Хосе Мария Мерино
Реката на рая (26)

26.

С чувството си за ред, с характерната си предвидливост, Тере бе приготвила всичко необходимо й за болницата. Трябваше само да се преоблече, докато ти отиде да докараш колата. Когато дойде пред входната врата, тя вече те чакаше, поставила малкия куфар до краката си.

Ти присъства на раждането и видя да се появява малкото окървавено телце на сина ти. Докторът го хвана за крачетата, плесна го по дупето, възкликна „момче!“ и след като новороденото зарева, го постави в скута на Тере. Малко след това отведоха Тере в болничната й стая и ти също влезе там. Детето остана в родилното, за да го прегледа педиатър. Тере изглеждаше сънлива. Ти също се чувстваше отпуснат и изпитваше силно желание да полегнеш. Седна в един фотьойл и въпреки че позата не ти бе много удобна, заспа за кратко, докато не те събуди някакво раздвижване в стаята.

Малкият пакет месо отново се намираше върху гърдите на Тере и тя се опитваше да му даде да суче. Детето вероятно имаше някакъв проблем с преглъщането на млякото, защото езикът му като че ли се заплиташе.

„Извикай сестрата — каза Тере, — на детето му става нещо, не мога да го накарам да суче“.

Когато сестрата дойде, отношението й ти се стори доста предпазливо. Изглежда, не отдаде голямо значение на проблема със сученето. Даде на Тере няколко наставления за начина, по който трябва да държи ръката си, в какво положение трябва да са гърдата и детето. Ти беше толкова изморен, че всичко това ти се стори естествена част от рутинната родилна практика. Вече бе станало много късно, взе си довиждане с Тере, целуна я по бузата и погали леко малкия пакет месо.

„Ще дойда утре рано“, каза ти.

Сега си спомняш, че на следващия ден, малко след като дойде в болницата, Тере отново притискаше бебето до гърдата си. В стаята влезе лекарка, а сестрата, която бе дошла преди това, си тръгна. Лекарката като че ли се държеше едновременно сдържано и приятелски и преди да проговори, теб те обзе чувството, че няма да ви каже нищо приятно.

„Трябва да ви обясня нещо относно детето.“

Когато тя съобщи какво му е на бебето, ти сякаш внезапно прескочи от реалността в света на кошмарите.

Лекарката ви каза, че не бива да се отчайвате, че ще проучат случая с цялото необходимо внимание, че детето видимо е напълно здраво, че това, което е сигурно, е, че случаят ще стане достояние и ще бъде грижа на обществеността, че в повечето от случаите недъзите при такива деца могат успешно да бъдат превъзмогнати, че за да си помогнете и сами, важното е да осъзнаете необходимостта от здрава връзка помежду ви, защото подкрепата на семейството е сигурна основа за подобрение.

Когато лекарката си отиде, ти се приближи до леглото, хвана ръката на Тере, която плачеше и те гледаше уплашено, изпаднала сякаш в плен на болезнено просветление. Ти като че ли за първи път осъзна присъствието на детето и си даде сметка, че досега си нямал представа как изглежда, какво е слабичкото му тяло, каква е формата на малката му главица, какви са очите, ръцете му. Дойде сестрата и заговори спокойно, увери ви, че детето е здраво, че останалото ще стане ясно в процеса на растежа му, че би било добре да влезете в контакт със съответната институция, която да ви дава необходимите напътствия.

Тере те помоли да тръгваш за работа, но ти остана при нея през цялата сутрин. Медицинските сестри, които от време на време влизаха в стаята, ви съветваха да проявявате търпение и пак търпение до постепенното преодоляване на затрудняващите преглъщането деформациите в устната кухина на новороденото.

„Много от тези деца в крайна сметка стават много ловки и съобразителни, всяко едно от тях е цял един свят“, каза една от медицинските сестри и на теб думите й ти се сториха като подигравка.

Ти продължи да се намираш в парадоксалното състояние на буден сомнамбулизъм, по обяд се прибра вкъщи, взе си душ, отиде на работа, без да обядваш и без да съзнаваш действителните измерения на реалността. На работното си място бе крайно разсеян, привечер се прибра, хапна набързо няколко залъка направо от хладилника и в края на деня пак се озова в болницата.

Детето отново беше при Тере, то като че ли бе започнало да преодолява проблемите със сученето и тя изглеждаше много удовлетворена, което пък ти се стори малко неуместно.

„Виждам те съвсем доволна с това дете“, рече ти с двусмислен тон.

Тере те погледна съвсем сериозно:

„Какъвто и да е, той е мой син и ще го отгледам по най-добрия начин, на който съм способна.“

„Не виждам моето място във всичко това“, отвърна ти.

Гледаше как безпомощното създание ближе с огромен език майчиното зърно и усети как щастливият ти живот изчезва сред неестествените му мляскания. Същото това създание, което, седнало сега до теб, лакомо дояждаше втория сандвич.

— Добре ли ти дойдоха? — питаш го ти.

— Много добре — отвръща. — Има ли някакъв плод?

— Не искаш ли още един сандвич?

— Не. Ще ми обелиш ли един портокал?

Изваждаш ножчето си и внимателно изрязваш кората на плода. След като му го подаваш, съсредоточено гледаш как той започва да отделя едно след друго резенчетата, преди да ги изяде.

— Много обичам да гледам как белиш портокал — казва ти той, проявявайки наивно възхищение.

— Когато свършиш, ще си направим екскурзия — съобщаваш му ти.

— А мама? — пита той, показвайки, че не забравил за целта на пътуването ви.

— После ще я оставим в лагуната. Сега ще обиколим някои места, в които тя и аз живяхме много преди ти да се родиш.

— И как ще я оставим там? Във водата ли ще я хвърлим?

Въпросът те обърква, защото Силвио не знае, че в урната е прахът на кремираното тяло на майка му. Ти не бе посмял да му обясниш, нито пък сега искаш да му го кажеш. Изобщо не си представяше като конкретен акт разпръсването на праха във водата пред погледа на Силвио. Може би най-добре би било да му кажеш, че когато дойде моментът, само ти можеш да потопиш мама във водата. Нека се прости с нея, да целуне урната, а ти след това ще се отдалечиш за момент, за да не те вижда, докато изпразваш във водата съдържанието на предмета.

— Единствено аз мога да го направя и то тайно, ще ти обясня после — му казваш, а той те поглежда учуден. — Сега е ред на екскурзията — допълваш решително.

Изправяш се на крака, метваш раницата на гърба си, защото не искаше да я оставяш тук, времената вече не бяха тези, през които самотата приканваше към безрезервна доверчивост.

— Първо ще тръгнем надолу по реката, за да видиш колко е красиво там, след това ще се върнем към водопада.

— Дълго ли трябва да ходим? — пита Силвио, застанал неподвижно.

Най-вероятно се бе изморил от продължителния сутрешен преход и със съжаление мислиш, че му остава целият път на връщане. Ти обаче искаш отново да пребродиш всички тези места, воден от любопитството, но и от мисълта за една съвсем неотдавнашна загуба.

Поглеждаш Силвио, опитвайки се да бъдеш убедителен:

— Всичко е съвсем наблизо, не мисли, че ще трябва да ходим дълго както досега, но ми се иска да видя отново тези места — отговаряш ти.

После ти хрумва една такава мисъл.

— Освен това искам и мама също отново да се поразходи наоколо — допълваш.

Силвио веднага се изправи на крака, приемайки без възражения предложението.

Надолу по течението на реката брегът бе проходим до познатите ти места с острите завои и малки вирове, някои в подножието на високите, сякаш изникнали от самата вода скали, за да придадат на пейзажа още по-непреходен вид. Показваш на Силвио всяко кътче, в което се бяхте къпали с Тере през онези далечни дни, разказваш му за отдавна отминалото горещо лято, за дългите дни, за удоволствието да усещаш как водата гали тялото ти. Спомняш си за онази идея, породила се във вашия Едем, която толкова много обогати дните ви, но предпочиташ да не смущаваш простотата на мисълта му, казваш му, че не може да си представи колко добре ще си прекарате.

— Само ние двамата, цял ден, тук просто нямаше никой друг, пърхаха единствено птички, подскачаха катерички и пробягваха елени.

— А не ви ли беше страх?

— И защо да ни е било страх?

Вдига рамене, без да каже нищо.

Ти очакваше, че ще завариш всичко така, както го бяхте оставили преди години и въпреки това се изненада, като видя абсолютно същия пейзаж, сякаш за него времето, което към вас бе така безпощадно, изобщо бе спряло. Може би ако Тере беше тук, жива, нямаше така силно да почувстваш загубата на всичкото това време, което за реката не означава абсолютно нищо.

— А извънземните? — пита накрая Силвио. — Не усетихте ли извънземните?

Въпреки обхваналата те силна меланхолия, му отговаряш, без да губиш търпение:

— По онова време те все още не се бяха появили по тези места, видяхме само това, което ти казах, патици, зайци, веднъж мама хвана едно малко еленче, после го пусна, за да се върне при майка си.

Следвайки тясната пътека, виеща се покрай реката, стигнахте до мястото, на което тя свършва. Препречваше я голяма плоска скала, заобиколена от гъсти храсталаци. От тази скала Тере и ти се хвърляхте във водата, защото на това място реката течеше плавно, спокойно и образуваше дълбок, без видимо дъно, вир.

— От този голям камък мама и аз скачахме надолу с главата във водата — показваш мястото на Силвио.

— О, колко безстрашни сте били! Колко смела е била мама!

Забавяш крачка и известно време съзерцаваш мястото. После казваш на Силвио, че трябва да се връщате. Озовавайки се отново при храстите където бяхте яли и където ти и Тере бяхте устроили бивака си, го питаш спомня ли си мястото, но от жеста му разбираш, че не.

— Не виждаш ли там отзад малкия плаж? Точно там ядохме, момче, а покрай този пресъхнал канал се стига до лагуната. Сега ще ти покажа нещо, което много ще ти хареса.

Продължаваш да вървиш срещу течението на реката, по пътеката, която няма и триста метра. Брегът е също така съвсем тесен и обрасъл с гъста растителност, но коритото на реката с нищо не се е променило, макар и да забелязваш следите от нашествието на многобройните посетители, които идват тук през лятото. Едно от местата без гъста растителност през което сега минавате, за да стигнете до лагуната, в момента е широка светла пътека.

— Оттук също можем да се изкачим до лагуната — казваш ти на Силвио, който се оглежда наоколо с интерес.

Стотина метра по нагоре прозираше белотата на водопада и дори оттук се чуваше ехото от падащата вода. Приближавате се към него и Силвио изглежда очарован от внезапно появилия се пред него пенлив воден скок. Това е и краят на екскурзията, защото сухата част от брега изведнъж става много стръмна и ти решаваш да спрете до тук.

— Какво има там горе? — пита Силвио и ти му отговаряш, че брегът продължава, но на различна височина. — Може ли да се качим? Интересно ми е да видя какво има там горе!

— Бихме могли да се покатерим, но ще е трудно. Освен това, след като оставим мама в лагуната, искам известно време да си починем, преди да се върнем до мястото, където оставихме колата, а то никак не е близо.

По лицето му се изписва разочарование с яснотата, с която винаги изразява чувствата си.

— Следващия месец пак ще дойдем тук, за да поздравим мама и ти обещавам да се покатерим там, до най-високото, откъдето се спуска водопадът — казваш му ти и той се съгласява.

Връщате се бавно в горичката, за да я видите за последен път, преди да поемете по водещата към лагуната пътека. Силвио обаче казва, че е уморен и сядате да починете.

— Хареса ли ти разходката, мамо? — пита. — Татко искаше да обиколим тези места, преди да те оставим тук, в онази кръгла вода, сама.