Хосе Мария Мерино
Реката на рая (13)

13.

Започна да излизаш от изненадата, когато пристигна първото писмо, което очакваше с едно почти физически болезнено нетърпение. Прочете го много пъти силно развълнуван също като корабокрушенеца, който получава сигурен знак за спасение и в усещанията ти се смесваха радостта и мъката, радост от недвусмислеността на думите й и мъка от почти безкрайното разстояние помежду ви:

… впечатляващо е да пътуваш с тези толкова огромни машини… няколко пъти ти сервират ядене и си изяждаш всичко до трошица, но вероятно е по принуда, защото изпитваш силен страх, че летиш на толкова и толкова метри височина… там горе, над океана, идва един момент, в който се чувстваш напълно дезориентиран, не знаеш къде се намираш, но и не знаеш колко в действителност е часът, въпреки че аз непрекъснато си мислех за теб и така винаги знаех къде се намирам, защото бях с теб, Даниел, тъгувайки за теб, Даниел… не можах да заспя дори за петнайсет минути, защото за мен не беше нощ, макар и да имаше заспали със спонтанна естественост хора… накрая пристигнах по живо по здраво, приземяването е толкова вълнуващо колкото и излитането и беше почти същият час като там, абсурдно от психологична гледна точка, но вярно според законите на физиката… цялото пътуване бе ужасно уморително, защото само два часа след като пристигнах, трябваше да взема друг самолет, още час и половина полет, накрая — автобус, още два часа път през гористи местности, успях да подремна… вече нямам представа колко часа съм пътувала…

Писмата пристигаха с голяма точност един път в седмицата. Във второто Тере описваше le college с неговите сгради в стар стил от края на XVIII век:

… една фантастична библиотека, не можеш да си представиш цялото онова богатство, което съдържа, освен богатата сбирка от видео касети, където можеш да намериш, който филм си поискаш, всичко, което искаш да видиш, цялата история на киното… университетът отвсякъде е заобиколен от гъсти гори… горите са много по-листнати, отколкото тези в нашия Едем, но пък са и доста по-сенчести, по-мрачни, всяват известен страх… казващ, че имало мечки и други диви животни… университетът е основното, за да не кажа единственото… три улици с няколко бара и един ресторант, кино, хотел и да ти кажа…

Описваше мястото, на което се е настанила:

… един вид резиденция, в която има много млади хора, аз поделям стаята си с една американка от Бостън, изглежда приятна… все още нямам впечатление дали колежаните са симпатични нито какви са преподавателите, има една професорка испанка, отидох да я поздравя, но ми се стори малко недодялана…

Най-хубавото от писмото бе краят му, където те уверяваше, че много тъгува за теб, че сега, когато вече раздялата е факт, иска да ти признае, че за нея тя е била като разкъсване на жива плът:

… никога не ти го казах, защото ако ти го бях казала със сигурност щях отстъпя назад, а не исках решението ми да изгуби непоколебимостта си, бях обаче на йота да се откажа, да пратя по дяволите и стипендии, и всичко и да си остана с теб, понеже виждах колко си тъжен и се чувствах двойно по-виновна, първо към теб, тъй като те оставям в подобно състояние, и второ към мен, заради отказа ми да бъда с теб, макар и временно…

Писмата, едно всяка седмица, последното — през две, ти помагаха стоически да понасяш самотата в един изгорял от жега град, който не пожела да напуснеш, за да отидеш в родния край, използвайки за претекст очакването на момента за началото на практиката ти в лабораторията, но основната причина бе обзелата те апатия след като Тере замина и те остави сам. Ръкописните й думи те извадиха от дълбокото малодушие и понякога следобед отиваше да плуваш в басейна, правейки дължина след дължина, докато забравиш за всичко, превръщайки се сякаш в част от водата, в едно самоунищожение, което те успокояваше.

Септември ти донесе включването в работата на лабораторията. Сблъска се с нови техники, които трябваше да усвоиш на място изпълнено с живот, сред колеги с приповдигнато настроение, всички на твоите години, завършили различни училища, Жизела, ръководителката на екипа, няколко години по-възрастна от теб, много разсъдлива, сърдечна, сложни устройства и инструменти, чието действие трябваше да се усвои в точно определени часове. Усилията за привикване към този нов свят като че ли изместиха на по-заден план носталгията по Тере.

Понеже разполагаше със свободни следобеди, ти започна да търсиш друга работа, която да ти позволи да спестиш пари за заветния билет, тъй като си беше поставил за цел да го осигуриш за три или четири месеца, пестейки всяка песета и този стимул придаваше на носталгията, която изпитваше по Тере, друг смисъл, сякаш всеки час на нощно безсъние в този мрачен с високи тавани магазин, в който те наеха и в който имаше струпани хладилници и много други обемисти електродомакински уреди или квалифицирането на различни части, което ти възложиха по-късно, по-добре платена, но и по-сложна, изискваща специално и продължително внимание работа, се оказаха физически форми за скъсяване на разстоянието.

Времето минаваше, писмата, изпълнени с нежни чувства, старателно написани на ръка, защото не намери кой да те улесни с компютър и принтер, следваха едно след друго. В своите Тере ти разказваше за ежедневието си, за многото работа, която има, за прекрасната библиотека, за лошите хора, с които се сблъсква.

Лари и Катлийн се появиха на момента, бяха на пръв поглед чудесни, истински другари, верни приятели. Тере много се сприятели с Катлийн:

… учи антропология и не можеш да си представиш колко много неща знае и колко е интересно да разговаряш с нея… може да свири на виолончело… идвала е един път в Мадрид и знае малко испански, сега се е въодушевила да го научи добре, защото, както казва, близостта ми ще й даде възможност да го практикува, аз я уверих, че съм съгласна, но когато тя практикува испанския, аз пък ще упражнявам английския си, да, аз, аз се записах на курс по английски, води го един преподавател, който изглежда малко луд, привърженик на метода на нелюбезното обучение, сякаш водиш битка… в началото чувстваш неудобство, но после свикваш, отпускаш се и дори усвояваш материала, защото аз с всеки изминал ден научавам все повече…

Говореше също и за Лари, споделяли предпочитанията си за достатъчно много неща, той изглежда се увличал от поезията, пишел стихове, които наистина били много хубави:

… мисля, че му предстои голямо бъдеще в областта на литературата, какви само метафори използва, какво чувство влага, той е едно много мило момче… освен това готви изключително добре, изобщо не прилича на американец, живял е, разбира се, доста време в Париж… дисертацията му има малко нещо общо с моята, така че по някои точки ще си разпределим проучванията…

През ноември ти сподели, че ще прекара Коледа със семейството на Катлийн на едно място в близост до къщата им в столицата, една вила, също тяхна собственост, а когато празниците, които прекара със семейството си, отрупан от постоянните грижи на майка ти, която те намери доста отслабнал, а обилната храна и многото пиене не успяха да те накарат да забравиш и за момент за Тере, отминаха, ти получи друго писмо с няколко приложени снимки, на част от които Тере бе върху голяма шейна в компанията на кестеняво момиче с много сини очи сред един заснежен, заспал под слънчевите лъчи склон, на други можеше да се видят двете пред една много хубава дървена къща, къща като от филм, къща като тези, които притежават милионерите в някои диви области.

Разбра, че Тере е завързала запознанство с хора от висшата класа и че накрая ще овладее английския, а всичко това предизвика у теб чувство на безпокойство сякаш това се явяваха фактори, можещи, естествено, да я отдалечат от теб, ето защо ти реши да задълбочиш знанията по немски, един доста използван в лабораторията език и който Жизела говореше свободно, записа се на курс, не ти остана и минута свободно време между работата ти в лабораторията, допълнителната ти заетост за повече пари и уроците по немски.

Когато дойде февруари вече можеше да си позволиш да купиш билета и веднага писа на Тере, тържествуващ, че можеш да й кажеш:

… организирай така разпределението на времето си, живот мой, защото колкото по-скоро купя билетите, толкова по-евтини ще бъдат, кажи ми кога ще ти бъде най-удобно да дойдеш, най-добре за Великден, а ако ти е невъзможно да дойдеш, аз бих могъл в такъв случай да тръгна тогава или през последната седмица на март, ще уточним датите и…

Оказа се обаче, че Тере има доста сложен от гледна точка на разпределение на времето учебен процес, а освен това възникнала възможността да посети за известно време един прочут изследователски институт по история:

… отчаяна съм, живот мой, но за датите, които ми посочваш, ми е невъзможно да тръгна… не мога да откажа на подобно предложение, любов моя, това е уникална възможност и съвпада по дати и дни… ще проуча подробно програмата, за да потърся друг период, който ще ми е удобен… това за изследователския център е от огромно значение за работата ми… Лари ще ме придружи, защото и той би могъл да направи по-задълбочени проучвания за дисертацията си…

Колкото до намека да пътуваш ти, след като получиш разрешение от лабораторията, за да бъдете заедно за седмица в края на март, тя ти отговори, че по-добре ще е да изчакате:

… и тези дати, които ми посочваш, също са неподходящи за мен, скъпи ми Даниел, my dear^[1], защото не можеш да си представиш до каква степен точно тогава ще бъда затрупана със задачи и с редица други задължения, които ще трябва да изпълня, за да съчетая всички видове класни обучения, без да смятам няколкото пътувания, които междувременно ми липсват, за да приключа с посещенията в архивите, и ако дойдеш, няма да мога да ти обърна почти никакво внимание…

Добре е все пак, че Лари много й помага в работата:

… той е като слънце, никога не съм имала такъв приятел, способен е да стои цяла нощ с мен в библиотеката, помагайки ми да подреждам документацията си.

Непременно ще се видите през юли, тогава, по всичко изглежда, пречки няма да има:

… през юли най-после ще свърши тази ужасна раздяла, не можеш да си представиш колко трудно я понасям, колко много тъгувам по теб, през юли най-после отново ще се прегръщаме, ще се целуваме, ще се любим…

Малко по-късно обаче ти съобщи, че продължават стипендията й за един допълнителен срок, за да довърши едно конкретно изследване и тава налага да прекара лятото там, но непременно ще дойде за следващата Коледа, няма нужда от пари за билета, цената му е включена в първоначалната стипендия.

Сигурно ще се намръщиш, живот мой, моите надежди също рухнаха, но ще видиш колко много ще те обичам, когато пак бъдем заедно, приключвам дисертацията си, не можеш да си представиш колко много материал имам събран, за цели две дисертации, шегувам се, материал за дисертацията и за още много други допълнителни разработки, ще мога пет години занапред да пиша монографии и да трупам заслуги благодарение на наученото тук и на подкрепата на Лари, наистина не знам какво бих правила без него.

И така, в края на краищата раздялата ви нямаше да продължи десет месеца, а шестнайсет, доста повече от година. Ти прие вестта като още една проява на нелоялност. Освен това изобилните позовавания на новите приятели, на винаги присъстваща в писмата Катлийн и най-вече този така наречен Лари, като че ли вече бяха започнали да те дразнят.

Изпрати ти няколко от онези малки лабиринти, които обичаше да рисува:

… да знаеш колко объркана се чувствам, вече нямам време дори за тези мои любими мандали, които ти изпратих, ти сподели в едно писмо, но се случи така, че един от тях се оказа точно този, който наричаше портрета на Лари.

Изправен пред всичко това ти се почувства обзет от усещането за отнета собственост, усещане, което със сигурност никога не успя да превъзмогнеш.