Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (16)

14.

Сряда, 15 март, 3:10 следобед

Ейдън погледна магазина и въздъхна. Беше третият „Кабели и жици“ в района на Чикаго. Следващият най-близък магазин се намираше в Милуоки, на около час път.

— Три страйка и си вън от играта — промърмори той.

Мърфи се намръщи.

— Може пък третият път да извадим късмет, Ейдън.

— Да бе. Откажи цигарите и да видим дали и тогава ще си такъв оптимист.

Ейдън бе обезкуражен. С всеки изминал час, в който Бейкън бе на свобода, шансът да видят Тес в интернет се увеличаваше. Не искаше да й съобщи, че са се провалили, да види тревогата й.

Влязоха в магазина и отидоха до щанда, където дебел мъж сортираше различни части. На фланелката му бе залепен етикет с името Гъс.

Мърфи остави снимката на Бейкън пред него. Ейдън забеляза трепването на Гъс.

— Бейкън вече не работи тук — каза Гъс.

Мърфи се облегна на щанда.

— Защо?

Мъжът извади няколко найлонови пликчета и започна да ги пълни.

— Защото шефът го уволни.

Ейдън затисна пликчетата с ръка и Гъс го изгледа раздразнено.

— Трябва да свърша това до края на проклетата смяна. Ясно ли е?

Ейдън се наведе към него.

— Разследваме убийство, господине. Наистина не ми пука дали ще си опаковате кондензаторите, но мога да ви обещая, че няма да успеете, ако веднага не започнете да ни отговаряте. Защо шефът ви уволни Дейвид Бейкън?

Гъс се облещи.

— Убийство? Бейкън е убил някого?

— Не сме казвали подобно нещо — отвърна Ейдън. — Може да познава човека, извършил убийството.

Гъс въздъхна и сниши глас.

— Не искаме това да се разчува.

Ейдън и Мърфи се спогледаха.

— Открадна ли нещо? — попита Мърфи.

Гъс поклати глава.

— По-лошо. Намерихме камери в дамските тоалетни. Проверихме досието на Бейкън и открихме, че е излъгал в молбата си за работа. Каза, че никога не е бил арестуван, а е лежал в затвора за… — Гъс се наведе към тях. — За шпиониране на ученички.

— Знаем — равнодушно отвърна Мърфи. — Вие не проверявате ли хората, които назначавате?

— Проверките са скъпи — промърмори той.

— Шефът ти е спестил малко пари и сега се страхува, че ще му подпалят задника — отбеляза Ейдън.

Гъс го изгледа мръсно.

— Нещо такова.

— Кога беше уволнен Бейкън? — попита Мърфи.

— Преди около месец.

— Майка му още пази униформените му фланелки.

Гъс се намръщи.

— Може да ги задържи. Този тип вечно вонеше на котешка пикня, така че фланелките никога няма да се измиришат. Шефът просто искаше да го разкара. Нямахме желание да бъдем съдени от дамите.

— Остави ли адрес, където да му изпратите заплатата? — попита Ейдън.

— Не. Съжалявам — отговори Гъс и се намръщи, когато ченгетата го изгледаха изпитателно. — Не лъжа. Шефът каза, че Бейкън няма да си получи последната заплата. Заплаши го, че ако се появи в магазина, ще се обади на ченгетата. Бейкън пребледня и се изнесе по-бързо, отколкото ако го бяхме мушнали с остен. Е, иска ми се наистина да го бяхме направили.

— Това чувство ми е познато — увери го Ейдън. — Имаш ли представа къде живее?

Гъс се замисли.

— Не. Но един ден дойде и каза, че му писнало да живее с майка си и щял да си наеме собствен апартамент. Прекара цяла сутрин над обявите във вестника и звънене по телефона. Шефът не му плати за деня, когато узна за това.

Ейдън усети как косъмчетата по тила му настръхнаха.

— Помниш ли кога точно беше това?

Гъс отново се замисли.

— Чакай — каза той, като започна да рови под щанда и извади графика на колежанските баскетболни мачове. — Втория понеделник през декември — заяви той. — Вечерта имаше важен мач и някакъв тип нахлу тук. Искаше нов телевизор, защото неговият се повредил, а той щял да има гости. Трябваше да му помогна, защото Бейкън говореше по телефона. Това ще ви помогне ли?

Ейдън се усмихна.

— Много — увери го той и му подаде визитната си картичка. — Обади ми се, ако си спомниш още нещо за Бейкън.

Гъс огледа картичката, после вдигна очи към Рейгън.

— Спомних си къде съм те виждал. Вчера по телевизията. Излизаше от апартамента на Сюърд, след като той се беше самоубил — каза Гъс и присви очи. — Ще ми дадеш ли автограф?

 

 

Мърфи все още се хилеше час по-късно, докато преглеждаха телефонните сметки на „Кабели и жици“ от втория понеделник през декември. Ейдън не виждаше нищо смешно в неочакваната си популярност.

— Какво е кондензатор? — попита Мърфи. — Онези неща, които Гъс опаковаше?

— Пречат на волтажа да се смени прекалено бързо — отговори Ейдън, като огледа мрачно списъка с апартаменти под наем.

Намираха се из целия град. Щяха да са им нужни часове да проверят всеки от тях. Той вдигна очи и забеляза любопитния поглед на Мърфи.

— Взех клас по електричество като…

— Част от образованието ти — довърши Мърфи и се усмихна. — Знам.

Спинели се приближи към тях със сериозен вид.

— Какво е толкова смешно?

Ейдън завъртя очи.

— Нищо. Имаме идея къде може да се е настанил Бейкън — каза той и показа на лейтенанта списъка с двадесетте номера, на които Бейкън се бе обадил, за да търси апартамент. — Звъннахме на около десетина, но засега никой не можа да си го припомни.

— Вероятно е използвал друго име — обади се Мърфи.

— Трябва да покажем снимката му. Апартаментите обаче са пръснати из целия град. Това може да ни отнеме доста време.

— Разделете работата с още някого — нареди Спинели.

Ейдън се вгледа в лицето му.

— Какво е станало, Марк?

Спинели отвори уста да отговори. В същия миг Ейб и партньорката му Мия влязоха с мрачни изражения.

Ейдън се надигна бавно. Стори му се, че сърцето му спря.

— Клейбърн?

Ейб поклати глава.

— Цяла сутрин вървяхме по следите му, но Клейбърн е минал в нелегалност. А после ни повикаха по спешност.

Ейдън се вцепени.

— Рейчъл?

Мия присви очи.

— Какво й има на Рейчъл?

Ейб отново поклати глава.

— Нищо. Рейчъл си е добре. Ейдън, познаваш ли човек на име Хюз?

Ейдън се замисли и когато се сети, повдигна бавно очи.

— Портиерът в кооперацията на Тес. Защо?

Мия разкопча палтото си и дръпна шала от врата си.

— Защото е мъртъв. Намерен в тясна уличка близо до апартамента му, пребит до смърт.

Ейдън се отпусна на ръба на бюрото. Убийството сигурно бе случайно. Трябваше да е случайно. Но знаеше, че не е.

— Беше ли ограбен?

— В портфейла му нямаше нищо друго освен шофьорската му книжка — отговори Ейб. — Някой е искал да го идентифицираме, но нямаше как да го направим без документи. Лицето му беше размазано до неузнаваемост. На ризата му бяха закачени две неща. Едното беше бележка, отпечатана на принтер — „За теб се съди по приятелите ти“.

— Второто беше вестникарска статия за Тес — бързо добави Мия.

Ейдън разтърка уста с опакото на ръката си.

— Хюз беше приятел на Тес. Това ще я унищожи.

За момент настъпи пълна тишина, после Спинели въздъхна.

— Прав си, Ейдън. Той още не е приключил. Но поне вече знаем мотива. Не е заради обжалване, нито за печалба.

— Просто иска да унищожи Тес — тихо каза Ейдън. — По всякакъв възможен начин.

— А единствените ни следи са ченге, което не иска да говори с ВР, и Бейкън — мрачно отбеляза Спинели.

Ейб повдигна вежди и се спогледа с Мия.

— Ченге?

— В колко часа е бил убит портиерът? — попита Спинели.

— Преди десет часа — отговори Мия. — Плюс-минус половин час. Кое ченге, Марк? Защо?

— Ченге, което беше с ВР цял ден, така че не може да е убило Хюз — отговори Спинели неясно. — Е, остава ни Бейкън. Отивайте да го намерите.

— Трябва да говорим със съпругата на Хюз — каза Ейб. — Тя още не знае.

— А аз трябва да съобщя на Тес — обади се Ейдън. — Не искам да научи за това от новините.

— А трябва да открием и Клейбърн — добави Мия. — Кое е най-важното, Марк?

Спинели се замисли за момент.

— Мия, ти се заеми с вдовицата. Ейб, поеми няколко от апартаментите, а после двамата с Мия се върнете към издирването на Клейбърн. Цял ден ми звънят децата на Ърнст и настояват да знаят кога ще хванем убиеца на баща им. Очевидно Харисън Ърнст е имал високопоставени приятели, тъй като и шефовете ми звънят по въпроса. Мърфи, ти се заеми с половината, а Ейдън — с останалите апартаменти от списъка. Обадете се на Тес, после започнете да търсите Бейкън.

 

 

Сряда, 15 март, 5:10 следобед

Дейвид Бейкън пусна резето на вратата в апартамента си и се намръщи. Вечно щеше да мирише на цигари, помисли си той мрачно и свали сакото си. Мокетът беше виновен. Влакната му поемаха миризмата като гъба. Но все пак бе по-добре, отколкото да живее с майка си. Цигарите бяха по-приятни от нафталина и котешката урина. Освен това нямаше да му се наложи да се тревожи за мокета дълго. Дори без парите на Поуп, първата вноска, която щеше да му плати Чикотели, щеше да му осигури апартамент в по-хубав квартал. А следващите щяха да му позволят да води един добър живот, тъй като възнамеряваше да я изцеди до дупка.

Бе направил едва две стъпки във всекидневната, когато спря. Нещо не беше както трябва. Той метна сакото си настрани и се втурна към компютъра с разтуптяно сърце. Мониторът лежеше на пода.

— О, господи — прошепна той. — О, не.

Бяха го обрали.

Лаптопът беше изтръгнат от поставката си, клавиатурата — откъсната от него. Хард дискът му беше изчезнал. Той се насили да си поеме дъх и да помисли. Лоша работа, но не беше краят на света. Никога не оставяше нищо на хард диска, след като ченгетата го бяха използвали, за да го арестуват миналия път. Всичко ценно беше качено на дискове. Сърцето му спря. „Господи, дисковете! Ако някой е откраднал дисковете ми…“

Той изтича в банята и се закова на място. Скривалището му не бе открито. Пое си дълбоко дъх и въздъхна облекчено.

Осъзна, че миризмата на цигари тук беше още по-силна. Обърна се бавно, за да открие причината. Цигарата все още димеше в облечената в ръкавица ръка, която не бе виждал от дълго време насам. Бейкън застина.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох да те видя, Дейвид.

Бейкън се вторачи ужасено в малкия 22-калибров пистолет, снабден със заглушител.

— Не разбирам.

— Измами ме. Наех те да свършиш определена работа — да нагласиш камери в апартамента на Чикотели. А ти си инсталирал и собствена камера. Мислеше, че няма да разбера ли?

Бейкън поклати глава паникьосан.

— Не бях нает от теб.

— Разбира се, че аз те наех. Просто не го направих лично. Дай ми записите.

— Не — отговори Дейвид и ахна, пронизан от остра болка.

Той стисна дясната си ръка, която изтръпваше бавно, гореща и окървавена, и учудено вдигна очи.

— Простреля ме?!

Развеселената усмивка го накара да изтръпне от ужас.

— Да не планираш да се обадиш на ченгетата, Дейвид? Не мисля така. Ще дойдат да претърсят апартамента ти и какво ще открият? Безброй видеозаписи. Някои са нови, но повечето са от онези, които майка ти беше скрила, докато беше в затвора. Дай ми ги! Веднага!

— Откъде знаеш? — попита Бейкън, като отчаяно търсеше изход.

— Знаех, че след като видиш хард диска, ще се втурнеш да провериш скривалището си. Шерлок Холмс използва същия метод в „Скандал в Бохемия“. Трябва да четеш повече, Дейвид, а не само да зяпаш порно.

Бейкън дръпна тапета от стената и изтръпна, когато чу сухия смях зад гърба си.

— Умно, Дейвид. Е, винаги си бил умен. Но, за съжаление, не достатъчно. Продължавай нататък.

С тромави движения Дейвид дръпна талашитената стена и разкри… всичко. Всичко.

— Леле, леле. Били сме заети, а? Трябва да са… Колко са?

— Петстотин — отвърна Бейкън с натежало сърце.

— Петстотин диска. Сигурно са ти били нужни години, Дейвид.

 

 

Сряда, 15 март, 5:15 следобед

Ейдън помоли Тес да се видят в дома му, за да може да й съобщи новините на място, където тя би имала възможност да се отдаде на мъката си, без да я гледат любопитни очи. Тя го чакаше в кола, която Рейгън виждаше за първи път. Той се досети, че колата е взета под наем, и видя Вито зад волана. Тес излезе от колата и тръгна към гаража с изтръпнало от страх лице. Вито я последва, натоварен с пазарски торби.

Тес се настани до кухненската маса, а Вито остави торбите на пода. Доли беше нащрек. Козината й настръхна, а от гърлото й се чу ръмжене, докато проучваше Вито.

— Долу, Доли — тихо каза Ейдън и кучето се подчини.

Нямаше начин да смекчи ужасната новина, затова реши да говори направо.

— Тес, господин Хюз е мъртъв.

Кръвта се отцеди от лицето й.

— Какво?

Ейдън клекна пред нея и хвана ръцете й.

— Адски съжалявам, скъпа.

— Катастрофа ли? — попита тя, но гласът й потрепери и Ейдън осъзна, че вече бе разбрала.

— Не — нежно отговори той. — Пребит до смърт.

Той вдигна очи към Вито и по ужасеното му лице разбра, че Вито също бе схванал.

— Има и друго. Ще го чуеш рано или късно, затова…

— Просто ми кажи, по дяволите — изсъска тя. — Кажи ми.

— На трупа имаше съобщение. „За теб се съди по приятелите ти.“ И статия от вестника за теб.

Тес затисна с ръце устата си. Очите й бяха широко отворени, изпълнени с див страх.

— О, господи! — прошепна тя и се залюля на стола.

Ейдън я взе в прегръдката си. Тес не оказа съпротива. Въобще не реагира. Беше замръзнала като мраморна статуя.

— Тес? — уплаши се Ейдън и я погали по бузата. — Чуй ме!

Той започна да масажира скования й врат, като увеличаваше натиска, докато Тес не вдигна към него замаяните си очи.

— Чуй ме! — повтори той. — Не си виновна за това. Не си ти причината.

Тя едва го погледна. Отчаян от безпомощността си, Ейдън хвърли поглед към Вито.

— Не мога да остана повече. Просто не исках Тес да е навън и да чуе новината от някой друг.

— Благодаря ти — отвърна Вито. — Хванахте ли Клейбърн?

— Не още. Но имаме следа за диска. Трябва да тръгвам.

Но не можеше да помръдне. Не можеше да я остави.

— Тес — промърмори той. — По дяволите!

Тя примигна.

— Етел знае ли?

— Една колежка е на път към дома й. Детектив Мия Мичъл.

Тес кимна.

— Познавам Мия. Тя ще… ще бъде мила и внимателна.

Ейдън се изправи. Вдигна Тес на крака и тя се облегна на него. Не беше прегръдка, а просто жест на слабост. Ръцете й останаха отпуснати отстрани, когато неговите се сключиха около нея. Той притисна устни към шията й, точно над поло яката.

— Трябва да тръгвам.

Тес кимна сковано и отстъпи назад.

— Къде да отида? Да се прибера ли в апартамента си?

— Не, не още. Можеш да останеш тук, ако искаш — отвърна той, като погледна Вито. — Мога да оставя Доли в задния двор. Така ще разбереш, ако някой дойде. Но ако решиш да излезеш, тя няма да те пусне обратно вътре.

— Разбирам — кимна Вито.

Ейдън стигна до вратата и се обърна да погледне Тес за последен път. Тя седеше със затворени очи, отпуснала ръка върху Доли. Изглеждаше крехка и уязвима.

Тес отвори очи и Ейдън разбра, че за пореден път бе сгрешил. Не беше толкова крехка. В очите й се четеше желязна решителност, примесена с мъка.

— Тръгвай! — каза тя строго. — Намери го!

Гласът й прекъсна и по бузите й потекоха сълзи.

— Моля те!

 

 

Сряда, 15 март, 6:45 вечерта

Готово. Джоана Кармайкъл прочете историята си за последен път, преди да я разпечата. Искаше Чикотели, но засега щеше да се задоволи с една от мухите, които бе хванала с мухоловката. С този ход се надяваше най-добрата приятелка на Тес да започне да я притиска да даде ексклузивното интервю, което Джоана толкова искаше. Но и тази история си я биваше, а и вече бе одобрена от редактора на неделното издание.

Вратата зад гърба й се отвори. Тя се обърна и видя Кийт да влиза, изморен и измъчен. Той мразеше работата си в банката. Беше отказал страхотно предложение на голяма инвестиционна фирма в Атланта, за да я последва в Чикаго, където Джоана можеше да реализира мечтата си далеч от прочутия си баща и от вестника му. Но не банката беше причината за насилената усмивка на Кийт. Тя беше виновна. Още бе наранен от понеделник сутрин.

— Съжалявам, Кийт. Сгреших.

Той се приближи и я целуна.

— Знам, бебчо. Няма проблеми.

Но не го вярваше. Тя долови стреса в гласа му.

Джоана натисна клавиша за печат.

— Искаш ли да вечеряме навън? — попита го тя.

— Изморен съм. Хайде да си поръчаме пица.

Кийт свали вратовръзката си и се зачете в първата страница, която излезе от принтера.

— Това не е за доктор Чикотели. Джо, какво е това?

Тя адресира имейла до редактора и прикачи файла.

— Да го наречем деликатно влияние.

Кийт стисна устни.

— Да го наречем изнудване. Не можеш да постъпваш така, Джо.

Тя натисна клавиша и изпрати имейла.

— Току-що го направих.

Кийт отстъпи назад и очите му охладняха.

— Не знам за коя се мислиш, по дяволите, но когато дойдеш на себе си, обади ми се — каза той и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Излизам. Искам да се махна оттук, преди да кажа нещо, за което после ще съжалявам.

 

 

Сряда, 15 март, 7:25 вечерта

— Мамка му — промърмори Мърфи. — Пак закъсняхме.

Ейдън стоеше до вратата на банята на Бейкън, скръстил ръце пред гърдите си, вторачен в трупа във ваната. Беше намерил точния апартамент. Беше петият в списъка му. Намираше се в ремонтираното мазе на стара къща, собственост на двойка пенсионери, които нямаха и представа, че са подслонили сексуален престъпник. Съпругът веднага позна Бейкън. Нарече го господин Форд. Ейдън се обади да изиска заповед за обиск и зачака подкрепление, агонизирайки с всяко преместване на стрелката на часовника му. Мърфи пристигна едновременно със заповедта и двамата партньори влязоха заедно.

Компютърът на Бейкън бе унищожен. Мониторът му — разбит на парчета. Хард дискът се разлагаше в купа със сярна киселина, ако етикетът на шишето бе верен. Бейкън лежеше във ваната, пълна с кървава вода. Копелето си беше прерязало вените.

Купчина дрехи бяха струпани на пода до клозета. Ейдън предпазливо повдигна панталона и ризата. Панталонът бе подгизнал от водата, която се стичаше от ваната. Ейдън подуши дрехите и се намръщи.

— Помириши това, Мърфи.

Колегата му сви рамене.

— Не усещам нищо освен цигарен дим.

— Панталонът мирише на дим, но не и ризата.

Мърфи отново сви рамене.

— Съжалявам — извини се той и се огледа наоколо мрачно. — Защо днес? Защо се е самоубил точно днес?

— И аз се питам същото. Вярвал е, че Тес ще му плати за записите. Защо тогава се е самоубил?

— Извинете, детективи — каза фотографът и Ейдън отстъпи, за да му направи път. — Ще действам колкото се може по-бързо.

Джак и Рик стояха зад фотографа. Рик вече оглеждаше стаята, клатейки глава.

— Трябва да намерим скривалището му — каза той. — Тези типове винаги имат колекция от видеозаписи, както и любими скривалища.

Ейдън се присъедини към тях във всекидневната.

— Можем ли да научим нещо от хард диска?

Рик погледна със съмнение към купата с киселина.

— Не мисля. Бейкън сигурно е имал нещо адски сериозно на драйва. Доколкото си спомням, точно по този начин го пипнахме първия път. Беше съхранил всичко на хард диска си. Записите на момичетата. Без него нямаше да успеем да го осъдим.

Мърфи погледна тавана.

— Хайде да потърсим камери.

— Надали ще намерим камери тук — обади се Джак. — Но може да извадим късмет и да открием картина, която да ни помогне. Това ще е наистина ирония на съдбата.

— И нетипично — добави Рик. — Бейкън обича да наблюдава. Е, обичал е. Не би му харесало той самият да е наблюдаван. Щеше да изгуби чувството, че той контролира нещата. Но ще проверя за всеки случай.

— Засега ще търсим скривалището му — реши Джак. — Колко голямо е то според теб, Рик?

— Някои от тези типове притежават стотици записи. Бейкън се е занимавал с хобито си доста дълго време.

„Стотици — мрачно си помисли Ейдън. — Но аз трябва да намеря само един.“ Почувства се виновен. Всеки запис си имаше жертва също като Тес.

— Аз ще се заема със спалнята — каза той.

Започнаха да претърсват апартамента. Пристигна помощникът на съдебния лекар и извади трупа на Бейкън от ваната. Ейдън беше проверил всяко чекмедже, както и матрака, преди да отвори вратата на гардероба. Той се вторачи вътре зашеметен, после извика:

— Мърфи!

— Какво… Мамка му! — изруга Мърфи, когато Ейдън свали бежово палто от закачалката. — Палтото на Никол Ривера. И перуката.

Ейдън закачи палтото обратно.

— Защо палтото и перуката са у Бейкън?

— И оръжието.

Обърнаха се и видяха Джак с полуавтоматичен пистолет в ръце.

— Същият калибър като куршума, който намерихме у Ривера — отбеляза Ейдън.

Джак кимна.

— Беше скрит под панел в тавана заедно с някои други неща, които трябва да видите.

Останалите неща бяха снимки. Копия от полицейските снимки на сестрата на Синтия Адамс и бебето на Ейвъри Уинслоу. Списъци с пациентите на Тес Чикотели и личния й график — спорт, пазаруване, неделни обеди с приятелите й.

— Разписки — промърмори Ейдън. — Оригиналните разписки за куклата и мечето.

— И карта за паметта на дигитален апарат — добави Рик, като остави картата на масата. — Ще я проверим в лабораторията. Намерих и тези — добави той, като измъкна две снимки от дъното на купчината.

Мърфи въздъхна.

— Блейн Конъл.

Снимката бе направена нощем, но ясно се виждаха двама мъже. Единият беше Конъл, който приемаше пари в брой. Втората снимка, в по-близък план, показваше как ръката на Конъл се затваря около купчина банкноти с портрета на Бен Франклин.

— Познавате ли втория мъж? — попита Ейдън.

Мърфи присви очи и се замисли, после изненадано кимна.

— Не му знам името, но ми е познат. Беше на записа от охранителната камера от асансьора в кооперацията на Сюърд. Беше облечен в гащеризон на техник. Бейкън сигурно го е наел.

Мърфи си пое дъх.

— Бейкън е организирал всичко това?

Ейдън се вгледа в снимките и пистолета.

— Не вярвам. Защо го е направил? Какъв е бил мотивът му?

Джак плъзна лист хартия към тях.

— Това е психиатричната оценка на Бейкън.

Мърфи я прегледа набързо.

— Тес е направила съдебната му оценка.

— И още нещо — добави Джак, като вдигна високо поредния лист. — Признание, в което твърди, че го е направил.

 

 

Сряда, 15 март, 8:15 вечерта

Доли изръмжа и се надигна. Тес чу отварянето на вратата на гаража. Ейдън се прибираше. Щеше да й съобщи новини за човека, който я бе снимал. И който вероятно вече бе продал снимките на няколко порносайта в интернет. Образът й сигурно вече беше там, изложен на погледите на какви ли не перверзници, а тя не можеше да направи абсолютно нищо, за да се защити. Тес отпусна глава засрамено. Как можеше да се тревожи за някакви тъпи записи, когато животът на Етел Хюз бе напълно съсипан?

Тя си припомни нежните думи на Ейдън: „Не си виновна за това“. Да бе! „За теб се съди по приятелите ти.“ Господин Хюз бе мъртъв, защото бе неин приятел. Кой щеше да е следващият? Ейми? Джон? Беше им се обадила, за да ги предупреди да внимават. Да не излизат сами. Но още не бе събрала кураж да се обади на Етел, за да й изкаже съболезнованията си.

„Ти си проклето шубе, Чик“, каза си тя. В гърлото й се надигна горчилка. Приятелите й бяха в опасност, а тя се криеше и не правеше нищо.

Ейдън влезе и се стресна, когато Доли се хвърли към него. Погали я по ушите и погледна Тес.

— Къде е брат ти?

Тес допря пръст до устните си.

— Спи на канапето. Работил е двойна смяна, преди да пристигне тук, а после цяла нощ не могъл да заспи, защото се тревожел за мен.

Ейдън надникна във всекидневната, където Вито хъркаше на канапето. Бела се беше сгушила до него.

— Нещо тук ухае хубаво — отбеляза Ейдън, като разкопча палтото си, приближи се към масата и се наведе да подуши. — Каноли ли са?

В тона му имаше възхищение, което малко я поуспокои.

— Да. И равиоли. Реших да приготвя нещо специално.

Той опита от канолите, затвори очи и преглътна.

— Господи, страхотни са! Умирам от глад. Откъде взе необходимите продукти, за да сготвиш всичко това?

— От кварталния магазин правят доставки по домовете — обясни Тес, после махна с ръка, когато Ейдън се намръщи. — Накарах Вито да отвори вратата. Не съм малоумна, Ейдън.

— Не съм казвал, че си. Как се чувстваш, Тес?

Тя сви рамене и започна да отваря бутилката червено вино, която бе купила по-рано следобед.

— Искаш ли? Полезно е за сърцето.

— Затова ли го пиеш?

— Всъщност да. Баща ми има проблеми със сърцето, затова спортувам три пъти седмично, вземам аспирин всяка сутрин и пия чаша червено вино всяка вечер.

„За да не бъда като него — помисли си тя. — В нито едно отношение.“

— Е, искаш ли вино, или не, Ейдън?

— Малко. Магазинът и виното ли достави?

— Не. Купих го от един специализиран магазин на няколко пресечки от службата ми. Отбих се там днес, след като приключих с почистването на хранилището и с ругатните към Джоана Кармайкъл.

Ейдън повдигна вежди.

— Кармайкъл е идвала в офиса ти? Защо?

— Все още настоява за ексклузивно интервю.

— Няколко пъти ходихме до апартамента й, но не можахме да я открием.

— Да, защото непрестанно ме следи.

Тес се замисли за младото момиче с невинен вид и хищнически блясък в очите.

— Заплаши да злепостави приятелите ми. Наложи се да ги предупредя за две неща — за гнусни статии и за възможна опасност.

„И всичко това се случва на най-близките ми хора само защото са мои приятели.“ Цял ден се бе опитвала да прогони тези мрачни мисли.

Ейдън повдигна вежди.

— Приятелите ти имат ли какво да крият, Тес?

Тя сви рамене, раздразнена от въпроса. Раздразнена от това, че приятелите й бяха уязвими.

— Всеки има нещо, което предпочита да запази скрито, Ейдън. Предполагам, че дори и ти.

Очите му станаха непроницаеми.

— Значи отиде на пазар?

Детективът смени темата доста непохватно, но Тес реши да не го предизвиква.

— Да. Купих си обувки, подарък за майка ти и вино — отговори тя, като отново се залови с тапата. — Собственичката на магазина за вино била съпруга на директор на голяма компания. Но един ден той й казал: „Свършено е, Мардж“. После я изритал и я заменил с кльощаво курве, току-що завършило колеж.

Думите й прозвучаха толкова горчиво, че тя се намръщи.

— Изневерил на жена си — каза Ейдън спокойно.

— Предполагам, че съм прекалено прозрачна в това отношение. Както и да е, Мардж вложила всичко, което имала, в отварянето на собствен магазин за вино — завърши Тес. — Купувам си вино само от нея. Смятам, че го заслужава.

Ейдън я огледа внимателно.

— Как си, Тес?

Тя сипа виното с разтреперана ръка.

— Уплашена. Чудя се кой ще е следващият. Чувствам се като долна страхливка, която се крие в дома ти.

— Седни.

Тя го послуша и въздъхна, когато Ейдън обви ръка около раменете й и я придърпа към себе си. Беше силен и топъл, а тя се нуждаеше и от двете, затова си позволи да се отпусне и да положи глава на рамото му.

— Не си страхливка — прошепна той в ухото й. — Дори не си го помисляй.

— Приятелите ми са в опасност, защото… — Тя преглътна мъчително и зашепна дрезгаво. — Защото са мои приятели. И не мога да сложа край на тази история, защото дори не знам какво съм направила, за да предизвикам всичко това.

Ейдън я целуна по челото.

— Не си направила нищо, Тес. Познато ли ти е името Дейвид Бейкън?

Тя повдигна глава и се опита да се съсредоточи.

— Струва ми се, че да. Той… Елинор му прави съдебна оценка малко преди да почине. Минаха почти четири години.

— Три години и осем месеца.

— Да, май са толкова.

Тес го погледна в очите.

— Защо?

— Елинор е бившата ти партньорка, нали? — попита Ейдън.

— Да. Взе ме под крилото си, когато завърших. Подготвяше ме да поема практиката й. Мислехме, че ще работим заедно дълго време. Елинор обаче неочаквано получи инсулт. Поех съдебните й оценки, след като почина. Спомням си Дейвид Бейкън. Елинор беше свършила по-голямата част от работата, затова говорих с него само веднъж, после подписах доклада. Не ми се наложи да давам показания в съда — потръпна тя. — Бейкън беше гнусен тип.

— Помниш го ясно. Той ли беше първата ти съдебна оценка?

— Не. Бях правила и други, но тази беше първата, при която трябваше да работя с две агенции. ФБР бяха замесени, тъй като… О, господи! Той беше инсталирал камера в момичешка съблекалня в гимназия. Повечето момичета бяха под осемнадесет години, а това се счита за детско порно. И ФБР трябваше да се намеси. Той е сложил камерата в банята ми, нали?

— Така изглежда.

— Вие… хванахте ли го? — със страх попита Тес.

Ейдън кимна. Заля я вълна от облекчение. Срокът до полунощ, който й бе дал, вече не съществуваше. Бейкън нямаше да продаде записите нито на медиите, нито на когото и да било друг. Но нещо не беше наред.

— Мъртъв ли е?

— Напълно.

— Ти ли го уби?

— Не.

— Мислех, че новината е добра. Би трябвало да се успокоя, но не мога. Защо?

Сините очи на Ейдън я изгледаха тревожно.

— Не ми се вярва. Намерихме доказателства, че си е играл с Адамс, Уинслоу и Сюърд. Намерихме оръжието, което е същият калибър като пистолета, използван в убийството на актрисата. Намерихме психиатричната оценка, подписана от теб. Дори намерихме доказателства, че едно от ченгетата от стария ми участък е било замесено.

— Значи така се е сдобил с полицейската снимки — промърмори тя. — Чудех се. Къде намерихте всички тези доказателства?

— Бяха скрити под панел в тавана.

— Чиста работа — съгласи се тя. — Не вярваш, че той го е направил.

— Не вярвам.

— Виждала съм го само веднъж, Ейдън, но не ми направи впечатление на човек, който може да е толкова… безмилостен и организиран.

Ейдън въздъхна.

— И аз така си помислих. Утре ще трябва да го проучим по-внимателно. А сега трябва да тръгвам.

— На работа ли се връщаш?

— Не, отивам до къщата на татко. Искам да поговоря с Рейчъл.

— Тя добре ли е?

— Татко твърди така, но искам да я видя — сви рамене той. — Трябва да се уверя лично.

Тес си припомни как Вито я бе прегърнал тази сутрин, изпълнен с безкрайна обич и страх за нея.

— Имам подарък за майка ти, с който искам да й благодаря. Ще й го дадеш ли?

— Ела с мен и й го дай лично. Ще оставим бележка на Вито.

 

 

Сряда, 15 март, 9:00 вечерта

За алкохолизиран бивш частен детектив Дъстин Лоу не беше толкова лош. Беше си свършил работата добре. А сега трябваше да бъде преждевременно пенсиониран.

Той влезе в колата и я огледа впечатлен.

— Ново возило, а?

— Нещо такова.

Да, кофти работа. Лоу бе човек, който не би се поколебал да наруши закона, когато бе необходимо. Беше чудесен посредник. Комарджия без морални задръжки, с големи дългове, безкрайни сметки за алкохол и способност да открива почтени хора, извършили нещо лошо. Нямаше да е лесно да бъде заменен.

— За какво ти е тоя шлифер? — попита Лоу, като погледна грозния шлифер, който бе твърде скъп за еднократната употреба, за която бе предназначен. — Метеорологът каза, че още няколко дни ще е ясно и студено.

— Според мен ще е много по-студено. Намери ли я?

— Разбира се. Но за мен е загадка за какво ти е това колежанско хлапе. Ето ти името, адреса и разписанието на лекциите й.

Лоу извади лист от джоба си и го подаде, след което огледа радиото на скъпия мерцедес, който се бе оказал твърде лесен за крадене. Беше по-нов модел от този на Чикотели, а това бе направо страхотно. Въпреки всичките тези години уменията му не бяха загубени.

Студентката живееше в университетското градче, близо до магазина за обувки, в който Чикотели бе пазарувала същия ден. Горкото момиче се беше озовало на погрешното място в погрешното време. Лоу върна снимката. Чудесно! Джоана Кармайкъл бе снимала Чикотели из целия град и по този начин бе елиминирала нуждата от проследяване.

— Няма вкус за обувки.

Лоу разтвори широко очи и ченето му увисна. Дори на мъждивата светлина от уличните лампи се виждаше, че кръвта се бе отцедила от лицето му.

Видът на пистолет със заглушител обикновено оказва този ефект върху хората.

— Защо? — попита Лоу с дрезгав глас.

Надяваше се движенията му да са незабележими, но ръката, която протягаше към собствения си пистолет, бе също така различима, както бледността му. Куршумът в китката го накара да изкрещи от болка. Той се обърна и затърси дръжката на вратата, но такава нямаше — тя бе свалена. Лоу задиша тежко.

— За твое собствено добро е. Блейн Конъл е готов да проговори.

Бившият детектив изстена.

— Няма да проговори. Ченгетата не разполагат с нищо срещу него. Давам ти дума.

— Вече разполагат.

Лоу се облещи, когато осъзна за какво ставаше дума.

— Ти си им го предал. Защо?

— Защото въпросът е или аз, или ти.

Следващите шест куршума потънаха с лекота в тялото на Лоу. Осмият и деветият — в главата му.

— Изборът е ясен, господин Лоу. При подобни обстоятелства винаги ще предпочета себе си.

Окървавеният шлифер, сгънат точно според рекламата, образува малка топка и щеше да изчезне безпроблемно в някой контейнер за боклук.

Бърз поглед в огледалото за обратно виждане показа, че мерцедесът бе пострадал повече от шлифера. Всичко бе потънало в кръв. Собствениците най-вероятно имаха добра застраховка. Щеше да им е нужна, защото колата им бе станала гроб на господин Лоу.

След около тридесет секунди лобното място на господин Лоу щеше да се доближи по температура до вечното му място за почивка. Три… две… едно. Чудесно! Пламъците осветиха небето за миг.

Е, всички проблеми бяха решени. Ривера, Бейкън, Лоу. Гангстерите, които убиха Хюз, трябваше да бъдат наблюдавани, макар че бе малко вероятно някой от тях да се поддаде на слабост. И все пак не можеше да бъде допускана ни най-малка небрежност по отношение на служителите. Това едва не бе позволило на Бейкън да потопи кораба. Ченгетата сигурно вече го бяха намерили. Рейгън не трябваше да бъде подценяван.

Трябва да бяха намерили и доказателствата, които щяха да ги успокоят достатъчно, за да закрият случая. Снимки, доклади, оръжие. Идеята да добави и пистолета беше гениална. Ченгетата щяха да мислят, че са разрешили случая. Щяха да съобщят на Чикотели, че е в безопасност и тя щеше да им повярва. Може би дори щеше да успее да заспи тази нощ.

Но после щеше да се появи следващата жертва. Скоро. „За теб се съди по приятелите ти.“

„Докато свърша, никой вече няма да стои до Чикотели. Тя ще е съвсем сама и напълно уязвима. И тогава ще е моя.“