Хосе Мария Мерино
Реката на рая (12)

12.

Един безформен вързоп бързо се отдалечи на няколко метра пред вас и изведнъж се изгуби между храсталаците край пътеката и Силвио прояви такава нервност, че направо предъвкваше думите.

— Татко, татко! Един извънземен! Един чуждестранен!

Ти едва бе успял да го зърнеш, но без съмнение ставаше въпрос за едро животно, елен, лопатар, глиган, чиято задница за миг бе нарушила спокойствието на виещата се през гъсталака пътека.

— Но нали твърдеше, че са невидими? — попита го ти с леко шеговит тон, в който пролича лошият Даниел, когото само ти можеш различиш.

Силвио гледа уплашено във всички посоки.

— Невидими са, когато го искат; когато не, можеш да ги видиш, твърди Паула — заявява съвсем сигурен в това, което казва, позовавайки се на авторитета на приятелката си и на логиката на чудодейното.

— Добре, Силвио, да продължим внимателно напред и може случайно го видим отново, но сега да не се задържаме дълго тук, защото ни остава съвсем малко, за да стигнем.

В този момент точно зад гърба ви проехтя шум от двигател и трябваше много бързо да се приближите плътно до близката отвесна скала, защото непосредствено до вас профуча, със силен метален трясък на верижната ходова част на платформата, камионетка на пътна помощ. Веднага ти хрумва предположението, че някъде напред сигурно има аварирал автомобил, и неочаквано си възвръщаш градския манталитет, който гористата планина наоколо бе значително притъпила.

— Видя ли, че сигурно е бил някой извънземен? — казва ти Силвио, доволен. — Този толкова голям камион явно го търси, може и да е полицейски.

Теорията му веднага се превръща в сигурна хипотеза, защото се обръща да разговаря с раницата:

— Мамо, тичешком мина един извънземен и веднага след него дойде един полицейски камион, тръгнал по следите му. Много е вълнуващо, жалко, че не можеш да го видиш.

Отново се връщаш към мисълта, че колкото цялата тази околност да харесваше на Тере, след одобряването ви се върнахте тук само веднъж, но никога не го направихте след раждането на Силвио, сякаш всичко онова, което бяхте запазили от Едем за вас си, бе несъвместимо с отнетите ви надежди след появата на детето, колкото и висок дух да проявяваше Тере, колкото и много да го обичаше.

И въпреки всичко днес установяваш, че Силвио е един добър другар, един смел пешеходец, защото продължава да демонстрира издръжливост и кураж по време на трудния преход въпреки клатушкащата се походка, а въображението му придава на реалността живописни детайли, които освежават непринудените ви разговори, докато междувременно с интерес се вглежда в своеобразните неща, които му показваш.

От време на време разказва на раницата си интерпретации, винаги свойствени за него, относно нещата, към които привличаш вниманието му с напредването ви по маршрута: показваш му един огромен бръмбар, който неспирно и бавно се върти край пътя и Силвио заключава, че най-вероятно си е изгубил очилата; караш го погледне внимателно един странен храст с жълтеникави клони сред множество други с червен цвят и Сирвио открива, че и горите също имат знамена; посочваш му един огромен, като че ли посипан със сажди и надвесен над реката, камък, който Силвио оприличава с лицето на достолепен господин с мустаци и три очи.

Както за всичко останало, главната отговорност никога да не стъпите с него по тези места, където Тере и ти бяхте толкова много щастливи, бе твоя: ти трябваше да поемеш инициативата, ти трябваше да приобщиш по съвсем естествен начин детето към семейството. Правиш обаче усилие да прогониш тази гузна съвест, която често те атакува там, където най-малко очакваш, и отново си припомняш Тере през онзи далечен ден на заминаването й, с който започна раздялата ви.

Истина е, че Тере никога не губеше сигурността и спокойствието си и дори когато се сбогува с теб, преди да замине за Съединените щати, отново прояви твърдостта на характера си, която ти се стори дори прекалена в последните ви моменти заедно на летището. Отиде да я вземеш от дома на баба й, помогна й да пренесе до метрото и до автобуса големия куфар, който носеше, а видът й беше ведър, макар и да изглеждаше малко разсеяна. Ти се почувства наранен от дистанцията, на която тя като че ли се държеше, от по-дълбоката й от обикновено вглъбеност, от това, че оставя малко встрани всичко, свързано с вашите неща, още една точка за прибавяне към първоначалната нелоялност.

Огромният куфар силно те впечатли, но Тере оправда необходимостта му:

„Пресметнах, че ще имам нужда от дрехи за различни сезони“, каза.

„Значи не смяташ да си дойдеш нито един път през цялата продължителност на курса“.

„Говорихме вече много пъти за това, Даниел, знаеш, че при тази цена на билетите, това е невъзможно.“

Ти обаче си беше наумил да направиш всичко възможно раздялата ви да не бъде много продължителна:

„Мога да го уредя, ще намеря пари независимо откъде, ще видиш, вече съм проучил това–онова, имам предвид няколко места, където бих могъл да започна работа; освен това, след като ти няма да си тук, ще имам предостатъчно време, защото в лабораторията ще ходя само сутрин, сигурен съм, че ако не за Коледа, то за Великден ще можеш да си дойдеш за няколко дни, много ще ми се иска да те видя.“

„Надявам се“, отвърна не много убедено.

Сега мислиш, че е било съвсем естествено да бъдеш загрижен заради заминаването й, заради куфара й, паспорта й, бордната й карта, заради това, че се чувства малко неспокойна преди предстоящия й дълъг полет, първият й презокеански, че вглъбеността й при скоростното преминаване по дългите коридори на летището е била съвсем логична, че без съмнение ти бе прекалено погълнат от всичко случващо се тогава, че в любовта ти имаше съвсем малко здрав разум и много неразбиране спрямо любимата, отново свойствените ти противоречия, смесицата от угризения и вътрешно безпокойство, в която единият Даниел се изправя лице в лице срещу другия, трудно раздвижили се вътре в теб.

След два остри завоя по-напред срещате камионетката на пътна помощ, която прави сложни маневри, за да приближи задната си част до коритото на реката. Има един автомобил с двигател забит в брега и със задна част почти опряна на ръба на ескарпа, който ви отделя от реката и който на това място сигурно не надвишава два метра. Спирате и заговаряш шофьора и оператора на камионетката на пътна помощ, които ти разказват, че колата занесла и се обърнала по този ефектен начин, а онези, които пътували в нея нямат дори и драскотина, лесно излезли от авариралия автомобил. На Силвио му е интересно да види как шофьорът и операторът завързват с вериги колата, как започват да я теглят, за да я изведат отново на пътя, но ти си спомняш, че трябва да продължите по маршрута си.

— Онези от колата са извадили късмет — коментираш ти, след като подновявате хода си. — Ако същото им се беше случило километър преди това, при високия стръмен бряг там, със сигурност щяха да се приплескат на дъното на клисурата.

Щеше да допълниш „вероятно нямаше да останат живи“, но си го спести, за да предотвратиш разговор на досадна тема.

Силвио, след като те видя да разговаряш с тези от камионетката на пътната помощ, дошла да издърпа автомобила и след като присъства на подготвителните операции за изтеглянето му, като че ли се почувства объркан от случващото се:

— Ама това не беше ли полицейски камион? Не преследваха ли извънземните?

— Не, Силвио, дойдоха заради инцидента с тази паднала от пътя кола, дойдоха, за да я издърпат.

— Какво й се е случило?

Отново му обясняваш, търпеливо, че е излязла от пътя, след като вероятно се е плъзнала по размекнатата почва.

— Също като мама ли? И ти ли се подхлъзна, мамо?

Въпросът му, като огромна силна вълна на мисълта, те връща към две ужасяващи картини: тази на смачкания и изтърбушен автомобил на Тере сред една открита местност малко преди населеното място и тази на неподвижното й покрито с превръзки тяло в болничното легло. Между изкривените ламарини на каросерията жужаха няколко оси, търсещи сякаш място, където да основат нова колония за рояка. Над челото на Тере пърхаше малка, подобна на молец, пеперудка, която ти прогони, замахвайки с ръка. Продължаваш да вървиш изгубен в горчивината на спомена и не чу следващите думи на Силвио. Той се беше приближил до теб и те подръпна за анорака.

— Какво има? — питаш го идвайки на себе си.

— Казвах ти, че сигурно извънземният е хвърлил колата в реката.

— Не ми се струва вероятно, не мога да си представя защо би го направил — отговаряш му ти, правейки усилие да продължиш понякога досадното общуване, за което те задължава своеобразната природа на неговата интелигентност.

Силвио отново се връща на темата за съкровището, въобразява си пазителите му, които сам си е измислил и които със сигурност ще застанат нащрек щом забележат приближаването ви. Уточнява, че са крайно подозрителни. Тези пазители явно са знаели, че онези от колата също са отивали към лагуната с намерението да вземат съкровището и затова са им поставили някакво препятствие, което е накарало колата да излезе от пътя и да падне в пропастта.

Ти не отговаряш нищо, защото Силвио като че ли не очаква отговор и изглежда изпаднал в плен на някакъв свой блян. Опитваш се да забравиш за злополуката с Тере, изваждаш картата на околната местност и анализираш детайлите, показани на нея. Въпреки трудната подвижност на Силвио бяхте стигнали навреме, за един съвсем разумен срок и пресмяташ, че ви остават едва двадесет минути път, за да видите лагуната. Синът ти не спира да разговаря с Тере, обяснява й, че долината е станала много по-широка и че пред вас сега летят няколко черни птици, а ти не можеш да престанеш да мислиш за онова заминаване на Тере.

Когато тя изчезна зад стената на гишето за паспортен контрол, ти остана неподвижен там още известно време, парализиран от обзелото те смайване. Въпреки всичко Тере замина и ти остана сам, а пред теб предстояха много месеци без компанията й. Дълго стоя изумен и после се върна на автобусната спирка, а под заслепяващата слънчева светлина сякаш продължаваше да виждаш отдалечаващата се оттатък паспортния контрол фигура на Тере, която се обръща, поглежда те и ти изпраща с ръка въздушна целувка.

Дните на болезнена тъга като събирателен център на всичките ти чувства бяха много дълги и нищо не можеше да те ободри. Продължаваше да си в плен на безкрайното учудване, което те обзе в последния момент непосредствено преди тръгването й. Прекарваше дните си в онзи мизерен апартамент, наема за който плащаше и през лятото, тъй като ти излизаше доста евтино и не искаше да рискуваш да го загубиш, сам, проснат в леглото, без почти да се сещаш да ядеш, а привечер, когато дневната жега ставаше по-поносима, излизаше за дълга разходка в продължение на часове, без да си даваш сметка по кои улици минаваш, очаквайки началото на практическия курс, който щеше да започне през септември, като единствения палиатив^[1] за пълната ти апатия и за липсата на сила и енергия.