Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (6)

4.

Неделя, 12 март, 6:30 вечерта

Ейдън изскочи изпод студения дъжд и нахлу в топлото перално помещение на родителите си. Съблазнително ухание подразни обонянието му. Сигурно беше свинското печено, което майка му приготвяше за неделните вечери. Той подуши въздуха доволно. И пай!

Дано да е черешов пай, пожела си Ейдън, докато сваляше мокрото си палто. Грабна избеляла хавлия от коша и бързо избърса косата си, преди да влезе в кухнята, където майка му стоеше до мивката и зареждаше миялната машина. Ако се съдеше по количеството чинии, къщата очевидно бе пълна с хора.

Поиска му се и той да бе присъствал на вечерята. Бе изминало доста време от последното събиране на цялото семейство в неделя следобед. Всички бяха прекалено заети със собствения си живот.

Бека Рейгън вдигна очи и широка усмивка озари лицето й. По някаква неясна причина това накара сърцето на Ейдън да се свие. Пред очите му се появи Синтия Адамс, просната мъртва на улицата, чу и гласът на Тес Чикотели. „Синтия няма роднини“ — бе казала тя. Нямаше майка, която да се усмихне, когато дъщеря й се прибере у дома. Имаше само чудовищни спомени за отвратителния й баща, който я бе изнасилвал неведнъж. След това Ейдън се сети за убийството на детето, което бе разследвал, преди да поеме случая на Синтия. Шестгодишно момченце, убито от собствения си баща. След като Чикотели и адвокатката й си тръгнаха от участъка, Ейдън посети майката на момченцето. Тя знаеше къде се крие бащата и го предпазваше от закона. А не бе успяла да запази детето си.

Отказваше да разбере подобна психика, за да запази разума си здрав. Затова се съсредоточи върху гласа на собствената си майка, изпълнен с топлина.

— Ейдън! Чудех се кога ще се появиш.

Ейдън я целуна по бузата.

— Здрасти, мамо. Остана ли нещо за ядене?

Тя го огледа внимателно от горе до долу. Добре познат поглед. Същият, с който поглеждаше баща му, когато се прибираше след безкраен ден из улиците. След дългата си служба в полицията като детектив сега Кайл Рейгън заслужено се наслаждаваше на пенсията си.

Майка му избърса ръцете си и го погали по бузата. В очите й се четеше разбиране. Нямаше да му зададе въпроси за работата, освен ако самият той не заговореше за нея. Това бе едно от нещата, които той най-много харесваше у майка си и което не бе успял да открие у друга жена. А господ знаеше, че се бе опитвал. Е, вероятно точно заради това на тридесет и три години още не бе женен.

— В хладилника има чиния с печено. Паят все още се охлажда — отговори Бека Рейгън и се усмихна. — Идваш точно навреме, както винаги.

Той се усмихна изморено.

— Чудесно.

— Главата ти е мокра, момче. Ще се разболееш от пневмония.

Ейдън отвори хладилника.

— Навън вали, мамо. А на път за вкъщи камарото започна да ми прави номера.

Тя въздъхна.

— Няма смисъл да ти казвам, че трябва да си купиш нормална кола, нали?

Той се ухили и седна до кухненската маса.

— Камарото има двеста и деветдесет конски сили.

Майка му завъртя очи, свикнала с отговора му.

— Баща ти има инструменти в гаража. Изяж си вечерята и после отиди си поправи бракмата.

— Вече го направих — отговори той с пълна уста.

След като Ейдън омете всичко в чинията, майка му я остави в миялната и му донесе нова, пълна с огромно парче пай.

— Изпусна Шон, Рут и децата. Ейб и Кристен са още тук — каза тя. — Баща ти се опитва да научи бебето какво е разстояние.

Петнадесетмесечната му племенница, Кара. Кръщелницата му. Най-после брат му Ейб бе намерил истинско щастие.

— Знам — засмя се Ейдън. — Джипът на Ейб е заел целия частен път и трябваше да паркирам на улицата. Къде е Рейчъл?

Шестнадесетгодишната му сестра растеше прекалено бързо за неговия вкус.

— У една приятелка. Ще се прибере в девет. Мисля, че си има сърдечни проблеми, но не е споделила нищо. Може би ти ще имаш повече успех, ако поговориш с нея.

Ейдън изсумтя.

— Да говорим за момчета? О, не. Ако бях на мястото на татко, щях да я държа заключена в стаята й, докато навърши двадесет и пет. Тогава никой няма да се тревожи за проблеми с момчетата.

— Навремето и ти беше от момчетата.

— Точно това имам предвид.

Майка му отпи замислено от кафето си.

— Миналата седмица видях майката на Шели във фризьорския салон.

Ейдън стисна челюсти. Шели Сейнт Джон бе забранена тема за разговор.

— Мамо, днес не е подходящ ден за подобни разговори.

Бека кимна.

— Знам. Но не исках да чуеш новината от някой друг и да те свари неподготвен. Шели ще се омъжва.

Преди щеше да се почувства наранен. Но сега изпита само отвращение.

— Знам.

Майка му се изненада.

— Знаеш? Откъде?

— Изпрати ми покана за сватбата.

Поканата бе последният шамар от многото, които му бе ударила. Шели бе страхотен майстор в предателството и ударите с нож в гърба.

— А сега да забравим за това, моля те.

Бека въздъхна.

— Изяж си пая, преди брат ти да разбере, че съм го нарязала заради теб.

— Прекалено късно — изръмжа Ейб откъм вратата. — По дяволите, Ейдън, омиташ всичко по пътя си.

— Който не внимава, губи — ухили се Ейдън.

Ейб изсумтя, взе си чиния и седна до масата.

— Какво става с теб? — попита той. — Целият си мокър.

Бека остави каната с кафе между тях.

— Вали, Ейб — каза тя и Ейдън се усмихна въпреки проблемите си.

Брат му не се усмихна.

— Не си спал, нали? Още ли работиш по случая с момченцето на Морис?

Ейдън поклати глава.

— Двамата с Мърфи прекарахме целия следобед вчера в опити да намерим онзи боклук — бащата, но проклетото копеле се е скрило някъде. А след полунощ ни натовариха с нов случай и цял ден бяхме заети с него.

Ейб се намръщи.

— Единственият случай снощи бе с някаква самоубийца.

Ейдън се съсредоточи върху десерта си.

— Не беше истинско самоубийство.

— Как така може да не е истинско самоубийство? — полюбопитства Бека. — Все едно да кажеш, че някоя жена е малко бременна.

— Коя е бременна? — извика снаха му Кристен, като влезе в кухнята, с бебе с червени къдрици в ръцете.

Кристен присви очи към остатъка от пая, после погледна мъжа си.

— Хей!

— Говори с мама — сви рамене Ейб и протегна ръце към бебето.

— Коя е бременна? — повтори Кристен, като се настани до масата.

Ейб започна да друса бебето на коленете си.

— Никоя. Ейдън поел случая със самоубийцата снощи.

Кристен се намръщи.

— Тежка нощ.

Снаха му знаеше всичко за трудните случаи. Беше прокурор и всекидневно се сблъскваше с трупове.

Ейдън въздъхна.

— Не знаеш и половината. Жената била лекувана от психиатърка, която…

Той замълча, когато Ейб и Кристен се спогледаха многозначително.

— Тес Чикотели — безизразно каза Кристен. — Значи ти си я затворил в стаята за разпити днес. По дяволите, Ейдън.

Ейдън се вторачи в брат си и снаха си. Кристен изглеждаше бясна, а Ейб съсредоточено се мъчеше да върже панделката в къдравата коса на Кара.

— Откъде знаете? — попита той.

— Шефът ми се обади следобед. Разказа ми основното и ме помоли да се заема със случая и да поговоря с ченгетата, които са я разпитвали. Казах му, че не мога да го направя. Работя с Тес от години. Приятелки сме.

— Ти и всички други — изсумтя Ейдън раздразнено, като си помисли, че проклетата жена имаше повече съюзници от НАТО. — Никой друг ли не седя в съдебната зала, когато тя оневини Харълд Грийн за убийствата на малките дечица и ченгето?

Кристен застина.

— Тя не го оневини, Ейдън.

— Кристен, ти не беше там — отвърна той мрачно. — Но аз бях.

— Не бях на делото. Но знаех добре какво ставаше. Тес дойде при мен, разкъсвана от мисълта за това, което трябваше да направи. Знаеше, че то щеше да има лоши последствия за нея. Никога нямаше да свидетелства за невменяемостта на Грийн, ако не бе напълно убедена. Не е такъв човек. Днес си прекарал часове с нея. Сигурно си го разбрал.

Ейдън се размърда неудобно на стола. Все още не бе абсолютно сигурен какво бе видял следобед.

— Тя е психиатър, Кристен. Може да накара хората да видят онова, което тя иска да видят.

Кристен бутна чинията си настрани.

— Тес е психиатър, а не вещица. Губиш си времето, Ейдън. Разбери кой е искал смъртта на жената. И открий кой мрази Тес достатъчно, за да я въвлече в тази гнусна история — посъветва го Кристен, като се надигна от стола. — Ще откриеш, че списъкът е много по-дълъг, отколкото си мислиш.

Ейдън уморено разтри слепоочията си.

— Кристен, моля те.

— Молиш ме какво, Ейдън? Молиш ме да погледна настрани, докато ти действаш предубедено? Не мисля така. Знаеш ли, че Тес Чикотели бе лишена от договорите си с прокуратурата благодарение на ченгетата?

Той се сети за мерцедеса, който Тес шофираше снощи.

— Не знаех за това, но не ми се стори материално притеснена.

Кристен се вбеси.

— А знаеше ли, че тя едва не си загуби живота, защото някакво ченге не реагирало достатъчно бързо, за да я предпази от смахнатия кретен, който се нахвърлил върху нея в стаята за разпити?

Ейдън потръпна.

— Не, не знаех.

— Попитай Мърфи. Той може да ти разкаже какво стана. Тес Чикотели си е платила повече от достатъчно за това, че постъпва правилно. Няма да седя спокойно и да те оставя да я обвиниш в шибано престъпление, което не е извършила. Няма начин да го е направила и ти го знаеш не по-зле от мен!

Бека ахна, а Ейдън примигна, шокиран от грубата дума, която по принцип не беше от речника на снаха му. Ейб бързо вдигна ръце и покри ушите на Кара.

— Каза неприлична дума — бавно промълви той. — Пред бебето.

Кристен стисна устни. Трепереше, а бузите й бяха зачервени.

— Съжалявам за ругатнята, Ейб. Но не съжалявам за нищо друго от казаното. Поговори с Мърфи, Ейдън. А после направи списък с всички престъпници, които Тес е помогнала да бъдат изпратени в затвора. И след това ме погледни в очите и ми кажи, че сред тях няма човек, който да инсценира подобно престъпление, за да я накара да страда.

— Кристен — промърмори Ейб. — Успокой се. Ейдън ще открие какво е станало — въздъхна той и залюля бебето в скута си. — Ще поемеш случая, нали?

Кристен поклати глава отрицателно.

— Не. Не мога да съм напълно обективна, когато става дума за това. Мисля, че цялата история е ужасно несправедлива. Патрик се съгласи да поеме случая — обясни тя и погледна Ейдън изпитателно. — Освен ако следователите не я освободят от отговорност.

Ейдън отвърна на погледа на снаха си. Досега не знаеше случай да е грешила относно човек, в чиято невинност е убедена. Тя повече от всеки друг можеше да го убеди в невинността на Чикотели.

— Преди да си тръгна от службата, помолих хората в архива да ми направят списък с престъпниците, срещу които е свидетелствала. Утре сутрин ще го имам.

Кристен въздъхна.

— Благодаря ти.

— И ще разпитам Мърфи за… смахнатия, който се е опитал да я нарани.

— И който успя — тихо добави Кристен. — Проучи Тес, Ейдън. Ще видиш, че грешиш.

— Надявам се да е така, Кристен. Но при всички положения ще си свърша работата.

Тя повдигна вежди.

— Разчитам на това.

 

 

Неделя, 12 март, 8:30 вечерта

Чикотели си беше у дома и се чувстваше в безопасност. И се виждаше ясно през прозореца. С бинокъл, разбира се. Бинокълът бе важен инструмент. Никога не излизай от къщи без него. Хората биха забелязали пистолет или нож, но никой няма да обърне внимание на човек, който се разхожда по улицата с бинокъл на врата. А ако някой все пак се заинтересува, винаги можеше да получи отговор, че бинокълът е за наблюдение на птиците.

Да бе! Досадни дребни пискливи същества. С изключение на хищните птици, които безмълвно летяха в небето и се спускаха върху нищо неподозиращите си жертви, протегнали острите си нокти, за да разкъсат плътта им. Хищните птици бяха достойни за възхищение.

Неподозиращата жертва седеше в трапезарията си и работеше на лаптопа си. Слушалки покриваха ушите й. От време на време вдигаше глава, за да погледне през прозореца към простряния отдолу град. Интересна работа. Повечето хора, които живееха нависоко, никога не се замисляха, че докато гледаха навън, някой спокойно можеше да наблюдава тях самите. Беше толкова лесно. А в момента и доста отегчително.

Чикотели не беше в затвора. Разочароващо, но това можеше да се очаква. Все още много хора вярваха достатъчно в нея, за да я защитят срещу абсурдните обвинения. Сигурно се съмняваха, че има мотив. По това време на следващата вечер полицията щеше да разполага с мотив и броят на защитниците й щеше да намалее.

Но за всеки случай щеше да има и друго.

Леко докосване на програмирания бутон накара телефона да зазвъни. Никол вдигна при първото позвъняване.

— Ало? — дрезгаво каза тя.

— Какво, по дяволите, си направила с гласа си?

Очакваше, че една актриса ще полага повече грижи за гласа си. Звучеше сякаш бе плакала. Никол бе слаба. Трябваше да я наблюдава внимателно. Май трябваше да посети малкия й брат отново, за да си осигури сътрудничеството й.

— Надявам се, че все още си в състояние да изиграеш ролята си.

Никол се прокашля.

— Няма проблеми. Добре съм.

— Дано да е така. Инвестирах много време и пари в гласа ти, Никол. Моля те, не забравяй, че здравето на брат ти зависи само от теб.

— Какво искаш? — процеди тя през зъби.

— Бъди на ъгъла на Осма улица и Мичиган авеню в единадесет. И донеси перуката.

Последва кратко мълчание, после Никол прошепна уплашено:

— Каза, че няма да имаш нужда от мен няколко дни.

— Промених решението си. В единадесет, Никол. Двамата с теб ще посетим господин Ейвъри Уинслоу.

Лицето на Уинслоу с тъжни кучешки очи гледаше от снимката, поставена отгоре на купчината. Лицето на малкия Ейвъри Джуниър бе следващото. Горкият господин Уинслоу, изгубил синчето си по този начин. Чувството му за вина бе разбираемо. Идеята да потърси помощта на психиатър бе разумна. А фактът, че този психиатър бе доктор Чикотели, го бе обрекъл.

Ейвъри Уинслоу бе подготвян вече цели три седмици. Апартаментът му бе напълно готов. Беше дошло време за второ действие.

Горкият господин Уинслоу. Наистина не беше лично. Не срещу него. Но Чикотели… тя беше различен случай. Съвсем личен.

Скоро щеше да е мъртва. Но първо щеше да страда.

 

 

Неделя, 12 март, 11:30 вечерта

Прекалено късно! Закъснях прекалено много! Рефренът се повтаряше в главата на Тес отново и отново, докато си проправяше път през тълпата. Не можеше да види нищо над високите мъже. Високи и тъмнокоси. И ужасно ядосани.

Ядосани на мен. Тя мина покрай последния и спря. Синтия Адамс лежеше в краката й. Мъртва. Един от мъжете се наведе, извади сърцето на Синтия от разкъсаното й тяло и го протегна към нея.

— Вземи го! — нареди той, а сините му очи проблеснаха в нощта.

— Не, не! — отстъпи тя назад.

Сърцето още биеше и от него капеше кръв по бледото лице на Синтия. Внезапно очите й се отвориха и се вторачиха в нищото. Мъртви и празни.

Тес се обърна и писъкът й замря. Замръзна на мястото си. Полиция. Идват за мен. Навсякъде се виждаха униформи. Обвиняващи очи. Бягай! Събуди се и бягай!

— Тес, по дяволите! Тес, събуди се!

Тя чу ужасен писък и осъзна, че излизаше от собственото й гърло. Тес вдигна глава от масата в трапезарията. Очите й бяха широко отворени, но зрението — все още замъглено. Примигна и видя някакво лице. Познато лице. Кафяви очи, руса, късо подстригана коса. Пръсти, които сваляха слушалките от ушите й. Силни ръце на лицето й. Живи и топли.

Джон. Джон беше тук. Беше права. Нямаше да я пипнат. Не и днес.

Пулсът й все още бе ускорен, но поне успя да си поеме дъх.

— Господи, Джон!

Джон Картър задържа лицето й в ръцете си. Сръчните му пръсти на хирург галеха нежно бузите й и я чакаха да се успокои. Тес кимна и се облегна на стола. Джон взе друг стол, настани се и я загледа внимателно.

— Добре съм. Просто сънувах кошмар.

— Аха — изсумтя той, като притисна пръсти към каротидната й артерия и започна да брои.

— Добре съм — повтори тя. — Просто лош сън.

— Пищеше толкова силно, че се чуваше в коридора. Изкара ми акъла. Добре че имам ключ от апартамента ти. Иначе щях да се обадя на ченгетата — потръпна Джон. — Звучеше, сякаш те изкормваха.

Тес се дръпна рязко назад.

— Това не е смешно, Джон.

— Не възнамерявах да се шегувам — отвърна той, като свъси вежди. — Сигурно е бил страхотен кошмар. Какво стана?

Тес се изправи и се ядоса, когато краката й се подкосиха.

— Защо си тук?

— Тревожех се за теб. Извика Ейми, а после не се обади да ми кажеш, че си добре. Звънях ти цял следобед, но ти не отговаряше, затова реших да се отбия тук, след като смяната ми приключи.

— Изключих телефона, за да мога да поспя.

— Но не спиш.

Беше опитала няколко пъти. Проклетият кошмар непрестанно я будеше. Но доколкото знаеше, поне преди не бе пищяла.

— Всъщност точно сега спях.

— Аха. На масата, положила глава върху лаптопа. Какво става, Тес?

Джон я загледа внимателно. Тя направи предпазливо стъпка към кухнята, после още една.

— Ейми не ти ли разказа?

— Не. Каза само, че си закъсала някъде, а тя ще те отведе у дома и ще те настани в леглото. Но явно има нещо повече, нали?

— Тайна между адвокат и клиент. Значи Ейми може да пази тайни. Радвам се да го чуя.

Тес стигна до хладилника и отвори вратата с разтреперани ръце.

— Ще пийна чаша вино. Искаш ли?

Джон я последва и застана до вратата.

— Не. За какво говориш? За какви тайни между адвокат и клиент? Ейми каза, че колата ти се е развалила.

— Ейми е проявила дискретност, тъй като я наех като адвокат.

Тес намери тирбушона, благодарна, че имаше с какво да заангажира треперещите си ръце.

— Очевидно съм заподозряна.

Джон се намръщи.

— В престъпление ли?

Тес се засмя нервно и издърпа тапата от бутилката.

— Да, в сериозно престъпление, Джон. Би ли налял виното? Ръцете ми още треперят.

Джон напълни чашата й и Тес я изпи на три шумни глътки.

— Още — протегна чашата си тя.

Той се подчини безмълвно. Тес отнесе чашата си в трапезарията и седна на стола си.

— Една от пациентките ми се самоуби миналата нощ.

— Затова ли ми се обади снощи? Имам предвид обаждането, в което ми каза, че искаш да те придружа някъде.

— Да, но това бездруго щеше да се случи, така че не се чувствай виновен. Седни, скъпи. Ще ти разкажа една история.

Джон се настани удобно и Тес му разказа всичко — дори за обвиняващите сини очи на Ейдън и за младата репортерка в участъка.

В продължение на няколко минути Джон не проговори, накрая изсумтя.

— Това е лудост.

Тес се засмя.

— Предполагам, че думата е подходяща — каза тя и чукна чашата си в бутилката, която приятелят й бе оставил на масата. — Още. Моля!

Той й сипа четвърта чаша.

— Обвиниха ли те?

— Не още. Но няма да е лошо да не пътуваш извън града. Може да имам нужда от теб като свидетел относно характера ми.

Джон се намръщи.

— Не е смешно, Тес.

— Не се шегувах. Имам си сериозни неприятности — отвърна тя, като посочи купчината касети. — И в никоя от тях няма никаква следа. При никой от сеансите ни Синтия не е споменавала определен човек. Пет часа слушах касетите и записах всяка казана дума.

Джон въздъхна замислено.

— И какво следва сега?

Тес сви рамене.

— Първо ще си довърша виното. После трябва да поспя. Наистина да спя. Надявам се, че виното ще ме накара да заспя достатъчно дълбоко, за да не сънувам същия кошмар отново. Утре ще отнеса записите на Рейгън. После, ако през нощта той не открие нищо, за което да ме арестува, ще отида на работа в болницата. Нямам представа какво ще стане след това.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

Тес се ухили накриво и потупа бутилката.

— Вече го направих. Четири чаши.

— Тес — предупредително я изгледа той. — Имах предвид дали смяташ, че е разумно да предадеш тази информация на детектива. Той може да е от онези ченгета, заради които прекратиха договорите ти.

— Може и да е. Но все пак той и Мърфи са единствената ми надежда да разрешат случая. Ако го прецакат, ще отнеса нещата по-високо. Спинели все още ме харесва. Но засега ще сътруднича на детективите — каза тя, като се облегна и затвори очи. — Джон, някой е убил Синтия Адамс. Все едно я е бутнал от балкона. Ако мога да помогна на Рейгън да разбере, ще си върна живота обратно.

Тя се помъчи да се изправи, благодарна на силните му ръце.

— А сега трябва да поспя.

Тес се облегна на рамото му и тръгна към спалнята си. Засмя се, когато Джон я бутна на леглото и й свали чорапите. Надигна се на лакти и му се ухили. Беше хубав мъж и се носеха слухове относно опитността на ръцете му извън операционната. Но бяха само приятели. Не съществуваше никакво сексуално привличане. След Ейми той бе най-близкият й приятел. И при това имаше сериозна връзка. Но все пак тя не се сдържа и го подкачи:

— В спалнята ми не е имало мъж от дълго време, Джон. Сигурен ли си, че не искаш да останеш?

Той й се усмихна.

— Съблазнително предложение, Тес. Но какво ще каже Робин?

Тя затвори очи.

— Не се тревожи. В безопасност си. Кажи на Робин, че не съм ти се нахвърлила.

Тес се сгуши и въздъхна, когато Джон я погали по главата. Започна да се унася.

— Заспивам сама. Отново.

Ръката на Джон се поколеба.

— Тес.

Тя отвори едното си око. Изражението на Джон бе изпълнено с болка. Сърцето й се сви от копнеж. „Виното е виновно“, каза си тя. Защото отдавна не ми пука за онзи изневеряващ мръсник. Спеше без Филип Паркс вече повече от година. Не й липсваше. Не й пукаше какво става с него. Просто й се искаше да си има някого. Е, утре щеше да има достатъчно време да се самоанализира. Особено ако Рейгън наистина я арестуваше.

— Добре съм, Джон. Прибирай се при Робин. Само заключи вратата и не пускай Бела навън.

Котката на Тес чу името си, скочи на леглото и се сви на възглавницата й, мъркайки доволно.

— Обади ми се утре, Тес.

Сънят идваше. Най-после.

— Добре — промърмори тя.