Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (15)

13.

Сряда, 15 март, 7:20 сутринта

„Не беше трудно да познаеш Вито Чикотели“, помисли си Ейдън, като незабавно откри брата на Тес в претъпканото фоайе на „Холидей Ин“. Беше едър мъж с къдрава черна коса и свиреп поглед. Дори и без издайническата издутина на презраменния му кобур, по всичко си личеше, че е ченге. А когато тъмните му очи видяха Тес, доби вид на твърде разтревожен по-голям брат.

Тя пристъпи към него, после и двамата се втурнаха един към друг. Вито я сграбчи в здрава прегръдка и я задържа до себе си, сякаш едва не я бе загубил. Гърлото на Ейдън се сви. Не беше далеч от истината.

В колата Тес му бе казала, че не е виждала брат си от девет месеца, откак бе седял до нея в болницата. Първата им среща била в болницата след „затворника с веригата“, както наричаше тя нападателя си. Ейдън се зачуди дали Тес осъзнаваше, че докосва белега си, когато говори за преживяното. Втората среща била шест седмици, след като пратила по дяволите доктор „проклет да е“, а Вито му разбил носа.

Сега Вито я погледна намръщено.

— Все още си прекалено кльощава. Болна ли беше? И защо не си в апартамента си?

Той погледна над рамото й и се вторачи в Ейдън изпитателно. Тъмните му очи охладняха.

— Ченге ли е?

Тес се усмихна развеселено.

— Не, не съм. И да, той е — отговори тя. — Вито, това е Ейдън Рейгън. Ейдън, брат ми, Вито.

Вито раздруса ръката му, после попита делово:

— Спиш ли с нея?

— Вито! — шокирана извика Тес.

— Не още — спокойно отвърна Ейдън.

Вито стисна зъби и за момент не проговори, после запита:

— Защо Тес не си е у дома?

Ейдън се огледа наоколо.

— Не можем да говорим тук — каза той, като погледна часовника си и си спомни, че Спинели бе определил събранието за осем часа. — Разполагам с десет минути. Имаш ли стая?

— Да.

Вито тръгна напред бързо, като дърпаше Тес след себе си към стълбището.

— Само два етажа, хлапе. Имаш късмет.

Вито ги въведе в стаята си и застана до вратата, скръстил ръце пред гърдите си като часовой.

— Е, говори — нареди той на Ейдън.

Ейдън бързо го запозна с подробностите, които смяташе, че може да сподели. Тес седеше на леглото и въртеше очи. Когато Ейдън свърши, тя махна с ръка.

— Хей, аз все още съм тук!

Вито я изгледа гневно.

— Да, и искаме да запазим нещата по този начин — каза той, после се обърна отново към Ейдън. — Кого сте харесали за престъпника?

Ейдън поклати глава.

— Не мога да кажа.

Вито се раздразни.

— Защото не знаеш?

„Защото може да са ченгета“, помисли си Ейдън.

— Трябва да тръгвам — каза той, като погледна Тес, после насочи очи към Вито. — Докога ще останеш тук, Вито?

Брат й се поколеба.

— Имам няколко свободни дни.

— Добре — кимна Ейдън и отново погледна Тес. — Клейбърн е още някъде навън.

Тес застина.

— Мислех, че хората на Спинели са отишли да го приберат.

— Не са го намерили. Вито, ще останеш ли с нея?

— Да — категорично отговори той. — Тес, как се забъркваш в такива неприятности, по дяволите?

Тя скочи и халоса брат си по рамото с такава сила, че той залитна.

— Не съм направила нищо нередно, задник проклет!

Ейдън примигна изненадано от бързината на движенията й и от силата на удара й.

— Не знаех, че притежаваш и такива способности, докторе — ухили се той.

Тес го изгледа мръсно.

— Сега вече знаеш. И не го забравяй. Тръгвай, ще закъснееш. Обади ми се, когато мога да се върна в службата. Трябва да вляза в хранилището и да започна да оправям документацията — обясни тя, като повдигна вежди.

— Патрик ще изиска картоните.

— Кой е Патрик? — поинтересува се Вито.

— Прокурорът — отговори Ейдън, като дръпна Тес за ръката. — Искам да поговоря с теб — каза й той и я изведе навън в коридора въпреки недоволното лице на Вито. — Започвам да съжалявам Рейчъл.

Тес се усмихна.

— Късметлийка е, че има брат, който я обича — каза тя, като дръпна главата му надолу и го целуна по бузата. — Не карай Спинели да чака. Нетърпелив е.

Ейдън зарови пръсти в косата й и си открадна целувката, която искаше. Забеляза с удоволствие, че когато я пусна, Тес беше разтреперана.

— Аз също.

Целуна я отново, страстно и собственически.

— Съжалявам за тази сутрин. Не исках да те обидя — извини се той.

— Всичко е наред — увери го тя.

Той я погледна в очите и й повярва, а сърцето му се успокои. Започна да отстъпва назад, после изруга. Тес бе отново в ръцете му, преди той да успее да си поеме дъх. Прегърна го и го зацелува, както бе направила сутринта в кухнята. Той се зачуди как въобще бе могъл да я мисли за студена, тъй като сега едва не го изгаряше. Ейдън потрепери и зарови лице във врата й.

— Внимавай — прошепна той. — Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

— Ще го направя. Обещавам.

Той притисна устни до слепоочието й.

— Искам да вечеряме заедно довечера.

— Ами Вито?

— Доведи го. Стига да не остане цяла нощ.

Тя потръпна.

— Аз ще остана ли цяла нощ?

Той захапа долната й устна лекичко.

— Зависи от теб. Но вече наистина закъснявам. Чао.

Тес притисна ръка до устните си. Никога досега не я бяха целували по този начин. Никога. Нито дори Филип, проклет да е. Тя пристъпи с омекнали крака към вратата и я отвори, без да почука.

— Наблюдаваше ни през шпионката — обвини тя брат си и той се ухили.

— Винаги го правя, хлапе. Как иначе да знам кого да сритам по задника за злоупотреба със сестра ми? — засмя се той, после заговори сериозно. — Мама иска да дойде.

Доброто й настроение се изпари.

— Ами да дойде.

— Иска да я поканиш.

— Направих го. Неведнъж през последните пет години. Не се забърквай в това, Вито.

— Няма как да не се забъркам, Тес.

— Само ти — промърмори тя.

Само Вито бе застанал до нея и се бе изправил срещу гнева на баща им.

— Как са те? — попита тя, без да уточнява, че става дума за семейството й.

— Дино чака ново бебе. Поредното момче.

— Горката Моли.

Това щеше да е петото момче на брат й Дино и съпругата му. Двама племенници, които никога не бе виждала, и още трима, които не биха я познали.

— Джино сключи договор за проектирането на нова сграда. Тино се сгоди.

Сърцето й се сви.

— Готина ли е?

— Да — преглътна той мъчително. — Да, готина е. Тес, искам да се прибереш у дома.

„У дома“, помисли си тя с копнеж.

— Защо?

— Защото ми липсваш. Липсваш на всички ни — отговори той, като седна на леглото и затвори очи. — Татко е болен.

Стомахът й се преобърна.

— Колко болен?

— Прекара инфаркт.

Тя повдигна брадичка.

— И преди му се е случвало.

— Този път беше по-лошо. Възнамерява да продаде бизнеса.

Тес се обърна към прозореца.

— Той иска ли да се прибера?

Вито замълча. Нямаше нужда да изрича отговора. Беше повече от ясно. Тес се завъртя обратно към него. Беше си възвърнала хладнокръвието.

— Трябва да се видя с Фло Ърнст тази сутрин. Имам съобщение за нея от Харисън. Ще дойдеш ли с мен?

Вито скочи.

— Разбира се. Тес, това ченге…

— Ейдън? Много е готин, Вито. Наистина. И обича майка си.

Брат й се усмихна.

— Добре. В такъв случай няма да го убивам.

Тя отвърна на усмивката му.

— Радвам се, че си тук.

 

 

Сряда, 15 март, 8:03 сутринта

Ейдън примигна сконфузено, когато отвори вратата на конферентната зала и четири чифта очи се вторачиха в него.

— Съжалявам — промърмори той, като седна между Джак и Мърфи. — Какво пропуснах?

— Нищо — сухо отговори Спинели. — Но Рик умира от нетърпение, така че ще го оставим да говори първи.

— Имам следа за една от камерите — широко се усмихна Рик. — Най-старата.

Камерата в банята на Тес. Онази, за която бе мислил цяла сутрин. Дори когато я целуваше и галеше, част от мозъка му се чудеше кой ли я беше гледал.

— Каква?

— Спомних си, че моделът вътре има превключвател, който трябва да бъде ръчно нагласен, и го проверих — обясни Рик, като повдигна камерата. — И открих частичен отпечатък.

Мърфи му махна напрегнато да побърза.

— Остарявам, Рик.

— Пуснахме отпечатъка в системата и имаме няколко подходящи за сравнение — каза Джак. — Рик си спомни едно от имената в списъка.

— Перверзник, който инсталира камери в съблекалните на момичетата в една гимназия — добави Рик. — Наели го да инсталира кабели в сградата, а той решил да се позабавлява. Използвал същия модел камера.

— Дейвид Бейкън — обади се Спинели, като плъзна на масата снимката му, направена при ареста. — Излежал три години от петгодишната си присъда за случката в съблекалните. Класифицирали я като детско порно, защото момичетата били непълнолетни. Излязъл преди осем месеца.

— Плакал като бебе по време на процеса — презрително каза Рик. — Дребно лайно.

Ейдън разглеждаше внимателно снимката и описанието на Дейвид Бейкън, като се опитваше да разсъждава логично.

— Плакал? — учуди се той. — Това не съвпада — реши той, като извади страницата на Тес от джоба си. — Тес направи психологически профил снощи.

Спинели присви очи.

— Кога ти даде листа?

Ейдън запази спокойствие.

— Видяхме се тази сутрин, преди да дойда, и тогава ми го даде.

Спинели кимна, но очевидно не бе убеден.

— Аха. В кой хотел е Тес?

— В „Холидей Ин“ в центъра.

— Аха. И какво казва профилът, Ейдън?

Явно Спинели не възнамеряваше да се задълбава и Ейдън си отдъхна.

— Тес не била срещала такава комбинация от черти досега. Била много рядка. Особено човек с толкова висока степен на концентрация, който успява да постигне целите си. Вероятно е мъж, като се имат предвид многото жертви. Не твърде млад, за което говорят търпението му и грижливото планиране. Антисоциален воайор, образован, и си пада по драмата. Може да е актьор или често да ходи на театър. Може да има абонамент за театралния сезон. Наясно е с гласове и имитации, както и с технологията за проследяване и наблюдение. Има медицински познания, особено по отношение на психотропните лекарства, и знае как да ги използва, за да направи хората податливи на внушение. Разбира и от психология — подбрал е трима от най-уязвимите пациенти и е тормозел всеки от тях по различен начин. Или пък знае как да открие подобни умения у други хора и да ги подчини на волята си.

Ейдън остави листа на масата пред Мърфи и продължи:

— Обича да наблюдава страданията на хората. Вероятно преди е извършвал дребни престъпления, но не е бил арестуван. Прекалено е хитър, за да се остави да го хванат. Не обича да си цапа ръцете, но е готов да го направи, ако се наложи. Много целенасочен и съсредоточен. Свикнал е да възлага задачи и го бива в това. Възможно е да притежава собствен бизнес. Не изглежда вероятно да е човек от работническата класа — каза Ейдън и се намръщи за момент. — Би продал и собствената си майка, без да му мигне окото, ако това ще му помогне да постигне целта си.

— Доста сериозен профил — отбеляза Спинели замислено. — Тес се е постарала.

Ейдън си припомни как бе седяла сама в дома му, с пистолета до ръката си и кучето в краката си, уплашена и притеснена, докато накрая изтощението бе надделяло и бе заспала дълбоко.

— Беше неспокойна снощи. И след тежкия ден вчера не е изненадващо.

— Дейвид Бейкън инсталира кабели — обади се Мърфи. — Знае как да нагласи безжичните предавания. Има някакво образование.

— Но работи сам — отвърна Рик. — Обичал е да наблюдава момичетата и е знаел, че само той може да го направи. Това е една от причините, поради които са му дали само пет години. Не е имало доказателства, че е имал съучастник, нито че е разпространявал видеозаписите.

— Може Бейкън да е просто един от способните хора, на които престъпникът възлага задачи — намеси се Джак. — Но докато не хванем Бейкън, няма как да знаем.

— Ще го намерим — тихо каза Ейдън.

— Е, и аз имам нещичко — съобщи Спинели. — „Вътрешни разследвания“ сломиха съпротивата на служителката от архива и тя призна, че е дала досиетата на Адамс и Уинслоу на Блейн Конъл.

Ейдън затвори очи.

— Не е възможно!

Не бяха приятели, но Конъл определено изглеждаше свестен човек.

— ВР ще го извика на разпит днес. Ние ще се заемем с него след тях.

— Ако от него въобще е останало нещо — промърмори Джак. — Мамка му.

Ейдън наруши мълчанието.

— Ами Уолъс Клейбърн? Още ли не сме го открили?

Спинели поклати глава.

— Изпратих двама униформени да го приберат снощи, но не успяха да го намерят. Тази сутрин възложих задачата на Ейб и Мия. Тес сама ли е?

Мисълта, че брат му и партньорката му щяха да им помогнат, поуспокои Ейдън. Ейб си знаеше работата, също и Мия. Нямаше да оставят и един камък непреобърнат, докато не намереха Клейбърн.

— Не — отговори Ейдън. — Брат й пристигна от Филаделфия снощи. Очевидно участието й в смъртта на Сюърд е било новина номер едно навсякъде из страната и семейството й се е разтревожило.

— И аз видях репортажа по спортния канал — обади се Рик. — И теб те видях, Ейдън.

— Не си губете времето с глупости — сухо каза Спинели. — Какво още не сме свършили?

Джак прегледа бележника си.

— Все още чакам серийните номера на пистолетите от апартамента на Адамс. Ако не ги получа до обяд, ще се обадя в лабораторията.

— Разполагаме с разписките от апартамента на Никол Ривера — каза Мърфи. — След като открием Бейкън, може да проверим магазина за играчки, за да видим дали някой ще си я спомни.

— Също трябва да разберем кой е имал достъп до всички апартаменти — добави Ейдън, като погледна лейтенанта. — Можеш ли да накараш някой да прегледа записите от охранителните камери?

— Да. Вие се съсредоточете върху откриването на Дейвид Бейкън. Аз ще се заема с Конъл и „Вътрешни разследвания“. Ще ви се обадя, когато узная нещо. Познавам Конъл. Може евентуално да повярвам, че е дал досиетата на някого, но не и че би застрелял Никол Ривера хладнокръвно. Но пък и преди съм грешал. Хайде, тръгвайте и ме дръжте в течение. А, Ейдън…

Ейдън спря до вратата.

— Да?

— Кажи на Тес, че я молим да въведе ред в документацията си. Патрик се обади тази сутрин. Има съдебна заповед и иска Тес да прегледа картоните заедно с нас. Докато се опитваме да заловим този тип, трябва също така да се опитаме да блокираме следващия му ход. Кажи на Тес, че ще изпратя униформено ченге в офиса й, за да й помогне с разчистването, а после да вземе документите и флашдрайва й. Патрик ще използва електронните й файлове, докато напечатаните бъдат оправени.

— Да не би да се тревожиш, че Тес няма да ти предаде документите?

— Не. Знам, че ще постъпи правилно. Но трябва да можем да документираме последователността на събитията. Не искам пропуски, които да помогнат на някой гнусен адвокат да освободи престъпника, когато го изправим пред съда. А и униформеното ченге ще бъде там най-вече за да осигури безопасността на Тес. Притеснявам се, че Клейбърн ще наблюдава офиса й и ще я чака.

Тази мисъл накара Ейдън да настръхне.

— Ще й кажа. Благодаря ти, Марк.

Ейб го чакаше до бюрото му.

— Трябва да поговорим — каза той, като се наведе към него. — Татко съобщи за инцидента.

Стомахът на Ейдън се сви.

— Рейчъл ще ходи ли на училище днес?

— Мислехме, че ще изглежда по-лошо, ако не го направи.

— Вероятно е така — кимна той и въздъхна. — Господи, Ейб. Донякъде ми се иска никога да не беше ходила да провери дали слуховете за приятелката й са истина.

Ейб го стисна за рамото.

— Знам. Тя каза същото. После обаче добави, че нямало да може да се погледне в огледалото, ако беше изоставила приятелката си.

— Рейчъл е чудесно хлапе, Ейб — гордо заяви Ейдън, макар все още да бе уплашен. — Ако някой от онези задници само я погледне накриво…

— Знам — мрачно кимна Ейб. — Е, Мия и аз тръгваме да издирим Клейбърн. Опитай се да не се тревожиш.

В този момент телефонът на партньора му иззвъня.

— Мърфи сигурно пуши навън. Дори аз самият се замислям дали да не пропуша. Имам чувството, че сме на прицел от всички страни.

— Знам как се чувстваш.

Ейдън знаеше, че брат му ще го разбере. Неотдавна Кристен бе мишена на ядосани убийци.

— Просто намери Клейбърн — каза накрая Ейдън.

— Да, тръгвам. Ще ти се обадя, когато го намерим.

Телефонът на Ейдън иззвъня и Ейб повдигна вежди.

— Някой иска да се свърже с един от двама ви. Хайде, ще се видим по-късно.

Ейдън се отпусна на стола си и вдигна слушалката.

— Рейгън.

Той зарови из тефтера си за визитни картички за номера на надзорника на Бейкън. Той щеше да знае последния му адрес.

— Детектив Рейгън, казвам се Стейси Кърси — прошепна женски глас. — Аз съм секретарката на Лин Поуп от „Чикаго он дъ Таун“.

— Нямам коментар — рязко отвърна Ейдън и се приготви да затвори телефона.

— Чакайте, по дяволите! — извика тя, после отново сниши глас. — Изслушайте ме.

— Още не сме приключили със записа ви.

Ставаше дума за последната имитация на Ривера на гласа на Тес.

— Не говоря за записа — изсъска жената. — Лин Поуп току-що се върна от среща с някакъв тип, който твърди, че има порнозаписи на психиатърката ви.

Ейдън скочи на крака и пулсът му се ускори.

— Какво? Можете ли да го задържите там?

— За кратко. Той вече проявява нетърпение. Аз трябва да изтегля петдесет бона, за да му платя за записа. Убедена съм, че няма да се съгласи да чака дълго.

— Как изглежда този тип?

— Около метър и седемдесет и пет, прошарена коса. Към петдесетте. Мазен и гнусен.

Бейкън.

— Ще бъда там след петнадесет минути. Ще изпратя патрулна кола да го задържи на вратата, в случай че си тръгне, преди да съм стигнал. Благодаря ви.

Ейдън се втурна в кабинета на Спинели.

— Имаме следа за Бейкън.

Спинели вдигна глава и присви очи.

— Може би най-после ще извадим късмет. Тръгвай. Ще се обадя на Тес и ще я помоля да започне с документацията.

Ейдън намери Мърфи, който се канеше да загаси цигарата си пред вратата на участъка.

— Хайде, тръгваме — извика Ейдън.

 

 

Сряда, 15 март, 8:55 сутринта

— Дяволите да го вземат — разгневено извика Мърфи.

Ейдън затвори очи и се опита да сдържи собствения си бяс. Бяха закъснели с пет шибани минути. Дейвид Бейкън си беше тръгнал, отнасяйки диска със записите със себе си.

— Съжалявам — извини им се Лин Поуп с отчаян глас. — Опитах се да го задържа. Трябваше да звънна на 911 — поклати глава тя. — Ужасно съжалявам.

Мърфи се насили да се усмихне.

— Е, поне опитахте и сме ви благодарни за това. Той каза ли нещо, преди да си тръгне? Нещо, което може да ни помогне да го намерим?

— Не. Стана нервен. Сякаш имаше радар или нещо такова. Започна да се поти, после скочи и каза, че ще се свърже с нас. Обадих се на охраната, но той побягна.

— Как се свърза с вас, госпожице Поуп? — попита Ейдън, като се опита да не мисли за гнусното копеле, което се мотаеше наоколо със записи на Тес.

— Обади се на номератора снощи след предаването. Каза, че имал повече информация за неетичната практика на доктор Чикотели. Срещнахме се тази сутрин и ми показа диска. Каза, че доктор Чикотели вече била местна знаменитост и той искал петдесет бона.

— Можехте да купите диска — каза Ейдън, като се вгледа в ядосаното й лице. — Защо не го направихте?

— Знам, че ченгетата не обичат съвпадения — отговори тя. — Аз също не ги обичам. Нито пък обичам да ме правят на глупачка пред камерата. Вчера видях шока в очите на доктор Чикотели, детектив. Тя е пешка в нечия зловеща игра. Аз няма да бъда пешка.

Ейдън й подаде визитната си картичка.

— Тес ще иска да ви благодаря от нейно име. Обадете ми се, ако той се върне.

Излязоха от кабинета на Поуп и Мърфи забърза към асансьора.

— Службата за надзор току-що отвори врати. Хайде да отидем да потърсим адреса на нашия воайор — каза той и натисна бутона. — После ще вземем съдебна заповед за обиск.

 

 

Сряда, 15 март, 9:45 сутринта

— Каква бъркотия!

Тес погледна брат си, който стоеше пред хранилището и оглеждаше безпорядъка. До него стоеше униформеният полицай, изпратен от Спинели да надзирава разчистването. Ейдън беше обяснил на Тес истинската причина за присъствието на полицай Нолан и тя се чувстваше в безопасност. Клейбърн трябваше да се справи и с Нолан, и с Вито, за да се добере до нея. А ако успееше да я спипа насаме, пистолетът на Ейдън бе в чантата, която майка му й бе купила снощи.

— Благодаря ти, Вито. Нямаше да забележа сама.

— Хей, дръж се добре с мен, хлапе! Тук съм на почивка — небрежно каза той, но лицето му се помрачи, когато огледа опръсканите с кръв листа по пода.

Сърцето на Тес се сви болезнено. Кръвта на Харисън. Тя нахлузи чифт гумени ръкавици и почна да събира съсипаните документи.

— Не мисля, че повече могат да бъдат използвани, полицай Нолан. Ще ги сложа в торба и можете да ги вземете за улики.

Нолан кимна.

— Чудесно, докторе — грубо отвърна той.

Тес знаеше, че полицаят не я харесва. Напоследък обаче бе прекарала много часове с Ейдън, Мърфи, Джак и Спинели и почти бе забравила, че останалите ченгета все още я мразеха. Тя и Вито се трудиха упорито около час, преди гласът на Ейми да ги прекъсне. Моментът беше подходящ за почивка.

— Тес? — надникна Ейми в хранилището. — Вито! Господи, толкова се радвам да те видя!

Той й се усмихна.

— Изглеждаш великолепно, Ейми.

— Кога пристигна?

— Снощи. Тревожех се за Тес.

Ейми се вторачи мрачно в приятелката си.

— Ние също. Някой забрави да ни се обади и да ни увери, че е добре.

— Казах, че съжалявам — промърмори Тес. — Да не си тук, за да ме тормозиш?

— Дойдох да видя дали си добре — отговори Ейми и изражението й се смекчи. — Добре ли си?

— Била съм и по-добре.

Посещението при Фло Ърнст не мина добре. Безутешната вдовица спеше, упоена от приспивателното, което собственият й лекар й бе предписал. Един от синовете на Харисън посъветва Тес с леден глас да дойде да види майка му след погребението, което щеше да е в събота. Тес уважи мъката им, потисна собствената си болка и си тръгна, без да каже и дума.

— Но предполагам, че съм била и по-зле.

Ейми знаеше това по-добре от всеки друг, тъй като бе присъствала и на най-ужасните й моменти.

— Знам, скъпа — меко каза Ейми. — Ще преживееш и това, както всичко останало. Къде е Дениз? — попита тя, като се огледа наоколо.

— В кабинета на Харисън.

Тес погледна затворената врата и си представи разбитите мебели и кръвта по бюрото на Харисън.

— Дениз почиства там. Аз не можах да се насиля да го направя.

Ейми я погали по косата.

— Не се безпокой. Не е възможно да си супержена всеки ден.

— Доктор Чикотели?

Млад мъж с яке с емблемата на куриерска служба надникна в офиса.

— Имам пакет за вас.

Мъжът влезе при тях, стиснал каска в едната си ръка и плосък картонен плик в другата.

— Трябва да се подпишете.

Тес се намръщи и се подписа. Вито пристъпи напред и взе пакета.

— Позволи ми първо да го проверя — каза той, като прибра разписката в джоба си и опипа плика. — Диск. Очакваше ли доставка?

Тя погледна етикета.

— От „Смит Ентърпрайз“? Не. Но вечно получавам на дискове учебни текстове, които някоя компания иска да прегледам. Да го отворя ли?

— Аз ще го направя. Отстъпете назад.

Вито отиде в далечния ъгъл на чакалнята, отвори плика и извади лист хартия и диск. И пребледня.

— Обади се на Рейгън. Веднага.

— Какво е? — попита Тес, приближи се до него и се намръщи, когато Вито скри листа зад гърба си. — По дяволите, Вито, дай да го видя.

Тя взе листа. Не знаеше какво да очаква. И със сигурност не бе очаквала онова, което видя.

Вторачи се в себе си. Напълно гола. Изречението под снимката гласеше: „Депозирай 100 000 долара в сметката, чийто номер е по-долу, иначе приложеният запис ще бъде продаден на медиите. Имаш време до полунощ“. Тя механично подаде листа на Вито, обърна се и излезе в коридора, където се отпусна на колене и повърна.

 

 

Сряда, 15 март, 11:15 сутринта

Ейдън изскочи от асансьора и се втурна по коридора. Униформен полицай стоеше пред вратата на офиса на Тес.

— Къде е? — лаконично попита Ейдън.

Униформеният посочи бюрото на секретарката.

— Там е. Достави го куриер. Накара я да се подпише за пакета.

— Благодаря ти, че даде на диспечерите името на компанията — каза Мърфи. — Успяхме да изпратим патрулна кола, която да настигне куриера.

Той ги чакаше в участъка. Нито Мърфи, нито Ейдън очакваха да узнаят от него повече, отколкото бяха научили от службата за доставки. Пакетът бе оставен при тях заедно с платежно нареждане от човек, който по описанието на чиновничката би могъл да бъде Бейкън. Това описание обаче можеше да се отнася и за половината мъже на средна възраст в Чикаго.

— Куриерът прилича на студент — каза Нолан. — Съмнявам се, че е знаел какво доставя, иначе щеше да го задържи за себе си.

Нолан погледна през рамо сконфузено.

— Тя ни сътрудничи напълно при огледа на документите. Не го очаквах.

Мърфи надникна в офиса.

— Кой е влизал тук сутринта?

— Брат й, секретарката и адвокатката й. Докторката изпадна в шок, когато видя диска. Брат й искаше да се обади на 911, но тя не му разреши. Адвокатката й се обади на техен приятел, лекар, който искаше да й даде успокоително, но тя отказа. Чистачът дойде да почисти повърнатото. Това е.

Ейдън кимна.

— Благодаря.

Вътре Вито стоеше до единия край на секретарското бюро. Беше скръстил ръце пред гърдите си, а мускулите по челюстите му играеха, докато наблюдаваше сестра си, седнала върху останките от канапето. Тес изглеждаше шокирана и съсипана. Ейми Милър и Джон Картър седяха от двете й страни с не по-малко ужасен вид. Млада жена беше застанала до отворената врата към кабинета на Ърнст, очевидно притеснена. Сигурно беше Дениз Мастърсън, помисли си Ейдън, като си припомни как бе проучвал практиката и служителите на Тес.

— Имаш ли представа колко ми се иска да го очистя? — промърмори Вито, без да сваля очи от Тес.

Ейдън въздъхна.

— Да. Имам.

Вито се обърна към него. Тъмните му очи яростно блестяха.

— Знаеше ли?

— Научих тази сутрин. Не знаехме, че й е изпратил копие.

Вито затвори очи.

— Копие. Значи има и други.

Мърфи се прокашля.

— Как напредвате с подреждането на документацията?

Вито отвори очи и примигна изненадано, току-що осъзнал, че в стаята има и друг човек.

— Това е партньорът ми, Тод Мърфи — представи го Ейдън.

— Тъкмо започнахме да прибираме документите в кашони — отговори Вито. — Накарайте лейтенанта да изпрати някого да довърши работата. Аз ще отведа Тес у дома.

— Тя не може да се върне в апартамента си — каза Мърфи със спокоен глас.

Вито стисна зъби.

— Нямах предвид мавзолея на „Мичиган авеню“. Ще я заведа у дома. Ще хванем следващия полет за Филаделфия.

— Не! — извика Тес, като скочи от канапето.

Ейми Милър и Джон Картър се изправиха зад нея, готови да я хванат, ако припаднеше. Тес нежно отстрани ръцете на Ейми.

— Добре съм, Ейми.

Тя прекоси офиса и се приближи до Вито. Ейми и Джон застанаха зад нея.

— Никъде няма да ходя, Вито.

Лицето й беше бледо, но очите — ясни. Тя повдигна глава и срещна погледа на Ейдън, чиито гърди се изпълниха с гордост.

— Това не е същият човек.

Ейдън го знаеше, но искаше да чуе разсъжденията й.

— Защо да не е?

— Тук липсва хладнокръвието при подготовката на предишните престъпления. Това изглежда повече… като възползване от случайно изпаднала възможност. Сякаш някой от подчинените на убиеца е разкъсал веригата и е избягал от него — отвърна тя, като сви рамене. — Другите действия целяха да ужасят и потиснат жертвите. Да манипулират болни, уязвими хора, докато се разпаднат. А най-лошото, което този запис може да направи, е да ме злепостави. И то само ако го позволя. Аз обаче реших, че не ми пука.

— Ще го намерим, Тес — увери я Ейдън.

— Разбира се, че ще го намерите. Той е единствената ни връзка с човека, убил четирима невинни. А аз съм парченце от мозайката. Добре съм, Ейдън. Отначало не бях, но сега вече съм. Отиди си върши работата.

Куражът й намаля, когато Рейгън взе пакета от бюрото на Дениз.

— Трябва ли да го вземаш? — попита тя.

— Това е улика, скъпа. Но ти обещавам, че никой, който не трябва, няма да го види — отвърна Ейдън, после погледна Вито. — Ще се връщаш ли във Филаделфия?

— Хванахте ли вече копелето, което е направило това? — Вито разгневено размаха ръка, сочейки съсипания офис.

Клейбърн още беше на свобода.

— Не, не още.

— Тогава ще остана.

— Добре. Вечеряй с нас довечера. Ще поговорим по-подробно. Ще ти звънна по-късно, Тес.

Ейдън бе толкова зает със собствените си мисли, че седна в колата на Мърфи, преди да осъзнае, че партньорът му не бе обелил дума от много дълго време.

— Какво?

— Нищо — отговори Мърфи, но се подсмихна леко.

— Какво?

Мърфи му хвърли бърз поглед, преди да се включи в движението.

— Нарече я „скъпа“.

Ейдън завъртя очи. Беше се изпуснал.

— Е, и?

— И тя ти е готвила.

О, да. Спомените от сутринта го заляха и той се размърда неудобно на седалката.

— Гледай си пътя — каза Ейдън и погледна бележника си. — Къщата на майката на Бейкън е близо до „Сисеро“.

Вече бяха посетили адреса, който Бейкън бе дал на надзорника си. Този изтощен от работа човечец не си бе направил труда да провери факта, че „апартаментът“ всъщност бе магазин за домашни любимци.

— Ами ако не го открием навреме? — попита Мърфи. — Ако дори само едно копие от диска види бял свят, не можем да гарантираме на Тес, че няма да го покажат по някой канал. Днес или след десет години. Тя ще трябва да живее с тази мисъл. А ти ще можеш ли?

Ейдън не беше сигурен и това го притесняваше.

— Просто ще вечерям с нея, Мърфи.

Партньорът му отвори уста, за да отговори, но само сви рамене.

— Добре.

 

 

Сряда, 15 март, 11:55 на обед

Дейвид Бейкън беше невинен човек, тормозен от полицията.

Така си беше, потвърди майката на Бейкън от другата страна на едва открехнатата врата. Жената беше над седемдесетгодишна. Рошавата й черна коса бе украсена по средата с широка бяла ивица, а тънките й устни бяха изрисувани в яркочервено. Дори през процепа Ейдън бе зашеметен от силната миризма на нафталин и котки, която идваше отвътре.

— Не сме тук, за да го тормозим — увери я Мърфи. — Може ли да влезем?

— Той не е тук — рязко отговори майка му. — И не можете да влизате.

— Тъкмо идваме от адреса, който е дал на надзорника си, госпожо Бейкън — спокойно каза Ейдън, като заоглежда онова, което се виждаше от всекидневната. — Адресът е на магазин за домашни животни. И това е нарушение на условната му присъда.

Жената пребледня.

— Не можете да го върнете в затвора. Това ще го убие.

„Не, удоволствието ще бъде мое“, помисли си Ейдън. И на Вито Чикотели.

— Къде е той, госпожо Бейкън? С вас ли живее?

— Не, кълна се! Изнесе се — отвърна тя и от тона й си личеше, че това я бе наранило. — Каза, че имал нужда от пространство. Не знам къде е. А сега ви моля да ме оставите на мира.

Ейдън и Мърфи се спогледаха. Мърфи кимна.

— Страхувам се, че ще се наложи да дойдете с нас, госпожо Бейкън.

Ченето й увисна.

— Арестувате ли ме?

— Не, госпожо — отговори Мърфи с престорено любезен глас. — Просто искаме да дойдете с нас и да отговорите на няколко въпроса, след като синът ви не може да го направи.

И също така, за да не й дадат възможност да му се обади и да го предупреди, че ченгетата бяха по следите му.

Тънките й устни потрепериха.

— Не мога да дойда — каза тя, като махна с ръка към стаята. — Котките ми. Кой ще се грижи за тях?

— Няма да се забавите много, госпожо — успокои я Ейдън. — Можете да им оставите малко храна и вода, ако искате, но ще трябва да е в наше присъствие.

Последваха я през кухнята към пералното помещение, където тя напълни четири малки купички с котешка храна. Вонята тук беше още по-кошмарна.

„Ще припадна“, помисли си Ейдън. Задържа дъх и огледа малкото помещение. Очите му се спряха на панер за пране, оставен върху сушилнята. Най-отгоре бяха сгънати няколко мъжки фланелки с якичка. На лявата страна на предницата бе зашито логото на „Кабели и жици“, местна верига магазини, които предлагаха богат избор от електронни устройства. Ейдън се прокашля леко. Мърфи проследи погледа му и се усмихна.

— Вземете си палтото, госпожо — каза той. — Навън е студено.

 

 

Сряда, 15 март, 12:15 на обед

— Още кафе? — попита келнерката иззад бара.

Ресторантчето беше изискано и скъпо, обзаведено в стила на четиридесетте години. Намираше се зад Института по изящни изкуства и привличаше едновременно бизнесмени и интелектуалци, които водеха оживени спорове. Никой не обръщаше внимание на самотния човек, приведен над чаша кафе в студения следобед.

Обикновено обичаше да седи тук и да размишлява. Но днес мислите бяха мрачни.

— Да, благодаря, но само половин чаша.

Нещо се беше объркало. Камера в банята на Чикотели. Кой можеше да си помисли подобно нещо?

„Аз трябваше да се сетя. Трябваше да проверя. Трябваше да го убия.“

Но едно убийство предполагаше да се търси скривалище за трупа, което щеше да доведе до допълнителни проблеми. Използването на Бейкън бе добре обмислен риск, но понякога рисковете проваляха работата.

И сега имаше записи, чието съдържание бе… излязло от контрол. „Кога ли ще започне да ме изнудва?“ Да, налагаше се да се справи с проблема. Веднага.

Кафето остави горчив вкус, но не по-горчив от мисълта, че Чикотели отново се бе измъкнала. Ченгетата бяха издигнали защитна стена около нея. Беше прекарала нощта с Рейгън. Курва. „Не ме дразни, Ейдън. Караш ме да си припомня какво е да си желана, Ейдън.“ Направо да ти се доповръща.

Рейгън беше интересен. Трябваше и с него да се справи. Колкото се може по-бързо. И знаеше начина да го направи. Но първо трябваше да реши проблема с Бейкън. Щеше да изпита истинско удоволствие да убие това извратено копеле.

Но още по-приятна щеше да е реакцията на Чикотели на последната й загуба.

Той страдаше жестоко и стенеше за помощ. Викаше името на Етел. Молеше за милост и се мъчеше да разбере. Защо? Жалка история. Писъците му настървиха „Остриетата“ още повече. Гангстерите се справиха добре. Раните му щяха да са свидетелство за побой, но това нямаше да помогне да бъдат открити нападателите. Някой можеше да нарече споразумението с бандитите изнудване. Но аз предпочитам да мисля за него като за делово предложение, от което и двете страни имат полза.

Денят внезапно се проясни. Никакви лоши мисли вече. Имаше да върши работа.

— Сметката, моля.