Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (11)

9.

Вторник, 14 март, 12:35 на обед

— Още не съм свършил — рязко каза Бъркхард, преди Ейдън и Мърфи да успеят да проговорят.

— Не сме тук, за да те притесняваме — отвърна Ейдън, като извади бяла хартиена кесия от джоба на палтото си. — Но сме готови да те подкупим.

Бъркхард повдигна вежди.

— Какво е това?

Ейдън я вдигна високо.

— Баклава. От най-хубавата.

Беше възнамерявал да я запази за следобедната си закуска, но Бъркхард изглеждаше изтощен, а косата му стърчеше нагоре, сякаш я бе скубал. Майката на Ейдън вечно повтаряше, че можеш да хванеш повече мухи с мед, а баклавата направо бе подгизнала в сироп.

Бъркхард се намръщи.

— Мръсен номер, Рейгън. Добре, дай я насам — нареди му той, като грабна кесията, отвори я и огледа съдържанието й възхитено. — Има нюанси — добави той.

— Какво пък означава това? — учуди се Мърфи.

— Означава, че виждам разлики в определени звуци, но не се повтарят достатъчно често на записа, за да съм напълно сигурен. Имитаторката е много добра.

Той се поколеба, после изгледа колегите си внимателно.

— Напълно убедени ли сте, че психиатърката не е виновна?

Ейдън чу скърцането на зъбите на партньора си.

— Да, абсолютно сигурни сме — ледено отвърна Мърфи.

Бъркхард сви рамене.

— Е, имитаторката ви е страхотно талантлива.

— Мислиш ли, че може да е професионалистка? — попита Ейдън.

— Възможно е — отговори Бъркхард. — Определено си заслужава да проверите. Най-добрите имитатори обикновено стават комици. Други озвучават анимационни филми, но няма да намерите много такива в Чикаго.

— Театралните актриси също са добри в имитирането на гласове — отбеляза Мърфи, като извади плика с микрокасетите от джоба си и го подаде на Бъркхард. — Но не сме тук, за да те тормозим или подкупваме. Можеш ли да ни пуснеш тези касети?

Бъркхард взе касетите.

— Не и на тази техника — изсумтя той, като отиде до шкафа и зарови из него. — Това е най-доброто, което мога да направя за вас — добави той, като се обърна към тях с малък касетофон в ръка.

Ейдън се намръщи, когато чу високия писклив звук.

— Какво, по дяволите, е това?

Бъркхард долепи машинката до ухото си.

— Звучи като: „Синтия, Синтия, защо го направи?“ — каза той, като подаде касетофона на Ейдън. — Звучи зловещо. Като малко детенце. Но ми е трудно да разбера всичко. Тези малки уредчета не са от най-добро качество.

Ейдън превъртя лентата и изслуша записа повторно.

— Синтия Адамс е прибрала касетите в сейфа си два дни преди да умре — припомни си той и погледна Мърфи. — Високоговорителите!

— Прав си — мрачно кимна Мърфи. — Подлъгвали са Адамс с идеята, че сестра й я вика от гроба. Но защо пък е направила запис?

— Може да е мислела, че се побърква, и се е страхувала да го сподели с някого. Тес каза, че Адамс вечно отричала онова, в което не искала да повярва. Не е искала да вярва, че чува гласове, а касетата е щяла да й послужи като доказателство, че не си въобразява.

Мърфи погледна Бъркхард.

— Можеш ли да сравниш и този запис с имитаторката на Тес Чикотели?

Бъркхард кимна.

— Записът е скапан, но ще направя всичко възможно.

Ейдън погледна касетите.

— Знаеш, че има още един запис. Онзи, в който нареждат на Адамс да си провери електронната поща. Анализира ли го вече?

Бъркхард се намръщи.

— Не знаех за него.

— Бяхме прекалено съсредоточени върху съобщението на Тес и забравихме за другия запис — призна Мърфи.

— Е, поне вече знам за него. Ще го взема от Джак и заедно с останалите може би ще ми помогне да стигна до определено заключение.

 

 

Вторник, 14 март, 3:15 следобед

Госпожа Листър плачеше горчиво, обзета от мъка и гняв. Но за ушите на Тес това бе чудесна музика. В продължение на три месеца жената я бе посещавала със симптоми, вариращи от напрежение в гърдите до инсомния. В действителност проблемът беше, че тя просто не успяваше да се справи с внезапното самоубийство на тридесетгодишния си син. Беше изпълнила задълженията си — беше го погребала и тъгуваше по него. Но гневът й бе прекалено силен и дълбок.

Самоубийствата на Синтия Адамс и Ейвъри Уинслоу, за които бе научила от медиите, бяха отключили яростта й и най-после госпожа Листър можеше да си признае колко е разгневена. Мразеше сина си, задето я бе изоставил по този начин. Но в същото време го обичаше безкрайно и й се искаше да се прибере у дома. Съжаляваше, че не е успяла да го предпази, но не бе знаела. Никога не бе подозирала. А вече бе прекалено късно.

Тези чувства бяха често срещани при близките роднини на самоубийците, но винаги успяваха да натъжат и почти да разплачат Тес. Тя пъхна няколко салфетки в ръката на госпожа Листър и я остави да се наплаче. Това щеше да накара жената да се почувства малко по-добре, но вероятно не достатъчно, за да предприеме следващата стъпка. Всеки пациент беше различен.

Докато Тес чакаше търпеливо, пейджърът внезапно завибрира в джоба на панталона й. Дениз. Никой друг не знаеше номера й. Пейджърът бе дискретен начин, по който Дениз можеше да се свърже с нея, когато Тес имаше сеанс. Не сега, Дениз, помисли си тя. След тридесет секунди пейджърът отново започна да вибрира. Тес стана, отиде до прозореца и го извади тайно от джоба си, като се преструваше, че оглежда улицата.

Сърцето й се сви. Серия „911“ изпълваше екрана. „911“ беше кодът им за спешност. С треперещи ръце тя прибра пейджъра в джоба си. Насили се да говори спокойно.

— Госпожо Листър, ще изляза от стаята за момент. Поплачете си.

Тес излезе от кабинета си и застина. Дениз седеше зад бюрото си, пребледняла като платно.

— Съжалявам, Тес, но има друго обаждане. На втора линия. Жената настоява да говори само с теб и твърди, че и ти ще искаш да говориш с нея.

Тес вдигна слушалката, стегна се и кимна на Дениз, която натисна бутона за връзка. В ухото на Тес се чу бръмчене от мобифон на фона на уличен шум. Изсвири клаксон, после втори. Прииска й се да бе разрешила на Ейдън да подслушва и служебния й телефон, макар да знаеше, че не може да го направи.

— Доктор Чикотели. Как мога да ви помогна?

— Доктор Чикотели, аз съм съседка на един от пациентите ви.

„Престани с дивотиите“, едва не отвърна Тес, но се сдържа, защото не искаше жената да затвори.

— За кой пациент става дума, госпожо?

— Малкълм Сюърд.

Тес си пое дъх и махна към Дениз да й подаде химикалка. Написа името на лист и Дениз бързо го вкара в компютъра.

Да, положението определено се влошаваше.

— Какъв е проблемът на господин Сюърд?

— Кара се с жена си — отговори жената. — Изглежда… да, току-що я тръшна на пода. Заплашва, че ще я убие — добави тя спокойно, сякаш коментираше времето. — Ще ви оставя да се заемете със случая, докторе.

Жената затвори. Тес погледна към вратата на кабинета си, където все още седеше госпожа Листър. Знаеше какво трябваше да направи.

— Дениз, обади се на Харисън и го помоли да дойде да направи нещо с госпожа Листър.

— Какво да направи?

— Не знам, по дяволите! — извика Тес, която трепереше като лист. — Да довърши сеанса. Да й насрочи час за утре. Той ще знае как да постъпи. Дай ми адреса на Сюърд.

Тя грабна бележника, в който Дениз бе записала два адреса.

— Какво?

— Има две къщи — безпомощно отговори Дениз. — Една в града и друга отвъд Норт Шор. Къде мислиш, че е?

— На фона се чуваше градски шум — сети се Тес. — Ще отида в дома му в града. Обади се на 911. Кажи им да побързат.

Тес излетя от офиса, като се молеше репортерите да са се разкарали, макар да знаеше, че това вече нямаше значение.

Малкълм Сюърд беше новина. Страхотна новина. Ако медиите още не бяха наясно, със сигурност скоро щяха да го узнаят. Тя изскочи на улицата и се затича, без да обръща внимание на вика на възмутен пешеходец. Рейгън. Лицето му се появи в мислите й. „Обади се на Рейгън!“

 

 

Вторник, 14 март, 3:30 следобед

За щастие съпругата на Спинели си падаше по всички видове изкуства. За щастие тя го бе завлякла на импровизирано шоу миналата седмица, което му бе харесало достатъчно, за да не заспи, а това не му се случваше често. Минути след като се обади на жена си, Спинели връчи на детективите списък с лица за контакти в „Студио театър Чикаго“, известно място за обучение на млади таланти.

Ейдън и Мърфи влязоха в театъра и извадиха значките си. Прекъснаха репетицията и всички погледи се насочиха към тях.

— Аз съм детектив Мърфи, а това е партньорът ми, детектив Рейгън.

— За какво става дума? — попита един от по-възрастните мъже на сцената.

— Имаме няколко въпроса — отговори Ейдън. — Търсим жена, която имитира гласове, и ни насочиха към вас.

Мъжът скочи долу на пода.

— Аз съм управителят. Казвам се Грант Олдъм.

— Е, господин Олдъм, както вече казах, търсим жена, която имитира гласове. Много талантлива. Мислехме, че може да е член на театрална трупа.

Олдъм се изпъна в целия си внушителен ръст от метър и седемдесет.

— Няма да ви дам списъка с изпълнителите ни, за да проведете любимия си лов на вещици.

— Господин Олдъм, става дума за разследване на убийство, което не е лов на вещици — меко отвърна Ейдън. — Вие, разбира се, не сте задължен да ни отговаряте. Нали така, Мърфи?

— Не, но съм чувал, че актьорите са страхотни бохеми. Кой знае какво можем да намерим скрито зад кулисите, когато се върнем със заповед за обиск?

Дори в полутъмното помещение можеше да се види как Олдъм пребледня.

— Не можете да получите заповед за обиск без причина. Това противоречи на конституцията.

Ейдън въздъхна. Всички бяха експерти по конституцията.

— Опитваме се да открием убиец, който има вече две жертви и не възнамерява да спре. Бихме искали да ни помогнете. Случаят е толкова важен, че ако ви отведем в участъка за разпит, никой няма да ни обвини. Молим ви да постъпите правилно и да ни помогнете.

Олдъм въздъхна.

— Какво искате да знаете?

— Жени, които имитират гласове — отговори Мърфи. — Талантливи.

Олдъм разтри плешивото си теме.

— Да видим, сещам се за Джен Ривърс, Дани Суенсън, Никол Ривера… — започна той, после хвърли поглед към колегите си на сцената. — Някой друг? — попита той.

— Мери Ан Гибс — обади се мъж с рошава брада.

Останалите кимнаха, все още замислени.

Ейдън си записа имената. Мърфи извади от джоба си снимката на жената от пощенския магазин.

— Познавате ли я?

Олдъм присви очи.

— Хей, Иджипт, запали лампите, моля те.

Брадатият побърза да изпълни поръчаното и внезапно ярка светлина заля театъра и ги накара да примигнат. Олдъм взе снимката и се вгледа внимателно.

— Косата не е същата, но… може да е Никол. Но пък снимката не е достатъчно ясна. Съжалявам, господа детективи.

По гърба на Ейдън премина тръпка. Приближаваха се към целта.

— Знаете ли къде можем да намерим Никол?

Олдъм отново погледна през рамо.

— Някой от вас знае ли къде се мотае Никол?

— Беше келнерка в кафене близо до кулата на „Сиърс“ — спомни си брадатият. — Не знам дали е още там. Не съм я виждал от няколко месеца.

Мобифонът на Ейдън иззвъня.

— Извинете ме за момент — каза той и се отдалечи. Погледна екрана на телефона си и видя, че му се обаждаше Чикотели.

— Какво? — попита той без любезности.

— Трябва да дойдете — изхлипа тя нервно със задъхан глас. — Имах ново обаждане.

— Мърфи. Трябва да тръгваме — извика Ейдън, после вдигна мобифона към ухото си. — Кой е този път, Тес?

— Малкълм Сюърд.

Ейдън се закова на място и Мърфи едва не се блъсна в него.

— Футболиста? — учуди се той.

При това не кой да е футболист. Сюърд беше легенда. И бе един от пациентите на Тес?

— Да. Моля ви, побързайте. Ето адреса.

Ейдън притисна телефона между ухото и рамото си и записа адреса в бележника си под имената на четирите актриси. Беше тузарски адрес, недалеч от дома на Чикотели.

— Къде сте сега?

Той чу клаксон и свирене на гуми, после гласа на Чикотели, която промърмори нещо като „задник“.

— Тес, добре ли си? — извика Ейдън.

— Добре съм. В момента влизам в кооперацията на Сюърд. Апартаментът му е на седмия етаж. Побързайте.

— Тес, чакай. Изчакай ни.

Но Тес вече бе затворила.

— Да тръгваме, Мърфи — извика той и се затича.

 

 

Сърцето й биеше лудо. Тя се втурна през стъклената врата в кооперацията на Сюърд.

Изненаданият портиер реагира след няколко секунди.

— Спрете! Не можете да се качвате горе! — извика той.

— Лекарка съм! — извика тя. — Имам спешен случай!

Вратата на асансьора тъкмо се отваряше. След мигновено колебание Тес скочи вътре и натисна бутона за седмия етаж. Чу се вой на сирени. Полицаите почти бяха пристигнали. Сигурно са били на една пресечка разстояние.

Само седем етажа. А сега шест. Тес прикова очи в таблото, като броеше ударите на сърцето си, докато асансьорът се изкачваше нагоре.

Малкълм Сюърд, известен футболист, натрупал огромна ярост. Беше изпратен при нея от лекаря на отбора, след като халосал в лицето един от съотборниците си. Тес бе формулирала проблема му бързо, макар да минаха седмици, преди той да бе готов да изрече думите.

Вратите на асансьора се отвориха и Тес изскочи в коридора. Не й беше трудно да открие апартамента на Сюърд. Отвътре се разнасяха дивашки ругатни, примесени с ужасени писъци, от които кръвта й изстина.

— Не, Господи, не! Малкълм, моля те!

„Заплашва, че ще я убие“, припомни си Тес думите на жената, която й се беше обадила.

Но съпругата на Малкълм все още бе жива. Слава богу, този път не бе закъсняла.

Желязната врата висеше изкривена. Тес се вторачи в нея за миг, като се опита да събере мислите си. Малкълм бе разбил вратата. Къде, по дяволите, бяха ченгетата? Трябваше вече да са тук. Писъците внезапно спряха. Чуваше се само ужасено скимтене, което бе още по-страшно.

— Моля те, Малкълм — прошепна жената уплашено. — Моля те. Няма да те напусна. Няма да кажа на никого.

— Лъжеш, шибана кучко! Не ме лъжи!

— Не те лъжа. Не съм…

Последва приглушен писък.

Тес не можеше да чака повече. Бутна вратата и се вцепени. Срещу нея стоеше огромният Малкълм Сюърд, метър и деветдесет и пет здрави мускули, изпълнени със заслепяваща ярост. Беше вдигнал дребничката си съпруга от земята и я бе притиснал до стената. Едната му ръка стискаше гърлото й, другата държеше пистолет до главата й.

„Как се казваше? — отчаяно се запита Тес. — Как й беше името? Гуен. Точно така. Казваше се Гуен.“

Тес си пое дъх и мобилизира всичките си сили. Не беше лесно, тъй като пред нея Гуен изцъкли изпълнените си с ужас очи.

Ръцете й задраха ръката на Малкълм, но без никакъв успех. Гуен се вторачи в Тес, отчаяните й писъци бяха замлъкнали.

— Малкълм — спокойно каза Тес. — Пусни я. Мога да ти помогна, ако я пуснеш.

Гуен се помъчи да си поеме дъх. Краката й се удряха в мощните бедра на мъжа й. Но Сюърд бе здрав като скала. Можеше да профучи през футболното игрище, понесъл трима стокилограмови мъже на гърба си. Дребничката му съпруга беше за него не по-тежка от муха.

Малкълм вдигна глава. Очите му блестяха диво. Обвинително. Тялото му бе обляно в пот, от която ризата му бе подгизнала.

— Казала си й! Обеща да не й казваш, но ме излъга.

Тес вдигна ръце примирително. Сърцето й заби лудо, този път от страх. Отново жената. Същата, която бе оставила съобщението на телефона на Синтия. Очевидно пак бе имитирала гласа й.

— Пусни Гуен, Малкълм.

— Не — нервно поклати глава той. — Не. Тя ще ме зареже. Ще разкаже — извика той, като отново стисна врата на жена си и я повдигна от пода. — Никой няма да ме зареже.

— Никой не възнамерява да те изоставя, Малкълм — опита се да го успокои Тес с нежен глас. — Никой няма да разкаже.

Той трепереше, а по лицето му се стичаха сълзи.

— Казала си й. Обадила си й се и си й разказала. Обеща ми, че никога няма да кажеш, но го направи.

Той изхлипа, повдигна Гуен още по-високо и я притисна към гърдите си. Тя спря да се съпротивлява и увисна като безжизнена кукла.

— Не, Малкълм. Не съм й разказвала нищо.

— Тя знаеше. Знаеше.

Сърцето на Тес спря. Знаеше. А не знае. Знаеше.

— Не я наранявай, моля те.

— Заплаши ме, че ще ме изостави и ще каже. Ще загубя всичко — изхлипа той и застина. — Никой няма да ме напусне. Никой няма да разкаже.

Той изговори думите бавно и грижливо. След това натисна спусъка. Писъкът замря в гърлото на Тес. Тялото на Гуен потръпна, после се отпусна. Малкълм хвърли жена си на пода. От главата й течеше кръв и обагряше бежовия мокет. Гуен Сюърд не помръдваше. Беше мъртва. Малкълм бе убил жена си.

Тес стреснато се върна към действителността. „Изчезвай оттук! — каза си тя. — Бягай!“

Завъртя се на пети, но Малкълм беше по-бърз и мигновено я хвана. Тес започна да се бори и да рита, но ръката му стисна гърлото й, а пистолетът бе опрян в слепоочието й. Чу спокойния глас на Сюърд в ухото си.

— Никой няма да разкаже. Нито тя. Нито ти.

 

 

Ейдън стисна юмруци. Проклетият асансьор едва се движеше. Стомахът му бе свит. Мърфи не проговори. Ръцете му бяха спокойно отпуснати, но очите му разказваха различна история. Изстрели. Заложници. Тес Чикотели.

„Ами ако закъснеем! — помисли си Ейдън. — Моля те, Господи, не ме оставяй да закъснея!“

Най-после вратите на асансьора се отвориха. Ейдън се стегна и предпазливо пристъпи напред. Кооперацията приличаше на хотел с дълги коридори. Шестима униформени стояха с извадени оръжия пред отворена врата. Едно от ченгетата тръгна към тях с мрачно лице.

— Аз съм Рипли. Партньорът ми и аз бяхме първи на местопрестъплението.

— Какво е положението? — попита Мърфи напрегнато.

— Застрелял жена си в главата и не разрешава на хората от „Бърза помощ“ да влязат да я прегледат. Но няма признаци да е жива. Не диша.

— А лекарката? — попита Ейдън и затаи дъх.

Очите на Рипли проблеснаха.

— Стиснал я е за гърлото и е опрял пистолет в главата й.

Ейдън потръпна, когато си представи зловещата картина.

Мърфи преглътна с усилие.

— Също като преди.

Рипли наклони глава.

— Извинете, детектив?

— Нападана е и преди — дрезгаво промълви Мърфи. — От затворник, на когото правеше психиатрична оценка.

Тръгнаха към апартамента на Сюърд.

— Обадихте ли се на специалист по преговори с престъпници, задържали заложници?

— Да, но той се намира на половин час оттук — отговори Рипли, като спря на около метър от вратата и сниши глас. — Зад Сюърд има голям прозорец. Ако вкараме снайперист в някой от апартаментите в отсрещната кооперация, може да успеем да го очистим. Евакуирахме всички от този етаж, както и от съседните.

— Ще се обадя на Спинели — каза Мърфи и се отдалечи надолу по коридора, за да не бъде чут.

Ейдън си съблече палтото.

— Оставете ме да се опитам да поговоря с него.

Полицаят поклати глава.

— Не мисля, че това ще помогне. Той е страхотно надрусан.

— Не можем да чакаме половин час за специалиста по преговори. Този кретен вече е убил жена си. Няма причина да остави лекарката жива. Някой знае ли защо го е направил?

— Когато излязохме от асансьора, го чухме да казва, че лекарката се е обадила на жена му и й е разказала нещо, което била обещала да не казва. Жена му пък заплашила да го напусне и той я застрелял — отговори Рипли като стисна челюсти. — Лекарката беше зашеметена. Завъртя се, за да побегне, но той я сграбчи. Не можахме да направим абсолютно нищо.

Ейдън погледна през рамо към другия край на коридора, където Мърфи говореше по телефона. Партньорът му вдигна глава и го погледна изморено. Най-после кимна и Ейдън пристъпи към прага.

Желязната врата висеше изкривена. Бяха нужни двама мъже, за да я сритат с такава сила. Или един адски вбесен футболист, който в момента бе стиснал Тес за гърлото и опрял пистолет в слепоочието й. Пистолетът беше 45-ти калибър, но приличаше на играчка в огромната ръка на мъжа. Очите на Тес бяха затворени, тялото й — неподвижно, но гърдите й се надигаха, когато си поемеше дъх. Ръцете й стискаха китката на Сюърд, а пръстите на краката й едва докосваха пода. Една от обувките й бе паднала в коридора, другата лежеше до трупа на Гуен Сюърд.

Малкълм Сюърд гледаше право в Ейдън с мътен поглед. Люлееше се леко, сякаш в ритъм, който само той чуваше.

— Сюърд — каза Ейдън тихо и погледът на футболиста се фокусира моментално. — Пусни я.

Тес отвори очи и Ейдън забеляза в тях ужас. Молба. И доверие. Наложи му се да мобилизира всичките си сили, за да запази спокойствие. Животът на Тес бе в неговите ръце сега.

— Не — отвърна Сюърд. — Тя разказа. Наруши обещанието си.

В изражението на Сюърд настъпи лека промяна. Очевидно бе достатъчно нормален да чуе фактите, но бе прекалено откачил, за да приеме извинения и обещания.

— Не е разказала. Друга жена се е обадила на съпругата ти, като се е представила за лекарката ти.

Сюърд погледна мъртвата си съпруга за миг, после насочи очи към Ейдън.

— Лъжеш — процеди той мрачно.

Гласът му трепереше. Явно започваше да осъзнава ужаса на извършеното.

— Не четеш ли вестници, Сюърд? Не гледаш ли новините? Не си ли чувал за двете самоубийства тази седмица?

Нещо пробягна в очите му.

— Да. И какво от това?

— Тези хора също бяха нейни пациенти. Някой им се е обадил. Имаме доказателства, че не е била доктор Чикотели. Друга жена е имитирала гласа й — обясни му Ейдън.

Не беше абсолютно вярно, но в този момент това нямаше значение.

Футболистът отново сведе очи към пода и дребничката си съпруга, която лежеше в локва кръв. Пръстът на спусъка потрепери и Тес си пое дъх. Тъмните й очи останаха вперени в Ейдън, както по-рано тази сутрин, когато бе седяла в студиото, за да запишат гласа й.

— Знаеше — дрезгаво каза Сюърд. — Щеше да ме изостави.

— Съжалявам, Малкълм — тихо прошепна Ейдън. — Но доктор Чикотели не й е казала. Пусни я. Трябва да постъпиш правилно и да я пуснеш.

Сюърд затвори очи.

— Убих я. Убих моята Гуен.

Ейдън не проговори. Огромният мъж заплака. Стисна Тес по-силно и тя се намръщи от болка, когато пистолетът издра слепоочието й.

— Убих я и ти си виновна за това — извика Сюърд.

Тес се помъчи да си поеме дъх и да стъпи на пръсти, но не успя. Сюърд продължаваше да плаче.

Ейдън се опита да прогони паниката си. Гърлото му се стегна.

— Една невинна жена е мъртва, Сюърд — рязко каза той. — Не убивай и втора.

Футболистът се вслуша в думите му и Ейдън смекчи глас.

— Гуен не би искала да го правиш. Моля те, Малкълм. Пусни я, преди да стане прекалено късно.

Сюърд изпъна гърди и с бързи движения бутна Тес настрани, след което коленичи до съпругата си. Тес се препъна и ахна, а Ейдън я хвана за ръка и я дръпна далеч от Сюърд. Тя се притисна до гърдите на детектива. Трепереше като лист. Или пък самият той трепереше. Обви ръце около нея и я задържа в прегръдката си, докато тя се опитваше да си поеме дъх.

Сюърд вдигна жена си в огромните си ръце и я залюля като бебе. Беше спрял да хлипа, но сълзите продължаваха да текат по лицето му.

Ченгетата зад Ейдън бързо заеха позиции и насочиха оръжия към Сюърд, който стоеше на колене и люлееше съпругата си, все още стиснал пистолета си в ръка.

Мърфи застана до Ейдън и пое щафетата. Ейдън се отмести от пътя на колегата си, отвеждайки Тес със себе си. Мърфи зае мястото му до вратата и извади оръжието си.

— Пуснете пистолета, господин Сюърд — нареди Мърфи със спокоен глас.

Малкълм Сюърд внимателно остави жена си на пода и нежно положи ръцете й отстрани на тялото. После пъхна пистолета в устата си и натисна спусъка.

Тес потръпна в ръцете на Ейдън и стисна ризата му.

Дълго време никой не проговори. После Мърфи прибра пистолета си и въздъхна.

— Мамка му. Дяволите да го вземат.

В коридора настъпи суматоха. Хората от „Бърза помощ“ се втурнаха в апартамента, но бързо се надигнаха от труповете и поклатиха глави.

— И двамата са мъртви. Обадете се на съдебния лекар.

Тес се дръпна настрани и се облегна на стената в коридора, после безсилно се свлече на пода. Надникна в апартамента и погледна Сюърд, после Ейдън. Лицето й бе напълно лишено от цвят. Пулсът й биеше ускорено в гърлото й, под което личеше голям червен белег.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Ейдън не се довери на гласа си, затова само кимна.

Мърфи се наведе, за да вземе нещо от пода. Шала й. Мърфи го огледа, после бързо го пусна.

— Шалът е… — намръщи се той. — Не ти трябва вече, Тес.

— Имате ли още нужда от мен? — попита тя с разтреперан глас. — Мога ли да си вървя?

Ейдън смяташе, че Тес не е в състояние дори да стане от пода, камо ли да се прибере у дома си сама.

— Ще те закараме до дома ти. Но първо трябва да вземем показанията ти.

Всъщност нямаше никаква нужда да вземат показанията й сега. Той просто искаше Тес да остане на мястото си, докато се посъвземеше и цветът на лицето й се възвърнеше.

Тес се надигна, което го впечатли.

— Добре, хайде да приключваме, за да мога да се прибера вкъщи и да се почистя — каза тя, като подръпна сакото си, изцапано с кръвта на Гуен и потта на Малкълм.

Тес преглътна и се залюля.

— Мисля, че по косата ми има кръв от Гуен — изстена тя и погледна обутите си само в чорапи крака. — И по краката. О, Господи! — Тя вдигна ръка към лицето си и се вторачи в окървавената си длан. — О, Господи!

Тес погледна бялата риза на Ейдън, сега изцапана с червено там, където я бе стискала.

— Изцапах и теб — отбеляза тя. — Съжалявам.

Ейдън потръпна, когато си припомни ръцете, стиснали ризата му, сякаш тя бе единственото, което можеше да й запази живота.

— Няма проблеми. Случвали са ми се и по-лоши неща.

Той пристъпи напред, за да й помогне отново да седне на пода, преди да припадне, но един от санитарите го изпревари.

— Хайде да те прегледаме, преди да те пуснем да си ходиш.

— Добре съм — възрази Тес с измъчен глас.

— Аха — небрежно изсумтя санитарят и продължи да си върши работата.

Тес го остави да й премери пулса и кръвното, дори да насочи лъч светлина в очите й. Но се отдръпна назад, когато мъжът сложи пръсти на гърлото й.

— Това е стар белег — каза тя. — Дайте ми да подпиша формуляр, че ви освобождавам от отговорност, ако искате, но наистина съм добре. Просто искам да се прибера у дома.

 

 

„Двама души останаха без глави. Трябваше да са трима. Но като проклета котка с девет живота, Чикотели бе оцеляла. Все още дишаше. Не беше справедливо. Но може би така бе по-добре. Когато умре, искам да присъствам лично. Да се порадвам на всеки момент.“

Имаше и друга лоша новина. Детектив Рейгън бе казал на Сюърд, че имат доказателства, че гласът на Тес е бил имитиран. Рейгън излъга. Нямаше съмнение. Съвпадението с гласа на Чикотели бе безспорно, потвърдено бе от едно от най-добрите звукови студиа в Германия. Никол бе достатъчно талантлива, за да заблуди дори и собствената майка на Тес.

Вероятно бе грешка да остави съобщението на гласовата поща на Синтия Адамс, но без него полицаите щяха да загубят няколко дни, преди да сравнят отпечатъците върху кутията с тези на Чикотели. Ако въобще стигнеха дотам.

Не, истинският проблем бе, че прекалено много ченгета вярваха на Чикотели. Очевидно омразата към нея в полицията не бе толкова силна. Детектив Рейгън се бе превърнал в един от защитниците й и това бе адски разочароващо. Очаквах повече от него.

Но ако се съдеше по начина, по който се беше борил за живота й, очевидно не я мразеше. Точно обратното. Личеше си, че държи на нея повече, отколкото вероятно бе готов да признае дори пред самия себе си.

Отвратително. Какво у тази жена караше мъжете да падат в краката й? Мъже, които не би трябвало да се оставят да бъдат подлъгвани от красиво лице и съблазнителен задник. Повечето мъже бяха слаби.

Но аз не съм.

Предстояха две задачи. Първата бе елиминирането на красивата Никол. Ако полицията подозираше, че гласът на Чикотели е бил имитиран, бе само въпрос на време да открият Никол. За щастие тя не бе от значение. И вече не бе нужна, тъй като планът трябваше да се промени. Чикотели нямаше да влезе в затвора. Не и в бетонната сграда с високи стени и железни решетки.

Но имаше и други видове затвори. Други начини за изолация. За ужас и агония. И затворът на Чикотели щеше да притежава всичките.

Защото тя го заслужаваше.

 

 

Вторник, 14 март, 4:45 следобед

Не я попитаха за тайната на Сюърд, помисли си Тес, докато наблюдаваше как Мърфи и Рейгън ръководеха действията в апартамента. На местопрестъплението се бяха появили шестима криминолози, предвождани от Джак Ънгър. Хората от кабинета на съдебния лекар бяха пристигнали с носилки и чували за трупове. И с изключение на служителите от „Бърза помощ“, всички я бяха оставили на спокойствие. Никой не бе настоял да узнае каква е тайната, която според Малкълм тя бе раздрънкала. Поне не още. Но щяха да я попитат. И тя щеше да им каже.

Вече бездруго нямаше значение. Малкълм бе мъртъв. Гуен бе мъртва. Нямаха деца. Нямаше човек, който да пострада от истината.

Тес седеше на пода в коридора. Униформен полицай стоеше до асансьора, друг — до стълбището, за да попречи на любопитните съседи да надничат. А вероятно и за да й попречи да си тръгне, преди да е отговорила на въпросите на ченгетата. Сякаш това можеше да се случи. След като видя как Сюърд си пръсна черепа, Тес продължи да се движи само благодарение на прилива на адреналин. Но сега не бе сигурна дали можеше да помръдне, дори ако… Тя преглътна с усилие, когато през ума й пробяга старото клише: „дори ако някой опре пистолет до главата ми“.

Ръцете и краката й вече бяха чисти. Окървавените й къси чорапи — свалени от санитаря с нежните ръце и милата усмивка. Краката й бяха боси. Санитарят й беше дал чифт пантофи, но все още не можеше да събере достатъчно енергия, за да ги обуе.

Една от обувките й бе неизползваема, покрита с кръвта и мозъка на Гуен и Малкълм. Другата лежеше на пода до бедрото й. Е, бездруго никога вече нямаше да ги обуе. Когато се прибереше у дома, щеше да изхвърли всички дрехи, които бе носила днес. Щеше да вземе врял душ и да търка тялото и косата си, докато горещата вода свали кожата й. Но дори това нямаше да й помогне да се почувства чиста. Щеше да довърши бутилката вино, както Рейгън й бе предложил снощи, да замъгли съзнанието си и да изтрие от него събитията от последния час.

Но и това нямаше да помогне. Защото когато се събудеше, все още щеше да е в този кошмар. Малкълм и Гуен все още щяха да са мъртви. Както и Синтия и Ейвъри.

„Заради мен.“ Според логиката й това не можеше да бъде вярно. Но същата тази логика й казваше, че истината щеше да е без значение утре, когато хората в града прочетяха вестниците. Истината бе, че тези хора й се бяха доверили. Бяха повярвали, че ще им помогне. И сега четирима души бяха мъртви. „Заради мен.“

Хората на съдебния лекар изкараха носилките с труповете. Един голям чувал и един малък. Тес се облегна на стената и затвори очи.

— Тес?

Тя отвори очи и видя Ейдън Рейгън. Погледът му бе загрижен, сякаш се страхуваше, че тя щеше да се разпадне всеки момент. Тес притисна ледените си пръсти до ледените си бузи.

— Искате показанията ми, нали?

— Ако мислиш, че си в състояние.

— Да, мога да го направя.

Тя се помъчи да стане, после се вторачи учудено в Ейдън, когато коленичи до нея и й обу чорапите, сякаш бе малко дете. Той се завъртя и седна на пода до нея. От горещото му тяло се излъчваше топлина. Тя потръпна и се опита да прогони спомена за това как се бе чувствала в прегръдката му. Как я притискаше към себе си и я караше да се чувства в безопасност. Колко чудесно бе усещането. Как сърцето му биеше до ухото й. Той също се бе уплашил, но си свърши работата самоуверено и спокойно. Дължеше му живота си.

— Ледена си — отбеляза той. — Господи, жено, да не си дошла от офиса си дотук без палто? — попита той, като съблече палтото си и го уви около раменете й, преди тя да успее да възрази. — Не се бори с мен, Тес — предупреди я той, когато тя се опита да му върне палтото. — Изглеждаш така, сякаш и петгодишно хлапе може да те събори на земята.

— Ще се изцапа с кръв — промърмори тя.

Ейдън хвана ръката й и започна да я разтрива, за да възстанови кръвообращението й.

— Няма проблеми. Господи, ръцете ти са като буци лед. Защо не каза нищо?

Тес се облегна на стената. Внезапно се почувства скапана.

— Беше зает. Благодарих ли ти?

Той взе другата й ръка и започна да я затопля.

— Да — нежно отговори Ейдън. — Благодари ми. Разкажи ми за обаждането.

— Бях с пациентка. — С кого ли беше? О, да, госпожа Листър. Точно така. — Дениз вдигна телефона. Жената настояла да говори с мен. Този път звучеше отегчена.

— Звучеше ли като същата жена?

— Не. Този път не звучеше нито млада, нито стара. Само отегчена. Каза, че Малкълм Сюърд и жена му се карали.

Ейдън приключи с масажа, но задържа дясната й ръка. Тес можеше да я издърпа, ако искаше, но не го направи. Не можеше.

— Съобщи ми, че Малкълм тъкмо бил съборил жена си на пода.

— Кога стана това?

— Няколко минути преди да ти се обадя. Наредих на Дениз да звънне на 911 и изфучах навън — намръщи се тя. — Мина адски дълго време, преди полицаите да се появят. Мислех, че ще са тук преди мен.

Тя вдигна глава и видя красивите сини очи, приковани в лицето й. Очи на ченге. Престорено безизразни.

— Не възнамерявах да се правя на герой. Но нямаше кой друг да й помогне. Той бе разбил вратата. Знаех, че става жесток, когато е ядосан. Освен това се страхуваше, че някой ден може да използва силата си срещу жена си. Беше я стиснал за гърлото и… — Гласът й прекъсна и Ейдън стисна ръката й.

— Спокойно, Тес. Не бързай.

Тя се стегна и се насили да довърши историята.

— Викаше като луд, че съм се обадила на жена му и съм й казала тайната му. Тя заплашила да го напусне. Но той заяви, че никой нямало да го напусне. После я застреля — потръпна Тес. — И я метна настрани. Опитах се да побягна, но той беше прекалено бърз. После той… опря пистолета до главата ми. И тогава се появиха ченгетата.

— Защо го лекуваше?

Тя се засмя мрачно.

— Отначало той твърдеше, че трябвало да му помогна да контролира гнева си. Бяха го глобили, задето разбил носа на друг футболист, когато се скарали по време на мач.

— Да, спомням си случая.

— Очевидно и управата на отбора го помнеше. Настояваха Малкълм да отиде на психиатър.

— И той дойде при теб.

— Не, първо отишъл при лекаря на отбора, за да покаже, че е готов да изпълни нарежданията на управата. А после дойде при мен за помощ. Малкълм беше гей — заяви тя, като погледна Ейдън в очите. — Беше го крил с години. Беше го отричал дори пред себе си. Но нуждите му се засилваха и той вече не можеше да ги контролира. Имаше съпруга и кариера. Страхуваше се, че ще загуби всичко, ако някой разбере за тайната му. А заради известността си не можеше да се среща с когото и да било. Щяха да го познаят. Да го използват. Затова не правеше нищо. И всеки ден побесняваше все повече.

Очите на Ейдън бяха проблеснали изненадано за момент, но сега отново бяха безизразни.

— Изнудваха ли го?

— Не мисля, но и да е било така, се съмнявам, че би ми го признал. Честно казано, терапията не даваше резултат. Малкълм настояваше, че можел да се справи с желанията си. Успявал да… да задоволи жена си достатъчно често, така че тя да не подозира нищо, но напоследък нещата се промениха. Гуен искаше дете, а Малкълм не. Тя го обвиняваше, че има извънбрачна връзка.

— Пълна ирония! — тихо отбеляза Ейдън.

— Да. Той се ядосваше все повече и си го изкарваше на непознати хора — въздъхна Тес тъжно. — И на Гуен. Обичаше я и не искаше да я нарани или посрами. Били гаджета още от гимназията. Тя беше старомодна. Не би одобрила хомосексуалността му. Е, предполагам, че това вече няма значение.

Ейдън отново стисна ръката й, но не направи опит да я утешава с празни приказки и тя му бе благодарна.

— Как те намери Сюърд? — попита той.

— Чрез указателя. Не се доверяваше достатъчно на приятелите си, за да ги попита за името на психиатър. Не искаше да разберат, че става дума за нещо повече от контролиране на гнева. И определено не искаше Гуен да узнае.

Тес затвори очи. Ужасът й понамаля и мислите й запрепускаха. Тя си припомни разговора с Харисън. Преди три часа бе смятала, че някой може да е открил пациентите й чрез психиатричното отделение на болницата. Сега вече истината беше друга.

— Единственият начин, по който някой може да е узнал и за тримата ми пациенти, е, ако са наблюдавали вратата на офиса ми непрестанно или по някакъв начин са успели да проникнат в картотеката ми.

Мисълта за това я накара да потръпне. Всички картони на пациентите й бяха… компрометирани. Тес стисна зъби и се помъчи да потисне желанието да повърне.

— Съдейки по всички събития, станали напоследък, съм склонна да вярвам във второто.

Ейдън замълча за момент.

— Къде държиш картоните си?

— В специално хранилище, заедно с картоните на Харисън. Доктор Харисън Ърнст. Той е…

— Партньорът ти. Е, кой има достъп до хранилището през работно време и след това?

— Само аз, Харисън и Дениз — секретарката ни.

Ейдън пусна ръката й и извади бележника от джоба си. Тес раздвижи пръсти. Стори й се, че нещо й липсва.

— Хранилището прилича ли на сейф?

— Не, по-скоро на голям вграден гардероб.

— Поддържаш ли и електронни картони?

Тес го изгледа притеснено.

— Понякога. Не за всеки пациент.

Преди около пет години имаше един пациент, чийто картон не бе вкаран в компютъра, така че твърдението й можеше да се приеме за истина.

Ейдън я изгледа остро.

— Не се стремя към картоните ти, докторе. Патрик ще го направи с помощта на съдебна заповед. Къде държиш електронните си картони?

— В служебния ми компютър. Пиша си собствените бележки, отпечатвам ги и ги прибирам в картона. Във…

— В хранилището. Ясно. Изтриваш ли ги от хард диска?

Тя се поколеба.

— Не толкова често, колкото би трябвало. Но в системата се влиза с парола.

— Запазваш ли ги и на диск?

Тя отново се поколеба.

— Всеки петък. Пазя картоните в моя флашдрайв.

Ейдън повдигна вежди въпросително.

— А той е на ключодържателя ми — добави Тес, — така че винаги е с мен.

„Освен вчера“, помисли си тя. Беше оставила ключовете си в чантата си в офиса. Всъщност, помисли си тя, всеки път, когато ключовете не бяха в ръката й, картоните не бяха защитени.

— Има и друга възможност — каза Рейгън, като я наблюдаваше напрегнато. — Някой може да е подслушвал сеансите ти.

Тес разтвори широко очи.

— Имаш предвид… имаш предвид, че подслушват кабинета ми? О, господи! Наистина го мислиш.

Тя отмести поглед към апартамента на Сюърд. Мърфи тъкмо излизаше оттам, придружен от Джак Ънгър. Мърфи кимна на Рейгън почти незабележимо.

— Какво? — попита тя.

Рейгън не отговори и тя го хвана за ръката.

— Кажи ми.

Рейгън въздъхна.

— Намерихме камери и в трите апартамента. И микрофони.

Тес се отпусна тежко на стената.

— Камери?

Той кимна.

— Свързани с интернет.

Обедът, който едва бе успяла да задържи досега, се надигна в гърлото й и тя скочи.

— Не. Не може да бъде.

Ейдън се надигна и я погледна тъжно.

— Мили боже! Защо? — попита тя задавено.

— Още не знаем. Мислехме, че камерите са били инсталирани, за да запишат самоубийствата. Но вече не сме толкова сигурни. Обсъждахме дали престъпникът не използва камерите, за да избира жертвите си. Ако шпионира пациентите ти, вероятно шпионира и теб. Ще позволиш ли на Джак да провери офиса ти?

Тес кимна разтреперана.

— Да. Разбира се. Хайде да тръгваме.

— Не сега — нежно я възпря той. — Сега се прибери в дома си и се почисти. После ще отидем в кабинета ти.

Той сложи ръка на гърба й и я насочи към асансьора. Навсякъде, където я докоснеше, оставаше топла следа. Усещаше я дори през палтото му, с което все още бе наметната. То се влачеше по пода и трябваше да му го върне, но не го направи. Ейдън повдигна брадичката й и огледа лицето й.

— Трепериш. Можеш ли да се справиш с асансьора, или да слезем по стълбите?

Тя сведе очи, смутена, че Ейдън бе заговорил така открито за фобията й.

— Тъпо, а? Психиатър с фобия. А лекарите би трябвало да могат да лекуват и самите себе си.

Ейдън стисна ръката й.

— Не е тъпо. Просто си човешко същество, Тес.

Тя вдигна поглед към лицето му. В сините му очи проблясваше разбиране и съчувствие. Нямаше снизхождение. Нито обвинение. Неочаквано собствените й очи се насълзиха.

— Благодаря ти — прошепна тя. — За всичко.

Ейдън й се усмихна.

— Няма защо. Предполагам, че ти бях задължен.

Тес си пое дъх и се стегна.

— Е, значи сме квит, детектив.

Усмивката му се стопи.

— Добре. Долу има тълпа репортери. Сама ли искаш да излезеш, или имаш нужда от помощ?

Тес изпъна рамене.

— Ще изляза сама. Но хайде да слезем по стълбите.

Ейдън не проговори, докато слизаха надолу. Спираше от време на време, за да й даде възможност да си почине. Фоайето на кооперацията бе пълно с ченгета, които задържаха репортерите навън. Ейдън кимна на един от униформените.

— Можете да пуснете евакуираните да се върнат в апартаментите си — каза той, после се обърна към Тес и отвори вратата. — Не коментирай. Не казвай и дума.

„Звучи като Ейми“, помисли си Тес. Подозираше, че нито Рейгън, нито Ейми биха се зарадвали на сравнението. Но мисълта й се изпари в морето от лица и светкавици. Репортерите бяха поне тридесет — някои с микрофони, други с камери.

Камери. Видът им я накара да се замисли за камерите, намерени в апартаментите на жертвите, уловили последните им мигове. Микрофони. Вероятно и в кабинета й имаше микрофон. Мили боже! Отново й се догади, а това бе последното, от което се нуждаеше в момента. Щеше да е пълен кошмар да повърне пред телевизионните камери. Тя се стегна.

Някой набута микрофон в лицето й.

— Мъртъв ли е Малкълм Сюърд? Беше ли опрял пистолет в главата ви?

С едната си ръка Тес загърна палтото на Рейгън около себе си, а с другата бутна микрофона настрани. Рейгън вървеше до нея. Тя погледна към улицата, където Тод Мърфи ги чакаше до колата си. „Само още една минута“, помисли си Тес.

— Ранена ли сте?

— Видяхте ли как умира Гуен Сюърд?

— Вярно ли е, че Малкълм Сюърд се е самоубил?

Безбройните въпроси се сляха в един. Внезапно идеално гримирана брюнетка застана на пътя й. Очите й блестяха, а злобната й усмивка накара Тес да настръхне.

— Доктор Чикотели, аз съм Лин Поуп от „Чикаго он дъ Таун“. Дали фактът, че Малкълм Сюърд криеше хомосексуалността си, доведе до трагедията днес?

Шокирани викове се понесоха из тълпата, последвани от недоверчив ропот.

Ръката на Ейдън на рамото й едва успя да я побутне напред, тъй като Тес бе застинала на мястото си. Тя надяна безизразната маска на лицето си, но се страхуваше, че бе изложила на показ собствената си изненада достатъчно дълго, за да засили апетита на Поуп за сензационни клюки.

— Нямам коментар.

Лин Поуп я последва с пресилена усмивка на лицето.

— Но Малкълм Сюърд беше гей! — настоя тя. — Вие самата потвърдихте факта днес следобед, докторе.

Безизразната маска падна от лицето й. Мозъкът й се вцепени.

— Моля?

Мърфи отвори вратата на колата.

— Влизай, Тес!

Поуп блокира пътя й.

— Не знам какви игрички си играете, докторе — промърмори репортерката през зъби, — но няма да търпя шегичките ви. Ако си мислите, че можете да ме извикате с обещанието за история на годината, а после да ме отблъснете с „нямам коментар“, не сте познали. Историята ми ще бъде чута заедно със запис на обяснението ви към мен, че Малкълм Сюърд се е превърнал в опасна и жестока заплаха поради това, че се мъчи да отхвърли хомосексуалността си.

Тес се втрещи, когато осъзна значението на думите й.

Медиите! Копелето бе разкрило тайните на пациента й пред медиите. Останалите й пациенти щяха да научат и да се запитат дали техните тайни щяха да са следващите.

Доктор Фенуик и бордът по лицензиране нямаше да са доволни. Щяха да й отнемат лиценза. С кариерата й бе свършено. Това явно беше основният мотив на престъпника.

Образите на мъртвите й пациенти се появиха в главата й. Обезобразени тела, невиждащи очи. Щяха ли и други да умрат? Дали унищожаването на кариерата й му бе достатъчно, или щеше да продължи? Кой щеше да е следващият?

Поуп я наблюдаваше внимателно, повдигнала вежди саркастично.

— Изненадана ли сте, докторе? Не бъдете! Записвам всички обаждания.

Това трябваше да спре! Веднага! Пациентите й трябваше да бъдат предупредени, независимо какви щяха да са последствията за нея. Тес вдигна глава.

— Не, нямате запис на моя глас, госпожице Поуп. Това, с което разполагате, е хитра измама.

— Докторе! — предупредително промърмори Рейгън. — Без коментар.

Тес го изгледа с крайчеца на окото си.

— Не мога да не отговоря на тези обвинения, детектив.

Той кимна в знак на съгласие и тя се обърна към Поуп, която сега изглеждаше по-скоро заинтересувана от обрата на събитията, отколкото ядосана.

— Госпожице Поуп, нямам друг коментар, освен категорично да отрека, че някога съм ви се обаждала. Аз съм психиатър. Няма логика да ви се обадя по начина, който описахте. Страхувам се, че сте била излъгана.

Очите на Поуп проблеснаха доволно. Беше успяла да предизвика реакция.

— От кого, докторе?

— Не знам — отговори Тес и погледна директно в камерата. — Но възнамерявам да разбера.