Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (5)

3.

Неделя, 12 март, 2:45 следобед

„Невероятно. Но реално. И се случва на мен. Синтия е мъртва. А аз седя от обратната страна на огледалото и за първи път в живота си имам нужда от адвокат.“

Тес се доверяваше само на един адвокат — най-добрата й приятелка Ейми бе известна адвокатка по наказателни дела. Къде, по дяволите, беше тя? „Синият лимон“ се намираше на не повече от двайсет минути път от участъка, но Тес бе сигурна, че чакаше вече два пъти по-дълго. Едва успяваше да се пребори с желанието си да погледне часовника и упорито продължаваше да гледа напред.

Наблюдаваха я. Зад огледалото. Знаеше го така добре, както познаваше собственото си лице, което я гледаше оттам. Тод Мърфи и арогантният му партньор с каменното лице и студените сини очи. Тес не отклони поглед. Нека копелето да ме гледа! Нека да се чуди!

Мислеха я за виновна. Вярваха, че тя бе докарала Синтия Адамс до самоубийство. Мисълта за това я вбеси.

Дори Мърфи. Сърцето й се сви, но очите й останаха приковани в огледалото, свързани с ченгетата зад него. Можеше да се очаква от Рейгън, че ще бъде агресивен при подобни улики. Но Тод Мърфи? Фактът, че той дори за миг си бе представил такова нещо, я нарани.

Бяха приятели. Тази липса на доверие… никога не можеше да бъде заличена. Знаеше го от собствен опит. Доверието беше крехко нещо и само идиотите го раздаваха сляпо. А още по-големите идиоти се опитваха да го възстановят, след като веднъж бе загубено. Тес Чикотели не бе идиот.

„Нито пък съм разбита и смазана.“

Тя присви очи към огледалото и си представи Рейгън, застанал от другата страна, скръстил ръце пред широките си гърди. Детективът използваше добре физическото си надмощие. Тес се сети за начина, по който се бе навел към нея, докато слушаха записа. Бе очаквала, че той ще се опита да я уплаши. Е, не бе успял.

Но бе успял да я шокира. Това можеше да си признае. Да чуе собствения си глас как казва подобни ужасни неща… Да знае, че отпечатъците й са върху предметите, послужили за психическия тормоз над Синтия… Тес все още бе шокирана, но гневът бе надделял над шока и я бе върнал към действителността.

Някой беше извършил всичко това. Някой бе организирал убийството на Синтия Адамс. И този някой искаше да я накисне за престъплението.

При това доста успешно. Тес никога не бе влизала в апартамента на Синтия. Никога не бе докосвала вещите й. Никога не бе имала причина да докосва лекарствата й. Никога не й бе изпращала подаръци. И все пак отпечатъците й бяха намерени там, както и запис на гласа й.

Рейгън сериозно вярваше, че тя бе извършила това ужасно нещо. Не я бе обвинил с думи, но очите му говореха достатъчно.

Тихата въздишка на Тес отекна в безмълвната стая за разпити. Ейдън Рейгън се бе опитал да защити Синтия Адамс още миналата нощ, когато тя лежеше мъртва на тротоара. „Каква лекарка си, по дяволите?“ — бе попитал. И под яростта му се долавяше мъка и безпомощност. Мърфи бе казал, че партньорът му е добър човек. И добро ченге.

Тес се надяваше да е така. Надяваше се Ейдън да види, че уликите са фалшиви. Надяваше се той да успее да потисне предразсъдъка си относно това каква лекарка бе тя.

Гневът я съживи и тя сведе очи към снимките, които Рейгън бе оставил на масата. Вероятно детективът смяташе, че тя ще рухне под тежестта на собствената си вина и ще признае какво е извършила.

Съжалявам, детектив, няма да стане!

Тес взе снимката, която Мърфи бе намерил на пода на Синтия. Последната снимка, която нещастната жертва бе получила. Бе чувала от нея историята за самоубийството на Мелани. Много пъти. Мелани бе заплашвала, че ще се самоубие, но Синтия не бе повярвала. Точно преди една година Синтия бе отишла в апартамента на сестра си, за да я заведе на вечеря по случай рождения й ден. И я бе намерила мъртва. Увиснала на въжето, със закачена на бялата си блуза бележка. Тес придърпа снимката и я завъртя леко, за да елиминира отражението на лампите.

А, ето я. Бележката, закачена върху блузата на Мелани. Значи снимката бе направена, преди полицията да свали трупа от въжето. Кой я бе направил? Ченгетата? Не приличаше на полицейска снимка. Синтия? Надали. В полицейския доклад пишеше, че тя била изпаднала в нервна криза, когато ченгетата се появили в апартамента на сестра й. Самата Мелани в опит да отмъсти на сестра си? Възможно бе, особено като се имаше предвид, че Мелани бе определила точния час, в който Синтия да отиде да я вземе. Сякаш бе планирала тя да я намери обесена. Може да бе нагласила фотоапарата да я заснеме минути след смъртта й.

Но кой би могъл да се сдобие със снимката? Кой би могъл да знае толкова много за миналото на Синтия? Пациентката й бе подчертала нуждата от пълна поверителност, притеснена, че слух за сексуалните й изстъпления би могъл да й коства службата в престижната фирма за финансово планиране. Синтия не би споделила нищичко от тази информация доброволно.

Кой би желал смъртта на Синтия? И защо? Най-сериозният въпрос обаче бе защо престъпникът искаше да накисне Тес.

Тя въздъхна и се предаде на желанието си да погледне часовника. Седеше сама от шестдесет и три минути. Къде, по дяволите, беше Ейми?

 

 

Ейдън стоеше от другата страна на огледалото и я наблюдаваше. След първия момент на пълен шок Тес си бе възвърнала самоконтрола.

Вратата зад него се отвори и Ейдън усети миризмата на канела и силен цигарен дим. Горкият Мърфи, дъвчеше канелена дъвка от четири месеца — откакто бе отказал цигарите. Но стресът от последните няколко часа го бе върнал към вредния му навик.

— Цялата кутия ли изпуши, Мърфи? — попита Ейдън.

— Половината — изкашля се Мърфи. — Как е тя?

— Изглежда, успя да се съвземе.

Тес бе седяла вторачена в огледалото, излъчваща смесица от спокойствие и предизвикателност, в продължение на цял час. Ейдън можеше и трябваше да я пусне да си отиде. Знаеше го. Не разполагаха с достатъчно доказателства, за да я задържат. Това бе сигурно. Но все пак той стоеше неподвижен на мястото си.

Наблюдаваше я, както и тя го наблюдаваше.

Вълнуваше го. Не можеше да го отрече. Не допускаше, че на света има мъж, който би могъл да не се развълнува от нейната външност. Той поне определено се вълнуваше. Но в реакцията му имаше нещо повече от възхищението от външността. У Тес се долавяше спокойно достойнство, което го впечатляваше.

Тя е психиатър, напомни си той. Обучена е да крие емоциите си. Обучена е да чака дълго и търпеливо. Също като ченгетата. Да, той самият имаше нещо общо с доктор Чикотели. А това не му харесваше.

От другата страна на огледалото Тес внезапно въздъхна и отпусна рамене за момент. Сведе очи към снимките и спокойно отмести настрани онези с обезобразеното тяло на Синтия. После се съсредоточи върху онази с обесената сестра на Адамс. Черните й вежди се сключиха замислено, докато я разглеждаше.

— Защо ме използваш? — промърмори тя тихо, но полицаите все пак я чуха.

— Добър въпрос — промърмори Ейдън в отговор.

— Знаеш, че тя не е виновна — тихо каза Мърфи.

Ейдън се намръщи.

— Все още не знам нищо, Мърфи. Нито пък ти. Но ти благодаря, задето ми даде възможност сам да стигна до извода. Можеше да се направиш на началник и да я пуснеш да си ходи.

Ако Ейдън бе на негово място — старото и опитно ченге, вероятно щеше да постъпи по същия начин.

— Защо не я пусна?

Мърфи въздъхна.

— Може би защото не бях напълно сигурен, преди да видя лицето й, след като изслуша записа. Тес е ядосана и на двама ни, но аз я нараних и тя няма да ми го прости лесно. Адвокатът й да не би да идва от друга планета?

— Очаквах, че ще е тук още преди половин час. Името на адвоката й е Ейми Милър.

Мърфи се скова едва забележимо.

— Познаваш ли я? — попита Ейдън.

— Срещал съм я — лаконично отвърна Мърфи. — Не съм работил преди с нея.

Ейдън върна вниманието си върху Чикотели, която все още разглеждаше снимките съсредоточено. Беше ги оставил при нея с надеждата, че те можеха да нарушат спокойствието й, но сам не си вярваше много.

— Готов съм да призная, че тя вероятно не е убийца, Мърфи. Но е възможно да е била шокирана, ако не е очаквала да я заловим.

— Вярваш ли си?

— Не. Мисля, че е прекалено умна, за да извърши всичко това. Но разполагаме с улики, които сочат противното, и не можем просто да ги пренебрегнем. Какво каза прокурорът?

Обаждането до щатския прокурор Патрик Хърст бе извинението на Мърфи да излезе от стаята, но Ейдън подозираше, че колегата му също така бе искал да избегне мрачния поглед на Тес Чикотели. И да изпуши половин кутия цигари.

— Объркан е — невесело се засмя Мърфи. — Патрик също я познава и не може да повярва, че е виновна. Иска солиден мотив. И повече доказателства, че е било извършено престъпление.

Ейдън се намръщи.

— Една жена е мъртва. Откога това не е престъпление, по дяволите?

Вратата зад тях се отвори, пропускайки студен въздух и аромат на скъп парфюм в малкото помещение, последвани от тридесет и няколко годишна жена в делови тъмносин костюм. Русата й коса беше вдигната на кок. Малки диаманти украсяваха ушите й. Зелените й очи гледаха строго, а устата й не се усмихваше, което й придаваше доста кисел вид.

— Никой не е бутнал мъртвата жена от балкона, следователно няма престъпление — каза тя. — Аз съм Ейми Милър, адвокат на доктор Чикотели, и възнамерявам да я изведа оттук. Още сега — каза Ейми, после замълча и примигна към Мърфи. — Познаваме се, нали?

Мърфи кимна.

— Аз съм детектив Мърфи. Това е партньорът ми, детектив Рейгън. Запознахме се миналата година в болницата, госпожице Милър.

Тя присви очи замислено, след което ги разтвори широко, познала ченгето.

— Ти седеше до леглото й! — извика тя и поклати глава учудено. — Познаваш я! Как въобще можеш да повярваш, че Тес има нещо общо с това? Трябва да се засрамиш! Защо не си някъде навън да търсиш човека, наистина принудил тази жена да се самоубие? А това със сигурност не е била Тес Чикотели. А сега, ако ме извините, бих искала да поговоря с клиентката си — добави Ейми, като погледна многозначително към бутона на стената. — Насаме.

Мърфи натисна бутона и изключи високоговорителя.

— Защо ли аз самият не се сетих за това? — промърмори той саркастично. — Да намеря истинския убиец. Мамка му.

Ейдън наблюдаваше как Милър се облегна на масата, а Чикотели разгневено посочи часовника си. После се обърна към Мърфи, очаквайки обяснение защо бе седял до леглото на Чикотели в болницата, но партньорът му поклати глава изморено.

— Не сега. Прибирам се у дома да поспя малко. Утре можем да проверим сейфа и да се опитаме да разберем кой е искал смъртта на Синтия Адамс.

Ейдън остана в стаята още минута, загледан в Тес и адвокатката й. Милър говореше и задаваше въпроси, но Чикотели посочи огледалото. Адвокатката погледна през рамо раздразнено, после стана и блокира гледката на Ейдън. Разбира се, всеки адвокат се опитваше да защити клиента си. В това нямаше нищо странно. Изненадващото бе близостта на Мърфи с Чикотели, която явно бе много по-сериозна, отколкото партньорът му признаваше. Ейдън се зачуди дали колегата му бе имал интимна връзка с психиатърката. Никога не бе чувал истории за любовния живот на Мърфи, нито за бившите или настоящите му приятелки.

Възможно бе, а тази мисъл го притесни. Зад небрежното на пръв поглед поведение на Мърфи се криеше дълбока загриженост за хората, особено за мъртвите. Но пък тихите води са най-дълбоки, обичаше да повтаря майката на Ейдън. А подходящата жена можеше да намери тази дълбочина за… привлекателна.

Ейдън стисна зъби и загледа как Чикотели събра снимките на спретната купчина. Представи си как мъжка ръка гали съблазнителните й извивки. Ръката на Мърфи. Картинката никак не му хареса.

Тес събра нещата си и напусна стаята за разпити, придружена от адвокатката си. Не се изненада, когато го видя от другата страна на огледалото, а това също не му хареса.

— Детектив — каза тя със спокойния глас, с който бе говорила предишната нощ. — Знам, че сте били в съда на делото на Грийн и знам какво мислите за мен. Да ви кажа, че грешите, няма да свърши работа.

Гласът й го накара да настръхне. Той удържа на погледа й и кимна.

— Права сте, доктор Чикотели. Няма да свърши работа. Трябва да проучим внимателно всички улики, с които разполагаме. Заради Синтия Адамс.

— Тес — дръпна я за ръката адвокатката. — Да вървим.

— Не, Ейми, почакай.

Тес отмести очи настрани за момент, после го погледна изпитателно и… тъжно. Това го обърка.

— Детектив Рейгън, някой е искал Синтия да умре, но това не съм аз. Моля ви…

Неочаквано тя го хвана за ръката. Сърцето му заби лудо и му се стори, че в стаята не достига въздух. Не можеше да откъсне поглед от тъмните й очи.

— Разберете кой го е направил — прошепна тя гневно. — Използваха ме, за да наранят една от пациентките ми. Синтия умря с мисълта, че се е побъркала. Както и че аз съм я изоставила. Знам какво мислите за мен. Но снощи бяхте развълнуван заради Синтия. Моля ви, накарайте убиеца да си плати за стореното.

После ръката й изчезна, както и самата тя. Ейдън остана вторачен в гърба й. И учуден.

 

 

Неделя, 12 март, 3:30 следобед

Камбанката в асансьора иззвъня и още преди вратите да се отворят напълно, Тес профуча през тях в лобито на участъка, като дишаше учестено. Ейми я последва с по-бавна крачка. Тесният задушен асансьор бе върхът в отвратителния ден. Тес погледна към стъклената врата, която водеше към улицата. Още една минута. След миг щеше да е вън от участъка и…

Тес отблъсна протегнатата ръка на Ейми и пъхна собствените си ръце в джобовете на палтото си.

— Остави ме да седя в стаята за разпити в продължение на цял час, за да отидеш до вас да си сложиш проклетия костюм? — изсъска тя.

Ейми повдигна вежди и успя да си предаде едновременно обиден и достоен вид.

— Мислех, че е по-разумно да се появя в образа на адвокат, а не на евтина проститутка.

Тес закопча палтото си с треперещи ръце.

— Не приличам на проститутка — процеди тя през зъби, после видя как устата на Ейми се изкриви в лека усмивка и осъзна, че приятелката й бе постигнала целта си.

В продължение на няколко секунди Тес не бе мислила за мрачната стая с двупосочното огледало, нито за обвиняващите очи на Ейдън Рейгън. Нито за Синтия Адамс, която лежеше мъртва в моргата. Нито за факта, че собствените й отпечатъци бяха открити на място, където никога не бе ходила. Тес въздъхна тежко.

— Яд те е, защото открих червеното сако преди теб.

Ейми се засмя.

— Права си. В „Мейси“ ли го откри?

— „Маршал Филдс“, шестдесет процента намаление.

Ейми се ухили още по-широко.

— И ще ми позволиш да го взема назаем?

— Разбира се. Защо не? Стига ти да ми дадеш черния си пуловер.

Тес подмина гишето за информация, без да обръща внимание на любопитния поглед на дежурния сержант. Беше влязла в участъка между двама мрачни детективи, а сега излизаше, придружена от известна адвокатка по наказателни дела. Мамка му. Не бе нужно да си гений, за да събереш две и две. До края на смяната слухът щеше да се разчуе из целия участък. Тес знаеше, че на никое ченге нямаше да му пука ни най-малко за неприятностите й. Вместо това щяха да поздравят Рейгън и Мърфи, че са се потрудили психиатърката да си получи заслуженото.

Ейми я хвана подръка и я побутна към вратата.

— Новия ми кашмирен пуловер? — попита тя, но гласът й бе престорено жизнерадостен и Тес знаеше, че приятелката й се прави на ударена заради любопитните подслушвачи. — Гърдите ти са по-големи от моите. Ще го разтегнеш.

Опитите на Ейми да я развесели само влошиха още повече настроението й. Положението беше изключително сериозно. Когато всичко това се разчуеше, репутацията й на психиатър щеше да пострада тежко, също както и практиката и пациентите й. Тес въобще не се съмняваше, че историята щеше да се разчуе. В града нямаше ченге, което да не заподскача от радост при мисълта, че практиката й е съсипана. След случая „Харълд Грийн“ полицаите се бяха погрижили договорите й с прокуратурата да не бъдат подновени. А да я видят обвинена и съдена? Това щеше да е глазурата на тортата.

— Не бъди егоистка, Ейми — кисело отвърна тя. — Черният ти пуловер не само ще ме топли, но и ще отива на черните затворнически райета. Е, те поне правят фигурата по-слаба.

— Тес, престани — промърмори Ейми. — Сега положението изглежда лошо, но ще се справим. Ще видиш. Хайде да хапнем нещо. Не си яла днес, нали?

— Не.

Мърфи й бе предложил сандвич, докато чакаше Ейми, но тя му бе отказала. Стомахът й бе прекалено свит, за да яде, а и бездруго не би приела помощ от Тод Мърфи. Никога вече.

— Е, ще те заведа у нас и ще ти приготвя супа.

Мисълта за супата на Ейми накара Тес да потръпне от отвращение.

— Не, благодаря. Просто ме заведи у дома. Ще се оправя.

Ейми прехапа устни.

— Тес, ако не ядеш, отново ще се разболееш.

Тес усети как кръвта й закипява, но потисна гнева си. Ейми имаше добри намерения.

— Ще ям, обещавам. А сега ме остави на мира.

— Докторе? Доктор Чикотели?

Тес спря. Не искаше да говори с жената, която бе извикала името й, но тя бе застанала пред стъклената врата, блокирайки пътя й. Беше млада, може би на около двадесет и пет години. Широки сиви очи и тесни очила. Дълга руса плитка висеше над едното й рамо. На брадичката си имаше лека трапчинка. Провлеченият глас издаваше южнячка. А блясъкът в очите на момичето казваше „репортер“.

Започна се, помисли си Тес и се зачуди кое ли от ченгетата бе пренебрегнало неприязънта си към пресата и бе насъскало тази пираня по нея.

— Казвам се Джоана Кармайкъл. Отразявам историята на Синтия Адамс за „Бюлетин“. Снощи бяхте на сцената на самоубийството. Можете ли да коментирате мнението на полицията, че падането на госпожица Адамс е било предизвикано?

Ейми протегна ръка пред Тес.

— Без коментар — изръмжа тя. — Отстъпете от пътя! Веднага!

Тес погледна замислено очите на младата жена и незабавно взе решение. Джоана Кармайкъл не беше в течение, че са я разпитвали, защото в противен случай щеше да й зададе съвсем различен въпрос. А когато историята се разчуеше, нямаше да е лошо да има добронамерен човек в собствения си ъгъл.

— Дайте ми визитната си картичка — каза тя. — Ако има какво да споделя, ще ви се обадя.

Кармайкъл зарови в джоба си и извади картичката си.

— Благодаря ви — искрено каза тя.

Навън Тес вдъхна дълбоко студения свеж въздух. Сивото небе бе почти същия цвят като очите на репортерката. Мисълта за очи я накара да си припомни сините очи на Ейдън Рейгън.

Беше свободна да се прибере у дома. Докато седеше в стаята за разпити, въобще не си позволяваше да мисли за другата възможност. Бе съсредоточила емоциите си в студения гняв, който я бе поддържал през цялото време, докато чакаше Ейми и усещаше погледа на Ейдън през огледалото. Гневът бе по-безопасно чувство от страха. Но сега, застанала под мрачното небе, внезапно я обзе ужас.

Кошмарът не бе приключил.

— Трябва да се прибера у дома — промърмори тя. — Имам работа.