Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (4)

2.

Неделя, 12 март, 10:30 сутринта

Джоана Кармайкъл наблюдаваше как преглеждат снимките й и четат грижливо текста, който бе довършила късно предишната нощ. Редакторът на „Чикаго Бюлетин“ вдигна глава след цяла вечност.

— Как се сдоби с тях? — попита Рийс Шмид, като посочи снимките.

— Бях на подходящото място в подходящото време — сви рамене Джоана.

Карма, помисли си тя, но реши, че Шмид няма да оцени идеята.

— Жертвата живееше в моята кооперация. Бях завила зад ъгъла към сградата точно след като тя скочи. Чух писък и се затичах, заедно с още трима души. Двама тийнейджъри я видели как пада.

Джоана сложи пръст на първата снимка — зловещият образ на изкормена жена и застаналите до нея двама тийнейджъри, чиито шокирани изражения бяха предадени идеално.

— Веднага започнах да снимам — добави Джоана.

Редакторът я изгледа със съмнение.

— Пред ченгетата?

— Още не бяха пристигнали — спокойно отговори тя. — Когато дойдоха, продължих да снимам, но се прикривах.

— И не използва светкавица?

— Имам хубав апарат. Нямам нужда от светкавица — отвърна тя и повдигна вежди. — Искам да си запазя снимките.

Шмид се усмихна невесело.

— Разбирам. А историята?

— Аз я написах.

Редакторът поклати глава.

— Нямах това предвид. Как се сдоби с информацията? „Анонимен източник потвърди, че полицаите са открили улики, сочещи, че жертвата е била принудена да скочи от двадесет и втория етаж.“ Кой е анонимният ти източник?

Джоана не отговори и Шмид присви очи.

— Нямаш източник. Или си измислила идеята за убийство, или си подслушала ченгетата. Кое от двете?

Джоана прехапа устни.

— Второто.

— И аз така си помислих — кимна Шмид, като се отпусна на стола и сключи ръце. — Намери ми сътрудник от полицията, човек, с когото да се свържа, за да потвърди историята, и тогава ще отпечатам статията ти.

Да! От две дълги години чакаше да чуе тези думи.

— Къде?

Редакторът се ухили леко подигравателно.

— Не бъди алчна, госпожице… Кармайкъл, нали? Искам показания, които могат да бъдат потвърдени, и тогава ще говорим.

Е, това беше справедливо, реши Джоана. Не идеално, но справедливо. За секунда тя се зачуди дали да използва и другия си коз. Баща си. Но това нямаше да е честно — нито към Шмид, нито към самата нея. Тя събра снимките си и се намръщи леко, когато редакторът сложи ръка на първата — онази с тийнейджърите и трупа, направена секунди след падането.

— Не искам да ме съдят за фалшива информация — каза той спокойно, — но все още мога да използвам снимките. Те не лъжат.

Джоана стисна зъби.

— Нито пък аз. Ще се върна скоро.

Тя изскочи на улицата и се отправи с бърза крачка към полицията. Нямаше представа как щеше да си осигури сътрудник, но щеше да го направи. Съдбата й бе изпратила страхотна история и тя щеше да се възползва от нея.

 

 

Неделя, 12 март, 12:30 на обед

Ейдън мразеше моргата. Дори в хубав ден вонята го караше да изтръпва. А днес не бе хубав ден. За никого от замесените в трагедията.

Той спря пред вратата и се вторачи в трупа на масата. Помисли си, че денят бе особено лош за Синтия Адамс. Ако бе извършила самоубийство, то някой я бе подтикнал да го направи. Това беше сигурно. Някой систематично бе тормозил нещастната жена със снимки и подаръци. Всичко бе подписано с името „Мелани“. Мърфи смяташе, че Мелани е жената от снимката с ковчега, и Ейдън бе склонен да се съгласи с него.

Съдебната лекарка не го чу да влиза, тъй като съсредоточено разглеждаше ръцете на Синтия Адамс. За негов късмет бе покрила милостиво трупа с чаршаф. Ейдън се прокашля и Джулия Вандербек вдигна очи, скрити зад пластмасови очила. Детективът не разбираше как лекарката търпеше вонята, особено като се имаше предвид, че беше бременна. Уважението му към Джулия Вандербек нарасна.

— Звъняла си в участъка, нали? — попита той.

— Да. Къде е Мърфи?

— Прослушва гласовата поща на жертвата и гледа записите от охранителните камери във фоайето на сградата.

Очевидно благодарността на портиера Макнълти не бе стигнала дотам, че да изключи всяка камера в кооперацията.

— Опитва се да разбере кой й е занесъл лилиите — добави той.

Джулия кимна.

— Напомни ми за лилиите, преди да си тръгнеш — каза тя. — Но първо ще искаш да видиш токсикологичния резултат.

— Какво откри? — попита Ейдън, като протегна ръка към документа, който лекарката му подаваше над трупа на Адамс.

Бяха намерили седемнадесет шишета с лекарства в апартамента на Синтия. Четири от тях бяха предписани от доктор Тес Чикотели. Останалите бяха с имената на други лекари. Някои носеха дати още отпреди пет години.

Джулия се протегна.

— Имате късмет, че съм задължена на Мърфи. Нямаше да дойда тук посред нощ за когото и да е — въздъхна тя и седна на високото столче до операционната маса. — В урината й нямаше следи от лекарства. Последната й рецепта е за ксанакс, предписан от доктор Чикотели. Лекарството се използва против депресия и паника. И би трябвало да го открия в урината й. Но вместо него намерих високо съдържание на ПСП.

Ейдън се намръщи.

— Може да е била наркоманка.

Съдебната лекарка се надигна.

— Ела тук. Искам да ти покажа нещо.

Тя го изведе от залата и го вкара в лабораторията. Тук миризмата бе по-поносима. Ейдън си пое дъх.

— Е, покажи ми.

Джулия изсипа няколко хапчета от две различни шишета върху лист хартия. Едно от шишетата бе от апартамента на Адамс. Другото бе с етикет от болнична аптека.

— Ксанаксът от аптеката е вляво, а хапчетата от апартамента на Адамс — вдясно — каза тя.

Ейдън се намръщи.

— Изглеждат съвсем еднакви.

— Някой е искал Синтия да си помисли точно това. Някой е извадил ксанакса и го е заменил с ПСП.

Ейдън се вторачи в нея.

— Някой е положил доста усилия.

— Да, искал е жертвата да не е на себе си и да е податлива на внушения.

Ейдън се замисли за снимките и примката в кутията за рози. За заредения пистолет, който бяха намерили в друга кутия за подаръци, напъхана в гардероба. За столчето на балкона, което не бе стояло там предишната седмица. За лилиите.

— Мамка му — изсумтя той.

— Точно така — усмихна се Джулия. — Ела обратно в моргата. Искам да ти покажа още нещо.

Той я последва и я загледа как вдига дясната ръка на Адамс. Дълбоки назъбени белези украсяваха вътрешността на китките й.

— Опитвала е да се самоубие и преди — промърмори той.

— Поне веднъж.

— Намерихме зареден пистолет и примка в апартамента й. Бяха в кутии за подаръци с малки златни картички, на които пишеше: „Ела при мен“.

Джулия въздъхна.

— Някой наистина е искал тя да се самоубие.

— Така изглежда. Е, каза ми да ти напомня за лилиите.

— Да. В ноздрите й имаше полен от лилиите.

— Намерихме едно от цветята под възглавницата й.

— Аха, това обяснява нещата. Не намерих следи от полен по ръцете й.

— Може ли да го е отмила?

— Може би, но ти спомена, че сте намерили огромно количество лилии и тя би трябвало да има поне малко полен под ноктите, ако е държала цветята. Особено с нейните нокти.

Ейдън се вторачи в дългите кървавочервени нокти на жертвата.

— Значи не е докосвала цветята?

— Вероятно не.

— Някой ги е внесъл в апартамента й.

Мобифонът на Ейдън иззвъня и той го извади от джоба си.

Беше Мърфи. Звучеше бесен.

— Къде си, Ейдън?

— В моргата. Какво има?

— Криминолозите идентифицираха отпечатъците от апартамента на Адамс.

Ейдън зачака, но Мърфи не каза и дума повече.

— И? — нетърпеливо попита Ейдън. — Какво откриха, Мърфи?

— Просто ела тук — рязко отвърна Мърфи. — Веднага!

 

 

Неделя, 12 март, 12:30 на обед

Тес наблюдаваше отражението си в огледалото до вратата. Хубавият фон дьо тен беше безценно нещо и бе успял да прикрие напълно тъмните кръгове под очите й. Беше втората неделя от месеца, време за обяд с приятелите й в бистро „Синият лимон“. След като бе преглеждала досието на Синтия Адамс в продължение на часове, а след това бе подремнала неспокойно, Тес се изкуши да се обади на приятелите си и да отмени обяда, но се въздържа. Не можеше да допусне загубата на пациент да промени живота й. Знаеше го добре. Това бе постоянната лекция на приятеля й Джон, на когото като хирург се случваше да загуби пациент на операционната маса.

Твърдо решена да не се предава, тя се издокара и положи усилия за косата и грима си. Дори махна етикета от новото червено кожено сако, което бе пазила за специален случай. Ейми щеше да си глътне езика, когато го видеше. Щеше да моли да го вземе назаем и Тес, както винаги, щеше да отстъпи. И като типичната сестра, която Тес никога не бе имала, Ейми щеше да задържи якето, докато Тес не нахлуеше с взлом в гардероба й, за да си го вземе обратно. Винаги ставаше така, още откак преди около двадесет години Ейми бе заживяла със семейство Чикотели.

Тес затвори очи и потръпна при мисълта за семейството си. Сигурно в момента бяха събрани около масата в старата къща във Филаделфия. В трапезарията вероятно е шумно и пренаселено. Само собственият й стол стои празен в ъгъла. В духа на старите обичаи, с които почитаха и не позволяваха да потънат в забрава мъртвите членове на семейството, столът й щеше да си остане празен. Защото в очите на баща си Тес бе мъртва.

През повечето дни Тес успяваше да потисне мъката си. Днес обаче тя беше по-силна от обикновено, вероятно защото цяла нощ бе мислила за самотното съществуване на Синтия Адамс. Нямаше семейство. Нито близки приятели. Нямаше да липсва на никого след смъртта си. Това напомни на Тес, че с изключение на брат й Вито, който се бе възпротивил на баща им, тя също вече нямаше семейство. А Вито бе толкова далеч. Чак във Филаделфия. Преди време се бе разделила с приятеля си, тъй като проклетият Филип се оказа долен тип, склонен към изневери.

Е, поне имаше приятели. Тес погледна към последната групова снимка, която си бяха направили в „Синият лимон“. Ейми и Джон. Робин, собственикът на бистрото. Джим, който ги бе напуснал наскоро заради хуманитарната си работа в Африка. Сърцето й се сви, докато гледаше лицето му. Тес се надяваше, че Джим е здрав и в безопасност. След него бяха Джен и Ронда и останалите, които вероятно вече седяха в „Синият лимон“ и се чудеха къде ли бе тя.

Тес се обърна обратно към огледалото и начерви устните си с червило в цвят „страстно червено“. Този цвят подхождаше на якето й и завършваше вида й, с който се надяваше да събуди нечий интерес. И евентуално да предизвика някой привлекателен мъж да се заинтересува от нея. Любовният й живот се нуждаеше от кръвопреливане. Или по-скоро от съживяване. Джон и това й повтаряше. Тес наистина бе благодарна на приятелите си, но понякога й се искаше всички да я оставят на мира.

Тя заслиза надолу по стълбите към фоайето, където господин Хюз стоеше на пост, както винаги. Видът му пооправи настроението й.

— Добро утро, доктор Чик — поздрави я той.

— Добро утро, господин Хюз — усмихна му се тя. — Как сте?

Старецът се засмя.

— Не мога да се оплача. Е, мога, ама Етел казва, че на никого не му се слуша — пошегува се той, после я огледа внимателно. — Не изглеждаш добре, доктор Чик. Пак ли си болна?

Тя вдигна куфарчето си, което бе по-тежко днес, тъй като вътре бе досието на Синтия Адамс.

— Просто съм изморена.

— Ригин каза, че си се прибрала късно и си плачела.

Ригин беше нощният портиер. Фактът, че я бяха обсъждали, я раздразни. Не беше тяхна работа в колко часа се е прибрала, нито в какво настроение е била. Но човек се лишаваше от уединение в замяна на безопасността. Знаеше го. Раздразнението й се изрази само в лека въздишка.

— Добре съм, господин Хюз. Ще ми повикаш ли такси? Закъснявам.

Таксито бързо щеше да я откара до „Синият лимон“ и нямаше да й се налага да търси място за паркиране.

Портиерът все още изглеждаше загрижен.

— Къде отиваш тази сутрин? Не, чакай. Днес е втората неделя от месеца, което означава „Синият лимон“.

Тя се намръщи, докато минаваше през отворената врата.

— Толкова ли съм предвидима? — усмихна се тя.

Навремето това не бе така.

— Мога да си сверявам часовника по теб — жизнерадостно отвърна Хюз, като замаха за такси. — „Синият лимон“ е втората неделя от месеца. В понеделник е болницата. Вечеря с доктора в сря… — Той млъкна и я погледна виновно. — Съжалявам.

— Няма проблеми.

Вечерите й с доктора бяха минало, както и самият доктор. Мисълта за Филип все още я вбесяваше, но тя успя да пропъди болката и гнева и пристъпи към таксито. Подобни емоции не бяха здравословни, а и нямаше да променят миналото.

— Таксито няма да е необходимо — чу се глас зад гърба й.

Тес се обърна и се озова пред студените сини очи от предишната нощ. Очи, които не бяха смекчили погледа си през деня.

— Детектив Рейгън — кимна тя, раздразнена, че Ейдън бе дошъл тук и нахлул в личния й живот, с вид на човек, който контролираше целия свят.

Другото, което я ядоса, бе, че на дневна светлина детективът бе още по-привлекателен. И защо ли въобще обръщаше внимание на подобни неща?

— Как мога да ви помогна?

Мърфи застана до Ейдън. Двамата мъже закриваха гледката й към улицата.

— Трябва да поговорим за Синтия Адамс, Тес — каза Мърфи.

— Досието й е тук — потупа тя куфарчето си. — Честно казано, очаквах да се обадите още преди часове.

Тя отмести очи от каменното лице на Рейгън към престорено безизразното изражение на Мърфи и раздразнението й бързо се смени с тревога. Нещо не беше наред. Тес все пак успя да запази хладнокръвие.

— В момента съм заета, господа. Имам обедна сбирка. Мога ли да ви се обадя, когато приключа?

Ейдън й протегна мобифона си.

— Отменете я.

Тес бързо погледна Мърфи. В очите му не се долавяше познатата мекота.

— Какво става, Тод? — попита тя.

— Трябва да дойдеш с нас, Тес — отговори той. — Моля те!

— Ще ми сложиш ли белезници, Тод?

Рейгън отвори уста, но колегата му го изгледа предупредително и той я затвори.

— Тес, хайде просто да приключим с това. После всички ще можем да си продължим деня — каза той, като я хвана подръка и я поведе към вехтия си форд. — Моля те!

Тя се настани в колата и забеляза, че господин Хюз все още стои на тротоара, ококорил широко очи. Етел щеше да научи клюката още преди да стигнат до следващата пресечка.

— Мога ли да се обадя по телефона? — попита тя ледено, докато Мърфи се включваше в движението.

Той я погледна в огледалото за обратно виждане.

— На кой?

На кого, помисли си тя, но се сдържа и не го поправи.

— Искам да отменя срещата си, както детектив Рейгън толкова любезно помоли.

Рейгън се обърна и втренчи в нея разгневените си сини очи.

— Само едно обаждане — повдигна той вежди саркастично. — Благодаря ви за сътрудничеството, доктор Чикотели.

Тя стисна мобифона здраво и едва се сдържа да не го запрати по детектива, смутена от гневния блясък в очите му, който я накара да потръпне от желание.

— Няма проблеми, детектив Рейгън.

Тес се съсредоточи върху набирането на номера и се помъчи да пропъди каменното лице на Ейдън от главата си. Предишната нощ бе изпитала съчувствие към човека, който очевидно никога нямаше да забрави гледката, която представляваше последната жертва на Харълд Грийн. Но това бе преди той да започне да играе ролята на „лошото ченге“. Може да върви по дяволите.

Слава богу, Ейми отговори на третото позвъняване.

— Къде си? — попита тя без любезности. — Закъсняваш.

Тес чу шума в „Синият лимон“, както и разтревожения глас на Джон, който питаше какво става.

— Няма да мога да се присъединя към вас — каза тя официално. — Имам спешен случай.

— Тес — изсумтя Ейми, но сдържа обичайното си хленчене. — Всички решихме, че този момент ще е свещен за нас. Всички имаме спешни случаи с клиенти.

Тес погледна Ейдън предизвикателно.

— Не и такива — отвърна тя. — Ще дойда, ако мога, но засега започвайте без мен.

— Тес, чакай! — Джон грабна телефона от ръката на Ейми. — Снощи получих съобщението ти, но бях навън и се прибрах чак след три. Добре ли си?

Тя му се бе обадила да го помоли да я придружи на консултацията й с пациентката, за която се надяваше да е жива.

— Добре съм. Проблемът бе решен.

Да, самата Синтия Адамс го бе решила. Леденият поглед на Ейдън й помогна да сдържи потръпването си при спомена за окървавеното тяло на Синтия предишната нощ. В момента Синтия сигурно лежеше в моргата, с окачен на крака етикет, но поне бе намерила някакво спокойствие.

— Джон, трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно — обеща тя и затвори телефона. — Едно обаждане, детектив — обърна се тя към Ейдън. — Точно както поискахте.

Очите му проблеснаха при саркастичната й забележка.

— Благодаря.

— Кога ще ми кажете за какво става дума?

— Ще поговорим в участъка, докторе — отвърна Ейдън.

В участъка. Звучеше зловещо. Ченгето си играеше с нея. Е, скоро щеше да открие, че си е намерил майстора в нейно лице. Тя се обърна към доброто ченге.

— Мърфи?

Мърфи продължи да шофира, без да погледне към нея. За първи път Тес изпита известна тревога.

— Трябва да го направим според правилата, Тес — каза той накрая. — Ще говорим в участъка.

 

 

Неделя, 12 март, 1:25 на обед

Ейдън наблюдаваше Чикотели през едностранното огледало. Тя седеше, вторачена в него, макар да виждаше само собственото си отражение. Психиатърката бе седяла и от двете страни на огледалото достатъчно често, за да знае, че я наблюдават. Знаеше и какво ще последва, но дори не трепна. Очите й не се отместиха от огледалото. Студенокръвна жена. Е, трябваше да си студенокръвен, за да извършиш това, което тя бе направила.

Ако тя го бе направила. А всички улики сочеха натам.

Невероятно. Абсолютно непрактично. По дяволите, почти невъзможно.

Мърфи бе сигурен, че не го бе извършила тя. Но Мърфи не беше напълно обективен, когато ставаше дума за доктор Тес Чикотели. „Трудно бе да го обвиниш“, призна си Ейдън. От другата страна на огледалото седеше страхотна жена в тесни черни дънки и черен пуловер, който прилепваше по извивките на тялото й като ръкавица. Гъстата й черна коса бе къдрава. Изглеждаше като съвременна циганка, представяща се за „уважаван лекар“. Беше им казала, че отива на сбирка. Ха! Никой не ходеше на събрание, облечен по този начин.

По дяволите, никой от познатите му не се обличаше по този начин. Нито пък можеше да изглежда така, дори и да искаше. Ейдън стисна зъби, ядосан на себе си и на реакцията на тялото си при вида на това, което Чикотели криеше под консервативното си бежово палто. Беше заподозряна, независимо колко невероятно звучеше това. А ако се окажеше, че не е виновна, все пак си бе студенокръвна кучка. Фактът, че бе изключително сексапилна студенокръвна кучка, просто бе една от шегичките на съдбата, за които почтените мъже трябваше да бъдат нащрек.

До него Мърфи прокара ръце по лицето си.

— Тес има тъмни кръгове под очите. Изглежда е изкарала безсънна нощ.

— Също като нас — отвърна Ейдън рязко и погледна през рамо към лейтенанта, застанал до стената в малката стаичка и изкривил в гримаса украсеното си с посивял мустак лице. — Все още не си съгласен.

Лейтенант Марк Спинели поклати глава.

— Познавам Тес Чикотели от години. Добър човек е. Добър лекар. Може понякога да поставя диагнози, с които не сме съгласни, но не е способна да докара онази жена до пълна лудост.

— И да я бутне от балкона — промърмори Мърфи. — Хайде да приключваме с това.

Ейдън загледа как партньорът му влезе в стаята за разпити и се настани далеч от Чикотели. Тя го погледна за момент, после извърна очи към огледалото. Вече не изглеждаше студена. Очите й блестяха разгневено. Чудесно. Гневът бе за предпочитане пред хладнокръвието и самоконтрола.

— Той е пристрастен — промърмори Ейдън, вторачен в безизразното лице на Мърфи.

— Всички сме пристрастни — отвърна Спинели раздразнено. — Всяко ченге в града е. Всички знаят за Харълд Грийн, но повечето хора не познават Тес. Влез в стаята и си свърши работата, Ейдън. Мърфи ще постъпи по същия начин.

— Ами ако не го направи?

Спинели въздъхна тежко.

— Тогава аз ще се намеся.

След обещанието на лейтенанта Ейдън влезе в стаята за разпити. Очите на Тес го проследиха, присвити и… опасни.

— Тук съм, детектив Рейгън. Точно както искахте. Наблюдавахте ме петнадесет минути. Кога най-после ще ми кажете какво става?

Той седна до нея.

— Разкажете ми за Синтия Адамс.

Чикотели примигна и си пое дъх. Очевидно искаше да си възвърне самоконтрола и постепенно успя. Ейдън я наблюдаваше впечатлен.

— Синтия Адамс бе сложна личност — най-после отговори Тес, приковала очи в Ейдън, напълно пренебрегвайки Мърфи. — Но сигурно знаете това, след като сте били в апартамента й.

— А вие били ли сте? — попита Ейдън.

— Не. Никога не съм влизала в дома й.

Жената лъжеше, без да й мигне окото. Ейдън усети как мускулите на челюстта на Мърфи се стегнаха. Изпита съчувствие към него, също и към Спинели. Очевидно държаха на Чикотели. Знаеше, че щеше да им е доста трудно. Е, аз ще го направя вместо тях, каза си той.

— Но сте ходили до апартамента й, нали? — настоя той. — Били сте отвън?

Тес го изгледа изморено.

— Веднъж. Синтия бе пропуснала часа си и се тревожех за нея. Обадих се, но се включи гласовата поща, затова аз и партньорът ми, доктор Ърнст, отидохме да видим как е.

Чикотели работеше с доктор Харисън Ърнст от пет години. Лекарят, който наближаваше възрастта за пенсиониране, бе уважаван и известен. Ейдън знаеше за него, тъй като предишната нощ основно бе проучил Чикотели.

— Обичайна практика ли е да посещавате пациентите си? — попита той.

— Не. Но Синтия бе особен случай.

— Защо?

Тес наклони глава и сключи ръце в скута си. Изражението й бе неразгадаемо.

— Държах на нея — отговори тя спокойно.

— Кога беше това? Имам предвид посещението ви — поясни Ейдън и забеляза как тя инстинктивно стисна зъби.

Въпросите му я дразнеха. Чудесно!

— Преди около три седмици.

— Тя обади ли ви се по-късно?

— Да.

— И?

— Записа си друг час.

Тес се включи в играта. Не можеше да не й се възхитиш. Отговаряше само на зададения въпрос и не разкриваше нищо повече.

— Тя яви ли се в уречения час?

— Не.

Предпазливостта й се смени с толкова силна тъга, че Ейдън се впечатли. Ако беше невинна, явно наистина бе държала на пациентката си. А ако беше виновна, бе страхотна актриса.

— Не се яви — промърмори Тес. — Обадих й се и й оставих ново съобщение, но тя не ми позвъни. Повече не съм разговаряла с нея.

Ейдън извади бележник от джоба си.

— Защо ви посещаваше госпожица Адамс?

Измореният поглед се завърна.

— Беше депресирана.

— Защо?

Чикотели затвори очи.

— Ако беше жива, нямаше да ви отговоря. Разбирате това, нали? Става дума за лекарска тайна.

— Но тя не е жива — спокойно отвърна Ейдън. — Лежи в моргата, изкормена по собствено желание.

Тес го погледна изумено и Ейдън забеляза възмущението й, но тя бързо го прикри.

— Започнах да лекувам Синтия преди около година. Беше посещавала поне десетина други лекари, преди да дойде при мен.

Ейдън се сети за шишетата с лекарствата в шкафчето в банята й. Толкова много лекари! А в крайна сметка Синтия бе загинала.

— Очевидно сте й помогнали толкова много, че накрая се е самоубила — рязко каза той.

Очите на Тес проблеснаха, а Мърфи го изгледа предупредително.

Чикотели извади папка от куфарчето си и я остави на масата.

— Синтия страдаше от силна депресия, предизвикана от тормоза, който е преживяла като дете. Баща й я е изнасилвал, откакто навършила десет години до момента, когато избягала от къщи на седемнадесет — каза Тес и погледна Ейдън. — Предполагам, че в апартамента й сте намерили следи от… сексуални крайности.

— Намерихме белезници и камшици. И няколко снимки.

Тес продължи да го наблюдава сериозно.

— Синтия се мразеше, мразеше и баща си. Понякога жертвите на сексуален тормоз се отдават на онова, което са мразели най-много. То се превръща в мания за тях. Случва се и да се пристрастят към секса. Синтия беше от пристрастените. Правеше секс с колкото се може повече мъже в една нощ, а на следващия ден се мразеше и презираше. Обещаваше ми да спре, но положението се влошаваше все повече.

— Значи сте я лекували от пристрастеност към секса? — попита Ейдън.

Тес поклати глава отрицателно.

— Не, лекувах я от депресия. Запознах се със Синтия преди около година в болницата, където се съвземаше от опита си за самоубийство. Беше си прерязала вените, както правят хората, които наистина искат да умрат. Ще намерите дълбоки белези на китките й, ако вече не сте ги видели.

Ейдън се замисли за белезите, които бе видял. Стори му се пълна ирония фактът, че те бяха от малкото неща, оцелели след падането й.

— Какво я е накарало да опита да се самоубие преди година, докторе?

— Казах ви. Омраза към самата себе си.

— Но тя сигурно се е мразела дълго време. Защо внезапно е решила да си пререже вените?

— По същото време е преживяла и друга травма.

Ейдън започна да се ядосва.

— И каква е била тя?

— Сестра й се е обесила и Синтия я е намерила.

Детективът едва прикри възбудата си.

— Защо се е обесила? Сестра й.

— Сестра й е била по-малка от нея. Когато Синтия избягала от къщи, баща й се прехвърлил върху сестра й. Когато сестра й пораснала, не можела да понесе ужасните спомени и се обесила. Синтия изпитваше страхотно чувство за вина, задето бе оставила сестра си сама с баща им. Самоубийството на сестра й напълно съсипа психиката й.

— Как се казваше сестра й, докторе?

Тес отвори досието и прегледа съдържанието му. Повечето страници бяха печатни, но няколко бяха изписани на ръка със стегнат, самоуверен почерк. Тя извади няколко от ръкописните страници и се вгледа в тях. Ейдън успя да разчете дата от април предишната година в горния ъгъл на страницата.

— Името на сестра й е било Мелани. Самоубила се е… — Тес замълча и се вторачи в страницата. — Днес е точно една година от смъртта й. О, Господи, трябваше да предвидя това!

Тя мъчително преглътна. За момент Ейдън бе готов да повярва, че Мърфи е прав. Колегата му разтърка лице с опакото на ръката си.

— Намерихме лекарства в апартамента й. Много лекарства.

Тес вдигна очи към него, тъжни, лишени от гняв и враждебност.

— Предписах й ксанакс.

— Съдебната лекарка намери ПСП в токсикологичната й проба, Тес.

Чикотели поклати глава изненадано и присви очи.

— Употребявала е ПСП? Никога не съм забелязвала признаци за употреба на наркотици.

— Само от лекарствата, които вие сте й дали — обади се Ейдън с прекалено кротък глас.

Тя се обърна и се втренчи в него. По високите й скули се разля червенина.

— Какво, по дяволите, означава това?

Ейдън не отговори, а започна да подрежда на масата снимките, които бяха намерили в апартамента на Адамс предишната нощ. Забеляза как лицето на Чикотели пребледня.

— О, Господи! — прошепна тя и протегна разтрепераната си ръка към снимките.

Когато стигна до последната, представяща Мелани увиснала на въжето, приглушен хлип изскочи от устните й, които в момента изглеждаха неестествено червени на фона на пребледнялото й лице.

— Къде ги намерихте? — попита тя тихо.

Мърфи се вторачи в партньора си победоносно, сякаш искаше да му каже: „Казах ти!“, после посочи снимката с обесената жена.

— Тази беше до стъклената врата към балкона. Някои от другите са пристигнали по пощата без адрес на изпращача.

Вниманието на Тес все още беше съсредоточено върху снимките. Гласът й звучеше като уплашен шепот.

— Кой би направил подобно нещо?

Ейдън повдигна вежди. И отново си помисли, че ако Чикотели бе невинна, наистина бе държала на пациентката си. А ако бе виновна, бе най-добрата лъжкиня, която някога бе срещал.

— Някои от снимките са били прикачени към имейли. Знаете ли имейл адреса на Синтия, докторе?

Тя се обърна към него и го погледна изморено.

— Да, имам го записан някъде. Това е един от стандартните въпроси във формулярите, които пациентите попълват — отговори тя и се обърна към Мърфи. — Защо?

Той стисна устни и каза на Ейдън:

— Пусни го.

Ейдън излезе от стаята и взе касетофона, който бе на пода отвън. Върна се, постави касетофона до Чикотели и натисна копчето.

— Синтия — каза детски глас, странно зловещ.

Тес потръпна, но продължи да слуша внимателно.

— Не се върна. Обеща, че няма да ме оставиш. Провери си имейла, Синтия.

Ейдън спря касетофона и издърпа снимката с ковчега от купчината.

— Съобщението беше оставено на гласовата й поща. А снимката бе прикачена към имейла. Снощи подът на всекидневната на Синтия бе покрит с цветя като онези, с които е покрит трупът.

— Някой я е принудил да изживее отново смъртта на Мелани — бавно каза Чикотели, като затвори очи. — ПСП-то я е накарало да повярва, че чува призраци и всичко се случва наистина. Кой би направил подобно нещо? — повтори тя.

Кой ли наистина? Ейдън пусна касетата отново, като внимателно наблюдаваше изражението на лекарката. Не му се наложи да чака дълго. Още при първите думи тя отвори широко очи. Беше абсолютно шокирана. В очите й се четеше ужас.

— Синтия, обажда се доктор Чикотели. Липсваш ми. Липсваш и на Мелани. Днес е една година. Днес е рожденият й ден, Синтия. Мелани ти остави подаръци. Не е ли време да й дадеш това, което иска? Не е ли време да удържиш обещанието си? Трябва да спазиш обещанието си, Синтия.

Ейдън спря касетофона и в стаята настъпи пълна тишина. Тес не проговори. Просто седеше и гледаше касетофона, сякаш бе кобра, готова да нападне. Ейдън сложи още две снимки пред нея — примката и пистолета.

— Това бяха подаръците от Мелани за Синтия — каза той равнодушно.

Той я загледа как сведе очи към снимките.

И започна да вярва, че Мърфи бе прав. Силният й шок и изненада бяха абсолютно неподправени. Но пък жената беше наясно с човешкия ум. Знаеше точно как да изиграе подобна сцена. Нали?

— Тес — каза Мърфи дрезгаво. — Записите от охранителните камери във фоайето в кооперацията на Синтия показват жена с черна коса и бежово палто и голяма чанта, която влиза в асансьора.

Той се поколеба за момент, после бързо довърши.

— Намерихме отпечатъци по кутиите, в които бяха въжето и пистолетът. Също и по шишето ксанакс.

Тес бавно вдигна очи към лицето на Мърфи.

— Чии отпечатъци? — попита тя, но ужасеният й поглед показваше, че знае още преди да чуе отговора.

Мърфи преглътна тежко.

— Твоите, Тес. Твоите отпечатъци бяха на лекарството, въжето и пистолета. Съвпадат напълно с отпечатъците, които взехме от картичката ти.

Тя се облегна на стола си изморено, после вдигна очи към Ейдън със същото спокойно изражение, което бе видял снощи, след като Чикотели бе огледала трупа на Адамс на улицата.

— Мисля, че сега ще се обадя на адвоката си — каза тя. — Този разпит е приключен.