Хосе Мария Мерино
Реката на рая (28)

28.

Отново се затичваш към пътя покрай отводнителния канал, викайки високо името на сина си. Когато стигаш до горичката, мястото ти се струва още по-самотно с приближаването на здрача, който сгъстява сенките под дърветата и бледо озарява върховете на хълмовете. Карла бързо те настига.

— Трябва да потърсим помощ, Даниел — предлага.

Поглеждаш я объркан.

— Само ние двамата няма да успеем да го намерим, трябва да уведомим жандармерията, необходими са повече хора за претърсване на района — настоява тя.

Опитваш се да потърсиш помощ по мобилния телефон, но накрая решаваш, че решаващо ще е физическото присъствие:

— Трябва случаят лично да бъде докладван, отивай в най-близкото управление, за да съобщиш за случилото се — молиш ти Карла. — Аз оставам тук, ще продължа да обикалям, да го търся. Дръж ме в течение.

Докато тя се изкачва по хълма, за да стигне до колата си, ти отново тръгваш навътре по брега край реката, опитвайки се да намериш следи, проходи между скалите, пукнатини, скрити места на все по-угасващата дневна светлина. Преди окончателно да се стъмни, ти се връщаш при отводнителния канал и отново се изкачваш по наклона, за да очакваш вести в близост до лагуната. В небето, в което синьото вече почти не личи, малко по малко започват да се появяват звездите и въпреки че по обяд беше почти горещо, сега става все по-хладно. Обличаш пуловера си с дълги ръкави, който носиш в раницата заедно с още един за Силвио, върху него отново слагаш ловджийското яке и мислиш как сега синът ти някъде сигурно потръпва от хлад недалеч от тук, трудно откриваем сред околните на лагуната хълмове, където вероятно се е изгубил при неориентираното си ходене.

Отново те обзема желанието да бъдеш оптимист, опитваш се да си представиш, че това изчезване се дължи на случайно стечение на не непременно печални обстоятелства. Без съмнение това момче с ограничени умствени и физически способности, поело вероятно по най-невероятния маршрут е живо и здраво и твоя бе грешката, че го пусна да слезе само.

Почти час по-късно, когато около теб навсякъде се е спуснал мрак, те стряска телефонен звън: Карла най-после успяла да намери жандармерийското управление, отговарящо за този район. Казали й, че вече нищо не може да се направи, че ще дойдат утре рано сутринта. Ти не знаеш какво да отговориш.

— Аз веднага се връщам там — допълва Карла.

Пристига след час и бавното приближаване на светлините на фаровете на колата й придава на пейзажа светлосенки, които са в съзвучие с кошмара, който изживяваш. Карла те пита искаш ли да се върнеш да преспиш в селото и да си починеш, защото утре денят ще бъде много неспокоен, но ти й отговаряш, че нямаш намерение да мърдаш от тук.

— Така си и мислех — възкликва тя. — Донесох сандвичи, няколко бири, вода, йогурт, ябълки, тоалетна хартия.

Казваш й, че изобщо не ти е до ядене, но тя настоява най-малкото да пийнеш нещо, да сложиш нещо в стомаха. Беше донесла и две одеяла, които взела от една от странноприемниците в селото.

— Няма да можем да спим удобно тази нощ, но поне няма да ни е студено — отбелязва тя.

Внезапно ти хрумва мисълта, че разпиляната Карла се показва също толкова предвидлива колкото и Тере и не възразяваш, тихомълком отхапваш от един от сандвичите, изпиваш една бира, чийто вкус ти се струва странен, сякаш не твоята уста я гълта, сякаш отчаянието ти е изтръгнало от тебе двамата Даниеловци, превръщайки ги в зли духове и прогонвайки ги извън колата, в която седите Карла и ти в мрака под обсипаното със звезди небе. И това твое тяло, седнало на мястото до това на водача, е друго, чуждо тяло с различни сетива от обикновените, с небце, което бирата дразни, със зъби, които трудно отхапват, с мозък, в който мислите и чувствата безредно се преплитат.

Приключвате с бързото хапване и Карла се опитва да те успокои:

— Онези от жандармерията бяха много любезни с мен, стори ми се съвсем разумно онова, което ми казаха, че нощем търсенето не може да даде и минимална гаранция за успех, но ме увериха, че утре рано сутринта ще бъдат тук с двойка кучета следотърсачи.

Поглежда те със съкрушен вид:

— Казаха, че ще дойде и водолаз, за да провери реката. Тя излъчва известна чистосърдечна благосклонност, откриваш, че приема присърце съдбата на Силвио, дълбоко в себе си изпитваш удовлетворение от радостта на сина си, когато я видя да идва, от целувките при срещата им, но пък не усещаш благодарност за действията й, за усилията й, защото макар и гневът ти да се бе поуталожил, искаш да се дистанцираш от нея, да попречиш този епизод да се превърне в повод за ново обвързване между вас и затова, усещайки, че тя има намерение да продължите да си бъбрите, й казваш, че предпочиташ да не разговаряте, че си много уморен, че усещаш главата си замаяна.

Карла, която бе заредила резервоара на колата си по време на краткото си пътуване до жандармерийското управление, не е загасила двигателя, за да може парното да загрява купето, не е загасила и фаровете, които евентуално биха могли да послужат за ориентир на изгубилото се момче. Беше пуснала музика по радиото, която леко заглушава бръмченето на мотора, като един друг оттенък на кошмара.

Останахте известно време мълчаливи, а после ти излизаш от колата с фенерчето в ръка, за да направиш една последна обиколка.

— Даниел, стига вече, по това време няма да го намериш — казва Карла.

Не й отговаряш, обикаляш покрай брега, съзерцаваш отражението на непрекъснато появяващи се нови звезди във водното огледало, накрая се доближаваш до едни гъсти храсти, уринираш, поглеждаш небето, което спусналият се над цялата тази самота мрак прави като че ли по-ярко въпреки преобладаващата чернота.

Облегалките на предните седалки може да се спускат назад, така че с тях, заедно със задните, е възможно да се направи един вид неудобно легло. Карла загасва двигателя, слага пътната си чанта под главата си вместо възглавница, а ти раницата си, настанявате се на това импровизирано легло, покривате се с одеялата, а ти оставяш фенера в пространството над главата си.

Споменът за последния път, когато Карла и ти споделихте едно легло, те дразни, защото е един от решителните епизоди, принудил те да предприемеш днешното пътуване, друг удар, променил хода на живота ти и дошъл да сложи своя отпечатък на тази спряла в нощта на този самотен хълм кола.

Сега неизбежно мислено ще резюмираш случилото се този следобед и отново ще почувстваш угризения. Присъствието на Карла те обърка толкова много, че ти изобщо не съобрази, че Силвио ще трябва да извърви труден за него път далеч от погледа ти. Преходът от мястото, на което бяхте, до горичката не е толкова дълъг, изминава се за няколко минути, но очевидно клетият Силвио се е объркал.

Изгубил се е заради решението ти да го оставиш да слезе сам, заради твоята непредвидливост, заради липсата на твоята защита, на вниманието ти. Сякаш отношението ти към него бе останало същото както в продължение на дълги години преди злополуката с Тере. Сякаш нищо не те засягаше, сякаш намеренията ти действително са били да се загуби, да изчезне един път завинаги, мислиш си ти. Тъй като случилото се сега, месец след смъртта на Тере, е сигурен тест за това. Тере почина, а четири седмици след смъртта й ти загуби Силвио. Сякаш някъде дълбоко в теб гореше скрито желание това да се случи.

След раждането му, когато разбра проблема, ти, съвсем обезсърчен, започна внимателно да следиш развитието му, защото изобщо не забелязваше подобренията, които Тере смяташе за важни и непреходни.

„Приятно е да го гледаш как се подобрява — ти повтаряше често тя, — всичко е въпрос на възпитание, на постоянни грижи. Той трябва да бъде подпомаган, стимулиран“.

Въпреки всичко според теб детето, чиято недоразвита глава и изражението на лицето му показваха по безспорен начин състоянието му, говореше неразбираемо, движеше се непохватно и дори трудно и ти не беше способен да оцениш нито едно от онези чудотворни промени, които Тере с радост повтаряше в разговорите ви, най-вече в леглото.

По онова време между Тере и теб все още съществуваше плътската близост, макар и вече не толкова активна както преди, защото Силвио поглъщаше без мярка вниманието й и сякаш голяма част от енергията, която някога влагаше в горещите ви прегръдки, сега изразходваше в постоянното внимание към този, който в твоите очи беше единствено „клетият идиот“, израз, който никога не се осмели да произнесеш на глас.

Една нощ Тере ти каза, че един от специалистите й препоръчал да увеличите броя на семейството.

„Казва, че за успешното развитие на Силвио много ще помогне едно братче, как ти се струва?“

Ти отговори, че точно в този момент не можеш да прецениш дали ще е така, че ще помислиш по-късно, но и тогава беше съвсем наясно, че не си склонен да приемеш подобно мнение, тъй като появата в живота ти на този инвалид бе отнела желанието ти някога отново да станеш баща. От този момент нататък ти взе мерки да се предпазвате при сексуалните си контакти, а тъй като Тере продължаваше да настоява Силвио да си има братче и ти не можеше да й имаш вяра, че няма да се възползва от всяка възможност това да стане, реши да прибегнеш, без да й кажеш нищо, към най-обикновената хирургическа намеса, за да избегнеш, от твоя страна, да се получи това толкова желано от нея зачеване и скоро след това започнахте да се любите, без да взимате каквито и да е предпазни мерки. Тере се почувства безкрайно разочарована от стерилността си, но грижите за Силвио не й позволиха това разочарование да прерасне в сериозна душевна травма.

Колкото до теб, присъствието на този неоправдал надеждите ти син, се явяваше като основен смущаващ елемент в моментите, в които ти пожелаваше интимна близост с Тере и влюбеният ти поглед, вперен изключително в нея по време на страстните ви прегръдки в онзи ваш Едем, започна постепенно да губи блясъка си.

С появата на Силвио старите ви навици да ходите всяка седмица на кино, на театър или на концерт станаха доста по-редки, въпреки че Тере бе намерила една жена, опитна в гледането на подобни деца, която да се грижи за него, докато сте извън вкъщи. Секнаха обаче пътуванията, които в началото на одобряването ви тя толкова внимателно и подробно планираше.

Появата на Силвио ви принуди да превърнете всички вечери в домашни седенки, в центъра на които бе първо бебешкото кошче, после неизменната бебешка кошара в непосредствена близост до вас, след това поотрасналото момченце, драскащо с боички, където му падне, играещо си с някоя механична играчка или разглеждайки картинките на книжка с приказки, или гледайки телевизия неотлъчно до вас.

Тере, която след раждането на детето, използваше всяка възможност да стимулира петте му сетива — цветове и форми; аромати и домашни или природни миризми; музикални тонови и различни звуци; вкусове от всякакъв вид; ласки и милувки; докосвания с различни тъкани и текстилни материи — беше си поставила и целта да събуди въображението му като му разказва приказки още преди детето да покаже каквито и да е признаци, че разбира какво му се говори.

Едновременно с това Силвио растеше. Тере, която бе организирала ежедневието си така, че да може да отделя за сина си възможно най-много време, започна да му чете и да му разказва безброй истории и приказки. Междувременно ти отново препрочиташе онези научнофантастични романи, които толкова ти харесваха през младежките години или биографиите на известни личности, които силно те впечатляваха, защото историята на една личност обикновено ни показва това, което представляваме, въпреки че е трудно някой да предвиди съдбата ни и неочакваните причини, които обикновено се намесват и променят посоката и смисъла на живота ни.

А сега си тук, в нощта, която все повече сгъстява мрака, под обсипаното с безброй мигащи звезди небе, които ти говорят на един вечен език и ти обясняват преходността на битието ни. Съществена част от това кратко, незначително, време, което ти се е паднало да изживееш, го бе прахосал за прояви на жалка непочтеност, потъпка онова толкова трудно за постигане щастие, за което Тере често ти споменаваше и неудачата ти се породи от неразбирането, че Силвио е част от това щастие, както такава част беше и заминаването на Тере за Съединените щати и раздялата, на която ти се противопостави с толкова злост.

Беше смятал, че щастието се състои само от хубави, красиви, перфектни, чудесни неща. Какъв глупак! Вярваше в щастието, за което се разказва в приказките за феи или в скучните телевизионни сериали, щастие, както си го представят децата или хората, неспособни да си представят противоречивата сложност на реалността. Истинското щастие обаче се състои от комбинация на елементи, сред които преобладават приятните изживявания, но в никакъв случай не липсват и неприятните, включително болезнените, а за да го постигнеш, трябва да полагаш усилия, тъпчо, трябва непрекъснато да полагаш усилия, да си налагаш лишения.

Нищо хубаво не се получава даром и най-вече щастието, глупако.