Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (18)

16.

Четвъртък, 16 март, 6:15 сутринта

— Тес, котето ти е в мивката.

Тя се обърна лениво и го видя застанал до мивката в банята. Гол и мокър от душа, Ейдън Рейгън бе великолепна гледка рано сутрин.

— Пусни водата. Бела иска да пие от чешмата.

— Мислех, че котките не обичат вода.

— Тя обича.

Тес влезе в банята и седна на ръба на ваната. Усмихна се на Ейдън, който изпъди котето от мивката и си сапуниса лицето. Бела ядосано скочи в скута й.

— Ти си виновен, че нямаме време за закуска. Искаше да го направим още веднъж. Набързо. Да бе!

Той се ухили.

— Не те чух да се оплакваш преди няколко минути.

Тес му се усмихна в отговор и се почувства великолепно.

— Не. Да не съм луда?

Продължи да го наблюдава, галейки Бела. После се замисли.

— Какво ще правиш днес, Ейдън?

— Ще се занимавам с Бейкън. Искам да видя дали криминолозите са открили още нещо.

— Мислиш, че не го е направил той.

— Да, мисля, че не е той. Но имам и други случаи, които трябва да приключа.

Тя си припомни доклада от аутопсията, който бе видяла на бюрото му.

— Малкото момченце.

— Да. Все още не мога да открия баща му. А мисля, че майката знае къде е.

— Баща убива собствения си син — въздъхна тя. — Никога не мога да свикна с тези неща.

— Нито пък аз. А ти какво ще правиш днес?

— Не знам. Бейкън е мъртъв, Клейбърн е в затвора… Вероятно ще отида в службата и ще започна да чистя. Опелото на Харисън е довечера — каза тя и мъката й се завърна. — Погребението е в събота.

— Кажи ми кога е и ще дойда с теб.

Заля я благодарност, която посмекчи тъгата й.

— Благодаря ти. Днес трябва да се видя с Етел Хюз. Ще й кажеш ли за бележката върху палтото на господин Хюз? „За теб се съди по приятелите ти.“

— Ще обсъдим въпроса тази сутрин. Ще те уведомя.

Ейдън избърса лицето си, после се обърна към нея със сериозен вид.

— Има нещо, което не ти казах вчера. Ела тук.

Завладя я тягостно предчувствие. Тя стана и пусна Бела на пода.

— Добре.

— Рик беше сигурен, че Бейкън има скривалище, пълно със записи, но не открихме абсолютно нищо.

Тес преглътна. Беше го подозирала, но просто й бе по-лесно да не мисли по въпроса.

— Значи записите, които ми е направил, са все още някъде навън.

— Някъде. Може да е сменил скривалището си. Има едно-две места, където трябва да се потърси. Но отдел „Убийства“ вече не се занимава с това. Хората, които се занимават с интернет порнография, ще получат случая.

Тес потръпна.

— Ако записите излязат на бял свят… Това ще те притеснява ли?

Ейдън я погледна сериозно.

— Малко. Не изневерявам и не обичам да споделям. Освен това притежавам достатъчно мъжкарска гордост, за да не ми е приятно други мъже да виждат това, което аз виждам. А ти какво ще направиш?

Тя се опита да се усмихне.

— Ще изготвя график за разглеждането на забележителности.

Ейдън се засмя и я целуна.

— Облечи се. Ако не те закарам при Вито до седем и половина, ще закъснея за сутрешното събрание, тъй като той ще ме размаже.

 

 

Четвъртък, 16 март, 7:30 сутринта

Прегърнал Тес през кръста, Ейдън почука на вратата на Вито и изтърпя безмълвно критичния му поглед.

— Рейгън. Тес.

Тес завъртя очи и целуна брат си по бузата.

— За бога, Вито, престани.

После тя обви ръце около врата на Ейдън и го придърпа надолу за бърза целувка за довиждане.

— Тръгвай. Не искам да закъсняваш.

Ейдън трепна, когато Тес неочаквано заби нокти във врата му. И двамата се обърнаха едновременно към коридора, където стоеше огромен възрастен мъж, скръстил масивните си ръце пред гърдите си. Приличаше на циментов блок. Горната част на тялото му беше свидетелство за години тежък труд. Лицето му имаше ожесточено изражение. Погледът му беше мрачен, вторачен в мъжа, с когото дъщеря му очевидно беше правила секс.

— Господин Чикотели — протегна ръка Ейдън. — Аз съм Ейдън Рейгън.

Бащата на Тес само погледна протегнатата ръка, но не отвърна на жеста. Тес въздъхна изморено и хвана Ейдън за ръка.

— Татко, не те очаквах.

Чикотели я огледа с хладните си тъмни очи и Ейдън разбра откъде Тес бе наследила някои от способностите си.

— Предполагам, че не си — каза той най-после. — Можем ли да поговорим, Тес? Насаме?

Тя изгледа Ейдън притеснено.

— Тръгвай. Ще ти се обадя.

Ейдън отстъпи назад и въздъхна, когато вратата се затвори под носа му, после тръгна към стълбите. Не искаше да закъснява за втори пореден път.

 

 

Четвъртък, 16 март, 7:30 сутринта

Джоана се намръщи, когато огледа чекмеджето си. Търсеше фотохартия, за да отпечата някои от снимките, които бе направила за статията за доктор Джон Картър, но откри, че половината от запасите й бяха изчезнали.

— Кийт, печатал ли си снимки?

Той продължи да завързва вратовръзката си, без да я погледне.

— Не — отговори й той, като взе куфарчето си и се отправи към вратата.

Гласът му беше леден и тя се вторачи мрачно в гърба му.

— Казах ти, че съжалявам, Кийт.

Той спря пред вратата.

— Не съм сигурен, че разбираш значението на тази дума, Джо. Вече дори не знам коя си. Ще се видим довечера.

Вратата се затвори тихо. Затръшването щеше да приляга по-добре на случая, но Кийт не бе човек, който затръшва врати.

Джоана сви рамене. Щеше да се върне при нея. Винаги го правеше. Е, един от приятелите на Чикотели бе готов. Сега бе време да се заеме със следващата муха от мухоловката. Вече се бе поровила надълбоко и подозираше, че ще открие нещо голямо. Чувстваше го.

 

 

Четвъртък, 16 март, 7:40 сутринта

Майкъл Чикотели гледаше дъщеря си строго. От съседната стая се появи майка й, зачервена и с изморен вид.

Тес загледа притеснено родителите си.

— Кога пристигнахте?

— Снощи — отговори майка й.

Да, посещението на Вито посред нощ сега вече имаше обяснение. Тес седна.

— Не знам какво да кажа.

Майка й закърши ръце.

— Ти не идваш при нас, затова…

— Джина, седни — обади се баща й, като нежно бутна майка й на стола, после застана зад нея, сложил ръце на крехките й рамене. — Какво става тук, Тес?

Чикотели беше бледен, устните му — безцветни. Огромните му ръце трепереха.

— Седни, татко — не издържа Тес.

— Ще седна, когато реша. Попитах те какво става. Можеш да започнеш с Рейгън.

— Той е чудесен човек. Ние…

Тя се зачуди как да продължи. Ейдън се бе грижил за нея, но тя не искаше да я приемат като слаба жена, която има нужда от защита.

— Срещаме се — каза тя накрая.

Баща й повдигна вежди.

— Разбирам.

— Сигурна съм, че разбираш — студено отвърна тя.

— Тес — сгълча я майка й и Тес скочи.

— Защо сте тук?

— Не бъди груба — промърмори Вито.

— О, млъкни, моля те. Няма да ви позволя да ме третирате като паднала жена. На тридесет и три години съм, за бога. И той е първият мъж… първият мъж, с когото се виждам от една година.

— След Филип — намръщи се баща й. — Проклет да е.

Тес се ухили.

— Ейдън го нарича доктор „проклет да е“ — каза тя и забеляза леката усмивка на баща си. — Татко, Вито каза, че си болен. Защо дойде чак тук?

Чикотели преглътна.

— Имаш проблеми. Майка ти искаше да дойде. Затова сме тук.

Майка й го погледна през рамо и поклати глава.

— Майкъл, обеща ми.

Той затвори очи.

— Добре. Аз исках да дойда. Исках да се уверя, че си добре.

Баща й отвори очи и Тес, изненадана, забеляза сълзите в тях. През целия си живот не бе виждала баща си да плаче. Никога.

— Миналата година пострада, а ние не дойдохме, защото не знаехме — продължи той. — Ти не искаше да го споделиш с нас. Сега имаш сериозни неприятности, а ние научихме за тях от новините. Знаеш ли как се чувства един родител в подобен момент, Тес?

Майка й го потупа по ръката.

— По новините съобщиха, че си разгласила тайните на пациентите си — каза тя. — Твърдяха, че си постъпила неетично и лицензът ти бил отнет.

— Мръсни лъжци — добави баща й с разтреперан от гняв глас. — Ти не би направила нищо подобно.

Сърцето й се сви.

— Бордът по лицензиране наистина ми отне лиценза, татко. Откъде знаеш, че не са прави?

Той прикова тъмните си очи в нея.

— Знам, защото те познавам. Ти не лъжеш. Така съм те възпитал.

— Просто така? — саркастично попита тя. — Просто ми вярваш?

— Винаги сме вярвали в теб, Тес — обади се майка й с нежен глас. — Обичаме те.

Баща й въздъхна.

— Освен това знам, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Тес затвори очи. Отказваше да се предаде.

— Знам какво видях, татко.

— И изглеждаше ужасно, Тес. Но аз не бях направил нищо. Онази жена се представи за камериерка и преди да се усетя, беше в стаята и…

Тес се скова, когато си представи отвратителната сцена.

— Спомням си. Бях там.

Баща й си придърпа стол.

— Е, смятам да седна вече. Винаги си била трудно дете, Тес. Вечно задаваше въпроси, на които нямах представа как да отговоря. Знаех си, че ще станеш лекар или адвокат… нещо голямо. Важно — въздъхна той тежко. — Добре съм. Просто понякога не ми достига въздух. Но, Тес, ти никога не ме попита какво точно се случи. Очаквах да го направиш. Чаках го с години.

Майка й го хвана за ръка.

— Видях какво се случи — отвърна Тес през зъби.

Внезапно изпита несигурност и се разгневи на слабостта си, както се бе ядосала на слабостта на майка си.

— Видя само една част — настоя баща й. — Не спирах да се чудя как след всички изминали години можа да повярваш, че съм извършил нещо лошо. Как един момент промени целия ти живот — добави той, като отмести очи настрани. — Нямах представа, че нещо може да ме нарани толкова силно.

Тес погледна преплетените ръце на родителите си и завидя на солидарността им, макар тя да я вбесяваше.

— Нито пък аз. Очаквах да си признаеш, че си сгрешил, както вечно ни учеше да постъпваме, но ти никога не го направи.

Чикотели стисна устни, но не отговори.

— А ти — погледна Тес отчаяното лице на майка си. — Казваш, че винаги си вярвала в мен, но не е така. Шамароса ме, задето според теб съм излъгала, и запълзя към него.

Шокиран, баща й се вторачи в майка й.

— Ударила си я?

— Бях ядосана — въздъхна майка й. — Сгреших, че те ударих, Тес. Бях ядосана и наранена. И уплашена. Но никога не съм пълзяла към баща ти или към някой друг. Попитах го какво се бе случило и му повярвах. Мислиш ме за глупачка, нали?

— Не съм казвала подобно нещо — отвърна Тес.

Но го мислеше. Дори и сега.

— Мислиш ли, че съм глупачка, защото сега вярвам в теб?

— Не — поклати глава Тес. — Защото знам, че не съм направила нищо нередно.

Баща й се усмихна тъжно.

— Не е ли странно как внезапно се озовахме в едно и също положение? Аз също не направих нищо нередно. Ако кажа, че никога не съм поглеждал друга жена, ще излъжа. Но се кълна, че никога не съм докосвал друга. Не и в онзи ден. Никога.

Сравнението му впечатли Тес и тя отново почувства неувереност.

— Жената беше върху теб, татко — прошепна тя.

Той я погледна в очите.

— Да, но аз не я докоснах, Тес.

Гласът му прозвуча искрено. Беше тук, а не бе задължен да дойде. Беше й повярвал, за разлика от повечето хора. Възможно ли бе да е сгрешила? Беше размишлявала за онзи ден и за видяното. Кльощавата курва, залепнала върху баща й. Но дали неговите ръце бяха върху нея? Не можеше да си спомни.

Тес знаеше, че никога преди онзи ден не го бе хващала в лъжа. Нито веднъж. Баща й изглеждаше уплашен. Тя осъзна, че този момент можеше да унищожи пропастта между тях завинаги.

— Трябваше да те попитам още тогава, татко. Какво точно се случи?

Той въздъхна и отпусна рамене облекчено. Тес разбра, че не бе очаквал повече от доверие.

— Тя влезе в стаята, Тес. Каза, че била подарък. Опитах се да я накарам да си тръгне. Преди да се осъзная, тя вече бе чисто гола. Не знаех по какъв начин да я избутам навън, без да я докосвам. Каза ми да не се правя на недостъпен. А ти влезе секунди по-късно. След като ти си тръгна, я заплаших, че ще повикам ченгетата. Тя побесня. Била предупредена, че ще съм костелив орех, но заплащането й не включвало освобождаване под гаранция. После си тръгна. Това е всичко.

Тес се помъчи да преглътне буцата в гърлото си. Баща й чакаше отговора й с измъчено лице. Внезапно ужасният момент от миналото бе затъмнен от истината в настоящия. Баща й бе повярвал в нея. Човекът, който навремето бе герой за нея, бе повярвал на думите й. Защото я обичаше. Очите й се насълзиха.

— Съжалявам, татко — прошепна тя. — Можеш ли да ми простиш?

— Ела тук — отвърна той, като я придърпа на коленете си и притисна буза в рамото й. — Можем ли да се върнем към предишния си живот?

Тя вдъхна миризмата на кедър, с която дрехите му бяха вечно просмукани. Сълзите й попиха в работната му риза.

— Звучи добре — отговори тя.

— Липсваше ми, бебчо — усмихна се баща й.

— И ти на мен, татко. Беше тежка година. И още по-тежка седмица.

— Е, разкажи ми всичко.

Майка й го стисна за рамото.

— Първо ще легнеш. Обеща ми.

— След минута, Джина — отвърна той рязко.

Майка й поклати глава и изчезна в другата стая. Върна се почти веднага с кислородна маска и портативна помпа. Тес погледна баща си изумено:

— Ти си на кислород? И си се качил на самолет? Не си наред.

— Трябваше да те видя — отговори той спокойно и завъртя очи, когато майка й нагласи маската на лицето му. — Разкажи ми всичко сега, Тес. Започни с Рейгън.

— Той ми спаси живота, татко — каза тя и забеляза как лицето му пребледня под маската. — Дишай! — нареди му Тес и го целуна по челото. — И следващия път се ръкувай с него.

Той си пое дъх дълбоко.

— Добре.

 

 

Четвъртък, 16 март, 8:00 сутринта

— Е, значи случаят е приключен — каза Спинели, като огледа колегите си. — Свършихме.

Мърфи и Ейдън седяха от едната страна на масата, Патрик Хърст и Спинели — от другата. Рик и Джак — в срещуположните два края. Никой не изглеждаше доволен.

Спинели се намръщи.

— Бейкън е мъртъв. Разполагаме със снимките и признанието му. Клейбърн ще се яви в съда тази сутрин. Тес може да се върне към нормалния си живот.

— Само дето целият град я смята за долна клюкарка — промърмори Мърфи. — Не знам, Марк. Чувствам, че нещо не е наред.

— Вероятно защото не успяхте да арестувате Бейкън — обади се Патрик. — Той ви отне чувството за изпълнен дълг.

— Това е само част от проблема — отвърна Ейдън, като си припомни как се бе разгневил, когато видя Бейкън мъртъв във ваната. — Но и аз смятам, че не сме стигнали до истината. Прочетох психиатричната оценка на Бейкън. Тес само е помогнала за нея. Всъщност тя се е видяла с Бейкън само веднъж. Основната оценка е била изготвена от Елинор Бригам, която починала, преди да я завърши.

Мърфи изглеждаше притеснен.

— Не ми се струва възможно Бейкън да я мрази толкова силно само от една среща.

— И аз така смятам — подкрепи го Ейдън. — Бейкън е бил смотаняк с определен порок — обичал е да наблюдава голи жени. Не е успял да се задържи никъде на работа. Не е притежавал безмилостна решителност и не си е поставял други цели, освен да наблюдава нищо неподозиращи жени.

— Не отговаря на профила — замислено отбеляза Джак.

— Какъв профил? — попита Патрик.

— Тес изготви профил — обясни му Ейдън. — Антисоциален воайор. Организиран, целенасочен и свикнал да възлага задачи. Бейкън категорично не отговаря на профила.

— Може пък профилът на Тес да не е верен — каза Патрик. — Все пак тя беше уплашена и разтревожена.

Ейдън сви рамене.

— Това не обяснява времето. Защо Бейкън ще се самоубива сега?

— Може да е видял патрулната кола пред сградата на Лин Поуп — отговори Спинели. — Знаел е, че се доближаваме до него, и се е паникьосал.

— Убиецът е студен и пресметлив човек, Марк — възрази Ейдън. — Тормозил е Адамс повече от три седмици. Не изглежда човек, който би се паникьосал.

— Каза „не изглежда“ — отбеляза Патрик. — Наистина не вярваш, че Бейкън е престъпникът.

— Не вярвам — безпомощно потвърди Ейдън. — Но не разполагам с доказателства.

Спинели го изгледа строго.

— Ейдън, не можем да пренебрегнем факта, че имаме подписано самопризнание. И всички улики водят към Бейкън. Дори имаме снимки на мъртвия Хюз на картата за памет, която открихте заедно със снимките. Ако не разполагаш с нещо повече от усещане, ще приключим случая.

— Аз пък съм притеснен, задето не намерихме скритите му записи — намеси се Рик.

— Нито апарата, с който са направени снимките на Хюз — добави Джак и всички се обърнаха към него. — Картата със снимките на Хюз не е от дигиталния апарат, който намерихме в апартамента на Бейкън. Тези снимки са били направени с друг апарат.

— Мамка му — изруга Спинели.

— А и онзи тип от снимката с Конъл — сети се Мърфи. — Той е инсталирал камерата в апартамента на Сюърд. Много неща са все още неясни, Марк.

Спинели погледна Патрик.

— Разполагаш с всичко необходимо, за да отхвърлиш обжалванията, нали?

— Записите на Тес, които намерихте в дома на Ривера, бяха достатъчни. А откриването на бежовото палто и перуката вчера беше бонус.

— Добре тогава — реши Спинели и повдигна пръст. — Още един ден. Отидете и ми намерете нещо конкретно. Ейдън, остани тук.

Останалите излязоха от стаята. Ейдън и Спинели останаха сами.

— Ейдън, искам да съм сигурен, че мислиш с главата си, а не с друга част на тялото си. И то с правилната глава.

Ейдън се стегна и погледна обидено.

— Не заслужавам подобно отношение, Марк.

— Такава ми е работата. Имаш връзка с Тес. Тя живее в дома ти. Не е заподозряна, така че това си е ваша работа. Но не искам да хабим време в преследване на сенки, защото си прекалено пристрастен, за да приключиш случая.

Ейдън едва се сдържа да не избухне.

— Останалите също виждат несъответствията.

— И затова се съгласих да ви дам още един ден. Имаш и други случаи, Ейдън. Не го забравяй.

Ейдън кимна кратко.

— Да, господине.

 

 

Четвъртък, 16 март, 8:15 сутринта

Тес затвори вратата към стаята на баща си.

— Заспа.

Да, баща й спеше, но не с енергичното шумно хъркане, което си спомняше от детските си години. Сега сънят му бе лек, а масивните му гърди едва се повдигаха. По време на стажа си Тес бе работила в кардиологията. Спомняше си посивялата кожа на пациентите, борбата им да си поемат дъх, безнадеждността, която ги обземаше при мисълта, че сърцата им ще се предадат…

Скоро и баща й щеше да е един от тях… Заля я безкрайна тъга, примесена с безнадеждност.

— Нямах представа, че е толкова зле — прошепна тя, после се обърна към майка си и брат си, които седяха до прозореца и пиеха кафе.

Лицето на майка й беше спокойно, но измъченият й поглед издаваше горчивата истина.

— Той не искаше да те уведомим. Господ знае, че причина за непреклонността ти бе твоята честност.

Тес седна изморено на леглото на Вито.

— Татко каза, че е в списъка за трансплантация.

— Така е — потвърди Джина. — Но на неговата възраст…

Тя отклони поглед настрани и примигна, за да пресуши сълзите си.

Вито я стисна за ръката.

— Мамо, недей. Моля те, не плачи.

Джина погледна дъщеря си.

— Когато те видя по новините… това му причини болка.

— Съжалявам.

Джина поклати глава.

— Е, това приключи. Напоследък баща ти мисли много за вас двамата. Понякога, когато смята, че наоколо няма никого, плаче.

Очите на Тес се насълзиха.

— Престани — прошепна тя.

— Съжалявам — отвърна майка й и отпи от кафето си. — Не исках да те накарам да се почувстваш още по-зле. Просто искам да знаеш как стоят нещата. Лекарите му дават от шест месеца до година живот. Докторът му ще побеснее, ако разбере, че е пътувал дотук.

— Не трябваше да идва — прошепна Тес.

— Нищо на света не можеше да му попречи да се качи на самолета, Тес. Искаше да оправи нещата. Беше позволил скарването ви да отиде прекалено надалеч. А това, което ти каза днес, бе абсолютната истина.

Тес кимна.

— Знам. Но ти му повярва веднага, а аз — не.

Джина се засмя мрачно.

— Не. Не му повярвах веднага.

Тес погледна майка си с недоумение:

— Не разбирам. Ти…

— Знам какво казах. И знам какво направих. Трябваше да живея с това през последните пет години. Знаех, че нещо ужасно се е случило в онзи ден. Когато се върна в магазина при мен, лицето ти бе по-бяло от платно. Но не ми каза нищо.

— Не знаех как да постъпя. Не исках да те нараня.

— Знам. А ти не знаеш, че бях разбрала за жената месец преди да чуя признанието на баща ти.

— Не разбирам — повтори Тес.

Майка й отиде до прозореца.

— Знаеш ли, че високоплатените проститутки имат визитни картички? Открих картичката й в един от джобовете на баща ти. Казах си, че това е нищо и жената просто е нова клиентка, а ти си била болна, както твърдеше. А когато най-после те накарах да ми кажеш какво си видяла… не знам какво ме прихвана. Постъпих ужасно и съжалявам за това и до днес. Шамаросах те и те нарекох лъжкиня, а после се изправих срещу баща ти. Той ми разказа някаква малоумна история за жена, която се набутала в хотелската ни стая и си съблякла дрехите, но той не я докоснал. И като добра съпруга го успокоих, че му вярвам.

— Но не си му повярвала — промърмори Тес.

Джина я погледна през рамо.

— Коя жена със себеуважение би повярвала?

— Мамо! — шокирано извика Вито.

Джина въздъхна.

— Знам. След като се изправих срещу баща ти, Тес, той реши да говори с теб.

— Спомням си.

Майка й я бе помолила да се прибере у дома, за да поговорят. Сега вече молбата й изглеждаше логична.

— В онзи ден татко получи първия инфаркт.

Лицето на Джина се натъжи.

— Аз се грижех за него, а не спирах да го мразя. Заради себе си и заради това, което ти бе причинил. Най-после, когато баща ти се почувства по-добре, го излъгах, че заминавам при сестра ми да си почина. Но вместо това дойдох тук.

Тес се изненада.

— В Чикаго? Не ми се обади.

— Не исках никой да знае. Пазех визитната картичка и намерих жената. Тя си спомни баща ти и потвърди думите му. След като я изритал от хотела, тя се обадила в агенцията си. Те звъннали на клиента, който се извинил и обяснил, че е станала грешка и че подаръкът бил предназначен за мъж в същата стая на горния етаж. Отидох в агенцията и те ми показаха разписката от клиента.

Тес въздъхна и се почувства едновременно облекчена и натъжена.

— Тъпа грешка. Загубих пет години заради тъпа грешка — прошепна тя, после прикова очи в майка си. — Защо, по дяволите, не ми каза?

За минута Джина не отговори, после промълви:

— Защото тогава щеше да ми се наложи да призная, че не съм му повярвала. А знаех, че не мога да го направя. Всеки път, когато го погледнех в очите, разбирах колко важно е за него да смята, че съм му повярвала.

— Защо й го казваш сега? — учудено попита Вито.

— Защото Тес се измъчваше, задето не му е повярвала като мен — отговори Джина. — Смяташе, че инатът й е причинил инфаркта му.

Тя се усмихна тъжно на Тес.

— Така ли е?

Тес кимна. Още не можеше да преглътне буцата в гърлото си.

— Да.

— Винаги си била дъщеря на баща си, Тес. Повече, отколкото моя. Последните пет години, в които бяхте скарани и не си говорехте, едва не го убиха. Не преувеличавам. Но само защото си неговото момиче, това не означава, че не те обичам или разбирам. Когато вие двамата се сдобрихте, знаех, че и аз трябва да съм откровена с теб. Извинението ми е по-трудно, тъй като, за разлика от баща ти, аз не постъпих правилно. Съжалявам.

Настъпи продължително мълчание. Вито наведе глава, а Тес и Джина се гледаха безмълвно.

— Знаеш ли, мамо, не съм сигурна дали трябва да съм ти благодарна, задето се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре, или да съм ти ядосана, че пази тайната толкова дълго — промърмори Тес, а Вито я изгледа тъжно.

— Предполагам, че трябва да изпитваш и двете — отвърна майка й.

— Истината е, че преди надали щях да ти повярвам. А след днес нямам нужда и ти да вярваш. Това май уравновесява нещата.

Тес погледна вратата на стаята на баща си и добави:

— Струва ми се, че трябва да остана тук… да го наблюдавам как диша… да направя нещо.

— Той не би искал това. Тръгвай, а когато се върнеш, баща ти ще е буден.

Тес погледна брат си.

— Трябва да почистя офиса си и да се опитам да си върна лиценза. Бейкън е мъртъв, а Клейбърн е в затвора, така че не е нужно да оставаш в града. Бездруго вече доста отсъства от работа.

Вито поклати глава.

— Рейгън не вярва, че Бейкън е виновен за убийствата. Не ми го каза, но го усетих.

Сърцето й се сви.

— Не, не го вярва. Има нещо, което трябва да знаеш. Човекът, когото намериха мъртъв вчера, е инсталирал камери в офиса и в апартамента ми.

Джина кимна.

— По този начин са узнали за пациентите ти. Ти ни го каза.

Тес вдигна очи към тавана.

— Но не ви казах, че бе инсталирал камера и в банята ми. Над душа.

Чашата на Джина изтрака върху масата.

— О, господи — прошепна тя ужасено.

— Да. Вчера ме заплаши да продаде тези записи на медиите.

— Радвам се, че е мъртъв — ожесточено каза майка й.

— Но полицаите не са намерили оригиналните записи.

Вито се намръщи.

— Рейгън каза, че Бейкън унищожил собствения си хард диск.

— Да, направил го е. Но ченгетата очакваха да намерят цялата му колекция, а това не стана. Моите снимки може да се появят на бял свят. Трябва да подготвим татко, в случай че това се случи. Подобни изненади са вредни за сърцето му.

— Почакай, Тес — посъветва я Вито. — Може и да ги намерят.

Тес се изправи.

— Добре, ще почакам. А сега отивам да почистя офиса и да напазарувам за вечеря. Мамо, ще ми помогнеш ли да сготвя?

Джина кимна доволно, зарадвана от протегнатата ръка.

— Не мисля, че се нуждаеш от помощта ми, Тес, но с удоволствие ще го направя.

 

 

Четвъртък, 16 март, 8:45 сутринта

— Вие, момчета, със сигурност знаете как да позабавлявате една дама — каза Джулия Вандербек, когато Ейдън и Мърфи влязоха в моргата. — Никога не ми е скучно с вас.

— Аутопсията на Бейкън показа ли нещо? — нетърпеливо попита Ейдън.

Джулия се усмихна сухо.

— Господин Бейкън ми разказа доста неща. Ако сами не бяхте се появили тук, щях да ви се обадя да ви повикам. Елате да видите.

Тя отметна чаршафа от трупа на Бейкън и Ейдън отново изпита гняв към човека, който чрез смъртта си бе успял да се измъкне от правосъдието, но се овладя.

— Причина за смъртта? — попита Мърфи.

— Вашият Бейкън може да получи прякора „Распутин“ — усмихна се Джулия, като нагласи ръцете на трупа така, че разрезите по ръцете му да се виждат ясно. — Срязали са го вероятно с ножа за картон, който беше върху ваната.

Ейдън повдигна глава.

— Срязали са го?

Тя кимна.

— Да. Срязали са го. Не го е направил сам, макар че така са искали да изглежда. Погледнете му ръцете. Разрезите са надолу и нагоре. По принцип това означава, че жертвата наистина е искала да се самоубие.

— Но? — попита Мърфи.

— Но вашето момче е левичар — отговори тя, като повдигна лявата му ръка. — Мазоли на средния пръст от писане. Затова се очаква разрезът на дясната ръка да е по-дълбок и прав. Би използвал първо ръката, с която е свикнал да действа. Разрезът на другата ръка не би трябвало да е толкова прав и дълбок, защото самоубиецът вече е бил наранен, дясната му ръка е била изтръпнала, още повече тя не е била водещата ръка. Би се очаквало да започне и да спре. И разрезът да не е дълбок.

— Но раните на Бейкън противоречат на теорията — отбеляза Ейдън.

— Да. Абсолютно еднакви са по дълбочина, а никога преди не съм виждала подобно нещо. Зачудих се как някой би могъл да пререже вените на жертвата си, без тя да се съпротивлява, но не открих никакви рани от самоотбрана.

— Бил е в безсъзнание — замисли се Мърфи.

— Не мисля така. Помните ли токсикологичния доклад за Синтия Адамс?

— Халюциногени — сети се Ейдън. — Пси…

— Псилоцибин — помогна му Джулия. — В кръвта на Бейкън нямаше псилоцибин, но открих отрова от друго растение. Ако я погълнеш, причинява парализа на определени стави. Вдишването ускорява и разширява ефекта. Мисля, че е бил в съзнание през цялото време, когато са го рязали, и е усещал всичко.

— Добре — мрачно каза Ейдън и Джулия се усмихна леко.

— Съгласна съм с теб, Ейдън. В определен момент той е загубил достатъчно кръв, за да изпадне в безсъзнание и да припадне във водата. Като се имат предвид количеството вода във ваната и размерите и теглото на Бейкън, не би трябвало главата му да потъне. Но дробовете му бяха пълни с вода и кръв.

— Някой го е натиснал под водата — бавно каза Ейдън.

— Точно така. Освен това има и други рани. Вижте. — Джулия повдигна дясната ръка на Бейкън, за да разкрие рамото му. — По някое време е бил прострелян.

— Прострелян, нарязан, отровен и удавен — поклати глава Мърфи. — Права си. Распутин е подходящо име. Е, кое от всичките го е убило?

— Официално? Най-вероятно удавянето. Но, момчета, този тип със сигурност не се е самоубил.