Хосе Мария Мерино
Реката на рая (36)

36.

Не успяваш да заспиш, но все още си сънлив, състояние, в което мислите трудно се оформят, представите са доста объркани и се наслагват една над друга, като в едни преимуществено виждаш неподвижното тяло на Тере в болничното легло, след това Силвио, крачещ пред теб с раницата си на гръб с приведени рамена, самотния колоездач, спускащ се по хълма, пенливите струи на водопада, падащ от скалите, град Толедо, видян откъм болницата, онова немско езеро, в което плуваш с платноходка.

Изведнъж те изненадва един пискливо грачене, последвано от още няколко, дрезгави, остри, като повтарящо се ехо.

— Какво става? — пита стреснатият глас на Карла.

— Не знам, може би е някакво животно.

Излизаш от колата с фенерчето в ръка, внимаваш да не настъпиш кучето, но то вече не е тук. Хорът от грачещи звуци идва откъм лагуната и ти си приближаваш, насочвайки лъча на фенерчето към нея. Сред аромата на влага и растителност, отвъд гъстите тръстики, виждаш на брега ято патици, които идването ти и светлината на фенерчето изплашват и те размахват криле, отдалечавайки се на кратко разстояние. Те именно са причината за шумотевицата. Загасваш фенерчето и откриваш, че мракът вече не е толкова плътен, че има едно тънко белезникаво отражение в него, което изниква от единия край на небето, оцветявайки чернотата му.

Влизаш отново в колата и лягаш.

— Патиците, цяло ято са до лагуната — осведомяваш Карла.

— Бях заспала отново, но тази врява ме събуди — казва тя сънливо.

— Ами продължавай да спиш, има доста време, докато съмне.

Сега вече мислите се подредиха в главата ти и си спомняш цялото онова време: не можеш да забравиш първия поглед на Тере, когато ти съобщиха, че се е събудила, и ти незабавно отиде да я видиш в болницата. Хвана ръката й, целуна я по покритото с белези лице. В очите й видя и отчаяние, и крайно изумление. Можеше да говори макар и с омаломощен глас. Лекарите те помолиха да не я уморяваш.

„А Силвио? — попита. — Как е Силвио?“.

„Добре е, мъчно му е за тебе, още утре ще го доведа“. „С кого живее?“.

„С мен, с кого другиго, отново се преместих в къщата.“

На следващия ден заведе Силвио в болницата, за да се види с майка си. Той започна непрекъснато да я целува по лицето и се наложи да го отдръпнеш от нея. На ръцете си Тере имаше странни протези или така наречените шини, приличащи на боксови ръкавици. Силвио сграбчи едната и започна да я целува, сякаш целува голата си майчина ръка. Непрекъснато повтаряше колко мъчно му е било за нея, разказа й как един приятел от лагера си пъхнал топче в носа и го изплюл през устата, че в страната на Иза имало художник, който обичал да рисува на много високи места и му се завивало свят, но рисувал, завивало му се свят, но рисувал…

През последвалите посещения се опита да узнаеш дали състоянието на Тере се подобрява.

„Нямам време за мързелуване — казваше Тере с миролюбива тъга. — Дори и нощем се грижат за мен. Но и това не е зле, защото не ми остава време да мисля за случилото ми се“.

Както през деня, сутрин и вечер, така и през нощта, физиотерапевтите и другите специалисти полагаха много грижи с цел тялото й да възстанови функциите си. Но въпреки продължителния й престой в болницата и непрестанните грижи стана ясно, че Тере вече никога няма да може да движи краката и ръцете си, макар и да не беше загубила чувствителността им.

С глас на току-що дошла в съзнание Тере ти каза, че намира Силвио много добре.

„Станахме много добри приятели“, отвърна й ти.

Помисли си, че ще я успокоиш, намеквайки за новите отношения със сина ти, който накрая бе напълно приел.

„Не можеш да си представиш колко много ме радва това“, рече ти тя.

Тере те питаше и за състоянието си, искаше да има ясна представа за бъдещето си, но ти, сдържайки мъката си, не се осмеляваше да й съобщиш казаното ти от лекарите, говореше й за бъдещо постепенно подобряване, за необходимостта да се даде време на времето.

„Не мога да повярвам, че ми се случи подобно нещо, да попадна тук като някакъв ненужен отпадък, лишен от възможността да се помръдне. Сякаш изживявам някакъв кошмар“.

След посещението при Тере със Силвио тръгвахте да обикаляте изпълнените с древни спомени улици на стария град, влизахте на места, които той оглеждаше с любопитство и възхищение. Продължаваше да си мислиш, че този град, с митичния си вид, е мястото, на което крал дон Родриго е подготвил първото вероломство в историята на предателствата, приключило около тази сега близка лагуна, но не спомена на Силвио нито за предателства, нито за отмъщения. Ако беше Тере, ти би съумял да избереш измежду многобройните легенди за града най-подходящата за сина ти, а ти му разказа само какво се говори за пещерата със съкровището на дъното на реката, което Херкулес скрил и което никой никога не е успяла да намери, мислейки, че така подхранваш въображението му и му даваш материал за непринудени разговори с другарите от специализирания център.

През времето, през което Тере беше в болницата, съботните и неделни посещения при нея бяха събития, които Силвио очакваше с надежда цялата седмица, но това продължи доста дълго. Накрая ти съобщиха, че ще я оставят да прекара Коледа с вас вкъщи и че е много вероятно през февруари да я изпишат.

Силвио реши да започне да записва в една тетрадка, като в дневник, важните според ежедневни събития, за да ги прочете след това при посещенията на майка си. Всеки ден се стараеше, седнал пред бюрото в стаята си, да изрази по най-добрия начин последователността на случилото се. Пишеше малко несръчно и с граматически грешки. Ти се опитваше да му помагаш да ги поправи и да конкретизира преживяното в училище със съучениците и учителите, да разкаже накратко съдържанието на филмите, за игрите, за уроците, за успехите.

При едно от посещенията Тере отново те попита за състоянието си и за бъдещето, което я очаква, и ти пак й повтори за необходимостта от търпение, за важността да оставите лекарите и времето да свършат своята работа за подобряване на здравето й.

„Ако остана така завинаги, предпочитам да умра“, увери те с очевидна убеденост Тере.

„Не говори така.“

„Кълна ти се, че ако остана завинаги в това положение, не искам да продължа да живея.“

„Това, което трябва да направиш, е да се възстановиш и да не прекъсваш рехабилитацията.“

„Прилагат ми всички рехабилитационни методики, която можеш да си представиш, тук не ни оставят на мира и освен това никога не съм сама, има доброволци, които винаги са с нас, една много симпатична госпожа идва при мен да ми чете стихове.“

При друго от посещенията ви тя ти спомена за Карла, която в продължение на всички тези изминали месеци е искала да поговори с теб, но ти винаги енергично си бил отказвал. Изглежда, тя бе успяла да разбере къде се намира Тере и е идвала да я види.

„Дойде да ме посети сестра ми“.

„Не искам да чувам нищо за Карла — отвърна рязко ти. — Това, което се случи между нея и мен, е без никакво значение, приключи на момента, уверявам те“.

„Трябва да й позволиш да вижда Силвио, да бъде с него, в края на краищата тя му е леля и много го обича, както и той нея.“

Противно на намеренията ти, реши да изпълниш желанието на Тере и се обади на Карла, за да й съобщиш с подчертано хладен тон, че след като сестра й те е помолила, може да вземе Силвио от специализирания център и да бъде с него няколко часа на ден през седмицата, съгласувайки го с Иза.

Патиците не спират да гракат, мракът става все по-млечнобял, а гласът на Карла отново прозвучава до теб:

— Спиш ли?

Не отговаряш веднага, защото образът на тази настоятелна Карла отново предизвиква антипатията ти и изпитваш опасения докъде би могъл да те доведе разговорът.

— Не, мисля, тъкмо си спомнях за разходките ни със Силвио по улиците на Толедо, тъй като това е една толедска нощ — отговаряш с опит за горчив хумор.

— Знаеш ли колко щастлива се почувства Тере, като разбра колко много грижи полагаш за Силвио?

— Говорила си с нея за това?

— Естествено. Знаех подробности от Аурора, а и от време на време ходех да виждам Силвио в центъра, избягвайки евентуална среща с теб.

— Той никога не ми го е споменавал.

— Помолих го това да си бъде наша тайна, а Силвио обича тайнствените неща.

Замълчаваш за момент, запечатвайки в съзнанието си характерна особеност на Силвио, каквато досега не беше подозирал, както и някои от нюансите на манипулативните възможности на Карла.

— За Тере най-болезнена е мисълта, че може завинаги да остане неподвижна и Силвио да бъде лишен от грижите, които тя е полагала за него — казва тя.

Опитваш се да изгониш от мислите си вътрешното си безпокойство.

— Сега ме ужасява мисълта, че може би няма да го намерим.

— Защо да не го намерим? Със сигурност не е далеч.

Излиза, че най-важното в момента е да си върнеш този син, който в продължение на толкова години смяташе за отвратителен натрапник, а сега е неизменна част от живота ти. Когато очакваш идването на деня, последните часове са най-тежки. Струва ти се, че зората не иска да се появи, че черният мрак никога няма да си отиде. Непрекъснатият крясък на патиците, подобно на нестроен хор, подсилва усещането за застинало време.

Визитите в болницата се превърнаха в рутинно седмично действие, което Силвио приемаше като екскурзия и като своеобразен изпит, когато четеше на майка си хрониката първо от училищни, после от ваканционни случки, а тя го награждаваше с целувки и хвалби, а у теб липсата на каквато и да е промяна в състоянието на Тере започна да предизвиква крайно безпокойство, защото въпреки информацията от лекаря, ти очакваше да стане чудо с „мисълта, изпълнена с желания“, за която един път ти бе споменала Жизела.

— А виковете ми? Не каза ли преди, че е невъзможно да не е чул виковете ми?

— Ако е някъде отвъд тези хълмове, колкото и да е близо, гласът ти не би могъл да достигне до него. Ние се намираме много ниско, съвсем до реката, която също шуми.

У Тере забеляза съществена промяна. Сякаш след инцидента се бе съживила една друга Тере, живяла вътре в нея, друга Тере, която ти не познаваше — тъжна, мрачна, без никакъв интерес към живота. Понякога разказваше на Силвио някоя от историите, които толкова много му харесваха, но пък не си ги спомняше с подробности и Силвио често я поправяше, „това не е така, мамо“, казваше и съвсем точно й повтаряше думите, които толкова пъти бе чувал от устата й.

Отново замлъкваш за известно време. И двамата сте сънливи както обикновено се случва преди разсъмване. От това състояние те изважда тих стон извън колата, поглеждаш през прозореца и отново виждаш там кучето. Тялото му ясно се откроява на светлината на изгряващата зора, която вече започва да преборва мрака.

Помисли си за желанието на Силвио да има куче. На теб обаче това ти се стори сериозна отговорност. Извеждане навън поне два пъти на ден, да търсиш някой, който да го гледа по време на пътуванията ти, защото Тере заяви, че има достатъчно ангажименти в университета и по отношение на Силвио. Той прие решението с примирение, тъй като въпреки моментите на временни избухвалия, когато тропа с крак и силно размахва ръце, обикновено е сговорчиво, кротко момче, но в онзи ден, преди да си легне, когато седяхте в хола, тя, четейки, ти, преглеждайки вестника и хвърляйки поглед към телевизора, ви каза:

„Когато порасна и имам куче, ще да го кръстя Бруно“.

— Какво е това? — пита Карла.

Различаваш лицето й сред смътната светлина като внезапно появило се видение.

— Това е онова куче, което пак е дошло. Снощи му дадох няколко залъка и изглежда сега е дошло да иска още.

Карла се протяга.

— Донесох за всеки случай малко мляко. Искаш ли една чаша за закуска?

Продължава да те изненадва тази Карла, която започва да ти се струва толкова предвидлива, колкото и сестра й.

— И чаши ли си донесла? Имам в раницата, но са използвани.

— Винаги имам пластмасови чаши в колата, виж в жабката.

— Преди това ще отида по малка нужда и да си измия лицето.

— Аз също.

— В колко часа мислиш, че ще дойдат хората от жандармерията?

— Казаха рано сутринта.

— В такъв случай да не бъдем нетърпеливи.

И все пак с нарастващо безпокойство чувстваш, че същата тази светлина, която вече ясно позволява да видиш кучето, отворилата учуденото си око лагуна и околните хълмове, може да освети и пътя на изгубилия се, уплашен Силвио, надран от шиповете на храстите, ухапан от някое животно или, кой знае, паднал някъде със счупен крайник на място недалеч оттук, което не можеш да си представиш, а може би и умрял сред някой хълм или удавил се в реката.