Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (24)

22.

Петък, 17 март, 5:00 следобед

Беше тъмно. И тя не можеше да помръдне. „Парализирана съм!“ Но ако беше парализирана, нямаше да усеща болка. Нямаше да чувства нищо, а тя чувстваше. Цялото тяло я болеше. Постепенно сетивата й се приспособиха. Не беше тъмно, а очите й бяха покрити с превръзка. „Не съм парализирана!“ Ръцете и краката й бяха завързани, а в устата й бе натъпкан парцал.

„Хвана ме. При него съм! Ужасена и сама.“

Гърбът я болеше от неудобното положение, в което бе настанена. Чу слаб стон до себе си. „Не съм сама“, помисли си тя.

Главата я болеше, а сърцето й биеше лудо. Тя си пое дъх през носа и усети миризма на влажна, гнила земя. „Дали съм навън?“

Не, не беше достатъчно студено. Какво се случи? Последното, което помнеше, бе, че седеше в колата на Ейми. Къде беше Ейми? Дали и тя бе пострадала? Тя ли изстена до нея?

Чу се отваряне на врата на кола и Тес застина. Зачака. По пода закънтяха стъпки. Тя отново чу тихия стон вдясно, а над себе си — цъкане с език.

— Значи си буден, старче.

При звука на познатия глас сърцето на Тес спря. Шокът накара тялото й да потръпне конвулсивно. Не! Не беше възможно. Някой отново имитираше гласове. „Моля те, Господи, нека това да е кошмар! Зловещ кошмар.“ Но напълно реален крак я срита по гърба и тя изстена от болка.

— И ти си будна. Изглежда, семейната ни среща може да започне.

Превръзката се смъкна от очите й и Тес се вторачи в очите на Ейми, на която се бе доверявала толкова много години. Сега тези очи блестяха налудничаво. Стомахът на Тес се сви от ужас. Мили боже!

Усмивката на Ейми накара кръвта й да се смрази.

— Казах ти, че когато се събудиш, всичко ще е наред. Виждаш ли? Татко е тук.

Тес замаяно обърна глава настрани. Баща й лежеше до нея със затворени очи. Тя се огледа наоколо. Намираше се в килер. Малък килер. По тялото й се стече ледена пот. Тя изскимтя ужасено. Ейми отново се усмихна.

— Вероятно се чудиш какво ще последва.

Тес не отговори, а остана вторачена в приятелката си.

— Мислиш си, че съм луда — каза Ейми, като я хвана за косата и я раздруса здраво. — Нали?

Тя халоса главата й в пода, но Тес не усети болка.

— Успокоителното още не е напуснало тялото ти. Знаеш ли, всички онези тревоги за сърцето ти, безсмислените ти упражнения, аспирина и чашата червено вино всеки ден не са необходими. Здрава си като бик. Щом това лекарство не те уби, нищо не може да те убие.

Ейми отвори вратата и се засмя.

— Не, почакай. Аз ще те убия. Но искам да си напълно в съзнание, когато го направя. Искам да усетиш всичко.

Тя затвори вратата и остави Тес на пода зашеметена. Безпомощна. Ужасена.

Баща й изстена. „Трябва да го изкарам оттук — помисли си тя. — В противен случай ще умре.“ После се засмя мрачно. „Разбира се, че ще умре. И аз също.“

 

 

Петък, 17 март, 5:15 следобед

Ейдън погледна бялата дъска в стаята за конференции, като си помисли отчаяно, че Тес бе изчезнала преди цели пет часа. Дъската бе покрита с имената на клиентите, които бе открил в счетоводната книга на Лоу. Всичките бяха корпорации, които не произвеждаха нищо. Единствената им цел бе да осъществят връзка с други корпорации, които не произвеждаха нищо. Стрелките сочеха във всички посоки.

По средата се намираше „Диъринг“, която отиваше към „Дейвис“, оттам към „Търнър“ и обратно към „Диъринг“. Сложният лабиринт от корпорации намирисваше на пране на пари, на човек, който искаше да скрие активите или дейностите си. Кой ли беше клиентът на Лоу?

Сложният лабиринт не им каза къде да търсят Тес. Вито, Джон и Ейми звъняха трескаво всеки час и всеки път се налагаше да им отговаря едно и също. „Тес още я няма. Работим по въпроса.“ Никога в живота си не се бе чувствал толкова отчаян.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Мърфи зад гърба му.

Колегата му бе влязъл в залата за конференции и стоеше вторачен в дъската. Обичайно спокойното му лице беше напрегнато и разгневено.

— Явно не си успял да намериш Суонсън — отбеляза Ейдън.

Мърфи стисна челюсти.

— Няма и следа от него. В митницата няма и следа, че е напуснал страната. Разпитах експерт филателист, който ми каза, че марки от Чад се продават по „Ибей“. Печатът е фалшив. Никой не е виждал Суонсън. Или е мъртъв, или е в нелегалност — каза Мърфи и затвори очи. — Съжалявам. Просто изминалите пет часа ме подлудиха.

Ейдън се опита да прогони страха си.

— Знам.

— Е, какво, по дяволите, е това?

— Корпорации, вписани като клиенти на Лоу. Проверих всички индивидуални клиенти. В повечето случаи става дума за разводи, затова приех, че Лоу е търсел активи или е провеждал наблюдения, за да осигури доказателства за пред съда. Корпорациите са подозрителни, защото това е идеалният начин за човек да действа незабележимо.

— Безброй прикрития — кимна Мърфи.

— Точно така. А и Б стават партньори, за да създадат компания В, която наема Лоу и му плаща. Не мога да намеря определена личност, която е отговаряла за някоя от компаниите. Но „Диъринг“ е основната корпорация.

Спинели и Джак влязоха и се намръщиха към дъската.

— Нищо ли? — попита Спинели.

— Нищо — потвърди Ейдън горчиво. — Направо ме побърква.

— Е, имам нещо ново за теб — обади се Джак. — Прегледах палтото на доктор Картър, онова, което е носел на опелото вчера — обясни той и протегна ръка, в която лежеше миниатюрен микрофон. — Върнах се в дома му и проверих останалите дрехи в гардероба му, както и гардероба на Арчър. Това бе единствената дреха с микрофон.

— Значи той е бил там снощи — отбеляза Мърфи. — На опелото.

— Има и още няколко неща, които трябва да видите. Едно от момчетата ми намери това в апартамента на Паркс — добави Джак.

Показа им малък найлонов плик, в който имаше косъм.

— Не е от годеницата на Паркс. Сигурни сме. Може да принадлежи на прислужницата му. Проверяваме. Изглежда косъм от женска коса. Има следи от боядисване. От изсветляване на кичури.

Ейдън загледа косъма замислено.

— Но обувките…

— Прегледахме пластмасовите отпечатъци, които взехме от двора ти, Ейдън. Очертанието отговаря идеално на отпечатъка, който намерихме в банята на Бейкън. Но отпечатъците са странни. Дълбочината се променя от предната към задната част при всяка стъпка, сякаш краката са се плъзгали в обувките. И друго — човекът, който е оставил отпечатъците, тежи между петдесет и петдесет и пет килограма.

— Не е мъж — намеси се Спинели. — Жена. Мастерсън?

— Дениз Мастерсън отговаря на описанието, но не беше на опелото снощи. Поне не и докато ние бяхме там — каза Мърфи.

Ейдън се замисли за предишната вечер и за хората, които бе видял. Спомни си част от разговора.

— Не е лесно да се погрижиш за нея — промърмори Ейдън.

Джак се намръщи.

— Какво?

— Ейми Милър каза това за Тес снощи на опелото. Мислех, че е допуснала грешка и е искала да каже, че не е лесно да се грижиш за Тес.

Ейдън не искаше да повярва в онова, към което го водеха разсъжденията му.

— Тя е с подходящата височина и тегло — тихо каза Мърфи. — Русата й коса е на по-светли кичури.

— Но двете са приятелки от двадесет години. Ейми се грижеше за Тес, когато беше болна. Защитаваше я, когато мислеше, че я подозираме. Те практически са семейство. Но пък има ключ за апартамента на Тес и достъп до офиса й — замисли се Ейдън. — Тя ми се обажда всеки час и ме пита дали има новини от Тес. Защо би направила подобно нещо? Няма никаква логика.

— Можем ли да я свържем с Ривера или Бейкън? — попита Спинели. — Или с Лоу? За да получим заповед за арест и обиск, трябва да я свържем с още някого освен Тес.

Ейдън се надигна. Цялото му тяло бе напрегнато.

— Ако има връзка, ще я открием. Хайде да проверим апартамента й. Може да е заключила Тес там. Ще отида още сега.

Спинели го задържа.

— Не. Ти няма да отиваш.

— Няма да направя нищо необмислено — възрази Ейдън.

— Няма да го направиш съзнателно. Но ако е Милър, трябва да е много хитра. Ако заподозре, че сме по следите й, може да се покрие и тогава няма да намерим Тес. Да я докараме тук, където ще е пред очите ни, докато получим заповед за обиск на дома й. Ще й се обадя и ще й съобщя, че имаме следа и я молим да дойде да разгледа снимки на регистрирани престъпници. А ти намери връзката.

— Ами Суонсън? — попита Мърфи. — Да спрем ли да го търсим?

Спинели стисна устни.

— Сигурни ли сте, че Суонсън не беше на опелото снощи?

— Прегледах записа, който направихме — отговори Мърфи. — Нямаше го там.

Спинели кимна.

— Тогава се концентрирайте върху Милър. Намерете ми връзка.

— Бейкън е бивш затворник — каза Ейдън. — Братът на Никол Ривера е в затвора и е пред дело, а Милър е адвокат по наказателни дела.

— Това е мястото, откъдето да започнете — реши Спинели. — Обадете ми се, когато откриете нещо.

 

 

Спинели се върна след тридесет минути.

— Милър не отговаря нито на домашния, нито на служебния си телефон. Имате ли номера на мобифона й?

— Не. Тес го има в нейния. Знам номерата на Джон Картър.

Ейдън извади списъка с телефони за спешни случаи, които докторът му бе дал в деня, когато Малкълм Сюърд едва не уби Тес.

— По това време на деня вероятно е в болницата.

Спинели се поколеба.

— Не искам да се обади и да предупреди Милър.

— Не мисля, че ще го направи, Марк — каза Мърфи замислено.

Ейдън загледа листа в ръката си и си припомни следобеда, когато Джон го бе написал.

— Съгласен съм. Всъщност смятам, че трябва да го доведем тук. Той познава Ейми. Знае навиците й. Трябва да проникнем в главата й, за да разберем каква ще е следващата й стъпка.

Спинели кимна сковано.

— Добре. Обади му се. Помоли го да дойде тук. Ще му обясним за какво става дума, когато дойде. А като стана дума за хора, които познават Милър добре, доведете и Вито Чикотели и майка му. Той сигурно е полудял от чакане и безпомощност.

 

 

Петък, 17 март, 6:00 вечерта

Сцената беше нагласена. Всички актьори — по местата си. Но не изпитваше задоволство. Краят щеше да настъпи прекалено бързо. А подробното планиране и дългото очакване изискваха по-значително възмездие. Животът на Чикотели можеше да бъде приключен с куршум в главата. Както и този на баща й. Вероятно така беше най-безопасно.

Но не и приятно. „Ще си поиграя с нея още известно време. Ще удължа агонията й. Защото когато всичко приключи, ще остана без нищо.“ Бъдещето се изправи пред нея празно и мрачно. Заради Тес. Дяволите да я вземат!

Обзе я гняв и си представи трупа на Чикотели разкъсан и обезобразен. „Не, не още. Овладей се! Седни и се успокой!“

Столът пред компютъра бе единственото място, където можеше да седне, но мониторът я привличаше неудържимо. Беше по-хубаво от магия. Осигуряваше достъп. Пълен достъп до всекиго, по всяко време. А достъпът бе информация. Информацията бе власт. А властта бе всичко.

Трябваше да провери микрофоните. Сега бяха по-малко, тъй като апартаментът и офисът на Чикотели бяха почистени. Но пък Тес вече не обитаваше нито едно от двете места. Беше бездомна. Безработна. Това си струваше загубата на достъпа.

Беше очаквала, че ченгетата ще намерят устройствата. Но не беше очаквала Тес да открие микрофона в каишката на котето.

Качеството на записа беше лошо, но информацията бе чудесна. Анонимното обаждане на малката Рейчъл в полицията и тревогата на Рейгън относно откриването на убиеца на малкото момченце бяха най-ценното. Бяха й нужни само няколко дискретни обаждания, за да разбере името на бащата на момченцето. Последва кратък разговор с клиентка, която имаше доста тайни, а това й гарантира серия обаждания до Рейгън, които го подмамиха из различни части на града, където уж би трябвало да се крие бащата на детето.

Рейгън щеше да се усети бързо, но нямаше да устои на обажданията с надеждата, че някое от тях можеше да се окаже истинско. Хората със скрупули бяха адски лесни за манипулация.

Джоана Кармайкъл бе друг случай. Нейният микрофон бе едно от малкото устройства, които още си бяха на място. Беше й свършил великолепна работа. Момичето се бе справило чудесно със следенето на Чикотели. Заплахата й да напише статия за приятелите на Тес я бе стреснала отначало, но тъпата репортерка не бе направила нищо повече от това да изложи Джон Картър.

Ченгетата вероятно бяха намерили видеото в апартамента на Паркс и сега подозираха двойката. Паркс също представляваше заплаха за нея, но не разполагаше с достатъчно време да го привлече на по-безопасно място. Обувките бяха умна идея и съчетани с обажданията, които ще пращат Рейгън в различни части на града, щяха да заблудят полицията за известно време. Все пак повечето копелета в униформа бяха доста тъпи и не можеха да намерят дори собствените си задници. Но пък Рейгън и Мърфи бяха по-умни от останалите и страхотно лоялни.

Тъпаци. Всичките бяха тъпаци.

Файлът, който предаваше информация от дома на Джоана Кармайкъл, бе отворен. От сряда насам по телефона й бяха проведени шест разговора. Записът се завъртя. Първите пет обаждания бяха незначителни, но шестото…

— Джоана Кармайкъл, обажда се Келси Чин.

Шокът беше силен и неочакван. Джоана беше открила Келси Чин. А Чин знаеше доста неща. Поверителни неща. Джоана имаше среща с Чин тази сутрин. Също като Бейкън, Джоана сега разполагаше с непозволена информация. И също като Бейкън, Джоана трябваше да си отиде.

 

 

Петък, 17 март, 6:10 вечерта

Мърфи затвори телефона.

— Познай кой е защитавал Дейвид Бейкън.

Ейдън не вдигна очи от списъка, който преглеждаше — на хората, посещавали брата на Никол Ривера в затвора. Ейми Милър не фигурираше в него.

— Артър някой си от „Правна помощ“. Проверих го.

— Но познай от кого Артър е получил случая, след като адвокатката си е направила отвод с мотива, че има конфликт на интереси?

Ейдън най-после вдигна глава.

— Ейми Милър?

— Точно така. Артър каза, че Ейми била попълнила цялата документация, когато възложили психологическата оценка на Елинор Бригам. И тъй като Милър познавала Елинор чрез Тес, помолила съдията да я освободи. Артър решил, че просто графикът й е претрупан.

Пулсът на Ейдън се ускори. Най-после откриха нещо, което можеха да използват.

— Сериозна връзка. Била е наясно с „таланта“ на Бейкън. И е решила да го използва в бъдеще.

Мърфи вдигна телефона.

— Ще се обадя на Патрик.

— Значи открихте нещо?

Ейдън се обърна към вратата, където стояха Вито Чикотели, майка му и Спинели. Вито изглеждаше ужасно и сърцето на Ейдън се сви съчувствено. По-трудно му бе с Джина Чикотели. На път към опелото снощи Тес му разказа за одобряването с баща си. Спомена и за ролята на майка си в цялата история. Ейдън не можеше да й прости толкова лесно, но майка му го бе научила да проявява уважение към хората и той скочи на крака.

— Може и да сме открили — потвърди той. — Седнете, моля. Искахме да ви доведем тук заедно с Джон Картър, но той ще е в операционната още около час.

Ейдън придърпа стол за майката на Тес, после се изправи и погледна тъмните очи на Вито.

— Жена е — каза Ейдън прямо. — Смятаме, че е Ейми Милър.

Джина ахна и вдигна ръка към сърцето си.

— Не! Не е възможно! Тя ми е като дъщеря. Никога не би наранила Тес.

Вито обаче не реагира по същия начин.

— Не знам, мамо. Аз мисля, че би могла.

— Защо, Вито? — попита Мърфи. — Какво знаеш?

— Нищо определено — промърмори Вито. — Просто от години ме тормози странно чувство. Не ми се искаше да е така, затова си казвах, че греша. Трябваше да се вслушам в инстинкта си. Знаете, че Ейми дойде да живее с нас, когато беше на петнадесет години, нали?

— Тес каза, че били като сестри — отвърна Ейдън. — Но не знаех, че е живяла с вас. Защо?

— Защото баща й беше убит. Той и баща ми бяха бизнес партньори и добри приятели. А майка й бе починала отдавна.

— Когато Ейми беше на две годинки — добави Джина. — Майка й се самоуби.

Вито се намръщи.

— Никога не си ни го казвала.

— Бащата на Ейми не искаше тя да разбере за това. Взехме я в дома си и я отгледахме като собствено дете. Вито, грешиш. Ейми не може да е замесена в това.

— Как беше убит баща й? — попита Ейдън.

— Той и годеницата му бяха намушкани с нож при обир — обясни Вито. — Ейми била нападната и изнасилена. — Вито замълча за момент. — Тя каза така. Арестуваха съседско хлапе.

— Леон Ванети — обади се Джина с треперещ глас. — Не беше добро дете. Мотаеше се с онези рокери. — Тя преглътна мъчително. — Ти винаги си твърдял, че той е невинен.

— Защото бях убеден в това.

— Вито, спомена, че Ейми „казала така“ — отбеляза Мърфи. — Защо?

— Познавам Леон. Беше диво хлапе, но не и лошо. При прегледа на Ейми обаче откриха сперма и леко натъртване. Всичко това бе изложено на делото.

— Заедно с окървавения нож, който намериха под леглото му — обади се Джина рязко. — Вито, как можеш да говориш такива неща?

— Защото няма никаква логика. Леон не беше глупав. Щеше да прикрие следите си. Каза, че никога не е докосвал Ейми, но съдебните заседатели не му повярваха. Опасен на вид рокер срещу малко сладко момиченце. А навремето все още не разполагахме с анализ на ДНК. И сега Леон излежава доживотна присъда.

— А Ейми е станала адвокат по наказателни дела — замисли се Мърфи. — Според мен жертва на подобно престъпление по-скоро би станала прокурор.

Мотивите за избора на кариера на Ейми не бяха за пренебрегване. Ейдън реши да ги обмисли по-късно.

— Вито, защо смяташ, че Ейми би могла да нарани Тес?

Вито сви рамене неловко.

— Просто имам такова чувство. Тес беше единствената от нас, която имаше собствена стая, тъй като бе единственото момиче. И се зарадва страхотно, когато Ейми дойде да живее у нас и се настани при нея. Но Ейми искаше отделна стая. Вдигна страхотен шум. Винаги държеше на специално отношение.

— Тъкмо беше загубила родителите си — защити я Джина.

— Да, ти не спря да ни го повтаряш. Безброй пъти. А после започнаха да изчезват разни неща. Дребни. И след това дойде онази история със заключването.

Джина поклати глава отчаяно.

— Вито, това беше инцидент.

— Каква е тази история? — попита Ейдън, макар вече да знаеше.

— Когато беше на шестнадесет години, Тес бе заключена в празното пространство под къщата, където живеехме — обясни Вито. — То беше малко и тъмно и…

— Затова никога не се качва в асансьор — промърмори Ейдън и Вито кимна.

— Бяхме заминали за уикенда. Тес и Ейми трябваше да ходят на гости на една приятелка, но Ейми си променила решението и се върна, за да дойде с нас. Очевидно Тес я е последвала, но се озовала заключена под къщата. Остана там три дни. Без храна и вода. Беше смазала ръцете си от удари по стената и бе драскала по нея, докато бе останала без нокти.

Ейдън потръпна.

— Мили боже.

— Ейми твърдеше, че не е знаела за промяната на решението на Тес. А и ни беше трудно да я обвиним, тъй като се грижи предано за Тес дни наред.

Джина се надигна от масата.

— Вито, грешиш — каза тя и се заразхожда из стаята.

Внезапно спря пред дъската и се вторачи в нея шокирана.

— Какво е това? — дрезгаво попита тя.

Ейдън стана и се приближи. Джина протегна треперещата си ръка към името на една от корпорациите. „Диъринг“. Най-важната корпорация.

— Това име — прошепна тя. — Срещала съм го преди.

Тя се обърна към Вито и го погледна с ужас и разбиране.

— Това беше името на клиента, наел онази жена.

Онази жена. Ейдън се усети за миг, а Вито скочи. Ейми. Отново Ейми. Разправията между Тес и баща й не е била недоразумение. Не е била случайна. Обзе го дива ярост.

— Каква жена? — учуди се Мърфи.

Ейдън му разказа историята набързо.

— Жената, която съсипа семейството ни за цели пет години — каза Вито разгневено. — Долната коварна кучка. Ейми е искала да отстрани Тес от живота ни, затова е свила онзи номер на татко.

— А тя идваше у дома за Деня на благодарността и седеше на мястото на Тес — изхлипа Джина.

— И планът й работеше цели пет години.

— Филип Паркс — обади се Мърфи тихо и Ейдън веднага се досети.

— Ейми е била другата жена в живота на Паркс.

Мърфи кимна.

— А ако бяхме разпитали Паркс, той можеше да ни разкрие коя е.

Ейдън се отпусна на стола.

— В продължение на години Ейми системно е съсипвала живота на Тес.

— Защо се е самоубила майката на Ейми? — попита Спинели.

— Беше шизофреничка — отговори Джина с разтреперан глас. — Наблюдавахме Ейми внимателно, защото знаехме, че шизофренията се предава по наследство. Но тя изглеждаше нормална. Не искахме да я плашим, затова не й казахме.

Вито затвори очи.

— Боже господи.

— Тес знаеше ли? — попита Ейдън и Джина поклати глава.

— Желанието на бащата на Ейми бе никой никога да не узнава. Затова го пазихме в тайна.

Телефонът на масата иззвъня и Мърфи вдигна слушалката.

— Благодаря — каза той и затвори. — Патрик ще ни чака в дома на Милър със заповед за обиск. Да вървим.

 

 

Петък, 17 март, 6:45 вечерта

Понякога най-добрият начин да се скриеш бе да си на видно място. Лекото почукване докара някакъв мъж до вратата. Гаджето… как ли му беше името? Кийт. А, да, трябваше да помни подробностите. Но гаджето не бе човекът, когото желаеше да види. Искаше само Джоана Кармайкъл.

— Мога ли да ви помогна? — попита Кийт с провлечен южняшки акцент.

— Тук съм, за да говоря с госпожица Кармайкъл относно предстоящата й статия.

Кийт стисна зъби.

— Аха — отвърна той безизразно. — Е, тя не си е у дома в момента. Ще трябва да дойдете по-късно.

Той понечи да затвори вратата и се облещи шокиран при вида на пистолета със заглушител.

— Къде е прочутото южняшко гостоприемство, за което толкова съм чувала? Покани ме вътре.

Кийт отстъпи назад смутено и се удари в бюрото, което се намираше близо до входната врата. Ръцете му бяха зад гърба. Той се задвижи, но не достатъчно бързо. Коленете му се удариха в пода, преди да успее да насочи пистолета, който бе извадил от чекмеджето. По колосаната му бяла риза се разля кърваво петно. Е, това не беше проблем. Бездруго се бе превърнал в труп в мига, когато отвори вратата. Просто бе ускорил събитията, като извади оръжието. Глупаво от негова страна.

А и вероятно нямаше да имаше смелостта да го използва. Кийт падна напред, а пистолетът се изплъзна от ръката му. Щеше да е чудесен сувенир. Разположението на апартамента бе почти същото като това в апартамента на Синтия Адамс, десет етажа по-горе. Кармайкъл скоро щеше да си е у дома. Килерът щеше да е добро място…

Пистолетът на Кийт изгърмя и в същия миг я прониза силна болка. После болката се превърна в шок.

„Простреля ме! Ръката ми!“

Той се вдигна на лакти, стиснал пистолета в двете си ръце. Копелето наистина имаше смелост.

— Майната ти! — изстена той, после се просна на пода.

Шокът се замени със страх. „Бягай, бягай!“ Мина една секунда, преди краката й да се подчинят. Стълбището беше по-близо. „Тичай!“ Един, после два етажа. „Дишай!“ Ръкавът на бежовото палто бе украсен със спретната дупка, около която платът вече бе пропит с кръв.

Тя го съблече и излезе на десетия етаж, метнала палтото върху раната си. Асансьорът пристигна и тя бързо се смъкна до фоайето. Оттам не бе проблем да излезе хладнокръвно.

 

 

Петък, 17 март, 7:00 вечерта

Тя не беше тук. Ейдън стоеше във всекидневната на Ейми Милър и наблюдаваше хората на Джак, които търсеха следи от евентуалното присъствие на Тес в апартамента. Не откриха нищо. Абсолютно нищо. Обзе го див страх. Леден. Парализиращ.

Тес и баща й ги нямаше. И Ейми не бе тук. Яростта му се надигна и той сви юмруци. Насили се да си поеме дъх и да се успокои. Ако си изпуснеше нервите, нямаше да помогне за връщането на Тес. Трябваше да проникне в съзнанието на Ейми, за да разбере каква щеше да е следващата й стъпка.

„Не се прави на ясновидец! Бъди ченге! Свърши си работата, както правиш всеки ден.“ Той се съсредоточи. Завъртя се бавно из стаята и огледа филмовите плакати, които украсяваха стените.

— Колекционерка — промърмори той, леко изненадан.

Колекцията бе разнообразна. Филмите бяха създадени между тридесетте и деветдесетте години. Някои бяха класика, други — по-неизвестни.

Но всичките имаха обща тема. Сърцето му заби лудо.

— Мърфи! Ела тук.

Колегата му излезе от кухнята с два стъклени буркана в ръцете.

— Какво? — попита той, после се огледа и подсвирна. — Тези неща сигурно струват доста пари.

— Да, но не говоря за парите. Имам предвид значението им. Виж — посочи той към стената. — „Двойно освобождаване“ с Барбара Стануик.

— Не съм го гледал — отвърна Мърфи.

— Жената използва мъж, за да убие съпруга й, и се отървава безнаказано. „Всичко за Ева“.

Мърфи ококори очи.

— Ан Бакстър играе манипулативна кучка. Във всички филми жените побеждават.

Ейдън се вторачи в плаката в центъра на една от стените и последното парченце от мозайката си дойде на мястото.

— Мърфи, слушай — каза той и зачете имената на актрисите.

— Стануик, Търнър, Дейвис, Бакстър.

Мърфи се замисли.

— Корпорациите от дъската ти — сети се той и огледа плакатите. — Но Диъринг беше основното име, а не го виждам никъде.

Ейдън потупа плаката в средата.

— Този плакат е от „Замълчи, сладка Шарлът“. Оливия де Хавиланд подлудява „приятелката“ си Бет Дейвис. Името на героинята на Де Хавиланд е Мириам Диъринг. Във всеки от филмите става дума за жени, които манипулират мъжете или други жени. Това си е направо пътна карта. Ейми сигурно се е смятала за адски умна. Тес е виждала плакатите безброй пъти.

— И никога не е заподозряла нищо. Ейми я е провокирала, но Тес не е загряла. Колко струват тези плакати, Ейдън?

— Ако са оригинални? Около двеста хиляди.

— Мина и през филмов клас в колежа, нали?

— Да — отвърна Ейдън мрачно, тъй като вълнението му от откритието се бе изпарило. — Само дето сега не ми върши никаква работа. Какво общо има всичко това с мястото, където е Милър в момента?

Мърфи го потупа окуражително по рамото.

— Опитай се да се успокоиш, Ейдън. Мисли върху това, което знаем, а не за неизвестното. Помисли само — двеста хиляди са страшно много пари за украса по стените. Прегледах документацията на Милър от миналата година. Декларирала е само шестдесет хиляди доход. Наемът на този апартамент съответства на сумата. Но не и плакатите.

Ейдън повдигна вежди.

— По-рано каза, че си изненадан, че не е станала прокурор. Ако търсиш престъпници, които да ти вършат мръсната работа…

— Като адвокат по наказателни дела Милър е имала достъп до типове, които биха й свършили мръсната работа — кимна Мърфи, като се огледа наоколо. — Очаквах да видя компютърна система. Когато Рик ни показа всичките камери, си представих конзола с десетина монитора, която покрива цяла стена. Но тук няма компютър, нито дори монитор.

— Вероятно има лаптоп.

— Може би, но има и много материал за гледане. Камери в дома на Тес, в офиса й, в апартамента на Синтия Адамс… Не мога да си представя, че ще губи време да гледа записите един по един, особено като се има предвид, че освен това и работи. Трябва да има поне два-три монитора, Ейдън. В противен случай няма да има физическа възможност да изгледа всичко.

Ейдън кимна мрачно.

— Значи си има и друг апартамент. Ще проверя всички недвижими имоти на корпорациите й. Ще започна с „Диъринг“.

— Ейдън, Мърфи — извика ги Джак от спалнята. — Елате да видите.

Ейдън се втурна натам и се закова на място. Вратите на огромен шкаф бяха отворени и разкриваха десетки снимки. От всичките ги гледаше познато лице.

— Суонсън — промърмори Ейдън.

Вито пъхна глава под розовия балдахин на леглото на Ейми.

— Тук има още — съобщи той.

Ейдън и Мърфи разглеждаха снимките на шкафа. Много от тях бяха групови.

— Тази е направена в бистрото на Робин. Тес има същата — каза Ейдън, но като се вгледа по-внимателно, настръхна. — Изрязала е Тес от снимката.

— От всички снимки — промърмори Мърфи. — Изглежда Суонсън е седял до Тес почти винаги. А Милър има фикс идея за него.

Ейдън погледна Вито.

— Суонсън е изчезнал преди три месеца.

— Мислех, че е мъртъв, но ако Милър го е преследвала и той се е уплашил, може да е използвал „Лекари без граници“, за да изчезне — обади се Мърфи.

— Елате да видите — повика ги Вито и отстъпи назад от леглото.

Ейдън пъхна глава под балдахина и примигна.

— Мили боже!

Целият балдахин бе украсен със снимки на Суонсън в различни етапи на разсъбличане.

— Явно го е снимала през прозореца на спалнята му.

— Вчера проверявах последния му известен адрес — намръщи се Мърфи. — Спалнята му гледаше към улицата. Снимките може да са били направени от апартамент на отсрещната страна на улицата. И там може да е мястото, където Милър си играе.

Ейдън изпита внезапна надежда.

— Да вървим.

— Ще се обадя на Спинели. Би могъл да провери някои адреси и да ни осигури заповед за обиск.

— Чакай. Преди да тръгнете… — обади се Джак, застанал пред вградения гардероб с чифт мокасини в ръка. — Същия размер. Кръв по пискюлите. По подметките няма кал. Ще проверим дали кръвта е на Бейкън.

— Имала е два чифта мокасини — отбеляза Мърфи. — Тези и другите, които е носела днес следобед, когато е ударила Вито.

— Има много повече — поправи го Джак, като отстъпи назад. — Вижте.

На пода лежаха два огромни куфара, пълни с мъжки дрехи.

— На етикета на куфара пише „Джим Суонсън“ — каза Джак.

— Портфейлът му е тук, както и шофьорската книжка, самолетен билет до Чад и паспорт. И това, увито в риза — показа им касапски нож с тъмнокафяви петна по него.

Ейдън застина.

— Значи Суонсън е мъртъв. Убила го е.

— Но защо? — учуди се Мърфи. — Защо го е убила?

— Била е побъркана по него — отговори Ейдън. — В нощта преди да замине той се напил, не помниш ли? Отишъл при Джон Картър и си излял душата. Суонсън бил влюбен в Тес, но тя го отхвърлила. Затова решил да замине за Африка.

Вито се изненада.

— Това е онзи тип? Тес ми разказа за случката, но не ми каза името му. Каза, че аз съм единственият, който знае. Чувстваше се адски виновна.

— Е, да разиграем сценката — предложи Ейдън. — Аз съм Ейми. Мърфи, ти си Суонсън. Прибрал си се у дома след посещението при Картър и си пиян и тъжен. А междувременно аз съм луда по теб. Притежавам безброй твои снимки. На другия ден заминаваш и може никога вече да не те видя. Идвам при теб и… какво правя? Обяснявам ти се в любов?

— Възможно е — кимна Мърфи. — А аз ти отговарям: „Невъзможно. Аз обичам Тес“. И ти побесняваш. Какво става, когато Ейми побеснее, Вито?

Вито пребледня.

— Виждал съм я бясна само веднъж. Кавалерът й за училищните танци й беше вързал тенекия. Получил покана от по-привлекателно момиче. Ейми се развилия из стаята си. Наряза роклята, която трябваше да облече, а после и матрака си. Помоли ме да й помогна да разкара съсипания матрак от стаята си, преди мама и татко да разберат. Каза, че го срязала по погрешка, но изглеждаше така, сякаш го бе мушкала яростно безброй пъти. Ако родителите ми ни бяха разказали за майка й… Никога не бих пазил подобна тайна.

— Вероятно е била ужасена, когато е осъзнала какво е направила. Обичала го е, а го е убила — бавно каза Мърфи. — И според нея Тес е била виновна за всичко.

— Това я е накарало да започне зловещата си вендета — кимна Ейдън и си пое дъх. — Искала е да лиши Тес от всичко. От кариерата й, от стабилността й.

„От живота й“, помисли си той, но не можа да изрече думите.

— И от теб — добави Мърфи. — Ти трябваше да изоставиш Тес, когато Рейчъл бе в опасност.

— Но не го направи — обади се Вито с треперещ глас. — Благодаря ти.

Ейдън си припомни как го беше погледнала Тес, когато бе помислила, че я бе изоставил. Той очакваше тя да го разбере, защото това й беше работата. Да анализира и да поставя диагнози. Помагаше на хора със склонност към самоубийство.

Пречеше на убийци и изнасилвачи да използват оправданието, че са невменяеми, за да избягат от правосъдието. И беше изключително добра в работата си.

Ейдън си мислеше, че тези способности бяха дълбоко вкоренени в нея и се проявяваха в общуването й с всички хора. Но изглежда хората, на които държеше, бяха изключени от подобна преценка. Защото Тес обичаше открито и без задръжки и очакваше същото. А това я правеше уязвима за онези, чиито мотиви бяха егоистични или брутални. Филип Паркс. Дениз Мастерсън. Ейми Милър.

— Джак — обади се един от криминолозите, като пристъпи към тях с кафяв плик в ръката.

Вътре имаше купчина картички и марки от Чад.

— Вече са написани — отбеляза Джак. — Планирала е да ги изпраща на всеки няколко месеца.

— Тя трябва да е написала писмото до директора на клиниката — добави Мърфи. — За да скрие онова, което е сторила. Да проверим апартаментите срещу дома на Суонсън.

— И всички недвижими имоти, собственост на корпорация „Диъринг“.

Ейдън се отправи към вратата и в този момент мобифонът му звънна.

— Рейгън, обажда се Джон Картър. Тъкмо излязох от операционната и си прослушах съобщенията. Едно от теб и едно от Ейми Милър.

Ейдън се закова на място.

— Какво ти съобщаваше Ейми?

— Странно послание. Имала нужда от помощта ми. Спешно. Била с клиент, младо момче, което се уплашило и я простреляло. Иска да се видим и да я зашия, защото не желаела да докладва за случая в полицията. Каза, че не искала да съсипе живота на хлапето, тъй като допуснало тъпа грешка.

— Къде трябва да се видите?

— Казах й да дойде у дома след половин час. Реших първо да ви се обадя, защото докато стоях в операционната, си мислех за снощи. Ейми държеше палтото ми, докато изказвах съболезнованията си на Фло. Надявам се да греша, но не бих рискувал живота на Тес.

— На път сме, Джон. Ще бъдем в дома ти след петнадесет минути.

— Значи съм прав — изморено каза Джон.

— Да — потвърди Ейдън. — Прав си.

 

 

Петък, 17 март, 7:30 вечерта

— Тес? — стонът беше слаб и едва се чу.

Тес вдигна глава и присви очи в тъмнината, изпитала внезапно облекчение.

Баща й беше в съзнание. Жив. Тя предпазливо се обърна на едната си страна и го погледна в очите. Ръцете и краката му бяха вързани, но по някаква незнайна причина Ейми не му бе запушила устата.

Ейми. Невероятно. Не можеше да го повярва. Но постепенно започна да си обяснява много неща. Случката с празното пространство под къщата. Навремето бе страхотно шокирана, но Ейми се бе държала невероятно мило с нея след случилото се. Точно както след затворника с веригата. Носеше й супа. Противна супа. Тес винаги бе смятала, че Ейми е ужасна готвачка. Сега вече шестте седмици, в които се бе чувствала кошмарно слаба и не спираше да повръща, имаха обяснение. Ейми я бе тровила. Ама че долна кучка. Но защо?

Защото беше луда. Тес знаеше, че в някои случаи това може да е единствената причина. Гневът на Ейми обаче бе променил своя характер. Преди Синтия Адамс яростта й никога не бе довеждала до нечия смърт. Какво се бе променило?

Тя колебливо докосна коляното на баща си със своето.

— Тес — прошепна той. — Жива си.

Колко ли още щеше да е жива? Тя отново го докосна. Искаше да го успокои, а също и себе си.

— Имам нож в джоба — промърмори той. — Резбарския ми нож. Можеш ли да стигнеш до него?

Резбарският му нож. Баща й винаги бе готов да й издялка някой интересен предмет, когато беше малка, и държеше ножа в джоба на дърводелския си панталон. Тес си го представи ясно. Ако успееше да го стигне с вързаните си ръце…

 

 

Петък, 17 март, 7:30 вечерта

Джоана потегли енергично към апартамента си. Посещението й в Лексингтън се оказа неочаквано успешно. Информацията на доктор Чин можеше да стане нейният трамплин към сериозната журналистика. Не бе получила ексклузивно интервю от Чикотели, но това, което научи за най-добрата й приятелка, беше много по-ценно. Нямаше търпение да го сподели с Кийт.

Беше постигнала целта си. Най-после. Нейна собствена статия. На сериозна тема. Коренно различна от клюката за алтернативния начин на живот на Джон Картър, която щеше да се появи само в светската страница. Това беше сериозна журналистика. Първа страница.

Най-после. Този път Сайръс Бремин нямаше да я прекара. Имаше обещанието на редактора. Макар че той й бе обещал и преди, а бе възложил историята й на друг. Е, щеше да почака и да се увери, че всичко е наред. Тя зави зад ъгъла с широка усмивка на лицето.

Усмивката й се изпари, когато стигна до кооперацията си. За втори път през тази седмица до тротоара бе паркирана линейка. Джоана се затича лудо. Преди бе развълнувана от перспективата да напише статия за самоубийството на Синтия Адамс, но сега изпитваше само страх.

Джоана се приближи до едно от ченгетата.

— Живея тук. Какво се е случило?

Той я погледна и присви очи.

— Как се казвате?

— Джоана Кармайкъл.

— Търсехме ви. Елате с мен.

Не! Обзе я сковаващ ужас, когато ченгето я поведе към асансьора към нейния етаж. Не! Вратата на апартамента й бе отворена. Вътре имаше хора. Не, не хора, ченгета. Кийт!

Пред вратата я спряха висок тъмнокос мъж и дребна руса жена. Мъжът сложи ръка на рамото й.

— Госпожице Кармайкъл?

Тя кимна сковано.

— Аз съм детектив Мичъл, а това е партньорът ми, детектив Рейгън — представи се жената. — Можете ли да ни кажете къде бяхте преди час?

Сърцето й се сви. Високият мъж бе братът на гаджето на Чикотели.

— С моя редактор в „Бюлетин“. Защо?

Жената я погледна право в очите.

— Страхувам се, че имаме лоши новини за вас.

Думите на жената бяха заглушени от скърцането на колелата на носилката, на която имаше покрит труп.

— Кийт?

Джоана се вторачи в носилката, обзета от дива паника. Внезапно осъзна, че писъците, които чуваше, бяха нейните собствени.