Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (8)

6.

Понеделник, 13 март, 3:15 следобед

Ейми затвори вратата на кабинета на Тес.

— Можеше да е по-зле, Тес.

Чикотели се отпусна на стола си. Срещата й с доктор Фенуик, председател на щатския борд по лицензиране, не бе минала добре.

— Можеше да е и по-добре — отвърна тя.

— Не те санкционираха. Все още имаш практиката си.

— Защото не съм направила нищо нередно, по дяволите — рязко каза Тес, после разтри челото си, за да прогони настъпващата мигрена. — Съжалявам. Благодаря ти, че дойде. Наистина ми помогна.

Тес подозираше, че доктор Фенуик щеше да направи нещо повече от това да изрази неодобрението си, ако адвокатката й не присъстваше. Но определено не се бе посвенил да заяви, че бордът намира обвиненията срещу един от членовете си за неприемливи. Освен това бордът й бе ядосан, задето не вдигаше телефона си докато бе на визитация. Фенуик я увери, че ще я наблюдават внимателно, както и че ще следят разследването. А след като властите изчистеха името й, тя трябваше да предостави на борда декларация, която да потвърждава този факт.

— Да му го начукам на борда — изсумтя тя.

— Не мисля, че ще се стигне до това — пошегува се Ейми. — Мисля, че повечето от тях не биха могли да го направят дори с помощта на виагра.

Тес я изгледа убийствено.

— Не е смешно. Става дума за кариерата ми.

Ейми седна на облегалката на канапето и кръстоса ръце пред гърдите си.

— И какво възнамеряваш да направиш по въпроса, Тес?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че не можеш да игнорираш тези обвинения. Могат да съсипят кариерата ти.

— Аха.

— Говоря сериозно.

Тес се надигна и започна да прибира нещата си в куфарчето.

— Ще сътруднича на полицията, за да открием кой е истинският виновник.

Ейми се наведе и повдигна вежди саркастично.

— Имам новина за теб, хлапе. Полицията мисли, че ти си виновна.

Тес огледа за миг съдържанието на една папка, после я сложи в куфарчето при другите.

— Не мисля, че го вярват.

— Тод Мърфи може и да не го вярва, но детектив Рейгън го вярва.

Тес се замисли за Рейгън и за начина, по който й бе задавал въпроси сутринта.

— Не, мисля, че и той не го вярва. А и не могат да ме обвинят, тъй като не съм направила нищо.

Ейми се засмя невесело.

— Да бе, сякаш това ще ги спре. Събуди се, Тес. Всеки ден защитавам хора, които мислят, че няма да бъдат обвинени, защото не са извършили нищо лошо. Какво те кара да мислиш, че ти си различна?

Тес затръшна капака на куфарчето си. По гърба й премина ледена тръпка.

— Защото съм невинна.

Ейми я изгледа обидено.

— Не защитавам хора, които мисля за виновни, Тес.

— Съжалявам. Не исках да нараня чувствата ти — извини се тя, като сложи ръка на рамото на Ейми. — Знам, че законите на етиката са не по-малко важни за теб, отколкото за мен.

Ейми кимна.

— Не се тревожи. Слушай, мисля, че трябва да се заемеш сериозно със защитата си. Обади се във вестника и им разкажи твоята версия на историята. Накарай Бремин да изглежда като глупак заради прибързаността си.

Тес вече бе обмисляла подобен план.

— Добре. Имаш ли връзка в някой от вестниците? Човек, на когото имаш доверие? Честен човек.

— Да, имам. Позволи ми да ти уредя среща. Ще те уведомя кой и кога — каза Ейми, като размаха ръка предупредително. — Не говори с никого, с изключение на интервюто, което аз ще уредя. Обещай ми.

— Добре — съгласи се Тес, после погледна часовника си и се намръщи. — Имам сеанс в три часа. С кого ли беше? — запита се тя, после си спомни.

Господин Уинслоу. Горкият човек. Историята му едва не бе разбила сърцето й.

— Ейми, трябва да се видя с този пациент. Ще звънна в офиса ти, когато приключа.

Ейми си закопчаваше палтото, когато на вратата се почука. Дениз надникна в стаята.

— Докторе, има около двайсетина съобщения за теб. Повечето са от репортери, а около десетина от пациенти — намръщи се тя. — Трима отмениха часовете си за утре.

Тес въздъхна и пое купчината със съобщенията.

— Е, предполагам, че можеше да се очаква.

— Детектив Рейгън се обади два пъти. Помоли да му се обадиш веднага щом се освободиш. Спешно е. Остави номера на мобифона си. А, освен това имаш обаждане на първа линия. Става дума за господин Уинслоу. Някаква жена, която се представи за негова съседка. Настоява да говори с теб. Не иска да остави съобщение.

Тес рязко вдигна глава, а сърцето й заби лудо при споменаването на думата „съседка“.

— Какво? — извика тя.

— Съседка на господин Уин…

Тес се втурна към телефона.

— Мамка му! О, мамка му! — изстена тя и взе слушалката с трепереща ръка. — Ало?

— Доктор Чикотели?

Не беше същата жена. Тази беше много по-възрастна от съседката на Синтия Адамс. По дяволите! Тес направи знак на Ейми и Дениз да замълчат, пое си дъх и се помъчи да овладее гласа си.

— Доктор Чикотели е. Какъв е проблемът?

— Съседка съм на един от пациентите ви. Ейвъри Уинслоу. Тревожа се за него. Цял ден е в апартамента си и плаче. Почуках на вратата, но ми каза да се разкарам. Той… той имаше пистолет в ръката, докторе.

О, Господи!

— Обадихте ли се в полицията? — попита Тес.

— Не, само на вас. О, боже, вероятно би трябвало да се обадя на 911. Ще го направя веднага.

— Не, аз ще го направя. Благодаря ви, госпожо…

Телефонът изщрака.

— По дяволите! Дениз, обади се на 911. Кажи им веднага да отидат в апартамента на господин Уинслоу. Обясни им, че се кани да се самоубие. После ми намери адреса му. Ще ти звънна да ми го дадеш, когато стигна до колата. Побързай, Дениз!

Пребледнялата Дениз се втурна да изпълни поръчаното.

— Мамка му, къде ми е мобифонът? — извика Тес.

Ейми бръкна в джоба й.

— Ето го. Успокой се, Тес!

— Не мога — изхлипа тя отчаяно, докато набираше номера на Рейгън.

Грабна палтото си и излетя от офиса още преди той да отговори.

— Рейгън.

— Детектив Рейгън, обажда се Тес Чикотели.

— Доктор Чикотели, опитвах да се свържа с вас цял следобед — каза той, а гласът му прозвуча напрегнато. — Ние…

— За каквото и да става дума, трябва да почака — прекъсна го тя, като подмина асансьора и се втурна надолу по стълбите, без да обръща внимание на Ейми, която подтичваше след нея. — Имам нужда от помощта ви. Отново ми се обадиха.

— Кой?

— Съседка на Ейвъри Уинслоу. Секретарката ми звъни на 911 в момента. Обадете й се, ако се нуждаете от адреса на Уинслоу. Аз съм на път към апартамента му. Моля ви, елате там!

— Ще дойдем.

— Побързайте, детектив! — извика тя, като затвори телефона и се втурна към паркинга. — Колата ми е ей там!

— Ще отидем с моята — каза Ейми, като я хвана за ръката и я насочи в обратната посока. — Не си в състояние да шофираш.

Стигнаха до лексуса на Ейми след минута, която се стори на Тес като цяла година. Тя трепереше неудържимо, когато приятелката й подкара колата и се вля в движението.

Подскочи, когато Ейми докосна ръката й.

— Дишай, Тес. Ще те закарам колкото се може по-бързо.

 

 

Понеделник, 13 март, 3:45 следобед

— Има ли поздравителна картичка? — попита Мърфи.

Ейдън се изправи, хванал колта на господин Уинслоу с облечените си в гумени ръкавици пръсти.

Господин Уинслоу вече нямаше да се нуждае от оръжието си.

— Няма картичка.

Само кръв и парченца мозък из цялата всекидневна. Стената зад бюрото с компютъра бе опръскана най-много. Мониторът и клавиатурата бяха червени и лепкави. Мониторът се бе килнал на едната си страна. Зад кръвта и мозъка екранът проблясваше, докато по него се редяха снимки.

Мърфи се приближи и се загледа.

— Бебешки снимки. Малко момченце.

До трупа на Уинслоу лежеше преобърнат столът му.

— Седял е на него с гръб към монитора — отбеляза Ейдън.

Мърфи изсумтя.

— Силата на изстрела го е запратила в екрана.

Ейдън клекна до трупа.

— Държи мече.

По някаква неясна причина това накара гърлото му да се свие болезнено. Той мъчително преглътна.

— Плюшено мече със златна поздравителна картичка. Същата като преди. „Честит рожден ден, Ейвъри Джуниър“.

Мърфи се намръщи.

— Не се виждат цветя — отбеляза той.

— Очевидно цветята не биха му подействали по същия начин.

— Ето кутията, в която е пристигнало мечето — каза Мърфи, като я вдигна от масичката за кафе, а след нея и бележника на Уинслоу. — Днес в три часа е трябвало да се види с Тес.

— Но явно се е разсеял — обади се Джак Ънгър откъм вратата. — Спинели ми нареди да дойда тук за всеки случай — обясни той, като огледа стаята внимателно. — Ще повикам екипа и веднага ще започнем работа.

Ейдън посочи вратата на банята.

— Виж дали има лекарства. Прибери всичко, дори аспирина.

Джак погледна през рамо с леко раздразнение.

— Не се тревожи, Ейдън. Ще огледаме всичко подробно.

Мърфи застана зад бюрото и побутна леко мишката.

— Компютърът е блокирал на снимките. Шоуто не спира.

— Може да е задръстен с мозък.

— Не мислиш така, нали?

Ейдън поклати глава.

— Не. Хайде да вземем и хард диска. Кое ще поемеш? Спалнята или кухнята?

— Ще взема спалнята.

Ейдън се упъти към кухнята. В мивката бе струпана купчина мръсни чинии. Той докосна вратичката на фурната. Беше топла, а копчето бе завъртяно докрай. Не бе подготвен за гледката, когато отвори фурната. Той се задави и отскочи назад рязко, но постепенно дойде на себе си.

— Мърфи! Ела да видиш нещо!

Мърфи се появи забързано и погледна над рамото му.

— Какво, по дяволите…

— Не е истинско — мрачно отвърна Ейдън, като извади носната си кърпа и придърпа скарата. — Само кукла, но изглежда ужасяващо реална.

Ръцете и носът на куклата се бяха стопили, а вонята на изгорена коса накара очите им да засмъдят.

— Истинска коса и всичко друго.

— Затворете вратичката — нареди им Джак и Ейдън бързо се подчини. — Може да успеем да разберем колко дълго е била във фурната, ако измерим вътрешната температура — обясни той.

— Това е… — поклати глава той. — Това е нечовешко. Каква е историята на този тип?

— Тес може да ни разкаже — отговори Мърфи, като отвори едно чекмедже. — Ейдън, виж.

Ейдън погледна с отвращение пистолета, оставен върху купчина кухненски ръкавици.

— Надявали са се да намери куклата, да откачи и да използва пистолета.

От всекидневната долетя глас:

— Детективи!

Ейдън бързо се върна в стаята, където помощникът на съдебния лекар стоеше над трупа на Уинслоу.

— Аз съм Джонсън от кабинета на доктор Вандербек. Джулия каза, че трябва да се погрижим съвестно за този тип. Какво да търся?

— Първо — времето на смъртта — отговори Ейдън. — След това — токсикологична проба.

Джонсън клекна до трупа.

— Още е топъл. Кръвта не е започнала да се съсирва. Според мен е натиснал спусъка преди не повече от час. Каква е историята с мечето? О, господи, вижте това — продължи той, без да чака отговор. На лицето му беше изписана изненада. — Майка ми обичаше да казва, че си скубе косата заради нас, но никога не съм виждал човек, който наистина да го прави.

Ейдън се наведе към трупа. В лявата си шепа Уинслоу стискаше кичур тъмнокестенява коса, изпъстрена тук-там със сиво. Същата коса висеше от скалпа на тила му.

Джонсън внимателно взе мечето от ръката на Уинслоу и го вдигна, за да го огледа по-добре.

— Косата му е полепнала и по мечето. Сигурно се е скубал с две ръце, преди да грабне играчката.

— Какво са ти сторили, Уинслоу? — промърмори Ейдън.

— Съжалявам, детектив, имам нужда от място. Може ли да се отдръпнете?

Ейдън отстъпи назад предпазливо, като наблюдаваше действията на Джонсън. Внезапен приглушен писък го накара да се насочи към отворената врата.

Там стоеше Тес Чикотели. Не носеше палто, а косата и сакото й бяха подгизнали от дъжда. Лицето й бе бяло като платно. Едната й ръка закриваше устата й, а тъмните й очи бяха разширени от ужас. Тя пристъпи в стаята и се закова на място.

— О, не! — прошепна Тес. — О, Ейвъри!

Униформеният полицай, който стоеше на пост в коридора, я хвана за ръката.

— Съжалявам, детектив — обърна се той към Ейдън, — промъкна се покрай мен.

Полицаят задърпа Тес, но тя се съпротивляваше, без да отмества очи от трупа. Ченгето я дръпна по-силно.

— Хайде, докторе!

Неуважителното обръщение на полицая, съпроводено с грубия му опит да задържи Тес накараха кръвта на Ейдън да закипи.

— Веднага я пусни, полицай! — изръмжа той.

Ченгето примигна изненадано.

— Това е Тес Чикотели, детектив. Тя…

— Знам коя е — ледено отвърна Ейдън. — Пусни я!

Полицаят се подчини неохотно и отстъпи назад, като изгледа презрително Тес. Мърфи внимателно сложи ръка на рамото й.

— Хайде, Тес — прошепна той. — Не можеш да направиш нищо в момента. Позволи ми да се обадя на някого, който да те отведе у дома.

Тя се дръпна бързо настрани.

— Ейвъри загуби сина си — обясни Тес. — Бебето си.

Чикотели вдигна очи към Ейдън и в този миг всичките му съмнения в невинността й изчезнаха. В очите й имаше мъка. Истинска.

— Как е загубил сина си? — попита Ейдън тихо.

Забеляза как гърлото й се сви под копринения шал. Беше сгрешил ужасно. Разбираше го.

— Миналото лято — започна тя. — Имаше страшни горещини, помните ли? В един такъв ден Ейвъри почти тичал, за да не закъснее за работа, когато жена му му напомнила, че било негов ред да остави сина им в яслата.

Тес сведе очи към трупа и стисна треперещите си устни.

С крайчеца на окото си Ейдън забеляза как ръцете на Джонсън застинаха, а Джак застана до кухненската врата. Тя продължи. Гласът й звучеше приглушено, сякаш излизаше от гроб. Космите по тила на Ейдън настръхнаха.

— Ейвъри не го е направил нарочно. Бил зает. И закъснявал. Бил съсредоточен върху предстоящите му срещи, но искал да изпълни задължението си, тъй като с жена му винаги споделяли грижите по бебето и… — Тя преглътна мъчително. — И защото обичал сина си. Нагласил бебето в детската седалка и потеглил. Движението било кошмарно и това го забавило още повече. Пуснал уредбата в колата, за да се поуспокои. Най-после стигнал до службата си и се втурнал вътре, където го чакали клиенти. Някъде по пътя бил забравил за сина си. След няколко часа чул, че навън става нещо. На паркинга имало полицейска кола и линейка. Един от полицаите разбивал прозореца на кола.

Тес затвори очи.

— Колата била неговият миниван. Бебето било още вътре. Казали му, че температурата в колата била около шестдесет градуса. Мозъкът на сина му…

Тес замълча и поклати глава. Не можеше да продължи. И нямаше нужда. Картината, която бе обрисувала, бе пределно ясна. Ейдън си представи сцената и отчаяната безпомощност на бащата, осъзнал какво е извършил. Образът на бащата, открил опечената във фурната кукла, стана още по-ужасяващ.

— Опитали да съживят бебето. Ейвъри стоял и наблюдавал опитите им, но вече било прекалено късно — довърши тя тъжно. — Синът му бил мъртъв от повече от два часа.

Ейдън си пое дълбоко дъх. Не беше време да мисли за племенниците и племенничките си, за това колко заети бяха собствените му братя. И как подобна трагична грешка можеше да се случи и на най-добрите родители. Но все пак се замисли.

— Докторе, кога започна да ви посещава господин Уинслоу? — попита той.

— След първия си опит за самоубийство. Жена му вече го беше изоставила. Той… той се мразеше силно. И всичките му познати го обвиняваха за случилото се — обясни Тес, като погледна Ейдън. — Било е инцидент, детектив. Ужасен инцидент.

Джонсън възобнови работата си безмълвно.

— Детективи, под него има нещо — каза той, като издърпа плоска кутийка с размера на малка чинийка изпод трупа.

Мърфи взе кутийката и отвори капака. Вдигна очи озадачено и наклони кутийката, за да им покаже съдържанието й.

— Диск. Музиката от „Фантомът на операта“. Защо?

Тес трепна, сякаш я бе ударил ток, и притисна пръсти към устата си, вторачена в кутийката.

— Това е музиката, която Ейвъри слушал в онзи ден. А по-късно това бе единственото, което чуваше. Музиката и плачът на сина си. Не можеше да спи. Не можеше да функционира. Загуби работата и жена си. Вината му го докара до ръба.

— Е, някой пък го е бутнал от ръба — обади се Ейдън и Тес кимна.

— Да, направили са го.

Мърфи затвори капака и подаде кутийката на Джак.

— Прибери я, моля те.

— Детективи — отново каза Джонсън, като извъртя трупа на едната му страна и посочи цветната снимка под него, още по-ужасяваща от онази с обесената Мелани.

Стомахът на Ейдън се преобърна. Искаше му се да затвори очи, но не можеше. Бебе, облечено в син гащеризон, седеше на детска седалка в кола. Лицето му беше зачервено и на петна, чертите му едва се разпознаваха.

Тес Чикотели се приближи сковано до Ейдън и погледна надолу.

— Това е синът му — каза тя с глас, който трепереше от гняв. — Така го намерили онази сутрин.

Тя затвори очи и изкриви устни горчиво.

— Искате ли да знаете нещо? Най-голямата ирония е, че не е било нужно да му бъде изпращана снимката. Ейвъри Уинслоу виждаше тази картина всеки път, когато затвореше очи.

Никой не проговори известно време. Мърфи въздъхна тежко.

— На бюрото има плик със същия размер като снимката.

Той се намръщи и предпазливо хвана единия край на плика, който не бе опръскан с кръв и мозък, после просъска адреса на изпращача.

— Доктор Тес Чикотели. Тес, пликът е един от твоите.

Тя замръзна и разтвори широко очи. Ужасеният й поглед пробяга от плика към снимката, после към трупа на Ейвъри Уинслоу. Очите й проблеснаха разгневено.

— Съжалявам, трябва да тръгвам — каза тя и се втурна към вратата.

Мърфи тръгна след нея, но Ейдън поклати глава и свали ръкавиците си.

— Аз ще отида.

— Доктор Чикотели, почакайте.

Тя продължи напред, решително извърнала лице настрани. Ейдън я последва и я видя да бърза надолу по стълбите.

— Докторе, спрете.

Тес се поколеба за миг, после ускори крачка, като се държеше за парапета.

 

 

Тес тичаше бързо, но Рейгън все още бе по петите й. Стъпките му отекваха зад гърба й, като се приближаваха все повече. Тя не можеше да спре, не можеше да си поеме дъх. Нуждаеше се само от една минута. От една минута, за да си възвърне самоконтрола и да си поеме дъх.

„Снимката… мили боже… Кой би направил подобно нещо? Кой може да е толкова жесток? И тази зловеща гледка бе пристигнала в един от моите пликове. С моето име, гравирано в ъгъла.“

Ейвъри бе отворил плика, защото й имаше доверие. Гърлото й се сви. Какво ли си бе помислил? Какво ли бе почувствал? „Мъката да види сина си по този начин… и да мисли, че аз съм му изпратила снимката. А после е пъхнал пистолета в устата си и е натиснал спусъка.“

Ейвъри беше мъртъв. Но имаше нещо още по-ужасно от това. Само преди час тя си бе казала, че не е виновна в нищо и е просто инструмент, използван от човека, искал смъртта на Синтия Адамс.

Сега вече знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че Синтия и Ейвъри са били инструменти. Истинската мишена… Аз съм истинската мишена. Две невинни жертви са мъртви. Заради мен.

Тес изхлипа и се закова на място. Сърцето й заби лудо, а коленете й се подкосиха. Седна на стъпалото и се помъчи да си поеме дъх.

Звукът от стъпките на Рейгън заглъхна. Той застана зад нея. Сега единственият звук на стълбището бе тежкото й дишане.

— Тес — каза Рейгън.

Нищо повече. Само това.

Но името й, сякаш притежаващо собствен живот, увисна между тях. Тес прикова очи в стената пред нея.

— Няма да напускам града — каза тя и се надигна. — Обещавам. Ще ви сътруднича по всички възможни начини.

Тя тръгна вдървено надолу, но Ейдън я изпревари и й препречи пътя с едрото си тяло. Тес спря, а краката й затрепериха още по-силно.

„Не може да те арестува — каза си тя. — Не си направила нищо.“

Но знаеше, че Ейдън можеше да я арестува. А тя не можеше да направи абсолютно нищо по въпроса.

— Съжалявам, детектив.

Гласът й затрепери и тя прокълна собствената си слабост. Знаеше, че всички ужаси от последните дни се бяха случили заради нея.

— Опитвахте се да се свържете с мен цял следобед — продължи тя. — Какво открихте?

Ейдън стоеше толкова близо, че Тес усети дъха му на бузата си. Беше силен и солиден, а очите му — проницателни и гневни, но и изпълнени със съчувствие. Към Синтия и Ейвъри. За момент тя се запита какво ли би било да е обект на нежността му, вместо на обвиненията му.

— Открихме трима цветари, които са продали лилии на млада жена в събота — отвърна той мрачно. — Платила им е с кредитна карта.

Нямаше нужда да пита. Вече знаеше. Събра смелост и вдигна очи към неговите, които я гледаха изпитателно, но не обвиняващо.

— Моята кредитна карта — прошепна тя.

Ейдън кимна.

— Да.

Тес стисна устни.

— Не съм го направила, детектив. Нито едно от тези ужасни неща — каза тя. — Но не очаквам да ми повярвате.

— И аз не очаквах да ви вярвам.

Тес го погледна объркано и пулсът й отново се ускори.

— Вярвате ли ми?

Детективът смръщи вежди, сякаш учуден от самия себе си.

— Да.

— Тогава… — Тя едва ли не се уплаши да изрече думите гласно. — Тогава няма да ме арестувате?

— Не.

Ейдън се облегна на парапета и я загледа с изтормозен поглед.

— Но трябва да разбера защо искат да ви натопят.

— Не знам. Преди мислех, че съм само инструмент. Пешка. Но не е така.

— Тази сутрин си помислих, че може вие да сте мишената. Но досега не бях сигурен.

Тя повдигна глава.

— Защо тази сутрин? Какво се промени?

Ейдън отмести очи от нея за момент. После я погледна смутено.

— Вчера следобед поисках списък със случаите, на които сте свидетелствали в съда. Много хора биха се зарадвали да ви създадат сериозни неприятности. Дължа ви извинение, доктор Чикотели. Сгреших.

Употребата на титлата й издигна отново стената между тях. Но официалността определено бе за предпочитане пред обвиненията.

— Благодаря ви.

— Трябва да решим как да действаме нататък — каза Ейдън. — Ще се връщам горе. Елате, ще ви изпратя до асансьора.

Тес поклати глава.

— Не е необходимо. Ще сляза по стълбите.

Той я изгледа учудено.

— Девет етажа са.

Девет или деветнадесет, нямаше никакво значение. Тес се качваше в асансьор само когато нямаше начин да го избегне.

В сегашното си състояние дори не можеше да си представи да бъде затворена в метална кутия с размер два на три метра.

— Вече изминах етаж и половина, така че ми остават само седем и половина. Отидете да си свършите работата, детектив. Това е най-малкото, което можем да направим за Ейвъри Уинслоу. Ще се оправя. Обадете ми се, когато сте готов да седнем и да поговорим. Ще прегледам бележките си с показанията си в съда. Може би това ще ни помогне да се спрем на някое от имената в списъка ви.

Тес вдигна очи към него.

— Благодаря ви, детектив. Благодаря ви, че ми повярвахте.

Ейдън кимна и изкачи две стъпала, а тя тръгна надолу. Усети погледа му върху тила си и се обърна. Ейдън бе спрял и я гледаше. Устните му бяха стиснати мрачно, а сините му очи — напрегнато фокусирани върху лицето й, което порозовя под погледа му. В него вече не се четеше обвинение, но новото му изражение накара сърцето й да забие ускорено.

— Няма проблеми, докторе — най-накрая каза той сериозно.

После забърза нагоре и след миг се чу врата да се отваря и затваря. Звукът отекна по стълбището.

Тес въздъхна. Стори й се, че главата й е олекнала. Детектив Рейгън бе силен мъж. Тя потръпна под въздействието на последния му поглед, който дори отказваше да определи. Бъди благодарна, че не те арестува, каза си тя. После тръгна надолу по стълбите със смесено чувство на вина и облекчение. Нямаше да я арестуват.

Но двама души бяха мъртви. И тя не можеше да промени това.

Все още замаяна и разтреперана, Тес бързо измина последните етажи и изскочи навън тъкмо когато Ейми излизаше от асансьора, понесла в ръка бежовото й палто.

— Какво стана там горе? — незабавно попита Ейми. — Най-после намерих място за паркиране и се качих да те намеря, но не ми разрешиха да сляза от асансьора. Самодоволното ченге, което стоеше на пост, ми каза, че детектив Рейгън те подгонил надолу по стълбите. Мислех, че пак ще трябва да те освобождавам от участъка.

— Нищо такова. Ейвъри Уинслоу е мъртъв.

— Предположих го — кимна Ейми. — Навсякъде е пълно с ченгета и криминолози.

— Имаше и зловеща снимка — каза Тес и стомахът й се сви от отвращение. — Снимката пристигнала в плик от моя офис, Ейми.

Приятелката й се намръщи.

— Това е лошо, но всеки може да открадне плик. Не е краят на света.

— За Ейвъри Уинслоу е.

— Не си причината за това, нито пък можеш да го промениш. Облечи си палтото. Ще те заведа у дома.

Тес пое палтото си с благодарна усмивка. Беше изскочила от колата на Ейми една пресечка по-рано, когато движението по улицата бе станало невъзможно, а палтото й бе останало на задната седалка.

— Благодаря. Единственото хубаво нещо е, че Рейгън знае, че не съм виновна.

— Така ли? Великият детектив лично ли ти го каза?

Тес се размърда притеснено.

— Да.

Ейми се изсмя презрително.

— И ти му повярва?

Тес кимна.

— Да.

— Мамка му, Тес, не ставай глупачка.

Тя я погледна обидено.

— Не съм глупачка.

Ейми отвори вратата към улицата.

— Ако вярваш в това, което ти казва някое ченге, си глупачка. Колата ми е паркирана на две пресечки оттук — заяви адвокатката и огледа критично лицето на приятелката си. — Пребледняла си. Искаш ли да изчакаш тук да докарам колата?

Тес поклати глава, все още обидена.

— Разходката ще ми се отрази добре.

Ейми сви рамене и тръгна.

— Добре. Слушай, съжалявам, че те нарекох глупачка, но ме плашиш. Ченгетата биха искали да спечелят доверието ти. Това е част от плана им. Рейгън има невероятни сини очи, които сигурно изглеждат изпълнени с искреност, но важното в случая е, че е ченге. А полицаите са способни на лъжа, за да ти изтръгнат признание. Говорила си с него на стълбите, нали?

Тес продължи да гледа напред.

— Казах само, че не съм го направила.

— И той ти предложи да се видите по-късно, за да поговорите.

Тес навири нос, недоволна от нападките на Ейми.

— Всъщност аз му го предложих.

Ейми отново се изсмя саркастично.

— Казах ли ти какъв хонорар ще искам? Е, ще трябва да удвоя сумата.

Тес стисна зъби, но не отговори.

Ейми изсумтя нетърпеливо.

— Ядосана си ми, защото аз съм единствената, която ти казва истината. Тес, нямам доверие на полицията. Рейгън ще примигне мило с красивите си очи и ще те дари с очарователната си усмивка, за да те накара да му кажеш всичко. А, скъпа, каквото и да кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб. Не ме карай да се трудя толкова усърдно. Дръж си устата затворена и всичко ще е наред. Не говори с ченгета, ако не си придружена от адвоката си. А доколкото знам, това съм аз. Обещаваш ли ми?

Тес пъхна ледените си ръце в джобовете на палтото си. Не бе сигурна кое я беше раздразнило повече — ултиматумът на Ейми или неласкавото й мнение относно способността на Тес да преценява човешките характери. „Е, не е като да съм психиатър“, помисли си тя саркастично. Сътрудничеството с полицията не беше грешка. Това може би беше единствената й надежда да сложи край на тази зловеща история, преди някой друг да умре.

— А ако откажа, адвокате?

Ейми се закова на тротоара, принуждавайки приятелката си да направи същото. Тя стана изключително сериозна. Очите й заблестяха строго, а бузите й се зачервиха от гняв.

— Тогава ще трябва да си наемеш друг адвокат, докторе, защото аз няма да те представлявам.

Ейми тръгна отново, като остави Тес на тротоара, вторачена изумено в гърба й, и скоро изчезна в тълпата. Тес осъзна, че за втори път за по-малко от час някой се бе обърнал към нея с презрителното „докторе“.

Първия път бе ченгето пред вратата на Ейвъри Уинслоу, което я бе стиснало толкова силно за ръката, че сигурно й бе направило синина. Но Ейдън Рейгън се бе справил с ченгето. Бе му наредил да си свали ръцете от нея, при това не особено любезно. Рейгън я беше защитил. „Но — каза си тя — това е напълно естествено за него. Изглежда, характерът му е такъв.“

Тази мисъл й подейства отрезвяващо. Прецени възможностите си да се прибере вкъщи. Ейми беше отдавна изчезнала и Тес не можеше да я настигне, дори ако се втурнеше след нея, което не възнамеряваше да прави. Бе излетяла от кабинета си без чантата и куфарчето си. В джоба си имаше около долар и петдесет и мобифон. „Ако си бях у дома, можех да се обадя на Вито и той щеше да пристигне тук за нула време.“

Мисълта я сполетя неочаквано и я накара да примигне. И да стисне зъби. Сега домът й бе в Чикаго, а не в Южна Филаделфия. А брат й Вито бе на стотици километри разстояние. Липсваше й. Всички й липсваха. Знаеше, че Вито щеше да дойде, ако му се обадеше. Но това щеше да създаде неприятности между Вито и баща й, а тя не искаше подобно нещо. Е, ако наистина я бяха арестували… Да, тогава щеше да се обади на Вито. Но сега нямаше смисъл да разсъждава по въпроса.

Джон сигурно бе в операционната в момента, а Дениз си бе тръгнала. Тес вдигна очи към кооперацията на Ейвъри. Мърфи и Рейгън все още бяха там.

Както и останките на Ейвъри Уинслоу. Тя затвори очи изморено, но след миг ги отвори, за да прогони ужасните картини от въображението си. Ейвъри, проснат на земята в апартамента си с пръснат череп. Синтия, изкормена на тротоара. И звукът на собствения й глас, насочващ Синтия към смъртта. Тези образи щяха да я преследват цял живот.

Не можеше да се върне в кооперацията. Не можеше да изтърпи отново този ужас.

Предупреждението на Ейми се прокрадна в главата й. Рейгън беше добър човек и чудесно ченге. Мърфи й го бе казал. Но Мърфи все пак бе позволил да я отведат в участъка и да я разпитат. Знаеше, че той просто си вършеше работата, но това я бе наранило. А и показваше колко бързо едно ченге може да загуби доверието си в някого.

Щеше да помогне на Рейгън и Мърфи. Но внимателно. Засега трябваше да седне някъде на топло. Огледа се наоколо, за да установи къде точно се намира. Беше само на няколко пресечки от „Синият лимон“, където щяха да я посрещнат радушно, макар да нямаше пари.

 

 

Понеделник, 13 март, 4:45 следобед

Джоана пресече пътя на възрастна дама, която разхождаше кучето си, и промърмори кратко извинение, докато вървеше забързано напред. Тес Чикотели, също като всички останали по улицата, бе навела глава, за да се предпази от вятъра и дъжда. А това щеше да й попречи да види „опашката си“. Джоана я бе следила цял следобед и вече знаеше, че още един от пациентите й е мъртъв. Нова история за първа страница.

С името на Сай Бремин. „Да бе, само през трупа ми“, помисли си тя ядосано.

Джоана присви очи, все още наблюдавайки Тес, която зави зад ъгъла и се отправи на запад. Трябваше да си осигури ексклузивно интервю, за да попречи на онова копеле Шмид отново да даде историята й на Бремин.

Нуждаеше се от безпрепятствен достъп до Тес Чикотели. И вероятно щеше да успее да си го осигури. С решителност, която озадачи Джоана, Тес почти бе уволнила адвокатката си. Насред улицата. Защото, изглежда, психиатърката наистина искаше да сътрудничи на ченгетата.

Джоана бе абсолютно съгласна с адвокатката. Чикотели беше глупачка. Но може би пък наистина не бе извършила нищо лошо, а някой бе положил доста усилия да я накисне. Е, нямаше значение кое от двете беше вярно, стига статията да бе подписана с името „Джоана Кармайкъл“.