Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (7)

5.

Понеделник, 13 март, 7:40 сутринта

„Даниъл Морис, шест години и два месеца. Причина за смъртта — задушаване. Влакната, намерени в белите му дробове, съвпадат с влакната от дунапренена възглавница.“ Мамка му!

Ейдън захвърли доклада на съдебния лекар на бюрото си и едва успя да преглътне горчивата жлъч, която се надигна в гърлото му. Гнусното копеле, бащата на Даниъл, бе задушил детето си с възглавница, а после бе скършил врата му и го бе хвърлил надолу по стълбите, за да прикрие престъплението си. Ейдън изскърца със зъби. А майката поддържаше версията на отвратителния си съпруг. Това още повече влошаваше нещата. Ейдън затвори очи и си пое дълбоко дъх. „Успокой се! Няма да получиш правосъдие за детето, ако си загубиш разсъдъка.“ Чуваше гласа на Мърфи наум, успокояващ и мек, точно какъвто бе, когато стояха и наблюдаваха как съдебният лекар прибираше малкото трупче в черен чувал в петък вечерта.

По дяволите! Ейдън преглътна и стисна устни. Очите му засмъдяха. „Мисли за нещо друго“, заповяда си той. Каквото ще да е. Синтия Адамс и Тес Чикотели. Днес щеше да спази обещанието, което бе дал на Кристен. Да се съсредоточи върху Адамс и да открие кой може да е желал смъртта й. Щеше да посети брокерската къща, където бе работила, да разбере с кого се бе виждала. Щеше да поеме по следата на лилиите. Все някой сигурно помнеше човек, купил толкова много цветя, и…

— Детектив?

Гласът го стресна и го накара да подскочи. Тес Чикотели стоеше до бюрото му и го гледаше загрижено. Пулсът му, който едва се бе успокоил, запрепуска отново. За миг единственото, което Ейдън чуваше, бе туптенето в собствените му уши. Постепенно обаче успя да се успокои и да огледа лекарката.

Днес бе облечена като делова жена. Бежовото палто бе преметнато през ръката й. Тесните джинси и червеното кожено сако бяха изчезнали, заменени с консервативен елегантен костюм — графитеносив панталон и сако. Косата й вече не бе буйна и къдрава, а изправена и стегната на кок. Гримът й бе почти незабележим. Яркочервеното червило липсваше. Единственото цветно нещо бе червен копринен шал, небрежно вързан около врата й. Ботушите с тънки високи токчета се бяха превърнали в ниски обувки, лъснати до блясък. Изглеждаше като слязла от корицата на „Бизнес дама на годината“. Ако Ейдън не бе видял със собствените си очи буйната циганка вчера, никога не би повярвал, че подобна трансформация е възможна.

Но консервативна или не, студена кучка или не, заподозряна или не, тя беше много привлекателна. А това означаваше, че Тес Чикотели е опасна жена и трябва да бъде много внимателен.

— Доктор Чикотели. Не чух камбанката на асансьора.

Тя изтърпя изпитателния му поглед, без да протестира.

— Да, качих се по стълбите, детектив Рейгън. Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано — тихо каза тя. — Имам визитация тази сутрин, но първо исках да оставя това при вас. Не възнамерявах да се кача тук, но дежурният сержант ми каза, че сте тук, и ме изпрати горе. Предполагам, че още не бе чул новината.

Ейдън я покани да седне на стола до бюрото му.

— Искате ли кафе? — предложи той.

— От вашата кана? — подсмихна се тя и Ейдън откри, че въпреки усилията, които полагаше да не се поддаде, наистина бе очарован от нея. — Не, благодаря, детектив — добави тя, после извади кафяв плик от куфарчето си.

— Прекарах цяла вечер, записвайки последните си пет сеанса със Синтия Адамс. Мислех, че могат да ви бъдат полезни в разследването на смъртта й.

Не беше очаквал подобно нещо. Ейдън взе плика и изсипа съдържанието му на бюрото си. Купчина напечатани страници, придружени от пет касети.

— Записвате сеансите си?

— Не всичките. Само с определени пациенти и само с тяхно позволение.

— Значи Синтия Адамс ви даде позволение?

— Отначало не. Когато започнахме да се виждаме, тя отричаше по-странните аспекти от поведението си. Но ми разказваше разни епизоди.

— За връзките й.

— Връзки за по една нощ — поправи го тя. — А на следващия сеанс отричаше всичко. Убедих я да ми позволи да записвам сеансите, за да може да се увери сама в онова, което е разказвала — обясни Чикотели и лицето й се помрачи. — Синтия беше… съсипана. Но това определено ни помогна да се съсредоточим върху истинските проблеми.

Въобще не бе очаквал Тес да е такава. Е, вероятно Кристен не би се изненадала, нито пък Мърфи или Спинели.

— Имате предвид депресията й?

— Да. Синтия трябваше да започне да я контролира, тъй като влияеше на останалото й поведение.

— Например на опита й за самоубийство преди една година.

— Да, също и на сексуалните й изстъпления. Това беше пристрастеността й. А вероятно и начин да контролира мъжете и собственото си тяло едновременно.

— Защото баща й я е изнасилвал.

— Да. Синтия рядко водеше в дома си един и същи мъж.

Ейдън взе страниците и започна да ги преглежда.

— Кой й се е молил?

— Няколко души. Подчертах имената на хора, за които знаех, че са настоявали, но Синтия никога не ми каза фамилиите им. А подозирам, че си измисляше до известна степен и малките им имена.

— Как тогава знаете, че въобще ви е казвала истината?

Чикотели въздъхна. Изглеждаше изморена.

— Едно от лекарствата й причинява известна токсичност на черния дроб, затова трябваше да си прави редовни кръвни проби. Черният й дроб не бе увреден, но изследванията показаха, че се бе заразила от трипер от някой от еднократните си любовници. И бе заразила бог знае колко още хора. Според закона трябваше да докладвам за нея в здравното министерство. Говорих с госпожица Тътъл, която отговаряше за нейния случай. Споразумяхме се аз да й съобщя за заболяването й, както и за това, че съм докладвала за нея — въздъхна Чикотели. — Синтия побесня. Развика се, че ще загуби работата си в брокерската къща. Това беше предпоследният ни сеанс. Зарече се, че никога вече няма да ме посети.

— Но сте имали още един сеанс.

— Да. Синтия се бе събудила с мъж, когото не помнеше да е сваляла.

— Не е имала контрол върху него.

— Точно така. И това я уплаши достатъчно, за да се върне при мен. Смених лекарството й и тя трябваше да се върне след една седмица за нова проба. Но не се появи.

— И тогава отидохте в апартамента й.

— Да, но тя не си беше у дома или поне не отвори — отговори Чикотели. — Отпечатъците ми са на звънеца, може би и на касата на вратата, но дори не докоснах бравата, детектив. А и заведох един колега с мен, в случай че по-късно има проблеми.

Беше казала същото и вчера, по време на разпита.

— Винаги ли постъпвате така? Да водите колеги?

— Да. Винаги. Или водя някого с мен, или не отивам — отвърна тя и затвори очи. — С изключение на събота вечер. Никой от обичайните ми придружители не бе на разположение.

Ейдън извади бележника си.

— На кого се обадихте миналата нощ, докторе?

Тес отвори очи.

— Първо звъннах на Харисън Ърнст, партньора ми, но не си беше у дома. После се обадих на Джонатан Картър, но и него го нямаше. Той е хирург в областната болница. Няма да говори с вас. Добър приятел е и в момента е ядосан заради всичко това.

Ейдън записа името му, като прогони бързо неочакваната си ревност. Значи Тес бе приключила с Мърфи и сега ходеше с този Картър. Не че това имаше значение. Да бе!

— Разкажете ми за телефонното обаждане в събота вечер.

— Обадиха ми се в дванадесет часа и шест минути в полунощ. Снощи проверих телефона си, но номерът бе отбелязан като непознат. Можете да проверите телефонната ми разпечатка, ако искате. Звучеше като мобилен телефон, леко неясна връзка. Жената, която се обади, бе млада.

— Колко млада?

— Не хлапе, но не и на средна възраст. Не си каза името. Спомена само, че била съседка на Синтия. Помоли ме да отида там, тъй като Синтия стояла на парапета и заплашвала да скочи.

Ейдън се намръщи.

— Каза ви, че Адамс заплашвала да скочи?

— Мисля, че това бяха точните й думи. Защо?

— Защото имам свидетели, които твърдят, че Синтия не е говорила с никого. Просто отишла до края на балкона, завъртяла се и скочила.

Лицето на Чикотели се стегна почти незабележимо. Ако не я бе наблюдавал внимателно, щеше да го пропусне. Не я бе наблюдавал внимателно в събота вечер. Тогава бе прекалено ядосан и бе приел, че безизразното й лице говори за студенина и равнодушие. Не биваше да съди за нещата прибързано.

— Как мислите, че отпечатъците ви са се озовали в апартамента на Адамс, докторе?

Тя бавно поклати глава.

— Не знам. Напрегнах си мозъка докрай, за да открия някакво обяснение — отговори тя и погледна часовника си. — Трябва да отида на визитация, детектив Рейгън. Ето визитката ми. Написах номера на мобифона си на гърба, но няма да е у мен, докато не приключа с визитацията. Ако имате нужда отново да поговорите с мен днес, секретарката ми ще може да ме открие.

Тес се изправи и затегна шала около врата си. Поколеба се за миг, после прикова очи в неговите.

— Не искам да изглеждам любопитна, детектив Рейгън, но видях доклада на съдебния лекар, който четяхте, когато влязох. За малкото момченце.

Ейдън присви очи. По бузите му се разля червенина.

— Това не е ваша работа, докторе.

— Знам. Просто исках да ви кажа… съжалявам. Свидетел сте на прекалено много ужаси в работата си. Предполагам, че това ви кара да се ядосвате, въпреки желанието ви.

Тя го освобождаваше от отговорност. Ама че ирония.

— И вие виждате доста — отвърна той.

Усмивката й беше тъжна.

— Не е същото. Няма деца. Опитах се да работя с деца, жертви на тормоз, но не можах. Просто не можах — призна тя, като наклони глава. — Това ви учудва.

Ейдън се раздразни, че толкова лесно може да бъде разгадан.

— Малко. Да.

— Нямате доверие на психиатрите.

— Докторе, вие си имате вашата работа, а аз — моята.

Тес изкриви устни.

— А това означава: отивайте да лекувате болните и ми се разкарайте от главата. Добре, детектив.

Чикотели облече палтото си. Ужасно му се прииска да й помогне, но успя да се въздържи.

— Ще се свържа с вас, ако си спомня още нещо. А вие ще ме уведомите, ако отпечатъците ми се появят още някъде, нали?

Ейдън се усмихна.

— Ще го направя. Благодаря ви, че дойдохте. И… снаха ми ви изпраща много поздрави.

Тя кимна.

— Кристен е добра приятелка. Кажете й много поздрави и от мен.

Чикотели тръгна по коридора към стълбището, но спря. Мърфи стоеше там, пъхнал ръце в джобовете си и смръщил вежди.

— Тес, не очаквах да те видя тук.

— Не възнамерявах да се качвам — отвърна тя, като се опита да го подмине, но Мърфи я хвана за ръката.

— Съжалявам, Тес — извини се той. — Дори не трябваше да си го помислям.

От другия край на стаята Ейдън долови студенината в гласа й. Видя отново жената, която бе седяла в съдебната зала и бе изрекла думите, помогнали за освобождаването на убиец. Тес внимателно освободи ръката си.

— Наистина не трябваше. Оставих ви материал за четене. Приятен ден, Тод.

След тези думи Тес изчезна и остави Мърфи с протегната ръка и мрачно лице.

Мърфи се завъртя на пети, отпусна се на стола си и се вторачи в бюрото за минута, преди да види доклада на съдебния лекар за малкия Дани Морис. Преглътна тежко и каза:

— Мамка му. Ама че шибан начин да започнеш деня.

Ейдън донесе кафе и за двама им и седна на крайчеца на бюрото му.

— Мърфи, разкажи ми какво е станало между теб и Чикотели. Кристен ми спомена за някакво нападение миналата година.

Партньорът му стисна чашата си здраво.

— Навън е студено.

— И тук беше студено преди няколко минути.

Мърфи изсумтя.

— Така си е, мамка му — въздъхна той и се облегна удобно. — Две седмици след като Тес свидетелства в съда за Харълд Грийн, я помолих да прецени друг заподозрян.

— Това трябва да е било, преди тя да загуби договора си с прокуратурата.

Мърфи го изгледа сериозно.

— Да. Типът, когото Тес трябваше да прецени, бе лош актьор, убил хазайката си и болния й съпруг, който бил на легло. Твърдеше, че е шизофреник, но ние смятахме, че е бил само надрусан. Адвокатът му се канеше да пледира невменяемост.

Мърфи замълча за момент и поклати глава.

— Вкараха го в стаята, окован с белезници и с вериги на краката. Тес седеше колкото се може по-далеч от него. Аз бях арестувал мръсника, затова стоях от другата страна на огледалото заедно с Патрик Хърст от прокуратурата. В стаята имаше надзирател и бяхме спокойни. Надзирателят гледаше Тес… — Мърфи отклони очи настрани и направи измъчена гримаса. — Гадно копеле. Гледаше я, сякаш я мразеше. Нали разбираш?

— Да, знам — потвърди Ейдън и изпита срам заради собствените си чувства предишния ден. — Какво направи той?

— Седя спокойно известно време, после се нахвърли върху Тес — отговори Мърфи и остави кафето си на бюрото. — Уви веригата си около врата й и заплаши, че ще го прекърши.

Ейдън потръпна.

— И как постъпи надзирателят?

Партньорът му цъкна с език.

— След миг се намеси, но огромният мръсник вече бе заковал Тес. Нахлух в стаята след по-малко от петнадесет секунди, но той вече я бе ранил. Завъртя я и удари главата й в циментовата стена, после започна да я души. Никога няма да забравя погледа й. Беше сигурна, че ще умре.

— И ти издърпа престъпника от нея?

— Аз, колегата от прокуратурата и още двама надзиратели. Тес вече бе припаднала. Онова копеле й беше счупило ръката и черепа. Около врата й има белег от веригата.

Ейдън се сети за шала около врата й тази сутрин. Помисли си за ръцете на убиеца, стиснали гърлото й, и побесня.

— И ти отиде и седя при нея в болницата?

— Да. Обадих се на брат й, който пристигна от Филаделфия. Върнах се на следващия ден, за да я видя как е, и започнахме да си говорим. Всъщност тя не можеше да говори. Трябваше да пише, тъй като копелето бе повредило гласните й струни. Но след няколко дни успя да проговори. Напомняше ми на малката ми сестра, нахакана колкото си иска. И станахме… приятели.

— Все още ли?

Мърфи повдигна вежди.

— Какво? Дали ми напомня на сестра ми? Да — потвърди той, като се отпусна назад и огледа лицето на Ейдън замислено. — Напомня ли ти и на теб на сестра ти, Ейдън?

Той се зачуди дали да излъже, после реши, че няма смисъл.

— Не.

Мърфи се засмя леко.

— Е, проклет да съм.

— Спомени го отново и ще бъдеш.

— Защо? Тя не е извършила престъплението и ти го знаеш. Ще научим истината и тогава ще си наясно с чувствата си.

— Няма значение, Мърфи.

Наистина нямаше. Жени като Тес Чикотели бяха недостъпни и опасни за него. Ейдън се протегна и извади лист от принтера.

— Това са всички цветарници в радиус от десет километра от апартамента на Синтия Адамс. Реших, че трябва да проверим дали някой е купил голямо количество лилии напоследък.

— Дай ми половината.

Мърфи изчака колегата му да седне и добави:

— Тя не е обвързана.

Ейдън застина, както набираше първия номер.

— Какво?

— Необвързана е. Беше сгодена, но вече не е.

„Забрави за това“, заповяда му здравият разум. Но чувствата му не бяха съгласни. Ейдън се вторачи в партньора си, който вече бе набрал първия номер в списъка си. Развълнуван и поради тази причина вбесен, Ейдън звънна в пет цветарници, после затръшна слушалката.

— Защо?

— Какво защо? — учуди се Мърфи.

— Знаеш много добре, мамка му — изсъска Ейдън. — Не бъди задник.

Мърфи го погледна усмихнато.

— Тес скъса с годеника си две седмици преди сватбата. Откри, че й е изневерявал.

Ейдън невярващо поклати глава. Явно той и Тес Чикотели имаха повече общо помежду си, отколкото си бе представял.

— Значи е бил пълен идиот.

— Съгласен съм. Откри ли някакви лилии?

— Рози, карамфили. Не и лилии. Поне не в количеството, което видяхме в апартамента на Адамс.

— Вероятно ги е купил от десетина различни места. Да продължим да звъним до десет часа. После ще отидем в брокерската къща, където е работила Синтия.

— Добър план.

 

 

Понеделник, 13 март, 8:30 сутринта

Тес изръмжа и пусна чадъра си, за да извади мобифона от джоба си. Звънеше вече за трети път през последните три минути. Някой определено държеше да се свърже с нея. Номерът й показа, че този някой бе секретарката й.

— Да, Дениз? — каза тя по-рязко, отколкото искаше, и се намръщи, когато кракът й хлътна в една дупка на тротоара и подгизна до глезена.

Тес се скри под козирката на болницата, потръпна и отърси мръсната вода от дясната си обувка, която вероятно бе вече съсипана. Противна сутрин, студена и дъждовна. И напълно отговаряше на настроението й.

— Какво става? — попита тя по-спокойно.

— Тази сутрин имаше няколко обаждания, доктор Чик.

По гърба на Тес пробяга ледена тръпка, която нямаше нищо общо със студения дъжд. Тя успя да сдържи ругатнята, която напираше на устните й, и попита:

— От кого?

— Няколко репортери. Един от „Трибюн“, друг от „Канал 8“. Искат коментар за историята в днешния „Бюлетин“.

Остра болка прониза главата й.

— „Бюлетин“, а? — повтори тя и си припомни сивооката млада жена с дълга руса плитка. — Позволи ми да отгатна. Джоана Кармайкъл, нали?

— Не. Авторът е Сайръс Бремин, но… да. Името на Кармайкъл е на снимките. Значи още не си видяла статията?

Снимки. Болката в главата й се усили.

— Не. Много ли е зле?

— Да, наистина е гадна. Освен това имаш две обаждания от доктор Фенуик от щатския борд по лицензирането. Иска да му се обадиш незабавно. — Дениз бързо изрецитира номера. — Обясних му, че тази сутрин имаш визитации, но той настоя.

Стомахът на Тес се сви, но успя да запомни номера.

— Някакви други обаждания?

— Госпожа Браун има пристъпи на дива паника. Отпратих я при доктор Грайс. Господин Уинслоу се обади три пъти. Настояваше да се види само с теб и с никой друг. Звучеше истерично, затова го записах за три часа.

— Благодаря.

Тес прибра телефона в джоба си. Сърцето й биеше ужасно силно и й се струваше, че ще изскочи от гърдите й. Тя се огледа бързо наоколо. На отсрещната страна на улицата имаше няколко автомата за вестници.

Пресече на червено, спечелвайки си доста ругатни, съпроводени със свирене на клаксони. Извади вестника от автомата с разтреперани ръце. Беше на първа страница.

Дъждът се сипеше като из ведро по непокритата й глава, но Тес не можеше да помръдне. Собственото й лице я гледаше от първа страница, изложено до кошмарните снимки на Синтия Адамс, просната мъртва на улицата. Заглавието накара сърцето й да се качи в гърлото. „ИЗВЕСТНА ПСИХИАТЪРКА, ОБВИНЕНА ЗА САМОУБИЙСТВОТО НА ПАЦИЕНТКА“.

Мобифонът й звънна и тя отговори с треперещ глас.

— Чикотели.

— Тес, аз съм, Ейми. Видя ли „Бюлетин“ тази сутрин?

— Да.

— Къде си, Тес?

Тес се върна в действителността и подтиквана от свиреп гняв, запрати вестника в най-близкото кошче за боклук. Стегна се и си припомни, че трябваше да посети пациентите си, вместо да си губи времето в дъжда.

— В болницата съм — отговори тя и отново тръгна да пресича, като този път изчака да светне зелено.

Не се пазеше от дъжда, тъй като бездруго вече бе мокра до кости.

— Сега трябва да си проведа визитацията, Ейми, но изглежда после ще се наложи да се изправя пред щатския борд за лицензиране. Мисля, че ще имам нужда от адвокат.

— Кажи ми кога и къде, и ще бъда там.

— Благодаря — отвърна Тес трогната.

 

 

Понеделник, 13 март, 8:30 сутринта

— У дома съм.

Джоана Кармайкъл вдигна очи от спортната страница и едва не се задави с попарата си. Гаджето й стоеше насред всекидневната, подгизнал от дъжда, стиснал купчина вестници в едната си ръка и огромен букет от жълти цветя в другата. На лицето му бе изписана широката усмивка, която се появяваше обикновено само след секс.

— Какво си направил, Кийт?

— Сувенири.

Той стовари цяла купчина вестници на масата. Сигурно бе купил поне двадесет екземпляра от „Бюлетин“, всеки от тях доказателство за подлата измама на редактора й. Навсякъде Сайръс Бремин бе обявен за автор на нейната статия. Шмид й бе обещал историята. Но никога не бе споменавал за съавтор.

Кийт се отърси като мокро куче и й подаде букета с кралски жест.

— Мислех, че може да искаш да изпратиш няколко изрезки у дома.

Да бе! Джоана стисна зъби.

— Кийт, историята не е моя.

Усмивката му се стопи. Кийт стоеше объркано и все още стискаше цветята, които Джоана отказа да поеме.

— Разбира се, че е твоята история. И е на първа страница.

— Историята е на Бремин — изсъска тя. — Той я получи, защото е старшият разследващ репортер във вестника. Онзи задник Шмид му е дал историята ми.

— Твоето име е до снимките — кротко каза Кийт, като остави цветята настрани и щастието изчезна от лицето му.

— Да, поощрение за снимките — изсумтя презрително Джоана. — Не съм фотограф. Аз съм журналист и ако въобще имаше някакъв разум в главата, щеше да видиш разликата.

Кийт приглади назад мократа си коса.

— Мисля, че имам разум, Джо. Виждам разликата. Освен това виждам името ти в известен вестник. При това на първа страница. Нали точно това искаше? Искаше да докажеш на баща си, че ще успееш. Съвсем сама. Сега можем да се приберем у дома.

Джоана събори вестниците на пода. Споменаването на баща й и вбесяващото му снизходително отношение накараха кръвта й да закипи.

— Въобще не съм готова да се прибера у дома, Кийт. Не и докато не получа собствена статия на първа страница.

Кийт остана неподвижен за момент, загледан в нея с онова изражение, което винаги я засрамваше.

— Свърши добра работа, Джо. Показа лекарка, която наранява собствените си пациенти. Ако успееш да погледнеш отвъд собственото си его, ще видиш, че това е вярно. Винаги съм се отнасял с теб търпеливо, но името ти е вече на първа страница. Каза, че когато това стане, ще се върнем в Атланта. Джо, искам да се прибера у дома.

— Прибирай се тогава — извика тя, стана и запрати купичката от попарата в мивката. — Но ще се прибереш сам. Няма да напусна този град, докато името ми не се появи над заглавието.

Тя се вторачи в името на Сайръс Бремин, което й се подиграваше от купчината вестници на пода.

— Трябва да си осигуря надмощие над Шмид — вбесено каза тя и внезапно нова мисъл се оформи в главата й. — Ексклузивно интервю с Чикотели ще ми го осигури. Тя ми каза да й се обадя.

Джоана видя гърба на Кийт, който се оттегляше в спалнята, и изпита неочаквано чувство за вина.

— Кийт, съжалявам, че се държах грубо. Просто бях ужасно разочарована.

Той кимна, без да се обърне.

— Не забравяй да сложиш цветята във вода. Винаги забравяш и те умират.

Джоана сви рамене и се помъчи да потисне притеснението си. Кийт щеше да й прости. През шестте години, откакто ходеха сериозно, винаги го бе правил. А сега трябваше да се съсредоточи върху най-важното. Да накара Чикотели да се съгласи на интервю. След статията тази сутрин това нямаше да е лесно. Но пък Джоана можеше да обвини Сайръс за нея. Е, все някак щеше да успее. И тогава щеше да докаже на баща си, че грешеше по отношение на нея. Тя можеше да успее в журналистиката и без него. И щеше да заеме мястото си в семейния новинарски бизнес благодарение на собствените си умения.

 

 

Понеделник, 13 март, 9:15 сутринта

Ейдън тъкмо се обаждаше в десетата цветарница, когато вестникът бе тръшнат на бюрото му. Той вдигна глава и видя лицето на лейтенанта, строго и мрачно. После сведе очи обратно към страницата. И се вторачи в нея напрегнато. Гласът на цветарката се превърна в безсмислено бръмчене.

— Госпожо, ще трябва да ви звънна пак — извини се той бързо, затвори телефона и грабна вестника.

Беше „Бюлетин“, едно стъпало по-нагоре от таблоидите.

Лицето на Чикотели го гледаше от първа страница.

— Мърфи, виж.

Колегата му скочи. Очите му проблеснаха разгневено.

— Кой е надраскал тая гадост?

— Сайръс Бремин — процеди Спинели през зъби. — Твърди, че има анонимен източник в полицията, който потвърдил историята му. Искам да го видя в кабинета си колкото се може по-скоро.

Вратата към кабинета на лейтенанта се затръшна с такава сила, че щорите се разлюляха.

Мърфи все още стоеше вторачен в черно-бялата страница.

— Ще поговоря с Бремин — каза той със смущаваща кротост в гласа. — Той ще съобщи източника си. Веднага.

— И ще ни създаде още повече неприятности с пресата. Винаги ме съветваш да запазвам самоконтрол. Този път дай съвет на себе си.

Ейдън разгледа снимката на Адамс.

— Била е направена, преди аз да пристигна там, тъй като избутах тълпата на отсрещната страна на улицата и наредих на Форбс и Дибело да внимават за фотоапарати — отбеляза той и се намръщи на името под снимката. — Пише, че снимката е направена от Джоана Кармайкъл — добави той и натрака името на Кармайкъл на клавиатурата. — Виж ти — изсумтя Ейдън. — Виж къде живее госпожица Кармайкъл.

Мърфи погледна през рамо.

— Кооперацията на Синтия Адамс. Кучката е истинска късметлийка. Натъкнала се е на историята, без да иска.

— Е, това й осигури среща с нас, така че може и да не е такава късметлийка — отвърна Ейдън, като отпечата адреса.

Вратата на кабинета на Спинели се отвори със замах.

— В конферентната зала след тридесет минути — излая лейтенантът. — Повикайте и Джак Ънгър от криминолозите. Прокурорът иска да поговорим.

 

 

Понеделник, 13 март, 9:30 сутринта

Очакваше да има свидетели. Но не и фотографи.

Честита Коледа на мен! Синтия Адамс лежеше изкормена на първа страница. А още по-приятен бе видът на Тес Чикотели, изморена и разтревожена. Човек просто не можеше да си купи подобна реклама. Засега денят бе чудесен.

Господин Ейвъри Уинслоу също напредваше според графика. Цял следобед се бе мотал нервно из всекидневната си, бе седял на стола-люлка в детската стая и бе звънял истерично на доверената си психиатърка.

Уинслоу бе с по-лабилна психика от Синтия Адамс. Тя се съпротивляваше. Хитро отричаше онова, което я плашеше най-много. Работата с нея не беше лесна. Всеки път, когато се доближеше до края, Синтия се отдръпваше и отричаше да е чула каквото и да било. Понякога дори отричаше, че въобще е имала сестра. Дозата на „лекарството“ й трябваше да бъде утроена, преди Адамс да рухне в необходимата степен. Нямаше начин да се избегне употребата на химикали. ПСП-то я довърши.

Лилиите бяха майсторска работа, а снимката на сестра й, увиснала на въжето — глазурата на тортата. Торта за рождения ден. Календарът определено помогна за съсипването на психиката на госпожица Синтия Адамс.

Календарът щеше да помогне и за рухването на господин Ейвъри Уинслоу.

Той и непрестанният бебешки плач.

А ако красивата малка Никол изпълняваше задачата си съвестно, точно в този момент горкият господин Уинслоу получаваше поредната зловеща снимка, която щеше да го бутне в бездната.

Повличайки доверената си доктор Чикотели със себе си.

 

 

Понеделник, 13 март, 9:45 сутринта

Щатският прокурор Патрик Хърст хвърли вестника на масата с отвращение.

— По дяволите. Лоша работа, Марк. Ужасно лоша.

Джак Ънгър дръпна вестника и го разгледа внимателно.

— Кой е анонимният източник на Бремин?

Мърфи се намръщи.

— Не знаем. Бремин не беше тук миналата нощ. Фотографката беше. Двамата униформени, пристигнали първи на местопрестъплението, помнят, че са видели Кармайкъл в тълпата, но отричат да са говорили с нея.

— Всеки, който е бил на смяна вчера, може да е видял Чикотели да влиза в участъка с нас — обади се Ейдън, като сви рамене притеснено, когато си припомни вчерашния си гняв.

Един поглед към собственото му лице би издал за какво ставаше дума.

— Адвокатката й се подписа на гишето, така че всеки, погледнал дневника, знае, че Чикотели е била тук. И много хора сигурно са ги видели да си тръгват заедно. Никой не признава да е говорил с пресата, Марк, но знаем, че всеки от тях би го направил с радост.

Спинели сгъна вестника, за да не вижда лицето на Чикотели.

— Вярно е. Но ще разследваме изтичането на информация заедно с всичко друго, както правим винаги. Защо всъщност сме тук, Патрик? Посещението ти изглежда малко… преждевременно.

Прокурорът въздъхна.

— Тук съм, защото това отива далеч отвъд въпроса за невинността или вината на Тес Чикотели, дори отвъд намирането на мръсника, причинил смъртта на горката жена.

— Синтия Адамс — меко каза Ейдън. — Името на горката жена е Синтия Адамс.

В очите на прокурора проблесна съчувствие.

— Знам и това, детектив. Но в момента дори не изключваме идеята смъртта на госпожица Адамс да е убийство — каза той и повдигна ръка, за да попречи на Ейдън да започне спор. — Вие ще разследвате. И ще разберете кой е виновен. Не ви спирам. Дори искам да побързате. Проблемът сега е надеждността на доктор Чикотели в минали случаи. Фактът, че сте я довели тук на разпит, е обществено достояние благодарение на Бремин и „Бюлетин“. Всеки адвокат на защитата, загубил случай, където Чикотели е свидетелствала, ще настоява за обжалване. А това може да съсипе прокуратурата. Знаете ли в колко случая е свидетелствала тя през последните пет години?

Да, помисли си Ейдън. Знаеше точно в колко. И Кристен се бе оказала абсолютно права. Харълд Грийн бе изключение. Тя бе помогнала за вкарването в затвора на доста лоши хора.

— Четиридесет и шест — промърмори той тихо.

— Какво? — извика Спинели.

Ейдън се прокашля.

— Доктор Чикотели е свидетелствала в четиридесет и шест случая. Вчера поисках списък с делата от архива. Взех го на път насам — обясни той и хвърли разпечатката на масата.

— И колко са били осъдените, Ейдън? — попита Спинели.

— Тридесет и един от всичките четиридесет и шест.

Мърфи отпусна глава на облегалката на стола си.

— Мили боже! — изстена той.

Патрик грабна разпечатката с мрачно лице.

— Тридесет и едно възможни обжалвания. Имате ли представа какво ще причини това на хората ми?

— Дори не искам да мисля по въпроса — отвърна Спинели. — Затова хайде да изчистим името на Тес и да оставим хората ти да се съсредоточат върху новите престъпници. С какво друго освен отпечатъците й в апартамента на Адамс разполагаме?

— Гласът й на гласовата поща на Адамс — отговори Ейдън.

— Изпратих касетата в отдела по електроника, за да направят гласов отпечатък — обади се Джак.

Патрик поклати глава.

— Това не е приемливо в съда.

— Но пък можем да я изключим, ако гласовият отпечатък е различен — възрази Джак. — Нашият човек е добър, Пат. Заслужава си времето.

— Направете го тогава — съгласи се Патрик.

— В такъв случай ще трябва да помолим доктор Чикотели да дойде и да ни даде гласов отпечатък за сравнение — записа си Ейдън. — Тя иска да ни сътрудничи и съм убеден, че това няма да е проблем. Ами пистолета с картичката?

— С идеално изтрити отпечатъци. Серийният номер е бил изпилен, но мисля, че ще мога да го науча — отговори Джак, като погледна Спинели. — Предполагам, че този случай ще мине на първо място, нали?

— Правилно предполагаш. Нещо друго?

— Проследяваме лилиите — каза Мърфи. — Засега открихме три цветарници, които са продали голямо количество лилии в събота. Ще ги посетим днес следобед. Първо искаме да отидем в службата на Адамс. Някой я е мразил достатъчно, за да иска смъртта й. Знаем, че е имала много сексуални партньори и вероятно е оставила на някои от тях неприятен подарък на раздяла. Може пък някой от заразените да я е мразил и да е желаел смъртта й.

Ейдън погледна списъка с делата, на които Чикотели бе свидетелствала, и си я припомни как бе седяла сама в стаята за разпити предишния ден. Бе попитала защо убиецът е използвал нея. Може би пък те допускаха грешка.

— Или пък Синтия Адамс е била само пионка. Може някой да е искал обжалване.

Патрик повдигна вежди изненадано.

— Струва ми се, че има и по-лесни начини от този.

— Доста при това — намеси се Спинели. — Хайде да си изясним нещата. Открихте ли нещо за имейлите?

— Молбата е в отдела по електроника — отговори Джак. — Ще я придвижа на първо място — обеща той, после се намръщи и отвори вестника. — Тази снимка е направена веднага след като жената е паднала. Имам предвид абсолютно веднага. Тридесет секунди, най-много минута.

Ейдън се наведе над вестника.

— Откъде знаеш?

— Погледни цимента до главата й. Още не се е образувала локва от кръвта.

Пулсът на Ейдън се ускори.

— Чикотели каза, че в дванайсет часа и шест минути в полунощ са й се обадили анонимно, за да я уведомят, че Адамс се кани да скочи. Тийнейджърите твърдят, че Адамс е паднала точно в дванайсет и пет.

— Интересно — отбеляза Патрик, но и неговите очи заблестяха доволно.

— Хлапетата били закъснели за вечерния си час. Момичето каза, че трябвало да се прибере до полунощ, и тъкмо погледнала часовника си, за да се увери, че няма да си има неприятности с родителите си — обясни Ейдън и погледна партньора си. — Според Чикотели обаждането до нея било от мобилен телефон.

Мърфи присви очи.

— Значи обаждащият се е бил там и е гледал как Синтия пада. Мръсно копеле.

— Чикотели каза, че й се обадила жена, която се представила за съседка на Адамс и…

— Кармайкъл живее в кооперацията на Адамс — довърши Мърфи вместо него. — Няма да е за първи път някой репортер да си създава собствени новини — сви рамене той. — Трябва да я включим в списъка.

— И задължително трябва да проверим дали е направила и други снимки — добави Джак. — Ако престъпникът ви е бил там, може Кармайкъл да го е видяла. Или пък да я е видяла.

Ейдън се отпусна назад.

— Значи в момента заподозрените ни са тридесет и един потенциални затворници, искащи обжалване, неизвестен брой сексуални маниаци с венерическо заболяване, млада репортерка, която си пада по снимане, и, за съжаление, все още и Тес Чикотели.

Патрик се надигна.

— Изключи Тес, преди да се захванеш с другите. Не искам да се разправям с обжалвания.

— Разбрано — потвърди Спинели. — Господа — посочи той вратата, — отидете и си изяснете случая. Днес. И искам да науча „анонимния източник“. Захващайте се за работа.

Мърфи козирува.

— Отиваме да проверим цветарниците. Случайно да имаш да изкупваш грехове пред жена си, Марк? Можем да ти доставим малко цветя. На ниска цена. Съпругите обичат цветя.

Спинели се ухили широко.

— Вечно имам да изкупвам грехове. За съжаление вкусът на жена ми клони повече към големите лъскави камъни. Тръгвайте.

Ейдън изгледа Мърфи любопитно, докато излизаха от залата за конференции.

— Бил ли си женен, Мърфи?

— Бях. Вече не съм. Коя е първата цветарница в списъка ти?

Очевидно темата на разговора не бе желана.

— „Маргаритките на Джоузи“. Продала е доста лилии в събота — отговори Ейдън, като отново прегледа списъка с делата на Чикотели, докато вървеше към колата. — Ти ще шофираш. Искам да проуча тези имена. Някои от затворниците са били освободени — обясни той и погледна часовника си. — Преди да отидем в брокерската къща, хайде да се отбием в здравното министерство и да проверим дали Адамс и Тес Чикотели са вбесили едни и същи хора.

 

 

Понеделник, 13 март, 10:30 сутринта

Госпожица Тътъл бе жена на средна възраст, която им се мръщеше иззад огромното си бюро.

— Информацията, която получаваме от клиентите си, е поверителна, господа детективи. Знаете го.

— Разследваме убийство, госпожо — отвърна Мърфи меко. — Една от клиентките ви е мъртва. Вече не е нужна поверителност.

— Но партньорите й се нуждаят от дискретност. Не мога да ви помогна.

Ейдън извади снимка от бележника си.

— Това е Синтия Адамс, госпожо. След падането й от двадесет и втория етаж.

Госпожица Тътъл погледна снимката, после бързо отмести очи настрани. Слабото й лице пребледня.

— Отивайте си, господа. Не мога да ви помогна.

— Някой я е накарал да скочи, госпожо — кротко каза Ейдън и прибра снимката. — Този човек може да е бил някой от партньорите й. Човек, който я е мразел. Бихте ли си припомнили дали някой от партньорите й е заплашвал госпожица Адамс, когато им съобщихте за вероятната зараза?

— Детектив — започна госпожица Тътъл, като го погледна право в очите. — Ако разкрия нещо за клиентите ни, никой вече няма да стъпи тук. Работата ми е да защитавам обществото. А самото ви присъствие тук затруднява това. Ако ви кажа онова, което искате да узнаете, ще наруша дълга си.

— Не искаме да ви пречим да си вършите работата. Наистина.

Ейдън я изгледа с най-убедителния си поглед. Не бе очаквал да получи отговорите лесно. Тътъл бе дори по-услужлива, отколкото се бе надявал.

— Досието на лекарката й ви сочи като връзката на госпожица Адамс тук. Можете ли да ни кажете поне дали си я спомняте? — попита той, като извади снимката от шофьорската книжка на Синтия Адамс. — Ето така е изглеждала. Била е при вас преди около шест седмици.

Жената прехапа долната си устна.

— Да, помня я.

— Можете ли да ни кажете дали някой от партньорите й я е заплашил, или е побеснял, когато са били уведомени за заболяването? Без имена. Само ни кажете дали сме се отправили в правилната посока.

— Без имена, нали?

Ейдън поклати глава.

— Без имена.

Тя си пое дъх.

— Един от тях беше бесен. Заплаши, че Синтия ще си плати за това.

Ейдън отстъпи назад.

— Благодаря ви, госпожице Тътъл. Сега ще ви оставим на спокойствие.

Мърфи изчака да излязат на улицата, преди да извади канелената дъвка от джоба си.

— Не получихме списък с имена.

— Не очаквах да получим — отвърна Ейдън, като седна на мястото до шофьора и зачака колегата си да подкара колата. — Но сега поне знаем, че си струва да се снабдим със съдебна заповед.

— Е, добре се справи, хлапе. Хайде да хапнем по нещо и да отиваме в брокерската къща. А после в цветарницата.