Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (10)

8.

Понеделник, 13 март, 11:55 вечерта

Тес се облегна на вратата и притисна ръка към сърцето си. Ядосан и неусмихнат, Ейдън Рейгън изглеждаше най-страхотният мъж, когото някога бе срещала. Но усмихнат… просто беше невероятно красив. И бе последното нещо, от което тя се нуждаеше в момента.

Или пък не. От доста време сърцето й не беше било учестено и сега сякаш се събуждаше. Отдавна не бе чувствала възбуда и бе започнала да се страхува, че никога вече няма да изпита подобни чувства.

— Хайде, Чик, признай си! — промърмори тя на глас.

„Трябва да се качиш пак на коня. Имаш нужда да си легнеш с някого.“ Но не можа да го изрече. Трудно й бе дори да си го помисли. Предателството на Филип я бе наранило по-дълбоко, отколкото затворника с веригата. Беше си избрала неподходящ мъж, неспособен да спазва обещанията си. Също като майка си.

Поне имаше достатъчно гордост да изрита мръсника на улицата. За разлика от майка си. Но гордостта не бе достатъчна да замести човешкото докосване, за което копнееше нощем. Много мъже се бяха опитвали да привлекат интереса й, откак се раздели с Филип. За съжаление никой не беше успял.

Досега. Ейдън определено я бе заинтересувал. И тя него. А ако въобще разбираше нещо от човешки характери, той я желаеше не по-малко, отколкото тя него. Но пък какво ли разбираше от характери? Беше си избрала Филип, нали?

Страхотно! Може би Ейми беше права. Трябваше да й се обади, за да се сдобрят. Беше обещала на Джон, факт, който Рейгън очевидно смяташе за важен. Точка за добрите. Тес се отдръпна от вратата, после подскочи, когато се позвъни. Надникна през шпионката и изруга наум. Малката госпожица Кармайкъл стоеше отвън и държеше кутия за пица.

— Знам, че сте там — високо каза Кармайкъл. — Видях ченгето да си тръгва.

— Отивайте си, госпожице Кармайкъл. Не възнамерявам да говоря с вас.

— Имам предложение.

Тес открехна вратата.

— Предложението ви сигурно изисква вазелин. А сега си отивайте, преди да повикам полицията.

Кармайкъл я погледна през процепа на вратата.

— Искам ексклузивно интервю.

Тес се изсмя на абсурдните й думи.

— Не сте с всичкия си.

— Ще напиша статия със или без помощта ви, докторе. Но ако ми дадете ексклузивно интервю, думите ще бъдат вашите.

Тес поклати глава.

— Да бе, сякаш мога да вярвам на нещо, казано от вас. Как, по дяволите, въобще влязохте в кооперацията?

— Обясних на портиера, че доставям пица за съседа ви. Охраната ви е много зле, между другото.

Беше права.

— Е, радвам се да го науча. Отивайте си.

Тес затвори вратата, пусна резето и извика силно:

— Ако сте още тук след пет секунди, ще повикам ченгетата и ще можете да пишете статията си в килия. Пет, четири, три…

Джоана отстъпи назад с усмивка. Не бе очаквала Чикотели да се съгласи на интервю, но не бе очаквала и такъв хаплив език. Когато Чикотели най-после се съгласеше, интервюто щеше да е невероятно. А засега щеше да се прибере у дома и да си изяде пицата.

Имаше да свърши доста работа до сутринта. Майка й казваше, че човек може да улови повече мухи с мед, отколкото с оцет. Баща й пък смяташе, че мухоловките действат още по-успешно. Татко е прав. Просто трябваше да изчака да види колко мухи щеше да изтърпи Чикотели на мухоловката, преди да се предаде.

Нямаше да е красиво и Чикотели нямаше да сътрудничи доброволно.

Но все пак щеше да го направи. А когато всичко приключеше, статията щеше да носи името на Джоана, а Сай Бремин щеше да се пукне от яд.

Захапала доволно парче пица, Джоана слезе до фоайето на кооперацията с асансьора и махна на смотания портиер.

 

 

Вторник, 14 март, 12:35 през нощта

Докато се добере до дома си, Ейдън си бе възвърнал самоконтрола. Това беше хубаво, тъй като студените душове му бяха противни, а и не вършеха кой знае каква работа. Надяваше се, че Доли не е изцапала всекидневната. Беше добро куче, но днес я бе оставил сама прекалено дълго. Беше сключил споразумение с дванадесетгодишния си съсед да изкарва Доли навън, когато Ейдън е зает, но днес бе забравил да се обади на хлапето. Влезе в дома си през кухненската врата и бе посрещнат радушно от огромния ротвайлер, който щастливо размаха опашка.

Ейдън коленичи, за да погали кучето зад ушите, и се засмя, когато Доли облиза лицето му.

— Голяма флиртаджийка си, кукличке.

Той я плесна нежно, изправи се и взе каишката й. Беше късно, но Доли обичаше да се разхожда, а и той имаше нужда да разпусне.

— Вече я разходих.

Ейдън се обърна стреснато и извади пистолета си, преди да осъзнае какво става. Натисна ключа на лампата и кухнята се обля в светлина.

Сестра му Рейчъл стоеше в коридора, ококорила ужасено сънените си очи.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика Ейдън. — Не знаеш ли, че не трябва да се прокрадваш зад гърба ми? Можех да те застрелям.

— Аз… — въздъхна тя разтреперано. — Съжалявам. Не мислех.

Ейдън прибра пистолета в кобура си.

— Наистина не мислеше, мамка му.

Сестра му бе пребледняла и трепереше толкова силно, че той се приближи до нея и я прегърна.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Да. Дай ми само минута.

Рейчъл отстъпи назад и се облегна на стената, свъсила тъмните си вежди. Също като Ейдън, Рейчъл бе наследила косата и очите на баща им, но деликатните й размери се дължаха на майка им. Както и властното й изражение.

— Закъсняваш — каза тя.

— А ти пък си изчезнала от вкъщи — рязко отвърна той. — Защо не си у дома в леглото? Мама и татко ще се побъркат, ако се събудят и открият, че те няма.

— Няма да се побъркат. Мислят, че съм у Мари.

Ейдън се вторачи в сестра си.

— Излъгала си ги? Как можа?

— Не съм лъгала. Бях у Мари. Но тя реши да направи купон, на който не исках да присъствам.

Все още намръщен, Ейдън извади кутия с мляко от хладилника.

— Искаш ли? — попита той сестра си.

Тя сбърчи нос.

— Пфу!

— Имаш нужда от мляко, хлапе. Ще се разболееш от остеопороза и тогава ще съжаляваш.

Той имитираше майка им сполучливо, за да я накара да се усмихне, но Рейчъл не реагира.

— И защо реши да не присъстваш на купона? Като изключим факта, че утре си на училище — добави той, после присви очи. — Мама и татко те пуснаха да излезеш в учебен ден? Нас никога не ни пускаха.

Тя сви рамене.

— Щяхме да учим за теста по история.

— Но не го направихте.

— Мислех, че сме там, за да учим, Ейдън — тихо каза тя. — Наистина. После обаче се появи гаджето на Мари и… нещата излязоха извън контрол.

Ейдън изпи млякото и избърса устата си с ръка.

— Как така „извън контрол“?

— Няма значение. Важното е, че не се присъединих — отвърна Рейчъл, като вдигна ръкава си и го подуши. — Макар да мириша, сякаш съм участвала във веселбата.

Ейдън се наведе, подуши ръкава й и се надигна намръщено.

— Бира и трева? Рейчъл, кои са тези хлапета? И къде бяха родителите на Мари?

Рейчъл седна на един от кухненските столове.

— Не си бяха у дома.

Тя вдигна ръка, за да му попречи да й се скара.

— Не го прави. Трябваше да си тръгна веднага, но първите два часа бяхме само аз и Мари и учихме. Кълна се, Ейдън — погледна го тя умолително.

— Вярвам ти, Рейчъл — кимна той и седна до нея. — Какво стана, скъпа?

Ейдън се стресна, когато сините й очи се напълниха със сълзи.

— Рейчъл?

— Добре съм — промърмори тя и избърса очите си. — Стана страшно. Дойдоха банда момчета и… — тя потръпна — измъкнах се през задната врата.

Сърцето му се сви, когато си представи какво е можело да се случи на купона.

— Защо не се обади на мама и татко?

Рейчъл поклати глава.

— Едно от момчетата разля бира върху мен и… не исках да мислят, че съм ги излъгала. Затова се поразходих дотук.

— Поразходи се?

Тя кимна.

— Пет километра.

Усмивката й беше жална.

— Вече не можеш да се шегуваш, че видеоигрите ме изнежват. Не исках да остана там. Имах нужда от място, където да поседя и да изчистя тази воня от дрехите си. Но Доли искаше да се разходи, а после седнах да си почина за минута и заспах на канапето.

— Трябваше да ми се обадиш, Рейч. Щях да се погрижа за всичко.

Тя завъртя очи.

— Разбира се, големият ми брат, който при това е ченге, се втурва на помощ. Ейдън, не ходя по пиянски сбирки, но все пак искам да запазя част от светския си живот. Не казвай на мама и татко. Моля те.

Той се замисли. Ейб и Шон го бяха покривали много пъти, когато бяха по-млади.

— Купонът още ли продължава? — попита той.

— Не. Родителите на Мари трябваше да се приберат в полунощ, така че всички отдавна са си отишли.

— Обещаваш ли вече да не се виждаш с Мари?

Рейчъл потръпна.

— О, да.

— Тогава се разбрахме. Отиди си вземи душ. Ще ти дам някой анцуг и ще се опитаме да почистим дрехите ти — каза той и й се ухили. — И аз имам дрехи, които смърдят на бира, така че ще спестим вода.

Рейчъл повдигна вежди.

— И ти ли купонясваше, Ейдън?

— Не. Сбиване в бар.

— Ти ли победи? — ухили се тя.

— Скъпа, винаги побеждавам.

Той я докосна по носа с пръст и погледите и на двамата попаднаха върху бинтованата му ръка.

Е, не винаги, помисли си той. Не и когато става дума за една лекарка от „Мичиган авеню“, което бе извън финансовите му възможности. Макар да усещаше, че и тя бе заинтересувана от него. Силно заинтересувана.

Рейчъл подуши, после вдигна ръката му към лицето си.

— „Форевър“.

— Какво?

— Парфюмът на ръката ти се казва „Форевър“. И е адски скъп — ухили се тя хитро. — Купонясвал си, Ейдън. Разказвай.

Той се засмя притеснено.

— Отиди да вземеш душ, хлапе.

Рейчъл се надигна и тръгна към банята, но спря до вратата и го погледна с очи на възрастен човек.

— Благодаря ти, Ейдън. Не знаех къде другаде да отида.

Сърцето му се сви. Малката му сестричка бе изтърсакът в семейството им и всички я бяха разглезили ужасно много. Но бе чудесно хлапе. Наистина добро. Ейдън се ядосваше, че толкова рано й се бе наложило да се сблъска с грозната страна на живота.

— Винаги можеш да дойдеш тук, Рейчъл. Само не се промъквай тихо зад гърба ми. Ясно ли е?

— Да.

 

 

Вторник, 14 март, 8:09 сутринта

Ейдън се настани на стола до Мърфи, избягвайки раздразнения поглед на Спинели.

— Закъсня, Ейдън — сгълча го лейтенантът.

— Съжалявам.

Беше попаднал в задръстване пред училището на Рейчъл, след като се бе промъкнал в къщата на родителите си, за да вземе чисти дрехи за сестра си. Бирата бе изчезнала, но уханието на трева си остана.

Джак плъзна по масата полупразна кутия с понички.

— Който дреме, губи. Мърфи и аз изядохме поничките с мармалад — ухили се той, после огледа Ейдън замислено. — Получи ли списъка с пациентите?

— Не — отговори Ейдън, като си взе поничка с бяла глазура и облиза пръстите си. — Тес отказа учтиво. Но е получавала заплашителни писма след делото на Харълд Грийн. Ето ги — побутна той плика с чистата си ръка.

Пликът все още ухаеше на „Форевър“. Ейдън не можа да се възпре да го подуши, което го накара да се почувства като пълен идиот.

— Освен това Чикотели потвърди, че е вземала сома. Отново след делото на Грийн. Нямаше останали шишета и не можеше да си спомни дали ги е изхвърлила, или не — каза той и погледна Спинели. — Ще дойде тази сутрин, за да запишем гласа й и да подпише разрешение за подслушване на домашния й телефон.

Спинели въздъхна.

— Сътрудничи ни с пълна сила. Ако ни даде списъка с пациентите си, ще си загуби лиценза.

— Хората от борда по лицензиране вече са на гърба й. Посетили са я вчера. Дамата от здравното министерство ги е уведомила — обясни той, като погледна Мърфи.

Партньорът му се намръщи.

— Мамка му. Става все по-зле.

— Откри ли нещо в архива?

Мърфи погледна лейтенанта, който кимна решително.

— Давай, Тод.

— Досиетата на Адамс и Уинслоу са били взети преди три месеца — съобщи той, после направи кратка пауза. — От Престън Тайлър.

Ейдън поклати глава зашеметен.

— Няма начин. Той е…

Мъртъв. Разбира се, всички го знаеха. Беше убит от Харълд Грийн. Но не по толкова жесток начин като трите малки момиченца. Ейдън стисна зъби и се помъчи да се пребори с яростта, която го обхващаше всеки път, когато си спомнеше обезобразените трупове на децата. И за факта, че Харълд Грийн се бе отървал от правосъдието. Благодарение на Тес Чикотели. Която пък бе помогнала за заключването на тридесет и един опасни престъпници. Ейдън си заповяда да не забравя за това. Припомни си агонията в очите й, когато бе видяла трупа на Ейвъри Уинслоу. Тес бе обикновен човек и като такъв бе допуснала грешка. Ужасна, трагична грешка.

Той осъзна, че всички го наблюдаваха мълчаливо, и въздъхна.

— Кой би позволил на някого да вземе документи, подписвайки се като Престън Тайлър?

— Новата служителка. Не е знаела, Ейдън — обясни Мърфи. — Разпитах я тази сутрин. Каза ми, че е бил ченге и е имал документи за идентификация. Освен това каза, че докладът дори не е излязъл от архива, а ченгето се е върнало по време на следващата й смяна, за да го прегледа отново.

— В момента хората от „Вътрешни разследвания“ се занимават с нея — обади се Спинели. — Дали са й да разглежда албуми със снимки.

Джак погледна мрачно.

— Ами ако не може или не иска да идентифицира престъпника?

— Възможно е — призна Спинели. — Но колегите от „Вътрешни разследвания“ си имат методи.

— Охранителните камери? — попита Ейдън.

— Липсват — сви рамене Мърфи.

— Ама че свинщина — промърмори Джак.

— „Вътрешни разследвания“ проверяват и това — изморено отвърна Спинели.

— Прав си, Мърфи — призна Ейдън. — Нещата се влошават все повече. Някакви добри новини от Рик?

Джак поклати глава.

— Рик се труди цяла нощ, но престъпникът е умен. Предаванията са насочени едва ли не до Марс. Но имам друга добра новина. Един от хората ми намери черни влакна по някои от лилиите. Найлонови. Открихме същите влакна и по куклата в апартамента на Уинслоу, но жегата във фурната бе стопила найлона заедно с пластмасовата обвивка на куклата, така че не можахме да ги отделим.

— Чанта, плик или чувал? — попита Мърфи. — Нещо, в което престъпникът е пренасял нещата?

Джак кимна.

— И ние така си помислихме. Тази следа няма да ви отведе до плика, но ако го намерите, вероятно ще открием полен от лилиите вътре.

Ейдън си спомни огромния брой лилии по пода на Адамс.

— Някой е трябвало да влезе в апартамента няколко пъти, ако цветята са били само в една чанта. Можем да обиколим кооперацията на Адамс със снимка на жената от пощенския магазин, за да проверим дали някой я е виждал. И докато сме там, може да се видим с Джоана Кармайкъл и да открием дали разполага с още снимки от самоубийството на Адамс. Вчера следобед не беше там.

— Звучи добре — кимна Спинели. — Нещо друго?

Мърфи задъвка поничката си замислено.

— Разполагаме с ключа от сейфа на Адамс.

— И със списъка на петима души, за които Тес смята, че показанията й са повлияли да бъдат осъдени — добави Ейдън и улови изненадания поглед на Мърфи. — Даде ми го снощи. Но и петимата са все още в затвора.

Защото комисията по освобождаването не бе оплескала нещата, помисли си той, като си припомни как бузите на Тес се бяха изчервили, когато се изпусна. Внезапно осъзна, че Мърфи все още го гледаше.

— Какво? — попита той.

Мърфи отмести очи настрани.

— Нищо. Кой ще изиска съдебна заповед за списъка с пациентите, Марк?

— Ще кажа на Патрик веднага да се заеме с това — отговори Спинели.

— Накарай го да вземе заповед и за сейфа на Адамс — каза Мърфи.

Спинели си записа.

— Някой друг има ли поръчки, преди кухнята да затвори? — саркастично попита той. — Ейдън, кога ще дойде Тес?

— По някое време тази сутрин. Ще ти звънна, когато се появи.

Джак се надигна.

— Ще подготвя студиото за записи.

Спинели го загледа как се отдалечава.

— Изправени сме пред прекалено много възможности — каза той намръщено. — Отивайте да ги намалите.

Мърфи застана до вратата.

— Всички знаем, че „Вътрешни разследвания“ няма да ни каже кого е идентифицирала чиновничката от архива, Марк.

— Върви си върши работата, Мърфи — рязко отвърна лейтенантът. — Аз ще се оправя с „Вътрешни разследвания“.

Мърфи продължи да клати глава.

— По-добре той, отколкото ние. Добре ли си?

Ейдън се намръщи.

— Да. Защо?

— Кокалчетата ти са наранени.

А Тес ги бе почистила и превързала. Ейдън се помъчи да се съсредоточи.

— Приятел на Морис реши да се прави на герой снощи. Сега си охлажда темперамента в килията. Трябва да довърша доклада. Съпротива при арест и нападение над ченге.

Мърфи го изгледа внимателно.

— Лицето ти е още красиво. Къде те халоса?

— В корема — мрачно отговори Ейдън. — Копелето има страхотно ляво кроше.

— Ще оживееш.

И Тес бе казала същото.

Мърфи седна зад бюрото си, без да сваля очи от партньора си. Ейдън едва не се сгърчи под изпитателния му поглед, затова се съсредоточи в търсенето на празен формуляр за разрешение за подслушване. След минута вдигна очи и забеляза, че партньорът му все още го гледа.

— Какво?

— Нарече я Тес.

Ейдън отвори уста, за да отрече, но Мърфи беше прав.

— Е, и?

— Значи и ти вече я харесваш.

Ейдън си припомня съня, който го беше събудил преди разсъмване. Тес бе в леглото му. Тъмните й коси се разстилаха по гърдите му, докато тя го целуваше по цялото тяло. Съблазнителните извивки, великолепната уста… Звънът на телефона го спаси от отговора.

— Обадиха се от долу — съобщи той на Мърфи. — Доктор Чикотели е тук.

Мърфи се подсмихна леко.

— Тогава отиди и вземи доктор Чикотели. Ще се обадя на Джак и ще му кажа, че идваме.

 

 

Тес седеше във фоайето на участъка. Усещаше изпитателните погледи на ченгетата. Преди последните събития в очите им се четеше омраза и презрение. Сега обаче Тес се чудеше дали именно някой със значка не е в дъното на цялата история. Тази мисъл й бе попречила да заспи предишната нощ. Както и тревогата кой ли от пациентите й щеше да е следващата жертва.

Част от нея отчаяно искаше да предаде на Рейгън списъка с пациентите, за да може да ги защити. Така щеше да й бъде спестена гледката на поредния й мъртъв пациент. Но не беше етично. Рейгън го знаеше. Лекарската тайна трябваше да бъде запазена. Мнозина от пациентите й се страхуваха, че животът им ще бъде съсипан, ако се разчуе, че са прибягнали до помощта на психиатър.

Тес се молеше всичко това да не доведе до още нечия смърт. Не можеше да даде на Рейгън имената им, но можеше да им се обади лично. И щеше да го направи веднага след като изпълнеше задълженията си в полицията — разрешението за подслушване на домашния й телефон и гласовата проба.

Вратите на асансьора се отвориха и Рейгън излезе от него. Пулсът й се ускори. Беше невероятно красив мъж. Вървеше с лека пружинираща стъпка и излъчваше сила. Той огледа помещението и срещна погледа на Тес. После сведе очи към шала й и настроението й се развали. Ейдън знаеше. И това я притесняваше.

— Доктор Чикотели — поздрави я той любезно. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Обещах да го направя — отвърна тя, като си събра нещата. — Спазвам обещанията си.

Тя го последва и стомахът й се сви, когато детективът спря пред асансьора.

— Пропуснах джогинга си тази сутрин — намръщи се тя. — Навсякъде имаше репортери. Имате ли нещо против да се качим по стълбите?

Той я погледна учудено.

— Технологичният отдел, където ще запишат гласа ви, се намира на четвъртия етаж.

— Няма проблеми.

— Добре, да се качим по стълбите — кимна той.

— Обадихте ли се на адвокатката си? — попита Ейдън, когато подминаха първия етаж.

— Да.

Ейми бе очаквала обаждането й и й се бе извинила неколкократно. Разговорът обаче не вървеше и никоя от двете не отвори дума за възстановяване на деловите им отношения. Вероятно така беше по-добре. Двете с Ейми бяха преживели много заедно. Приятелството им бе прекалено ценно, за да се излага на риск. Имаше и други адвокати, ако й се наложеше.

— Звъннах й, след като изгоних репортерката от „Бюлетин“.

Рейгън я изгледа изненадано.

— Сайръс Бремин дойде в апартамента ви?

— Не, не Бремин. Казва се Джоана Кармайкъл.

— Аха. Фотографката. Мога ли да ви помогна с куфарчето?

Тес поклати глава.

— Не, благодаря. Да не би да познавате Джоана Кармайкъл?

— Още не. Проучихме я вчера сутринта, когато видяхме статията. Ходихме до апартамента й, за да проверим дали има и други снимки от самоубийството на Синтия Адамс — отвърна Ейдън, като се поколеба за момент, после довърши решително. — Тя живее в кооперацията на Адамс.

— Значи се е натъкнала на великата си история, а Сай Бремин я е измъкнал изпод носа й. Нищо чудно, че настояваше за ексклузивно интервю.

— Ексклузивно интервю? — засмя се Ейдън. — Тя е луда — каза той, после се намръщи. — Съжалявам. Не беше много тактично от моя страна.

Тес се засмя.

— Всичко е наред. Казах й същото, но малко по-цветисто.

— Поредното влошаване на речника?

— Мисля, че използвах думата „вазелин“ — ухили се Тес. — Вероятно ще съжалявам за това.

Стигнаха до четвъртия етаж и Ейдън задържа вратата, за да й направи път. След няколко метра се озоваха в студиото, където ги очакваше цялата компания. Спинели, Патрик Хърст и Мърфи стояха до прозореца на студиото. Джак бе вътре и говореше с техника.

— Значи изпълнението ми ще е само пред правостоящи — каза тя небрежно и Спинели се усмихна. — Не видях името си на афиша.

— Искаме да свършим тази работа по правилата, Тес. За твое и наше добро.

— Благодаря ти, Марк. Чух, че се разправяш с обжалвания, Патрик.

Хърст се намръщи, но май го правеше винаги когато Тес бе наоколо. Тя се бе чудила дали не го е обидила с нещо. Сега разбра, че това е обичайното му изражение.

— Тази сутрин на факса ме очакваха още две молби за обжалване — оплака се той.

— Съжалявам. Иска ми се да можех да сложа край на всичко това — отвърна тя притеснено. — Заради всички нас. И особено заради Синтия Адамс и Ейвъри Уинслоу. Но знаеш, че не мога да ви дам списъка с пациентите си, Патрик.

Той кимна.

— А ти знаеш, че ще ти връча съдебно нареждане.

— Задължена съм да се боря срещу него.

Патрик сви рамене.

— Е, играта е такава. Надявам се никой друг да не умре, докато се мотаем.

Тя потръпна. Ударът бе сполучлив и добре обмислен.

— Ами тогава, хайде да открием кой е виновен за тези престъпления, преди да извърши някое ново.

Спинели се намеси.

— Идеята е добра. Готови са за теб, Тес. Хайде да действаме.

Джак застана до вратата.

— Знаеш какво трябва да направиш, нали, Тес?

Тя си пое дъх.

— Искате да кажа същите думи, които е изрекла жената от съобщението. Знам, Джак.

— Тогава знаеш, че тази наука не е сто процента точна. Ще сравним разпечатката визуално, после експертът ни ще направи звуков анализ. Ще трябва да произнесеш и различни видове звуци. Но когато приключим, все още може да не разполагаме с нищо определено.

— Каза, че човекът ти бил добър — обади се Мърфи притеснено.

— Добър съм.

Гласът долетя откъм студиото. Всички се обърнаха натам. Мъжът отвори вратата и се облегна на нея.

— Това е сержант Дейл Бъркхард — представи го Джак. — Шеф на технологичния отдел. Занимават се с всички нови устройства и машини. Дейл надмина стандартите на ФБР по гласов анализ. Той е най-доброто, с което разполагаме.

Бъркхард се усмихна.

— Целувките по задника ми няма да те освободят от отговорност, Джак. Все още си ми задължен — каза той и се обърна към Мърфи. — Теорията е, че няма два гласа, които да са абсолютно еднакви. Гласовете идват от гърлото, гласните струни и движенията на устата по време на говорене. Имитаторите са трудни за откриване, тъй като, макар да е малко вероятно да имат същите размери на гласните струни и гърлото, те изучават позициите на устните и езика и ги имитират. Тези аспекти ще са еднакви. Е, да вървим да попеем.

Шегата му беше добродушна и при други обстоятелства Тес би се усмихнала. Но не и днес. Прекалено много неща зависеха от този анализ.

— Доктор Чикотели, ако сте готова, да започваме.

Тя последва Бъркхард в студиото и седна на стола, който той й посочи. Купчина карти лежаха до монтирания на масата микрофон. На най-горната карта бе отпечатано съобщението от гласовата поща на Синтия Адамс. Тес взе картата и потръпна.

— Започваме ли? — попита тя.

— Изчакайте да изляза.

Той седна до таблото пред апаратната и й махна. Тес се опита да заговори, но гласът й прекъсна и тя затвори очи. Зловещите думи, които трябваше да изрече, я накараха да си представи как Синтия Адамс ги бе слушала и под влияние на дрогата им бе повярвала.

Гласът на Бъркхард долетя от интеркома.

— Започнете отново, докторе.

Настъпи тишина, после Бъркхард каза още по-внимателно:

— Опитайте се да не мислите за жертвата. Опитайте се да кажете думите, както в съобщението. Гладко.

Гладко. Тес изпъна рамене и зачете отново.

— По-добре е, но опитайте отново. Още по-гладко.

Тя прочете думите отново. По средата вдигна глава и забеляза очите на Ейдън, приковани в нея. Той й кимна и прошепна:

— Справяш се чудесно.

Все още я тресяха нерви, но тежкото усещане в стомаха й бе преминало, което й даде възможност да предаде тона на обаждащата се жена, преди да мине към другите карти — серии от случайни думи, подбрани заради звуците, които трябваше да бъдат записани. Тес прочете целия текст, после го повтори. На няколко пъти поглеждаше Рейгън и той й кимаше всеки път. Не се усмихна и не каза и дума повече, но все пак й помогна да не се чувства толкова самотна от другата страна на стъклото.

Най-после Тес свърши. Бъркхард се изправи. Изражението му беше непроницаемо.

— Благодаря ви, докторе. Можете да излезете от будката.

Тес излезе и се помъчи да овладее треперенето на ръцете и краката си. Никой не проговори. Мъжете гледаха компютърния екран на Бъркхард. И никой не я поглеждаше в очите. Най-после тя не издържа.

— Е?

Джак поклати глава.

— Сходни са, Тес. Наистина близки.

Тя въздъхна бавно. Какво ли друго можеше да се очаква? Гласът от съобщението приличаше на нейния достатъчно, за да заблуди собствената й майка.

— Добре. Какво ще стане сега?

Бъркхард я изгледа с уважение и съчувствие.

— Още дори не съм започнал да анализирам, доктор Чикотели. Знаех, че ще са сходни. Не се предавайте веднага.

Патрик взе палтото си.

— Обадете ми се, когато научите нещо. Ще е хубаво да е преди обед. Имам среща за обяд със съдия Дулитъл и ми се иска да не изглеждам като пълен идиот.

Бъркхард изсумтя, когато вратата се затвори зад Патрик.

— До обед? Да не се шегува?

— Не — отговори Спинели. — Ще разберем истината, Тес. Не се тревожи.

Тя кимна сковано.

— Добре.

Спинели излезе, клатейки глава.

— Мамка му. Надявах се.

Тес облече палтото си и взе куфарчето си.

— Благодаря ви, че опитахте. Сега трябва да подпиша разрешението за подслушване на телефона ми и да ви оставя да си вършите работата.

Тя мина покрай Мърфи, който почти не бе проговорил по време на пробата. Изглеждаше отчаян и внезапно Тес се почувства прекалено изморена, за да продължава да му се сърди. Тя застана на сантиметри от него.

— Разбирам, Тод — прошепна тя искрено. — Все още ме боли, че не ми повярва, но разбирам. И аз сигурно щях да си помисля същото, като се имат предвид уликите.

Докато излизаше, Тес чу Рейгън и Мърфи да си прошепват нещо, после Рейгън се озова зад нея. Знаеше, че е той, по решителните стъпки и уханието на одеколона му.

Тръгнаха към бюрото му мълчаливо. Той безмълвно й подаде формуляра. Тес отново чу думите на Ейми: „Не бъди глупачка“. А сега доброволно се отказваше от правата си. Но ако жената се обадеше отново, щяха да разполагат с гласа й. При положение че същата жена се обаждаше всеки път. Тя бързо подписа формуляра, после погледна Рейгън.

— Благодаря ви. Улеснихте ме при записа.

Той се усмихна и по гърба й пробяга тръпка.

— Изкарахте доста тежки дни, докторе. Не съм сигурен, че аз бих се справил толкова добре като вас.

Това я накара да се усмихне.

— Приятен ден, детектив. Няма нужда да ме изпращате.

 

 

Вторник, 14 март, 11:55 на обед

След като цяла сутрин се разправя с банкови служители, Ейдън разбра защо популярността на банкоматите нараства. Бяха безлични, но точни и лишени от педантичност.

Дори след показването на съдебната заповед мина доста време, докато открият в кой филиал Синтия Адамс бе наела сейф. Най-после бяха въведени в трезора, придружени от служителка на име госпожа Уолър. Жената напомни на Ейдън за учителката му по алгебра. Споменът не бе приятен.

Госпожа Уолър извади средно голяма кутия от сейфа и я остави на масата.

— У вас ли е ключът? — попита тя.

Мърфи извади ключа от джоба си.

— Хералдо би проникнал по-лесно в сейфа на Ал Капоне — промърмори Мърфи, докато отключваше кутията и вдигаше капака. — Борсови акции. Завещание — каза той, като подаде документа на Ейдън, който го прегледа бързо.

— Основната част от състоянието й отива при сестра й — отбеляза Ейдън.

— Почва да ми писва от всички тези тайни — промърмори Ейдън недоволно.

— В такъв случай съм доволен, че не защитаваш гражданските ми права — отвърна Мърфи, като разклати малък плик. — Според мен Синтия е прибрала нещо — отсъди той, като разряза плика, от който изпаднаха две микрокасети. — Миниатюрни са.

— За диктофон — каза Ейдън, който знаеше, че снаха му Кристен не отиваше никъде без малкия си касетофон. — Кристен вечно мърмори в такова устройство. Една от секретарките в прокуратурата трябва да има машина, на която да ги изслушаме.

Мърфи събра съдържанието на кутията.

— Бъркхард също трябва да ги чуе.

— Просто искаш да провериш дали е взел решение за гласовата проба.

Колегата му се ухили.

— Да, тази мисъл ми мина през ума. Хайде да отидем да хапнем по нещо, а после да се отбием при Бъркхард.

 

 

Вторник, 14 март, 12:35 на обед

— Да не смяташ да ми вържеш тенекия?

Тес вдигна очи от папката и примигна, за да ги фокусира върху мъжа, застанал до вратата на кабинета й, а после върху часовника на стената. Часовникът беше антика. Такъв беше и старшият лекар в общата им практика, Харисън Ърнст. Двамата винаги обядваха заедно във вторник.

— Харисън, съжалявам. Забравих да си погледна часовника. Имаш ли нещо против да не обядваме днес?

Харисън свали палтото и чантата й от закачалката.

— Да, имам.

— Трябва да прегледам тези картони.

Тес бе чела в продължение на часове. Опитваше се да открие кой от сегашните й пациенти бе изложен на най-сериозен риск от психическа манипулация. Тя неохотно бутна настрани документите.

— Трябва да си починеш, Тес! Очите ти са зачервени. Послушай стареца — каза той, като я хвана за ръката и я вдигна от стола. — Виждаш ли, не е толкова трудно!

— Харисън, моля те.

Той хвърли бърз поглед към бюрото й.

— Опитваш се да разбереш кой е следващият, нали?

— Да — призна тя тъжно.

— Подозираше ли, че двамата, които загинаха, ще са толкова податливи?

Тес затвори очи и задържа изкривената от артрит старческа ръка.

— Не повече от останалите. Не мога да открия никаква връзка, с изключение на факта, че и двамата са били склонни към самоубийство заради преживяна травма.

— Също като повечето ти пациенти. Мога ли да ти предложа друг курс на действие?

Харисън някак си бе успял да й наметне палтото и да я побутне към асансьора. До долу имаше само три етажа, но старецът вече не можеше да слиза по стълбите. Е, тя щеше да издържи три етажа. Тес се насили да се усмихне.

— Мога ли да те спра?

Той се засмя и натисна бутона за паркинга.

— Вероятно не. Тес, престани да се опитваш да четеш мислите на хората. Просто бъди психиатър.

Вратите се затвориха и пулсът й се ускори. Два етажа. Един етаж. Вратите се отвориха и тя си пое дълбоко дъх, без да се интересува, че въздухът бе влажен и миришеше на машинно масло.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Ако не беше заподозряна, а двамата детективи бяха дошли при теб за консултация, какво щеше да направиш?

Той й помогна да се настани в колата му.

— Щях да изготвя профил — отговори тя, когато Харисън седна на шофьорското място.

— Направи го тогава — посъветва я той кротко. — И аз ще ти помогна. О, предполагам, че на изхода ще има репортери.

— Съжалявам.

— Млъкни, Тес. Погледни в торбата.

Тес отвори кафявата хартиена кесия, която лежеше на седалката между тях, и се засмя. Вътре имаше черна филцова шапка и очила като на Граучо Маркс, съединени с нос и мустак.

— Маскировката ми?

Харисън се ухили широко.

— Мислех, че ще искаш да минеш инкогнито.

— В торбата има ли и фалшив паспорт и десет хиляди долара?

— Не отиваме в Мексико, а само да обядваме.

Сърцето й се сви от умиление.

— Харисън, казвала ли съм ти някога, че те обичам?

Той я потупа по крака.

— Не, но си го знаех. Елинор не би искала да седиш мрачно и да се тормозиш с всички световни проблеми.

Тес си помисли за жената, от която бе научила толкова много. Елинор Бригам бе наставницата й, а Харисън — най-добрият й приятел. Двамата бяха започнали обща практика преди около двадесет години. Тес знаеше, че бе избрана да ги наследи, но не бе подготвена за това, когато преди три години Елинор почина от инсулт в съня си.

— Елинор ми липсва. Иска ми се да беше тук. Радвам се, че ти си до мен.

Харисън се вля в движението. Дори не трепна, когато репортерите се опитаха да ги спрат.

— Напоследък наистина намразих медиите — призна той.

— Знам какво имаш предвид. Е, кое е това чудовище?

— Ти ми кажи. По-наясно си от мен с фактите.

— Не съм в течение на всички факти. Детектив Рейгън не споделя всичко с мен — каза тя, като се размърда и прехапа долната си устна. — Но знам достатъчно, за да си създам впечатление. Става дума за човек, който изпитва нужда да контролира нещата и си пада по драматичното и по изпипването на подробностите. Наясно е с човешката уязвимост и е готов безмилостно да я използва. Имал е достъп до имената на пациентите ми и до полицейските доклади за тях.

— Мъж или жена, Тес?

— Не знам. Два пъти вече ми се обади жена. Жена беше и онази, която имитира гласа ми.

Харисън бе шокиран.

— Някой е имитирал гласа ти?

— На гласовата поща на Синтия Адамс. Тази сутрин отидох в полицията, за да ми направят гласова проба. Надявах се това да ме изключи от следствието, но засега не изглежда твърде вероятно.

— Значи престъпникът е планирал действията си от дълго време.

— Така изглежда.

— Откъде са узнали имената на пациентите ти?

— И аз размишлявах по въпроса. Общото между Адамс и Уинслоу е, че и двамата бяха изпратени при мен от болницата, в която бяха закарани след опитите им за самоубийство. Но пък положението е същото и с повечето от останалите ми пациенти.

— В болницата би трябвало да имат документация за изпращане на пациенти.

— Имат. Но ги пазят в тайна, така както ние нашите картони. Но… — Тя сви рамене.

— Твоите картони наред ли са? — попита Харисън предпазливо.

— Всичко си е на мястото и никой не е имал достъп до електронните ми документи, с изключение на самата мен и Дениз.

Той се намръщи.

— Дениз е при нас от пет години. Откакто и ти постъпи.

Тес въздъхна. Никога не се бе чувствала комфортно с Дениз, но Харисън бе привързан към нея.

— Знам. На всичкото отгоре онзи тип има достъп до полицейските архиви. Ченгетата знаят за сестрата на Синтия и имат копия от снимките от смъртта й. Също и копия на снимките от смъртта на бебето на Уинслоу. В моята картотека нямаше подобни неща. А в апартамента на Синтия имаше и огромно количество лилии. Не знаех нищо за тях.

— Значи някой има ченге в джоба си.

— Или пък ченге дърпа юздите.

Харисън си пое дълбок дъх и насочи колата към паркинга на ресторанта.

— За отмъщение ли говорим?

— Детектив Рейгън смята, че е възможно.

— Имаме си работа с организиран социопат с театрални наклонности.

— И който познава лекарствата.

— А, това е интересно.

Тес се замисли за трагичността на двата смъртни случая. Пациентите й бяха извършили самоубийствата, след като се бяха опитвали упорито да се преборят с проблемите си. Жестокостта беше невероятна.

— Също така е човек, който не обича да си цапа ръцете.

— И който е надървен заради теб.

Тес се ококори при нетипичния за Харисън вулгаризъм.

— Харисън — ухили се тя.

Той не отговори и тя сви рамене.

— Предполагам, че си прав.

— Е, струва ми се, че вече си сложила началото на профила си — усмихнато отвърна Харисън. — Аз пък имам страхотен апетит за свинско печено.

 

 

В задръстванията в Чикаго в средата на деня имаше и нещо добро, помисли си Джоана, като свали капачката на обектива си. Никой не се движеше бързо, така че и велосипедист можеше да настигне когото и да е. Яхнала колелото си, тя направи десетина хубави снимки на доктор Чикотели и придружителя й.

След като бе следила Чикотели цял ден, паметта на дигиталния й апарат бе почти пълна, а мухоловката й ставаше все по-лепкава.