Хосе Мария Мерино
Реката на рая (16)

16.

Когато колоездачите отминаха, ти се загледа в непрекъснатата следа, оставена от гумите по пътя, ясно видима на местата с останала след скорошния дъжд влага и ти си помисли за онази странна линия, която животът ни чертае, понякога спираловидно, понякога на зигзаг, във форма на зъби на трион, или вълнообразно, създавайки неясни геометрични фигури, сходни с лабиринтоподобните мандала, които Тере рисуваше, за да се разсее.

Момче и момиче с големи раници на гръб се приближават в този момент откъм лагуната. Разговарят и се смеят толкова заети един с друг, че дори не забелязват присъствието ви, когато се разминавате. В съзнанието ти веднага изникнаха неясните образи на веселите младежи, каквито бяхте Тере и ти през онези останали далеч назад във времето блажени дни, сякаш никога не бяхте напускали тези места, сякаш някаква независима част от вас самите завинаги е останала сред тях, очертавайки две успоредни линии, които никога не излязоха от затвореното пространство с огромните скали, тъмно зелените планини и реката със синьо-зелените води.

Но съдбата си играе също и със загадъчния жребий на случайността и по същия начин, по който вашите линии изоставиха тези места и след това тръгнаха в различни посоки до окончателното им разделяне, така един ден те се срещнаха отново, защото пътищата ви се пресякоха.

Случи се през един неделен ден на местни избори и ти отиде в твоята избирателната секция малко след дванайсет часа на обяд, защото след това ти предстоеше среща с приятели в един ресторант извън столицата. Провери името и адреса си в избирателните списъци и на влизане в сградата се сблъска лице в лице с нея, след като бе взела набор от подредените върху дървените рафтове документи. Беше толкова неочаквано, че и двамата останахте за момент напълно неподвижни.

Тере изглеждаше както винаги, очите й блестяха, лицето й сияеше, тя цялата излъчваше неизчерпаемата жизненост, която ти толкова харесваше. Ти не разбра дали с взаимната си изненада не прикрихте проявата на приятно или неприятно чувство. Опита се да изречеш кратък поздрав, да се дръпнеш встрани и да продължиш напред, но другият Даниел вече бе извисил над нивото, на което се гушеше досега, и проговори:

„Тере, радвам се да те видя, защото от доста време искам да говоря с теб“.

Жестът й на нежелание бе достатъчно ясен, леко отстъпи назад, но накрая ти отговори със сарказъм:

„За твой късмет се срещнахме случайно, понеже ми се струва, че не си горял от желание да го направиш.“

„Ще може ли да поговорим?“, попита другият Даниел, тъй като безкомпромисният, злопаметният се беше отдръпнал, без да се бави.

Добре забеляза, че Тере се двоуми, но все пак ти отвърна с обичайната за нея самоувереност:

„Защо не? Но аз дойдох тук да гласувам, затова хайде да се видим след малко там навън.“

„Аз също съм тръгнал да гласувам. Щом свършиш, аз ще бъда там.“

Ти свърши преди нея и се спря, малко объркан, да я изчакаш на тротоара, борейки се с желанието да избягаш и копнеейки в същото време да чуеш отново гласа й, да се вгледаш в блясъка на очите й.

Тя се приближи бавно и със сериозно изражение.

„Кажи ми каквото имаш да ми казваш“, рече тя сухо и думите й те прободоха като с нож.

„Искаше ми се да говоря с теб, да изясним някои неща, други да обясним“.

„Аха, сигурно ще искаш да ми обясниш защо внезапно престана да ми пишеш, да ми поясниш защо от един момент нататък не отговори на нито едно мое писмо, защо нищо не успях да науча за теб, след като се върнах от Съединените щати, все едно се беше разтворил във въздуха“.

„Всичко това има своето правдоподобно оправдание“, отвърна ти силно смутен от твърдостта и увереността на изражението й.

„Може би ще ме помолиш за извинение. Това ли искаше?“, продължи Тере с все по-строг тон.

Сега си мислиш, че онези неотворени писма, заедно с малките лабиринти, които Тере толкова много обичаше да рисува и които ти старателно пазиш, защото и на теб ти харесваха, винаги те придружават през целия ти живот като един от онези багажи, които не служат за нищо, но с които не се осмеляваме да се разделим, защото ако го направим, ще бъде безотговорно и може да ни причини неочаквана вреда.

Впрочем, моментът на вашата повторна среща пред избирателната секция, преминала по-скоро като кратка схватка, би могла да се приеме за неоспоримо доказателство, че когато преди много години заминахте оттук, че когато преди много години напуснахте Едем, там не е останало нищо от вас, както няма да остане и от тази млада двойка, която с раниците си на гръб се отдалечава зад гърба ти и този на Силвио.

Тере говореше направо, без заобикалки, с обичайната си пламенност и това те накара отново да изпаднеш под въздействието на очарованието й, но успя все пак да вземеш връх над Даниел помирителя, принуждавайки го да не се намесва и накрая отговори със сарказъм, връщайки се към приповдигнатия си тон:

„Исках да ти говоря за голямото удоволствие, което изглежда изпитваше да си толкова далеч, за отказа да си дойдеш дори и за няколко дни въпреки пролятата от мене пот и изстраданите дългите часове на тежък труд, за да спечеля парите за билетите, нежеланието ти аз да дойда при теб“.

Гледаше те изумена, като че ли не разбираше какво казваш. Ти продължи:

„Исках да ти говоря за спокойствието, с което продължи това сякаш щастливо паднало от небето продължение на стипендията, исках да ти говоря за този Лари, близостта на който, изглежда, ти доставяше голямо удоволствие.“

Сред хората, които идваха да упражнят правото си на глас, тя и ти вероятно представлявахте странната гледка на двама души в момент на семеен раздор. Тере продължаваше да те гледа втренчено с широко отворени очи и накрая каза: „Ти си луд“, обърна ти гръб и се отдалечи.

Но отстъпчивият Даниел не можеше да остави Тере, след толкова дълга раздяла, да си отиде по този начин и ти я последва:

„Тере, моля те, да продължим разговора, не си тръгвай така“.

Извърна глава и те погледна укорително:

„Да не си тръгвам така ли? А ти как си тръгна? Да не би да мислиш, че изчезването ти, това внезапно бягство, просто ей така, без каквото и да е обяснение, е приемливо, че към подобно поведение трябва да се прояви търпимост?“

Толкова често си беше мислил, че вината за първата измяна е изцяло нейна, че тя е като крал Родриго от вашата легенда, че тя е накърнила взаимното ви доверие, както прочутият крал това на граф Хулиан, прелъстявайки дъщеря му. Въпреки това застана плътно до нея и продължи да говориш:

„Не бива да ми казваш, че съм луд, защото ти наистина скри от мен намеренията си, че ме държа в неведение като последния глупак, докато правеше последните постъпки, че остана в Съединените щати и не пожела да дойдеш да сме заедно няколко дни, макар и на мои разноски, но най-вече не бива да ми казваш, че съм луд, когато ти самата ми изпрати снимка, на която изглеждаш много сладко унесена по онзи щастливец Лари, който явно е успял да те плени, след като нямаше писмо, в което да не го превъзнасяш за нещо“.

Спря се и отговаряйки ти, по лицето й се изписа гримаса на искрено объркване:

„Сладко унесена по Лари? Отново ли ще ми натякваш за щастливеца Лари? Мога ли да знам какво точно искаш да кажеш?“.

Сега дойде твоят ред да се почувстваш смутен:

„Не ми казвай, че е нещо съвсем нормално да повтаряш непрекъснато суперлативи за някакъв си тип, да превъзнасяш уменията му на поет, на прекрасен кулинар, на вежлив тактичен другар, неуморим помощник, верен душеприказчик, който пътува заедно с теб, който заедно с теб се впуска в най-важните разследвания, който неспирно ти помага, който на снимките те прегръща през рамо и на когото ти слагаш ръка на коляното.“

Тя се засмя изненадана, после разтърси енергично глава и след това отговори:

„Ако си беше направил труда да ми напишеш всичко това в подходящия момент, щяхме да си спестим много огорчения, най-вече аз.“

Този отговор те обърка.

„Какво искаш да кажеш?“, попита ти.

„Ами това, че ако целта ти е била да скъсаш с мен, поне да ми беше дал възможността да покажа несъстоятелността на претекстите ти“.

Емоционалният Даниел не се забави да се прояви отново:

„Моля те, Тере, да се отбием накъде да пием по кафе и да поговорим на спокойствие.“

„Съжалявам, бързам.“

„Ами тогава друг път. Още ли живееш в дома на баба ти?“

Тя отново си тръгна с решителна крачка.

„Хайде стига, Даниел — опита се да те убеди тя, — миналото си е минало, макар и приключило по такъв безславен начин“.

„Мога ли да ти се обадя по телефона, за да те поканя пак да поговорим и да изясним нещата?“

„Остави ме на мира и престани с нахалните си настоявания!“, възкликна ядосана.

Това й поведение те накара да спреш и да я проследиш с поглед как се отдалечава нагоре по улицата. Тази среща обаче събуди у теб силно безпокойство и едновременно с това си помисли, че задълбочаването на нещата би ти донесло единствено неприятности. От друга страна пък изпита опасения, че раздразнението ти, окончателното скъсване от твоя страна, нарочното ти отдалечаване са може би само плод на пагубно недоразумение, което се налага да изясниш.

Подтикван от тази тревога, звънеше на Тере по телефона всеки ден следобед, когато предполагаше, че си е вкъщи и винаги получаваше енергичен отказ, както през онази сутрин, в началото от самата нея, после от женски глас, който не беше нейният и който с груб и подигравателен тон те прекъсваше.

Накрая й написа писмо, в което подробно обясни твоята версия за случилото се. Получи се еклектично писмо, в чието написване взеха участие, не без известни стълкновения, и двамата Даниеловци. В него изреди всичките си оплаквания, но и остави отворена възможността вероятно от твоя страна също да е имало грешки. Благоприятният проблем с вероятността, който те накара да се замислиш над думите на Силвио, че малкото камъче за мравката е огромна планина, а самата планина е невидима за мравката.

Сега разбираш, че не можеш да си дадеш сметка какво точно си искал, струва ти се, че не си търсил непременно одобряване или пък най-малкото не си го осъзнавал, защото колкото и силно Тере да те привличаше, ти се опитваше преди всичко да си изясниш и предвидиш последствията от всички неясни хипотези, заради които злонамереният Даниел определи поведението ти като несправедливо и нечестно. Не ставаше въпрос толкова за уреждане на сметки с Тере, колкото да се опиташ да постигнеш съгласие със самия себе си, да накараш двамата Даниелвоци да достигнат до съгласие.

Толкова бе обсебен от сътворения от самия тебе сюжет, че дори отказа среща на Жизела под претекст за фамилни задължения. Извинението ти изглежда не й прозвуча много убедително, защото те погледна по неприсъщ за нея начин, нещо средно между подозрителност и сарказъм, но не настоя за други обяснения.