Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (23)

21.

Петък, 17 март, 9:30 сутринта

Лицето на Кристен се озари в мила усмивка, когато Тес надникна в кабинета й.

— Тес! Влизай. Сядай.

— Няма да се бавя — усмихна се Тес невесело. — Ти все още имаш кариера.

Кристен помрачня.

— Ти също ще имаш, когато всичко това приключи.

— Може и да не стане. Видя ли това? — попита тя, като подаде „Нешънъл Ай“ на приятелката си.

Кристен присви очи и бузите й се зачервиха.

— Мамка му! — изсумтя тя. — Откъде са се сдобили с това?

— От секретарката ми — отговори Тес, като вдигна очи към тавана. — В момента изпитвам съмнение в професионалните си способности. Жената ме е мразила силно, а аз не съм подозирала нищо.

— Знам как се чувстваш. Оказа се, че навремето в някакъв период съм вечеряла всеки ден с убиец и не съм подозирала нищо. Понякога хората ти позволяват да видиш само това, което те искат. Дори психиатрите.

— Знам само, че ми писна да се тревожа и затова съм тук. Снощи с интервюто започнах да си връщам живота.

А и със станалото след интервюто, помисли си тя. Споменът за реакцията на Ейдън в леглото накара сърцето й да забие ускорено.

— Ще съдя секретарката си и „Нешънъл Ай“. Искам да ми препоръчаш адвокат.

— Браво на теб, Тес! Но защо не Ейми Милър? Приятелки сте от дълго време.

— Точно затова. В началото, когато мислех, че се нуждая от адвокат за защита, двете се скарахме сериозно, тъй като бяхме на различно мнение относно сътрудничеството ми с полицията. Нараних я, и тя мен, и не искам да рискувам приятелството ни. А освен това адвокатът ще трябва да ме защитава и в гражданския съд. Някои от бившите ми пациенти ме съдят. За причинени болка и страдание.

Кристен се намръщи.

— Няма ли да чуя поне едно хубаво нещо?

— Питаш за Ейдън, нали?

Кристен се ухили.

— Да, но се опитвам да го направя дискретно. Е?

— Ще видим. Не знам как ще реагира на това — посочи тя вестника.

— Ейдън е свестен човек, Тес. По-избухлив е от Ейб, но и двамата са стабилни. Между другото, страхотно си впечатлила баща им. Кайл разправя на всекиго, че си най-добрият побойник, когото някога е виждал.

Тес завъртя очи.

— Чудесно! Невероятна похвала!

— От устата на Кайл Рейгън това наистина си е похвала. И уважение. А за семейство Рейгън уважението е най-важното.

— Надявам се да е достатъчно. Уморена съм. През последните няколко нощи почти не съм спала.

Кристен се ухили още по-широко.

— Така ли?

Тес се изчерви.

— Сега се прибирам да подремна — заяви тя.

— Отиди в къщата на Ейдън и поспи. Нещата ще изглеждат по-добре, когато се събудиш.

 

 

Петък, 17 март, 10:15 сутринта

— Това не е на добре — каза Мърфи, когато Ейдън спря колата пред кооперацията на Паркс.

До тротоара бяха паркирани три патрулни коли и линейка.

— Три страйка, партньоре. Струва ми се, че пак закъсняхме.

— Май си прав — мрачно се съгласи Мърфи. — Вечно шаферка и никога булка.

Не беше трудно да намерят апартамента на Паркс на шестия етаж. Пред вратата стояха униформени полицаи. Вътре бяха двама детективи от техния отдел — Хауърд и Брукс, както и помощникът на съдебния лекар Джонсън. Той бе коленичил на пода, но вдигна очи, когато Ейдън и Мърфи влязоха.

— Имах чувството, че скоро ще се появите — каза той.

Хауърд ги изгледа изненадано.

— Какво общо имате с тази жертва? — попита той.

— Това е бившият годеник на Тес Чикотели — обясни Мърфи. — Дойдохме да му зададем няколко въпроса. По дяволите! Вече за трети път пристигаме прекалено късно.

— Да, и на мен почва да ми писва — промърмори Ейдън. — Как и кога?

— Три куршума в корема, четвърти — в главата — отговори Джонсън. — Онези в корема са изстреляни от няколко метра. Последният — от упор в главата, вероятно за застраховка. В дванадесет и петдесет и шест.

— И дванадесет секунди — мрачно добави Брукс.

— Носел е джобен часовник — обясни им Хауърд. — Не съм виждал такъв от години. Ударен е от един от куршумите. Изглежда тъкмо се е бил прибрал. В момента охранителите вадят касетите от охранителните камери. Искате ли случая?

Мърфи въздъхна тежко.

— Затрупани сме с работа в момента.

Джак влезе при тях с мрачна гримаса.

— Момчета, днес планирах да си взема почивен ден.

Ейдън се вгледа в доктор „проклет да е“, проснат по гръб на килима, пропит със собствената му кръв.

— Хич не ми се иска да съобщя на Тес за това. Паркс е бил мръсник, но… — Той присви очи. — Мърфи, снощи попитах Картър за Паркс. И пет часа по-късно той е мъртъв.

— Картър? — скептично го погледна Мърфи. — Той е приятел на Тес.

— Да. И разполага с ключ от апартамента й и с хирургически инструменти.

— Разрезите по ръцете на Бейкън — намръщи се Мърфи. — И медицинските познания. Добре, ще вземем случая. Мамка му!

— Детективи? — запита мъж на средна възраст откъм вратата. — Нося ви дисковете от снощи. От фоайето и камерите в асансьорите на първия и шестия етаж.

Ейдън спря до вратата.

— Идваш ли, Джак?

Джак застана насред стаята и се намръщи.

— Не. Ще прегледам тази стая с лупа. Копелето все трябва да е оставило нещо след себе си.

Началникът на охраната ги въведе в контролната стая.

— Това е видеото от асансьора на шестия етаж. Заковах го на десет минути след като Паркс е бил застрелян.

Той натисна бутона и Ейдън ахна.

— Мамка му!

Фигура в бежово палто и черна перука влезе в асансьора, като държеше лицето си обърнато встрани от камерата.

— Това не може да е Тес.

— Разбира се — кимна Мърфи. — Но все пак ми кажи защо.

— Първо, Тес страда от клаустрофобия. Не би взела асансьора. Щеше да се качи по стълбите. Второ, беше с мен.

Брукс и Хауърд се спогледаха многозначително.

— С мен, Лин Поуп и оператора й — добави Ейдън мрачно. — Даваше проклетото интервю в един сутринта.

— Да, сериозно алиби — съгласи се Хауърд.

— Хайде да разгледаме и записа от фоайето — предложи Мърфи.

Охранителят натисна още няколко бутона.

Мърфи се доближи до екрана.

— Можеш ли да застопориш кадъра? Ейдън, виж обувките.

Ейдън присви очи.

— Мокасини. Изглеждат същия размер като следите в банята на Бейкън.

— Раменете също са доста широки — обади се Брукс. — Вижте как палтото е опънато по гърба. Може да е мъж в женски дрехи.

— Картър е прекалено висок — каза Мърфи, после повдигна вежди. — Но любимото му момче, Робин, не е. Арчър е около метър и седемдесет, нали, Ейдън?

Пулсът на Ейдън се ускори.

— Да вървим.

 

 

Петък, 17 март, 10:30 сутринта

Тес метна чантата си на кухненската маса на Ейдън.

— Вито, не си длъжен да оставаш с мен. Доли е тук, а и Ейдън ми остави пистолета си.

Вито се намръщи.

— И това ще ме накара да си тръгна? Няма да стане, Тес.

— Както искаш. Ще поспя малко, а следобед ще заведа Рейчъл на фризьор. Ти какво ще правиш?

— Ще си намеря нещо за четене. Рейгън има предостатъчно книги.

— Да, тъкмо е взел бакалавърска степен. Но не знам по какво.

— Психология — каза Вито.

Тес се закова до вратата и се вторачи в него.

— Какво?

— Бакалавърска степен по психология. Мислех, че знаеш.

Тя се разстрои. Имаха нещо общо, а Ейдън го бе скрил от нея.

— Не знаех.

Вито въздъхна.

— Предполагам, че магистърската ти степен го кара да се чувства неудобно и затова не ти е казал. Не се обиждай, Тес. Това е мъжки проблем.

— Ти откъде знаеш?

— Попитах го снощи, преди да му се обадят. Той разказа на мен, татко и Ейми, докато ти и мама приготвяхте вечерята — обясни Вито, като я погледна напрегнато. — Вземал е класове от години, като се е опитвал да разбере какво го влече. Останах с впечатлението, че нещо го е насочило към психологията, макар да е учил поне още четири неща. Трябва да го попиташ.

Вероятно самоубийството на приятеля му Джейсън бе определило избора му. Но това беше нещо лично, което Ейдън бе споделил само с нея и тя трябваше да запази тайната му.

— Е, това обяснява всичките книги — каза тя небрежно.

Почувства се едновременно горда от постиженията му и пренебрегната, тъй като Ейдън не ги бе споделил с нея.

— Иска ти се той да ти го беше казал лично — отбеляза Вито. — Аз пък ти казвам, че Ейдън е мъж. Малко от нас могат да приемат мисълта, че любимата им жена стои по-високо.

„Любимата им жена.“ Думите на брат й я накараха да се почувства по-добре.

— Мислиш ли, че Ейдън ще успее да приеме тази мисъл? — попита тя.

— Времето ще покаже. А ти какво мислиш?

— Знам какво ми се иска да мисля. Искам да вярвам, че ще успее — призна тя и неочаквано очите й се изпълниха със сълзи. — А сега е време да поспя.

Вито я прегърна нежно.

— Тес, случват се неща, които не можем да обясним. И понякога от лошото произлиза нещо добро. Може би Рейгън е твоето хубаво нещо.

— Бясна съм, че снимката ми е във вестника — прошепна тя. — И заради него, и заради мен.

— Знам. Но ще го преживееш. А сега отиди да поспиш. Ще се почувстваш по-добре, когато се събудиш.

 

 

Петък, 17 март, 11:15 сутринта

— Господа детективи — поздрави ги Арчър, като им отвори вратата на елегантна триетажна къща, а изненадата на лицето му бързо се замени с тревога. — Какво е станало?

— Трябва да поговорим с вас и с доктор Картър — отговори Ейдън. — Той у дома ли си е?

— Да — кимна Робин и ги въведе в къщата. — Оттук, моля. Джон, детективите са тук.

Джон стоеше прав с дистанционно в ръка. Погледна полицаите и лицето му пребледня.

— Тес?

— Тя е добре. С Вито е — отвърна Ейдън. — Доктор Картър, трябва да ви задам няколко въпроса. Бихте ли дошли в участъка заедно с господин Арчър?

Джон и Робин се спогледаха.

— Не можем ли да говорим тук? — попита Джон.

Ейдън и Мърфи се бяха споразумели да не ги притискат, ако откажеха да отидат в участъка. Засега нямаха основание да ги арестуват.

— Ние с вас можем да поговорим тук. Къде ще отидат господин Арчър и колегата ми?

— Елате с мен — тихо каза Робин. — Ще седнем в кухнята.

— За какво става дума, Рейгън? — рязко каза Джон, когато останаха насаме.

— Къде бяхте снощи, доктор Картър? След като си тръгнахте от опелото?

Джон седна.

— Отидох на вечеря. В „Мортън“.

Ейдън повдигна вежди.

— А не в „Синият лимон“?

— Понякога Робин обича да опитва храната и на други готвачи. Тръгнахме си от ресторанта към единадесет и половина. Предполагам, че това щеше да е следващият ви въпрос.

— Прав сте. А после?

— После отидохме на кино. Гледахме „Шербургските чадъри“. Френски филм. Много добър.

— Гледал съм го. Доста късен час за кино сте избрали.

— Едно от предимствата на живота в големия град. Робин затваря бистрото около дванадесет всяка нощ, а моите часове не са твърдо определени. Сигурен съм, че и в ресторанта, и в киното ще откриете някой, който да потвърди присъствието ни.

Сърцето на Ейдън се сви. Беше толкова близо, по дяволите. Но не се съмняваше, че алибито им щеше да бъде потвърдено.

— Ще проверим — кимна той.

— Е, отговорих на въпросите ви. Ще ми кажете ли какво става?

— Филип Паркс е мъртъв.

Джон се втрещи.

— О, господи! Кога?

— Около полунощ. А ние с вас бяхме говорили за него само няколко часа преди това. Бях задължен да ви разпитам.

— Разбирам. Тес знае ли?

— Не още. Доктор Картър, не сте длъжен да се съгласявате, но бихме искали да ни позволите да прегледаме гардероба ви. Вашия и на господин Арчър.

— Какво ще търсите? — попита Джон, после поклати глава. — Не можете да ми кажете. Разбирам.

Тридесет минути по-късно Ейдън и Мърфи се срещнаха в коридора. Джон и Робин седяха във всекидневната, а до вратата стоеше униформен полицай.

— Нищо — промърмори Ейдън. — В гардероба на Картър няма нищо необичайно.

— Арчър носи обикновени обувки, а не мокасини — каза Мърфи. — Половин размер по-големи от отпечатъка в банята на Бейкън.

— Обадих се в киното. Още не са отворили, но намерих билетите в джоба на панталона на Картър. Гледали са „Шербургските чадъри“.

Мобифонът му иззвъня и той бързо го извади от джоба си.

— Рейгън.

— Ейдън, Лори е. Преди няколко минути ми се обадиха от Африка. Доктор Тръко от „Лекари без граници“. Каза, че си му пратил имейл относно Джим Суонсън.

Ейдън бе свършил това предишната нощ, след като заведе Тес в дома си след интервюто.

— Какво каза докторът?

— Каза, че доктор Суонсън така и не пристигнал в Чад. Тръко получил писмо, с което Суонсън му съобщавал, че си е променил решението и остава в Чикаго.

— Разбирам. Благодаря, Лори. Задължен съм ти.

Ейдън затвори и се обърна към Мърфи.

— Суонсън не е стигнал до Африка.

— Пита ли Тес за него?

— Нямах възможност. Да видим дали Картър знае нещо повече, отколкото ни каза снощи.

Присъединиха се към двамата мъже във всекидневната и седнаха.

— Съжаляваме, че се налага да ви тормозим по този начин.

— Разбираме — промърмори Джон.

— Не, не разбираме — рязко каза Робин. — Защо дойдохте тук? Не сме виждали Паркс, откакто двамата с Тес се разделиха.

— Да се върнем към миналата вечер — спокойно предложи Мърфи. — Доктор Картър, вие казахте на партньора ми, че член на вашата група напуснал града, за да се присъедини към „Лекари без граници“.

— Да, Джим Суонсън. Замина за Чад.

Ейдън поклати глава.

— Не е заминал.

Картър и Арчър се спогледаха объркано.

— Замина — настоя Робин. — Получихме картичка от него около шест седмици след като замина.

— Преди малко пристигнаха новини от клиниката, където е трябвало да работи. Въобще не се е явил там. Директорът е получил писмо от него, в което Суонсън го уведомявал, че си е променил решението.

Робин излезе от стаята и се върна с картичка в ръка.

— Племенницата ми събира марки, затова я запазих.

Ейдън обърна картичката.

— Това е обикновена картичка от болницата ви, доктор Картър.

— Да, Джим взе цяла дузина от тях. Не беше сигурен дали там ще има откъде да си купи необходимите неща. Но на марката пише „Чад“.

— Доктор Картър — погледна го в очите Ейдън. — Казвам ви, че Суонсън никога не е заминавал за Чад. Ако знаете нещо повече за него, моля ви, кажете ни.

— Кажи им, Джон — промърмори Робин. — Трябва да знаят.

Джон сведе очи, после вдигна глава и въздъхна.

— Наистина мислех, че е вън от страната. Джим си падаше по Тес. Но тя беше с Паркс. А когато се разделиха, Джим полудя от радост. Аз се досетих, но мисля, че никой друг не знаеше. Той почака около половин година, после й се обясни.

— И как реагира тя? — попита Ейдън.

— Обясни му, че го чувства като добър приятел, но нищо повече. Джим беше съсипан. Не можеше да остане в Чикаго. На следващия неделен обед ни съобщи, че заминава за Чад. Всички бяхме шокирани, разбира се. Забелязах лицето на Тес. Тя не беше шокирана, а ужасена. Но никой от тях не каза и дума.

— А вие откъде знаете? — обади се Мърфи.

— В нощта преди да замине Джим се появи тук пиян — намеси се Робин. — И си изля сърцето пред нас. Горкият човек.

— Опитах се да му помогна да изтрезнее — спомни си Джон. — Трябваше да пътува със самолет на следващия ден. Когато Джим завърши историята си, разбрах защо му се налагаше да замине. Наистина обичаше Тес, а тя не можеше да отговори на чувствата му. Не мога да си представя колко може да те нарани подобно нещо.

Ейдън също не можеше да си го представи. Тес Чикотели беше жена, която привличаше мъжките погледи. Караше мъжете да си фантазират. Но да я обичаш истински и да не можеш да я имаш… Това може да вгорчи живота на един мъж. И да го накара да мисли за отмъщение.

— Какво направихте с него? — попита той.

— Закарах го до дома му и го сложих в леглото. Навих му будилника. По-късно му звъннах, за да се уверя, че се бе събудил. Той не отговори, а месец по-късно всеки от групата получи писмо, в което ни съобщаваше, че се е настанил и се чувства чудесно. Не чух нищо повече, докато не получихме картичката, а оттогава — абсолютно нищо.

— Имате ли снимка на Суонсън? — попита Мърфи.

Джон се замисли.

— Не. Но Тес има. На стената във всекидневната й. Беше направена в „Синият лимон“ по време на последния обед, преди Джим да замине.

Ейдън кимна.

— Виждал съм я. Точно до скицата, направена от брат й Тино. Но на снимката всички са седнали. Колко висок е Суонсън?

— Горе-долу с моя ръст — отговори Робин. — Около метър и седемдесет. Може би един-два сантиметра повече.

— Кога замина? Можете ли да си спомните точната дата?

Джон се замисли и погледна към Робин.

— Няколко седмици преди Коледа. Десети декември?

— Да, десети — потвърди Робин. — Тъкмо бях завършил украсата на „Синият лимон“.

Ейдън погледна партньора си и видя лекото му кимване. Суонсън беше напуснал града само няколко дни, преди Лоу да се свърже с Блейн Конъл за първи път. Двете неща бяха свързани. Усещаше го.

— Доктор Картър, споменахте ли за разговора ни на някого?

— Робин и аз го обсъдихме по време на вечерята, но не и на опелото. Не ме предупредихте да си мълча.

Ейдън въздъхна.

— Някой е знаел, че подозираме Филип Паркс. Това е причината за смъртта му.

Мърфи се прокашля.

— Можете ли да ни донесете дрехите, с които бяхте облечени снощи?

Джон го погледна изумено.

— О, не. Мислите, че… Разбира се. Имал съм микрофон, също като Тес.

Когато Джон се върна с дрехите, Ейдън и Мърфи стояха до вратата.

— Суонсън имаше ли ключ за апартамента на Тес? — попита Мърфи.

— Не мисля — отговори Джон, като им подаде дрехите и взе разписката, която Ейдън бе написал. — Слушайте, Джим може да е бил влюбен, но не беше извратен. Не мога да си представя, че е извършил всичко това.

— Е, все някой го е извършил — отвърна Ейдън мрачно. — А в момента Суонсън е най-доброто, с което разполагаме. Благодаря ви за помощта, господа.

 

 

Петък, 17 март, 12:15 на обед

Тес се събуди от звъна на мобифона. Тя се протегна към него сънливо и събори Бела на пода.

— Да?

— Тес, Ейми е. Събуди се.

Настойчивостта в гласа на Ейми я разбуди и я накара да се раздвижи.

— Какво е станало?

— Вито ми се обади. Баща ти е в спешното отделение. Идвам да те взема.

Сърцето на Тес спря.

— Какво е станало? — повтори тя.

— Получил е инфаркт, скъпа. Лош. Майка ти се е обадила на Вито. Той не е искал да те буди, ако не е много наложително, но положението се оказало по-лошо, отколкото си мислел.

— О, господи!

Тес скочи от леглото объркано.

— Трябва да си обуя обувките. По дяволите, къде са ми обувките? Къде са?

— Тъкмо завивам по улицата на Ейдън. Чакай ме отвън и ще те закарам до болницата.

Тес вече тичаше. Сърцето й биеше лудо. „Дръж се, татко!“

Колата на Ейми я чакаше отпред. Тес се метна вътре светкавично.

— Да вървим!

Ейми подкара, а Тес се опита да си поеме дъх.

— Не мога да дишам. Мамка му! Трябва да се обадя на Ейдън.

Тя започна да натиска копчетата с треперещи ръце.

Ейми отби до бордюра.

— Тес, трябва да се успокоиш!

— Защо спря? Карай, по дяволите!

— Дай ми телефона. Аз ще набера. Успокой се, или и ти ще получиш инфаркт.

Ейми се протегна към телефона и сложи ръка върху ръката на Тес.

— Ще го уплашиш, ако му се обадиш в това състояние. Отпусни се. Чакай, ще ти помогна. Масажистът ми винаги натиска точките ми на напрежение.

Тес затвори очи и се опита да диша. Знаеше, че Ейми е права. Щеше да убие баща си, ако се втурнеше при него толкова разстроена. Пръстите на Ейми започнаха да масажират врата й, като натискаха силно напрегнатите мускули по гръбнака й.

— Приятно е — промърмори Тес.

После потръпна при внезапната болка в тила си.

— Ау! Това боли!

— Точка на напрежение. Ще те накара да заспиш като бебе — успокои я Ейми. — Спи, Тес. Когато се събудиш, всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Очите на Тес натежаха и тя се отпусна назад на седалката. Колата тръгна отново, а тя потъна в топла тъмнина.

 

 

Петък, 17 март, 2:15 следобед

— Открих нещо — каза Ейдън, като се надигна иззад планината от документи, която покриваше бюрото му.

Бяха иззели документите от трите сейфа на Лоу. Ейдън ги преглеждаше вече цял час, докато Мърфи се опитваше да открие някаква следа от Джим Суонсън.

Мърфи се приближи.

— Прилича на счетоводна книга.

— Такава е. Има дати и клиенти. Вписвал е заплащането за всяка работа, но самата задача е кодирана. Този тип е правел доста добри пари.

— Да, ама вече е въглен, така че няма нужда от тях.

— Благодаря ти за чудесния образ. Намери ли нещо?

— Нищичко засега. Ако Джим Суонсън е в страната, не използва кредитни карти и не е попълвал данъчна декларация тази година. Родителите му са починали, когато е бил в колежа. Никой от далечните му роднини не го е чувал от години. Изглежда е бил самотник.

— Е, аз ще продължа със счетоводната книга, а…

Телефонът му иззвъня и го прекъсна.

— Рейгън.

— Ало? — прошепна уплашен женски глас. — Вие ли търсите Дан Морис?

Ейдън закри слушалката с ръка.

— Обаждат ни се за бащата на Дани Морис — съобщи той на Мърфи, после вдигна слушалката към ухото си. — Да, госпожо. Знаете ли къде е?

— Тук е. В апартамента ми. Ако знаеше, че ви се обаждам…

Някъде отзад се чу силен трясък.

— О, не! Трябва да вървя. Недей! Моля те!

Последните две думи бяха остър писък, после линията прекъсна. Ейдън погледна номера, от който му се бяха обадили, и бързо го натрака на компютъра.

— В Саут Сайт — каза той.

Мърфи кимна.

— Хайде да отидем да приберем Морис, за да можем да се върнем към работата си.

 

 

Петък, 17 март, 2:45 следобед

Апартаментът беше празен. Нямаше никакви мебели. Нито жива душа.

— Какво, по дяволите? — промърмори Ейдън.

— Сигурни ли сте за адреса? — попита водачът на екипа за бързо реагиране.

— Да, проверихме го два пъти — отговори Мърфи. — Обаждането бе от този апартамент.

Униформен полицай излезе от спалнята.

— В стаята няма нищо друго освен телефон.

— Да, защото наемателите тъкмо се изнесоха — каза намръщено портиерът на сградата.

— Измамиха ни — каза Ейдън вбесено. — Пратиха ни за зелен хайвер.

— Значи се приближаваме към целта — отбеляза Мърфи.

Мобифонът на Ейдън иззвъня и сърцето му се сви, когато видя изписан номера на Рейчъл.

— Ейдън — каза тя с висок тънък глас, — моля те, ела у дома!

— Рейчъл, скъпа, успокой се. Какво се е случило?

— Тес трябваше да дойде да ме вземе, за да отидем на фризьор. Не дойде, затова й звъннах на мобифона, но тя не отговори.

Заля го вълна от страх.

— Вероятно е някъде с Вито. Обадихте ли му се?

Мърфи се обърна към него с разтревожено лице.

— Тес?

— Вито е тук. В къщата ти — задъхано каза Рейчъл. — Ейдън, намерихме го в подножието на стълбището пред вратата на мазето. Ранен е. Лошо. Мама е с него сега. Звъннах на 911, но, моля те… — Гласът й прекъсна за момент. — Моля те, прибери се у дома. Претърсихме навсякъде, но Тес е изчезнала.

Ейдън се втурна навън и чу Мърфи да се обажда на Спинели.

— Отиваме в дома на Ейдън — каза Мърфи. — Накарай Джак Ънгър да дойде там.

 

 

Петък, 17 март, 3:00 следобед

Беше абсолютно тъмно. „Не виждам“, паникьосано си помисли Тес. Тя се опита да помръдне, но крайниците й отказаха да реагират. Ейми й казваше да спи. Сега или преди? Тя се опита да се съсредоточи. Беше спала. „А дали още спя?“ Не мислеше така. Болеше я прекалено силно.

Главата я болеше. Гърлото. Гърба… Нещо не е наред с гърба ми. Не мога да помръдна. Катастрофа? Къде съм? Къде е Ейми?

Ейдън. Беше се опитала да се обади на Ейдън. Защо? Беше важно. Знаеше, че е важно. „Концентрирай се, Тес! Мисли!“ Но мислите й се плъзнаха обратно към топлата тъмнина. Бореше се, но сякаш силни ръце я натискаха надолу. „Не, моля те, не отново!“

 

 

Петък, 17 март, 3:15 следобед

Вито седеше до кухненската маса на Ейдън, когато двамата с Мърфи се втурнаха в къщата. Спинели беше застанал до печката с мрачен вид. Доли лаеше истерично от задната част на къщата. Рейчъл и майка й стояха до Вито, чието лице бе бяло като платно. Санитар от „Бърза помощ“ се занимаваше с раната на тила му. Синините по челото и по бузата му бяха единствената следа от цвят по лицето му.

Вито вдигна към Ейдън ужасените си и безпомощни очи.

— Тес изчезна — прошепна той уплашено.

Спинели се прокашля.

— Обявихме я за издирване. Няма следи от влизане с взлом. Или е пуснала някого в дома ти, или е излязла по собствено желание.

— Доли не би пуснала никого в къщата — каза Ейдън, като се опита да си поеме дъх. — Господи, Вито, какво стана?

— Кучето заръмжа — отговори той и потръпна, когато санитарят започна да бинтова главата му. — Излязох навън, за да видя какво става. Бях с пистолет в ръка. Отидох отзад. Следващото, което помня, бе, че съм пред вратата на мазето. Пистолетът ми бе изчезнал, а майка ти беше до мен — обясни той и затвори очи. — И Тес беше изчезнала. Обадих се на Джон, Ейми и Робин, а Рейчъл звънна на 911. Никой не я беше виждал.

Задната врата към мазето на Ейдън водеше към циментово стълбище и после към двора.

— Навън е влажно и кално — каза Ейдън. — Престъпникът не е ли оставил отпечатъци?

— Да, оставил е — обади се Джак, който се появи откъм мазето. — В момента се занимаваме с него. Обувката прилича на онази на мъжа, който излизаше от дома на Паркс.

Вито погледна изненадано от Ейдън към Джак и обратно.

— Филип Паркс?

— Мъртъв е — съобщи Ейдън, като се отпусна изморено на стола до Вито. — Бил е застрелян снощи. Кога се случи това, Вито?

— Около дванадесет. Тес беше заспала. Беше ужасно разстроена от снимката във вестника… уверих я, че всичко ще е по-добре, когато се събуди.

Ейдън се сети нещо и смръщи вежди към Вито.

— Защо не си мъртъв? — попита той и махна с ръка, когато чу възмутения глас на майка си. — Имам предвид, че всички други, които го ядосаха, умряха. Защо те е пощадил?

Вито закри лице с ръце.

— Не знам. Господи, как ще съобщя на родителите ми? Тес трябваше да е в безопасност с мен. Това ще убие баща ми.

Ейдън разтри челото си.

— Не мога да мисля.

Майка му застана зад стола и сложи ръце на раменете му. Той се облегна на нея, благодарен за съчувствието и силата й.

— Ейдън, защо не останеш тук? — внимателно предложи Мърфи. — Аз ще се върна в участъка и ще продължа работата, която трябва да свършим.

Ейдън скочи на крака.

— И аз ще дойда. Ще откача, ако остана тук.

Вито също се надигна. Краката му не го държаха здраво, но погледът му бе ясен.

— Позволете ми да помогна. Досега не съм молил и не съм ви пречил с нищо. Но трябва да ми позволите, по дяволите — каза той, като се вторачи в санитаря. — Няма да отида в болницата.

Санитарят отстъпи назад и вдигна ръце.

— Добре.

— Родителите ти ще имат нужда от теб, Вито — каза Ейдън.

— Аз ще ги взема и ще ги заведа у нас — реши майка му.

Ейдън я целуна по челото.

— Благодаря, мамо. Вито, ако ще идваш с нас, тръгваме.

Иззвъня мобифон и всички бръкнаха в джобовете си.

— Моят е — каза Вито.

Той се заслуша за момент и се отпусна обратно на стола.

— Кога? Остани там. Веднага ще дойда.

Вито затвори телефона и ги погледна отчаяно.

— Това беше майка ми — каза той с толкова уплашен тон, че космите по тила на Ейдън настръхнаха. — Отишла на пазар, защото татко заспал. А когато се върнала, бил изчезнал.