Хосе Мария Мерино
Реката на рая (8)

8.

Бяха същите тези места, същата тази наскоро потекла от извора си река, която непрестанно е нова, която винаги носи същата вода, изначалната вода, въртяща се в кръг, който ще пребъде, докато съществува планетата.

Манията на Силвио за извънземните те кара да си спомниш, че и този свят от измисленото пространство, изпълнен със странни планети и баснословни същества, е част от твоето въображение, благодарение на прочетените научнофантастични романи, към които изпитваше толкова голямо влечение. Дойде ти на ум, че новата мания, която толкова вълнува детския разум на сина ти, е характерна за умствения му дефицит, но трябва да признаеш, че без каквато и да е видима интелектуална ограниченост и на много по-голяма възраст, теб също те прелъсти въображаемият свят на предполагаемите извънземни цивилизации.

Изпадна под влиянието на тези спомени, докато Силвио не спираше да върви стоически с патешката си походка напред рамо до рамо с теб, съзерцавайки реката и мислейки за безкрайния цикъл на течението й. В същото време си спомни проточените разговори, онези приятни дебати, които, между прегръдките и разходките, водехте с Тере при вашето първо изучаване на тези места.

Една ясна звездна нощ, след като се излегнахте на шалтетата в най-свободната от храсти и дървета зона, Тере отбеляза, че лагуната, реката и всичко, което ви заобикаля, е образцово натурално: „напълно земно“, каза, защото от време навреме й харесваше да използва ефектни термини и затова употреби именно тези думи.

„Какво искаш да кажеш с това за напълно земно?“, попита ти.

„Добре де, може би не намирам подходящия израз, искам да кажа, че в известен смисъл не мога да намеря верния еквивалент, нашия, който принадлежи единствено на нас, обитателите на планетата Земя, която пък е плод на мистериозни комбинации и етапи на развитие, осъществили се само тук, в самия край на тези безкрайни далечни светове.“

„Сега ми се правиш на земен националист или как бихме могли да наречем позицията ти? Земенализъм?“

„Престани. Знаеш много добре какво искам да кажа. Чудо е, че единствено тук, доколкото знаем, се е появило онова вълшебство — животът.“

„Ами това може да е относително. Наскоро прочетох един роман от онези, които ми харесват, в който един учен излага виждането си, че водата, от която е произлязъл животът, при генезиса си е била възможно най-неземното нещо, което човек може да си представи, че водата сигурно произхожда от някоя точка на безкрайната вселена и макар да става дума за научна фантастика, романът ми се стори съвсем правдоподобен.“

Нощта беше спокойна и ведра, една от онези нощи, за които се пее в народните песни, една нощ, в която от дневната горещина не е останало и следа, тъй като и дневният зной през предходните дни не беше толкова силен. Съзерцавахте обсипаното със звезди небе. Усети Тере да се размърдва до тебе, чу изпълнения й със силно учудване глас:

„Произход от безкрайната вселена?“

„Казвам ти, че това е само научна фантастика, но хипотезата е привлекателна. Знаем, че метеоритите, които идват, носят най-различни субстанции и според този роман, по-голямата част от водорода и кислорода на Земята е попаднала на тази планета от много далеч преди няколко милиарда години при някоя от многото метеоритни бомбардировки и това науката не може да го отрече“, отговори ти.

„Продължавай, много ми е интересно“, каза гласът на Тере.

„Благодарение на тези метеорити натоварени с водород и кислород, върху повърхността на тази суха звезда започнал да се образува лед и след един доста продължителен период от време, нека кажем дори безкраен, за да се разберем по-добре, и благодарение на слънчевата топлина ледът се стопил и се появила водната пара, помогнала, разбира се, и вулканичната активност, както продължава да го прави и досега, но според романа първият лед е дошъл на планетата от много далеч и тази хипотеза много ми допада.“

„Това е една чудесна хипотеза, въпреки че прави на пух и прах моя… как го нарече?“

„Земенализъм“.

Разказа й, че ученият — протагонист на научнофантастичния роман, се заел упорито да изстрелва по посока на Луната ракети натоварени с водород и кислород, за да се образува и там атмосфера, убеден, че гравитацията на спътника ще успее да я задържи, мислейки, че именно това се е случило на планетата Земя: от онзи лед първо се образувала водата, после се появила атмосферата и така възникнал непрекъснатият цикъл на изпарение, кондензация и валежи, който захранва реките и моретата:

„Слънчевата топлина не спира да изпарява водата и така се образуват облаците, от които пък вали дъжд, който пълни водоносните хоризонти, от които пък ще потекат реките, и така без прекъсване. Но самият произход на тази вода сигурно е извънземен.“

После се оказало, че тази литературна измислица е залегнала в основата на една геоложка теория, която днес пропагандират и защищават от научна гледна точка някои специалисти, така че този извънземен произход на земната вода вече не е част от научната фантастика. Не искаш да го кажеш на Силвио, не смееш да му разкажеш, че и ние притежаваме много нещо от извънземните, за да не го объркваш допълнително, но преди всичко, защото се опасяваш, че тази информация би превърнала манията му в една безкрайна и тягостна верига от въпроси.

Онази нощ на пълен покой, притихнала под величествения блясък на примигващите звезди, легнал възнак до Тере в приятната тъмнина на гъсталака, ти добави нещо, за което бе мислил много и доста често през последните дни, докато голите ви потни тела се наслаждаваха едно на друго:

„Всички води, имам предвид също и потта ни, флуидите ни“.

Шепотът на реката се оказа най-подходящата мелодия за акомпанимент на непринудения ви разговор.

„Изрази се по-ясно, ако обичаш.“

„Не е ли вярно, че две трети от тялото ни са съставени от вода?“, попита натъртено ти.

„Четох някъде, че са шейсет и пет процента.“

„Още повече проценти в моя полза. Това, което искам да кажа, е, че тази вода, същата, която сега чуваме полека да тече наблизо, също е дело на човешки същества и на кой му пука, че произходът й би могъл да бъде извънземен, тази вода, която сега тече във всички реки на планетата, е била и е част от всички нас, които живеем и сме живели тук, от нашата пот, от сълзите ни, от течностите и флуидите, които съставляват телесната ни маса, започвайки с кръвта.“

Тере се повдигна, различаваше я смътно опряна на една ръка:

„Искаш да кажеш, че водата и в тази река, и в лагуната, е съставена също и от водата на човешките същества?“

Гласът й издаваше изненада, възхита.

„Естествено“, отвърна ти.

„Може би ще може да се изчисли каква част от водата на планетата отговаря на изчезналата част от човечеството, както и количеството вода, което произвеждаме с всяка изминала минута днес човешките същества, измежду всички живи твари“, допълни Тере и гласът й издаваше силна възбуда.

„Това би било доста сложно, но не виждам причина да не може да се осъществи“, потвърди ти.

„Как може да си толкова интелигентен?“

Ти се засмя:

„В нея се е разтворил Александър Велики, когото боготвориш, както и Клеопатра, и принцеса де Еболи^[1], която е от една близка до тези земи комарка^[2], и Нерон, и Пикасо, и Айнщайн, великите и незначителните, деспотите и героите.“

„Не съм и помисляла за това. Струва ми се страхотно.“

„Но внимавай, защото можеш да бъдеш сигурна, че преобладава водата от лоши, зли и глупави хора, които са мнозинство в реалния живот, което пък може да ни доведе до заключението, че голяма част от водата на планетата е съставена от най-обикновена глупост, от безсмислена нелепост.“

„Не го обръщай на шега — отвърна тя, — в нея са дядо ми Мигел, клетите ми родители и леля ми Наталия, която беше с тях в самолета, както и една учителка, която много обичах“.

Беше се навела над теб, защото чу гласа й съвсем близо до ухото си:

„Не съм се замисляла над това, ти наистина си много умен и дори си малко поет, макар и да не го знаеш.“

Отново легна на шалтето си и в гласа й продължаваше да звучи радостната изненада:

„Отсега нататък, всеки път, когато се къпя или като пия, всеки път, когато отварям крана на чешмата, ще си спомням, че пия живи същества, които са били тук преди мен и че тялото ще стане част, заедно с всички останали, от цикъла на водата, че сме вода, която ще продължи да блика и след като умрем, че ще бъдем изпити от нашите потомци.“

И в този миг, докато съзерцаваш за пореден път зеленикавото течение на водата, която потъмнява към дъното на скалистото корито, ти мислиш, че Тере ще се озове за втори път в цикъла на водата, след като разпръснеш праха й над лагуната.