, че се „понесла“, каквото и да означава това, по дяволите. Още не съм говорил с тях. Що се отнася до нея — била е млада. Ръцете й изглеждат стегнати и мускулести — отговори Ейдън, като впери поглед в ръцете й, единствените части от тялото й, които не бяха пострадали сериозно. — Вероятно в края на двадесетте или началото на тридесетте — допълни той, като посочи едната й ръка, отпусната на декоративната ограда. — Голям камък на дясната й ръка. На лявата няма следи от пръстени, така че сигурно не е омъжена. Някой има много пари. Този пръстен е адски скъп. По ръцете й не се виждат рани от съпротива.

Мърфи клекна до него.

— Силни цветове.

Петсантиметровите нокти на жената бяха лакирани в кървавочервено.

— Забелязах. Червеното на фона на черната дантела определено се откроява.

Мърфи сви рамене.

— Не за първи път самоубиец иска да впечатли хората. Никой ли не я познава?

Ейдън се надигна.

— Не. Надявам се, че апартаментът, откъдето е скочила, е неин. Поисках заповед за обиск и съдебният лекар е на път насам. Хайде да поговорим с хлапетата, които…

— Пуснете ме да мина! — наруши тишината непознат глас, мек, но изпълнен с авторитет.

— Госпожо, не можете да минете оттук. Моля ви, останете зад лентата!

Ейдън вдигна очи и видя ръката на полицай Дибело да препречва пътя на жена в бежово палто и тъмна коса, която се развяваше от вятъра и покриваше лицето й.

Жената заговори отново с тих и спокоен, но заповеден тон.

— Аз съм лекарката й. Пуснете ме да мина, полицай!

— Пуснете я — повтори Мърфи.

Дибело се подчини. Ейдън пристъпи към жената, за да й попречи да заличи някоя следа. Тя се повдигна на пръсти, но не беше достатъчно висока, за да вижда над рамото му. Детективът деликатно я побутна надолу. Тя се скова, но се подчини.

— Госпожо, чакаме съдебния лекар. В момента не можете да направите абсолютно нищо.

Тя отстъпи леко назад и застина.

— Скочила ли е?

Ейдън кимна.

— Ужасно съжалявам, госпожо. Може би вие ще ни кажете…

Замлъкна, когато тя отдръпна косата си от лицето. Позна я веднага и кръвта му закипя.

— Вие сте Чикотели! — извика той.

Доктор Тес Чикотели. Жената не беше лекарка, а психоаналитичка. Това си беше лошо само по себе си, но на всичкото отгоре госпожица Чик си бе създала страхотна репутация.

Не беше от традиционните психоаналитици с обичайния въпрос „Мразиш ли майка си?“, а изпълнено със съчувствие леке, което бе пратило по дяволите седмици сериозна полицейска работа, когато свидетелства в съда, че убиец на три деца и на едно ченге, направил самопризнания, не може да бъде осъден поради невменяемост. Четири съсипани семейства бяха лишени от правосъдие, защото „лекарката“ твърдеше, че убиецът е ненормален.

Разбира се, че мръсникът бе ненормален. Беше си признал, че е убил жестоко три малки момиченца. Бебета. С голи ръце бе удушил ченгето, което се бе опитало да го заключи. Това, че беше невменяем, не го правеше по-малко виновен. А сега копелето си живееше спокойно в лудницата в Чикаго и по цял ден ваеше грънци, вместо да седи в миниатюрна килия и да очаква смъртната си присъда. Не беше справедливо. Не беше редно. Но се бе случило. И тази жена бе позволила да се случи.

Ейдън бе присъствал тогава в съдебната зала заедно с колегите си и се бе надявал, че Чикотели ще промени решението си и ще постъпи правилно. Припомни си как родителите на момиченцата плачеха тихо в съда, осъзнали, че няма да получат правосъдие. Как съпругата на ченгето седеше вкаменена, заобиколена от море от униформи. Чикотели дори не мигна, а продължи да гледа напред спокойно с хладните си кафяви очи.

Точно както гледаше и него сега.

— А вие сте?

— Детектив Ейдън Рейгън. Това е партньорът ми — детектив Тод Мърфи.

Тя присви леко очи и го погледна изпитателно. Ейдън едва изтърпя погледа й. На мястото си в съдебната зала жената изглеждаше изискана и хладнокръвна, а отблизо — красива и недостъпна. Ейдън на свой ред присви очи, когато лекарката се обърна към Мърфи и каза:

— Тод, моля те, помоли партньора си да отстъпи настрани. Аз поне мога да я идентифицирам.

Мърфи я хвана внимателно за ръката.

— Тес, не искаш да го направиш. Тя е… пострадала е доста сериозно.

Ейдън отстъпи настрани и вдигна ръка с кавалерски жест.

— Ако добрата докторка държи да види, трябва да й позволим.

Мърфи го изгледа предупредително.

— Ейдън.

— Няма проблеми, Тод — промърмори жената и пристъпи напред спокойно.

Застана до трупа и се вторачи в него, после се обърна към детективите. Лицето й бе спокойно, а очите — все още хладни.

— Казваше се Синтия Адамс. Няма близки роднини — съобщи им тя, като извади визитна картичка от джоба на палтото си и я подаде на Мърфи. — Обади ми се, ако имаш въпроси. Ще ви кажа каквото мога.

След тези думи тя се завъртя и тръгна към сив мерцедес, паркиран зад семплия форд на Мърфи. Ейдън побесня.

— Това ли е всичко? — извика той.

— Ейдън — предупреди го Мърфи. — Не сега.

— А кога? — отвърна той, но сдържа гнева си заради тълпата наоколо. — Пристига тук и идентифицира жертвата хладнокръвно, а после просто си отива? Ами нещо по въпроса какво е накарало самоубийцата да скочи от двадесет и втория етаж, докторе? Би трябвало да знаеш, нали? Каква лекарка си ти? — изсъска той и забеляза как Чикотели спря за момент.

Тя извади ръкавица от джоба си и я нахлузи на ръката си, все още с гръб към тях.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен, Тод — каза тя и си тръгна.

Очите на Мърфи проблеснаха ядосано.

— Ейдън, казах ти, не сега.

Ейдън се завъртя към него.

— Какво значение има? На нея бездруго не й пука.

— Нямаш представа какво говориш. Не я познаваш.

Ейдън погледна през рамо. Мърфи наблюдаваше как Чикотели пресича улицата. На лицето му бе изписана нехарактерна за него мрачна гримаса.

— А ти я познаваш? — учуди се Ейдън.

Не го очакваше. Неуязвимият Тод Мърфи бе станал плячка на чара на студенокръвната госпожица Чик. Е, с мен това няма да се случи.

Мърфи въздъхна тежко и за момент между двамата се издигна бариера. После тя изчезна, както и гримасата, а Мърфи продължи да наблюдава Чикотели с тъга, която изненада Ейдън.

— Да. Наистина я познавам. Отиди да поговориш с тийнейджърите, Ейдън. Ще дойда след минута.

Ейдън замълча. Реши да остави Мърфи да се разправя с ледената висулка. Той си имаше друга работа — например да поработи върху местопрестъплението, за да даде възможност на съдебния лекар да събере останките на Синтия Адамс и после всички да се приберат у дома. Щеше да вземе показанията на хлапетата, да провери апартамента на двадесет и втория етаж за документи за самоличност, а после бързо да се разкара оттук.

 

 

Още една минута. Само една минута. Тес Чикотели си повтаряше думите наум, мантра, която й помагаше да запази спокойствие, докато остане сама. Синтия беше мъртва. Мили боже! Просната на улицата, размазана и разкъсана…

„Не мисли за нея. Не мисли за мъртвото, обезобразено тяло. Просто се затичай. Тичай бързо. Само една минута още. После можеш да се разпаднеш, Тес. Но не още.“

Тя вкара ключа в ключалката на мерцедеса. Осъзнаваше, че Тод и партньорът му все още я наблюдаваха. Тод и разгневеният му партньор, който и да беше той. Спомни си, че се бе представил като Ейдън Рейгън. Най-после успя да отключи вратата. Заповяда си да се съсредоточи върху студените сини очи на мъжа. Беше адски ядосан. Не, беше направо побеснял. Само една…

— Тес?

Мамка му! Тя изпусна ключовете на улицата и те се плъзнаха под колата й. Пое си дълбоко дъх. Беше стигнала толкова близо.

— Добре съм, Тод. Отиди си върши работата.

— Върша си я. Трепериш, Тес.

— Тод, моля те — повиши глас тя, тъй като се почувства унизена. — Трябва да се махна оттук.

Той я хвана за ръка и я настани на шофьорското място.

— Не би трябвало да шофираш, Тес. Позволи ми да повикам някого да те закара у дома.

— Няма кого да повикаш — отвърна тя тъжно. — Затова толкова се забавих, преди да дойда. Обадих се на партньорите и приятелите си. Никога не отивам сама в дома на пациент. Не е етично.

Тес осъзна, че дрънкаше почти истерично, но не можа да спре.

— Никой не си беше у дома, затова дойдох сама.

Тя затвори очи, но видя жестоко съсипаното тяло на Синтия, и ги отвори отново.

— И закъснях прекалено много — добави тя.

— Не си виновна ти — успокои я Мърфи нежно. — Знаеш го.

Тес едва успя да потисне риданието си.

— Тя е мъртва, Тод.

Синтия Адамс лежеше мъртва на улицата, главата й приличаше на купа с желе, а вътрешностите й висяха около нея. Да, наистина беше мъртва.

— Знам — кимна Мърфи, като я стисна за ръка. — Откъде знаеше, че трябва да дойдеш тук тази вечер, Тес? Тя ли ти се обади?

Тес поклати глава.

— Не. Анонимно обаждане от една нейна съседка.

— Защо е скочила?

Тес отговори със спокоен глас.

— По дяволите, Тод, пусни ме да си ходя. Моля те. Ще поговорим утре. Обещавам ти.

— Няма да те пусна, докато не се уверя, че си добре.

Тес си пое дъх дълбоко и го изпусна бавно. Стисна волана и над рамото на Мърфи погледна към партньора му, който стоеше до патрулната кола. Ярките въртящи се лампи осветяваха лицето му. Наблюдаваше я. Дори от това разстояние тя усети пронизителния му поглед. Враждебността му. Напрегнатите сини очи бяха присвити, челюстта — стисната здраво.

— Имаш нов партньор — промърмори тя, без да откъсва очи от Ейдън.

— Да. Ейдън Рейгън.

Ейдън Рейгън.

— Роднина ли е на Ейб?

Тя познаваше Ейб Рейгън. Имаше му доверие. Също и на жена му, Кристен. Бяха добри хора.

— Ейдън и Ейб са братя.

— Да, това обяснява нещата.

Ейдън Рейгън приличаше на хубавия си мургав брат. Имаха еднаква тъмна коса, същите сини очи, само дето очите на Ейдън бяха по-строги от тези на брат му. Чертите му бяха по-остри, брадичката — по-квадратна. Устата му — по-мека. Е, преди да осъзнае коя беше Тес. Очевидно Ейдън можеше да изпитва съчувствие. Но не към нея.

— Тес, той… — Мърфи замълча притеснено.

— Не ме харесва — довърши тя вместо него. — Няма проблеми, Тод. Малко полицаи ме харесват.

Той въздъхна тъжно.

— Ейдън беше в съдебната зала в онзи ден.

Нямаше нужда да уточнява за коя съдебна зала ставаше дума. И двамата знаеха. Харълд Грийн бе убил три малки момиченца. Жестоко. Но бездомникът не бе видял шестгодишни момиченца с руси плитки и беззъби усмивки. Бе видял демони с окървавени зъби, които заплашваха да го изядат. Отначало Тес бе скептично настроена, но след дълги наблюдения и след консултациите с лекарите от безплатната клиника, които в продължение на много години бяха лекували шизофренията на Харълд Грийн, му повярва. Наистина беше луд. И според законите не бе отговорен за действията си. Затова тя се бе явила като свидетел в съда, където бе успяла да запази хладнокръвие въпреки десетките лица, вторачени в нея с презрение и омраза.

Всички ченгета, които седяха в залата, я мислеха за безчувствена. Вярваха, че убиецът я е измамил прекалено лесно. Смятаха, че не се вълнува от трагедията, докато майките на момиченцата плачеха неутешимо.

Но грешаха.

Фактът, че детектив Ейдън Рейгън бе присъствал на делото, обясняваше поведението му. Той все още стоеше на отсрещната страна на улицата и я наблюдаваше с враждебност, която не се опитваше да прикрие. Тес първа отклони поглед.

— Разбирам — каза тя.

— Не. Не разбираш напълно. Той намери тялото на третото момиченце.

Тес стисна волана още по-здраво. Тя бе говорила с Грийн в онзи ден и го бе принудила да й каже къде е третото дете. Той й бе казал, че момиченцето е още живо. Но когато полицията пристигна, откриха, че не е. До този момент Тес не знаеше кой бе намерил детето. Не бе искала да знае. Беше й прекалено трудно да се примири с мисълта, че бе закъсняла.

А какво ли изпитваше човекът, който бе открил безжизненото телце на детето?

— Да, това наистина обяснява много. Той има право да е разгневен.

— Той е добър човек, Тес. Добро ченге.

— Няма проблеми, Тод. Наистина разбирам.

И разбираше. Повече, отколкото хората осъзнаваха.

— Можеш ли да ми подадеш ключовете? Паднаха под колата.

Мърфи въздъхна.

— Добре. Ще ти се обадя утре. Трябва да получа достъп до досието на Синтия Адамс.

Той опипа асфалта под колата и измъкна ключодържателя й.

Тес кимна и изпита известно облекчение, когато двигателят на колата заработи. Тръгна да затваря вратата, но се спря за момент.

— Кажи на партньора си…

Каквото и да кажеше, нямаше да промени нещата.

— Не, няма значение. Благодаря ти, Тод. Както винаги.

Ръцете й трепереха, когато подкара колата. Измина три пресечки, после отби в странична уличка, отпусна глава на волана и се предаде на сълзите. По дяволите, Синтия? Защо не ми се обади? Защо си причини подобно нещо?

Знаеше защо. Точно както знаеше, че не би могла да направи абсолютно нищо, за да й попречи. Помагаше на пациенти, които искаха да получат помощ. Останалите правеха каквото си решат. Знаеше го. Но знанието не можеше да пропъди мъката.

Синтия Адамс бе водила живот, изпълнен с болка и вина заради събития, върху които не бе имала контрол. Но бе контролирала собствената си смърт. Това бе наистина иронично.

Изчерпана и изтощена, Тес подкара към апартамента си. Тази нощ нямаше да може да си почине. Досието на Синтия бе доста обемисто. Щяха да са й нужни няколко часа, за да подготви важните факти за Тод Мърфи и ядосания му партньор. Това бе най-малкото, което можеше да направи за Ейдън Рейгън и Синтия Адамс. И може би за себе си.

 

 

Неделя, 12 март, 1:15 сутринта

Ейдън наблюдаваше Мърфи, който в продължение на няколко секунди остана неподвижен, загледан в колата на Чикотели, преди да се върне отново към работата си, делови както винаги. Мърфи се занимаваше със съдебния лекар и криминолозите, докато Ейдън разпитваше тийнейджърите.

Хлапетата не казаха нищо ново. Споменаха само, че Адамс се понесла към парапета, застанала на него за минута, после се завъртяла, разперила ръце и политнала. Ейдън отпрати хлапетата у дома при родителите им. Знаеше, че след гледката, на която бяха станали свидетели, никога вече нямаше да са същите.

Двамата с Мърфи стояха пред апартамента на Синтия Адамс и чакаха търпеливо пияния портиер да отключи вратата. Джим Макнълти очевидно бе отпразнувал победата на „Чикаго Булс“ с мощно напиване в любимия си бар. Полицаите почти бяха загубили надежда, че той ще се прибере тази нощ, когато Макнълти се появи, залитайки, хванал ключа в ръка, тъкмо когато санитарите слагаха трупа на Синтия на носилката. Съдебният лекар не бе успял да я отдели от железния прът, затова бяха понесли и половин метър желязо със себе си. Портиерът замърмори за съсипаната ограда, но после видя трупа на Адамс.

Не каза и дума повече.

— Откога познавате госпожица Адамс? — попита го Ейдън и се намръщи, когато го лъхна дъхът на Макнълти.

Портиерът бе пиян като кирка.

— От три години. Нанесе се тук преди три години.

Най-после Макнълти отвори вратата и две неща моментално впечатлиха Ейдън. Първо, апартаментът бе леденостуден, което можеше да се очаква. Вратата към балкона бе останала отворена повече от час. Но второто, силният аромат на цветя, го озадачи. Подът на всекидневната на Синтия Адамс бе засипан с безброй цветя.

Мърфи се намръщи.

— Какво, по дяволите?

— Лилии — отговори Ейдън, като пристъпи в апартамента и предпазливо вдигна едно от цветята. — Цветята на смъртта.

— Мили боже — промърмори Мърфи, като огледа стаята. — Тези цветя струват поне сто долара.

Ейдън повдигна вежди.

— Три пъти повече — отвърна Ейдън, и когато видя любопитния поглед на колегата си, добави: — Изкарах клас по градинарство в колежа.

Той взе най-горния плик от внушителната купчина с писма на масичката в антрето.

— Сериозно количество поща — отбеляза Ейдън и се обърна към портиера. — Отсъствала ли е от града?

Макнълти поклати глава. Капчици пот оросяваха горната му устна, а очите му се стрелкаха нервно наоколо.

— Не, но беше закъсняла един месец с наема — отговори той. — За първи път, откак живее тук, закъсня с наема. Управителят ме накара да държа апартамента й под око, за да се уверя, че няма да се опита да се измъкне, без да си плати.

Ейдън предпазливо заобиколи цветята и излезе на балкона.

— Столче пред парапета — извика той. — Хлапетата казаха, че се понесла към парапета. А тя просто се е качила на столчето.

— Удобно.

Портиерът се залюля към стъклената врата.

— Не съм го виждал преди. Влизах тук преди седмица, за да поправя течащ кран, и столчето го нямаше.

— Ако само си поправял крана, как забеляза балкона? — кротко попита Мърфи.

Портиерът пребледня.

— Излязох на балкона да изпуша една цигара.

— Сложила е столчето тук специално за случая — промърмори Мърфи, после внезапно повиши глас. — Ейдън!

Ейдън се обърна към партньора си. Мърфи държеше лист хартия с върховете на облечените си в ръкавици пръсти и се мръщеше мрачно. Беше снимка, отпечатана на лъскава хартия. Обесена жена. Лицето беше зловещо, с широко отворена уста и ококорени очи.

— Кой е това? — обърна се Мърфи към портиера.

Макнълти отстъпи леко назад и пребледня още повече.

— Не знам. Никога преди не съм виждал тази жена. Трябва да тръгвам.

— След минута, господин Макнълти — препречи му пътя Ейдън. — Моля ви! Казвате, че сте държал апартамента под око по нареждане на управителя. Видяхте ли кой донесе всички тези цветя? Госпожица Адамс ли беше?

— Не знам. Съжалявам — измърмори портиерът.

— Няма значение. Можем да вземем касетите със записите от охранителните камери — реши Ейдън, който бе забелязал насочената към асансьора камера.

Макнълти поклати глава отрицателно.

— Не можете. Камерата е развалена.

— Удобно — изсумтя Мърфи. — Откога е развалена?

Макнълти се размърда притеснено.

— От няколко седмици.

Ейдън го погледна в очите.

— Седмици?

Портиерът отклони поглед и бледите му бузи почервеняха.

— Добре де, месеци.

Ейдън бе сигурен, че портиерът знаеше повече, отколкото казваше.

— Някой посещавал ли е госпожица Адамс напоследък?

Макнълти се притесни още повече.

— Тя имаше много посетители.

Ейдън наостри уши. С крайчеца на окото си забеляза, че и Мърфи съсредоточи вниманието си върху портиера.

— Какъв вид посетители? — попита той рязко.

— Много хора харесваха Синтия.

— Мъже ли имате предвид?

Портиерът затвори очи и по лицето му се изписа вина. Ейдън си помисли, че ако Макнълти бе трезв, нямаше да е толкова лесен за разгадаване. Нито пък готов да сътрудничи.

— Някои от тях. Да.

— Някои или да?

Макнълти неспокойно се огледа.

— Слушайте, ако жена ми разбере… ще ме убие.

Мърфи примигна.

— Искате да кажете, че сте имал връзка с госпожица Адамс?

— Не — категорично отрече Макнълти. — Не връзка. Само веднъж.

Ейдън повдигна вежди.

— Веднъж.

Макнълти отстъпи назад.

— Два пъти. Три. Не повече.

— Трябваше ли да й плащате, господин Макнълти? — тихо попита Мърфи.

Ейдън не се съмняваше, че ужасеният поглед на портиера е неподправен.

— Не! Не, за бога! Просто се… отблагодаряваше. Това е.

Интересно, помисли си Ейдън.

— Отблагодаряваше се? За какво?

— Изключих камерата на този етаж. Някои от приятелите й не искаха да бъдат виждани. Не знам имена. Не исках да знам имена. Тя си правеше каквото си искаше, а аз просто гледах настрани. Кълна се в бога! Моля ви, просто ме пуснете да си ходя.

Ейдън погледна Мърфи.

— Приключихме ли с него?

— Засега — кимна Мърфи и двамата детективи проследиха как Макнълти се промъкна сред разпилените цветя, нетърпелив да се отдалечи колкото се може по-бързо от зловещото място. — Ще поддържаме връзка, господин Макнълти — добави той.

Портиерът кимна разтреперан и изчезна.

Ейдън затвори вратата.

— Чудя се какви ли са тези приятели — каза той замислено.

— Аз пък се чудя дали някой от тях й е дал това — отвърна Мърфи, като посочи снимката на обесената жена. — Автоеротично задушаване?

Ейдън се намръщи.

— Нямам представа. Никога не съм се сблъсквал с подобно нещо.

— Аз съм — каза Мърфи и влезе в спалнята. — Когато нещо се обърка, гледката не е красива. Виж дали ще можеш да откриеш снимка на лицето на Адамс, за да знаем поне как е изглеждала, а аз ще претърся тук.

Ейдън чу как партньорът му отваря чекмеджетата в спалнята, докато той самият порови в чантата на Адамс и измъкна шофьорската й книжка от портфейла. Детективът изпита неочаквано съчувствие към спокойното лице, което го гледаше от снимката. Жената изглеждаше добре. Прилично.

А сега лежеше на тротоара, двадесет и два етажа по-долу. Мъртва. Защо го беше направила? Какво се бе случило през последния месец? Очевидно нещо я бе накарало да закъснее с плащането на наема и я бе потиснало до такава степен, че бе решила да сложи край на живота си. Но точно това бе проблемът със самоубийците, помисли си той горчиво. Никога не оставаха наоколо достатъчно дълго, за да отговорят на въпросите, които тормозеха близките им.

— Била е на тридесет и четири години, Мърфи. Носила е лещи и е била донор на органи — извика той.

Мърфи застана до вратата на спалнята, хванал чифт украсени с кожа белезници в едната си ръка и малък кожен камшик в другата.

— Също така си е падала по доста извратени неща.

Ейдън погледна предметите в ръцете на колегата си, после се вторачи в сериозното лице, което го гледаше от снимката.

— Не би отгатнал по снимката й — отбеляза той.

— Човек невинаги може да отгатне — потвърди Мърфи. — Какво имаше в чантата й?

Ейдън бързо огледа съдържанието на малката чанта.

— Четири кредитни карти, мобифон, червила и ключодържател. Ключ за хонда, друг за апартамента и някакъв много малък ключ.

— За сейф?

Ейдън прибра ключовете в специален плик за улики. Мърфи направи същото с белезниците и камшика.

— Може би. Имаше ли банков баланс в кореспонденцията й?

Мърфи отиде до масата и прегледа пощата.

— Май не е отворила нито едно от писмата си. Ето банковия баланс. Можем да го проверим… Мамка му — извика Мърфи и смръщи вежди. — Отворила е това писмо. Няма марка, нито адрес на изпращача — добави той, като извади снимка от плика и лицето му помрачня още повече. — Още една мъртва жена. Тази е в ковчег. — Той подаде снимката на Ейдън. — Виж й ръцете.

По гърба на Ейдън премина ледена тръпка.

— Държи лилия. Прилича на обесената жена.

Той взе половината писма от купчината и започна да ги преглежда. След няколко минути откриха десет подобни снимки, всичките еднакво зловещи и със същата жена. На нито един от пликовете нямаше адрес на изпращача, нито подпис.

— Някой си е играл с разума на Синтия.

Мърфи взе рамкирана снимка от бюрото на Адамс. На нея се виждаше младо момиче с паднала над очите коса.

— Това е жената. Адамс очевидно я е познавала — отбеляза той, като извади снимката от рамката. — Но на гърба няма написано име.

— Тук е по-млада, отколкото на останалите снимки. Може би на около шестнадесет. Прилича на училищна снимка. Сестра ми Рейчъл има снимки със същия сив фон.

Ейдън се наведе и измъкна дълга тънка кутия изпод масата. Изглеждаше от онези по цветарските магазини, в които слагаха по дузина рози, но той се съмняваше, че ще открие цветя вътре.

— Отвори я — напрегнато каза Мърфи.

Ейдън внимателно вдигна капака.

— Мамка му!

Въже с усукана примка лежеше върху снежнобяла опаковъчна хартия. От примката висеше малка златна картичка.

— „Ела при мен. Намери спокойствие“ — прочете той, после вдигна очи и срещна мрачния поглед на Мърфи. — Да повикаме криминолозите.

Мърфи се обади на екипа, после въздъхна и прибра мобифона в джоба си.

— Тес ще трябва да отговори на доста въпроси утре.

Ейдън стисна челюсти.

— Мисля, че си прав.