Хосе Мария Мерино
Реката на рая (2)

2.

Водата на реката излъчва своя своеобразен изумруден оттенък, малко или много син, малко или много зелен, според мястото, откъдето минава течението, както и различни степени на прозрачност: има пространства, в които цветът се изразява в една плътна размътеност, има и такива, в които позволява смътно да се съзре формата на дъното, а в други образува ореол от светлини около големите речни камъни и водните растения, по-нататък следват още и още все по-прозрачни, които чудесно съвпадат с точния момент от времето, в който за първи път се озова по тези скалисти и гористи местности.

Много неща от онова време се бяха променили за теб, течението на живота ти неочаквано промени своето русло, отклонявайки се в непредвидена посока, превръщайки се понякога в опасно буен поток, докато накрая се влее в едно потънало в дълбоки сенки място, но тази река, до която ти за първи път стигна преди двадесет и пет години не е променила нито формата, нито цвета си, които запазва вече стотици хиляди години, а пътят, който върви по единия от бреговете й и който първо животните, а после и хората са започнали да проправят преди много време, се вие зигзагообразно също като реката по околните стръмнини, сега на много места е набразден от дълбоки коловози, оставени от гумите на високо проходимите автомобили, които през лятото са цяло бедствие по тези места. Водите на реката извират от далечни добре скрити извори, минават по напречен път през тайни пещери или се просмукват през недрата на обширни пясъчни пространства, на порьозни скали, врязани във вътрешността на терена под корените в основата на кръгли скалисти блокове като обратната страна на сухите безлюдни местности. Една река, която още преди да образува това видимо течение, е вървяла по неизследвани пътища, също както се получава и с нашите дълбоки, невидими вътрешни течения, преди да бликнат под формата на мисли или чувства.

Преди много години Тере и ти също минахте пеша по този път, тя с много по-голяма от тази, която сега носи Силвио, раница на гърба, а ти натоварен с онази туристическа палатка, която макар и от малките, тежеше доста, точно съгласно изискванията на епохата.

Въпреки че бе лято, по онова време тези места все още си оставаха непознати за много хора и през деня на вашия излет бяхте само двамата, една млада двойка, без други спътници, единствените човешки същества, вървящи тихо през смълчаната гора, което правеше още по-отчетлив ромона на водата или внезапния шум от плясъка на размахани в клоните на дърветата птичи криле.

Не можеш точно да си спомниш околните промени по протежение на пътя, различния простор, който предлага дефилето, стъпаловидното величие на стръмните брегове от скални маси, които изведнъж изпъкват сред останалите, нито пък обема, разположението и гъстотата на храсталаците, още повече че тогава лятото им придаваше друг цвят и друг вид, но тази постоянна промяна на каменните маси, младите дървета със своята ранно есенна окраска, папратите, които започват да изсъхват, ти припомнят, въпреки смяната на тоновете и отблясъците, картини от последователни разпознаваеми пространства под огромните стръмни скали, които блестят на утринната светлина.

Няколко груби дървени парапета по протежение на дефилето правят завой там, където пътят става по-широк, както и при някои други разширения сред горичките, в които са разпръснати дървени маси и пейки и където внезапно се появяват заравнени земни площадки със знаци за позволено паркиране на автомобили и обозначения на местата, където излетниците могат да спрат за почивка, да уталожат глада си или да се полюбуват на пейзажа. Това са предмети, пространства и обозначения, които не съществуваха, когато ти дойде тук, когато преминахте с Тере за първи път по този маршрут, защото бяха други времена и тези места бяха познати само на някои привилегировани ловци и на ограничен брой хора, на които им харесва да посещават тези девствени природни забележителности, които двадесет и пет години по-късно са се превърнали в един вид огромен възстановителен център. Днес тук няма никой поради неподходящите дати, но без съмнение тези места, напълно пусти в онези далечни времена, сега са свидетели на човешката лавина, която залива и замърсява почти всички привлекателни кътчета на планетата.

Когато навън властно се настани пролетта и вече по-късно, през лятото, всичко наоколо заприличва на врящ котел от суетящи се насам–натам хора, прескачащи купчини отпадъци около дървените маси на фона на пронизителна музика. В началото на октомври, една събота, защото предпочете да избегнеш възможните неделни задръствания и вероятния дъжд, изсипвал се през последните дни и заплашващ да провали излета ви, въпреки че днес слънцето блести в ясното небе, без съмнение поуталожи екскурзионния стремеж и затова през цялото време, през което Силвио и ти вървите по пътя, по него не мина нито един автомобил: наоколо царуват самотата и тишината без признаци на друго човешко присъствие освен това на двама ви, също както в деня, в който Тере и ти вървяхте заедно.

Това, което най-силно привлича вниманието на Силвио, са позлатените от слънчевата светлина скали, големите сиви каменни блокове, неочаквано изникнали зад някоя неравност на терена. Съзерцава ги с възхищение, когато му ги показваш, виждайки в тях формите на чудовищата и гигантите от приказките, които Тере му е разказвала:

— Значи тази там ти прилича на замък? — казваш му неангажирано.

— Може и да е истински замък, татко, замъка на Ще отидеш и Няма да се върнеш, не ти ли се струва? — отвръща ти, завладян от внезапен порив на силна възбуда. — Но защо не го виждам по-ясно?

— Може би магьосниците са го променили, кой знае — отговаряш наслуки ти, следвайки онези правила на Тере относно стимулирането на въображението му.

— Мамо, видяхме замъка на Ще отидеш и Няма да се върнеш, въпреки че магьосниците го бяха направили да изглежда като жълта каменна планина — казва той на любимия си товар. — Магьосниците могат всичко да променят. Видяхме и два динозавъра, за които татко казва, че магьосниците и тях са ги превърнали в огромни скали. Видяхме и една крепост, същата като тази на Мрачната планета.

Герои от приказките и историите на Тере и елементи от телевизионните сериали, които гледате заедно и които толкова го впечатляват, настанили огромните си и величествени тела сред боровете и над черните тополи, чиито листа тук-там започват леко да жълтеят, възкръсват в спомените на Силвио.

На места пътят силно се стеснява и папратите издигат от едната му страна, почти до вас, своята причиняваща главозамайване заплашителна стена. От другата страна, успоредно с пътя, в дълбокия дол, тече реката със своите зелено–сини, изрисувани, води, както ги нарича Силвио. Пита те защо са я оцветили и се учудва, когато му казваш, че това си е в реда на нещата, че се оцветила от минералния състав на скалите, от които извира.

— Скалите са нарисувани и я измърсяват — заключава и ти спираш с обясненията.

Целият този пейзаж наоколо възхити и Тере, и теб, когато го видяхте за първи път, но сега откриваш, че макар и да се връщаш при случай по тези места, никога не го направи от момента, в който Силвио се роди, сякаш донесе със себе си една драстична забрана за нови излети по тези места.

Съвсем разбираемо е, че нахлуването на Силвио в живота ви доведе до много промени в поведението на семейната двойка, която в края на краищата оформихте с Тере и накара у теб да се покаже на повърхността онзи неприветлив и нетолерантен Даниел. Гледаш как Силвио пристъпва с несигурни тромави крачки и въпреки че сега вече знаеш как да го приобщаваш, когато е на прага на юношеството и Тере вече не съществува, не преставаш да мислиш, че през целия си живот ще има нужда от помощ и закрила.

Детето още от самото начало растеше непохватно и настъпи момент, в който тази му непохватност стана очевадна. Минаваха месеци и то не се отпускаше да лази, не правеше усилия да се изправи на крака, много късно започна да прави опити да проходи и освен това не го чуха да избръщолеви нито една от онези характерни думички, които дават доказателство за това, че малките започват да различават най-близките в семейството.

За теб всичко това бе една школовка в областта на разочарованието, опит, натрупан от ежедневното задълбочаване на непоправимите различия, въпреки че след няколко години и благодарение на необикновените усилия на Тере и на помощта на педагозите и психолозите, които полагаха грижи за него, състоянието на Силвио се подобри доста повече в сравнение с първоначалните симптоми, които силно те бяха уплашили.

Наблюдаваш с удоволствие едно от местата, в които бързото течение на реката утихва около няколко скали с впечатляващ обем, образувайки малко езерце с много особен нефритен цвят, сякаш идва от някаква въображаема, виртуална река, точно като онова пространство, което за Силвио е истинско само когато е част от фантастичната инвенция в телевизионните сериали и филмите. Показваш му го:

— Как ти се струва това? — питаш го ти.

— Това рисувана с акварели вода ли е? — пита той на свой ред, повдигайки за момент измъчените си от старанието да не притиска раницата с урната рамене.

— А може би тези огромни камъни са ги хвърлили великаните от там горе — казваш ти, опитвайки се да насърчиш въображението му, за да го направиш благосклонно към подобен род съзерцание, както би направила Тере.

Дори още преди да разбереш цялата истина по въпроса, ти никога не прие Силвио с желание и би го оставил на съдбата му на инвалид. Тере бе тази, която реагира още от първия момент, за да му помогне с всички възможни средства да превъзмогне този неприятен проблем с хромозома в повече. Веднага след раждането му го заведе при най-добрите специалисти, следваше буквално всички инструкции, целящи да насърчат по най-добрия начин интелектуалните му способности. Опита включително някои собствени методи, които считаше за подходящи за събуждането на заспалите или пасивни възприятия на сина ви.

„Въпреки че при подобни случаи няма искаш или не искаш, то Силвио поне е здрав физически и този факт е направо безценен“, казваше тя и никога не я напускаше ентусиазма да пристъпи към следващото усилие, от което не се отказваше, докато не го доведе докрай.

А на теб, още от момента на раждането му, вестта за нещастието ти нанесе силен удар, защото внезапно откри, че от всички възможни беди, тази беше една от онези, за които смяташе, че никога няма да те сполетят. Като дете и малко по-късно, вече като поотраснало момче, често се оказваше близо до други твои връстници с различна форма на умствена недостатъчност като сина ти и винаги ги гледаше учуден, сякаш не бяха от твоето време, а принадлежат на някакъв не съвсем човешки вид и се явяват натрапници във вселената на онова, което би трябвало да бъде приемливото, нормалното, единствено стабилното, мислиш си сега със силно угризение, като че ли подобно поведение би било предизвикателство към съдбата, към участта и което накрая те накара да познаеш чрез самия себе си неизбежната близост на онова, което считаше за ужасен недостатък.

Разбра го веднага благодарение на авторитета на медицината, после времето продължи своя ход и твоята вътрешна убеденост за сполетяло те нещастие се засилваше, докато детето растеше. В продължение на няколко години се опита да свикнеш с идеята, без да я приемеш, нито да се помириш с нея и то най-вече след като разбра, че изненадата не е била толкова голяма за Тере колкото за теб. Тя никога не отдаде голямо значение на факта, че Силвио не беше дете като останалите може би защото майките приспособяват любовта си към децата си с предварителната нагласа, при която липсват преценки и анализи. Тере с плам се посвети на Силвио. Може би ако той беше едно съвсем обикновено и обичайно дете, отдадеността й нямаше да бъде толкова страстна.

През годините Тере никога не те укори с думи или с действия за отчуждението ти от сина, което изкристализира като обратен резултат на близостта, която тя проявяваше към него. В началото ти съдействаше на Тере при френетичната й отдаденост при стимулирането способностите на детето, при раздвижването на крайниците му, при поощряване на интелектуалните му способности. Но с минаване на времето и при стечението на обстоятелствата, които започнаха да бележат общуването ти с нея, ти едва поддържаше със Силвио друг тип връзка от тази, каквато се установява пред телевизора по време на предаване на футболен мач или на някои филми.

Така, през по-голямата част от живота си, Силвио беше за теб нещо като обичаен външен човек, когото в течение на последната година, след развода и инцидента с Тере, последиците му и накрая смъртта й, трябваше да приобщиш към интимния си свят, да разговаряш с него веднага щом се събуди, да се разхождаш с него, да ходиш на кино, да го водиш през празничните дни на местата, които предизвикват интереса му или на събиранията с други деца със същата степен на недоразвитост, когото много пъти се налага да водиш до колежа, често да го взимаш от специализирания център, за когото си длъжен да полагаш специални грижи, да му оказваш необходимото внимание, защото този Даниел, който не ти прощава, разкаяният Даниел, който е набрал сили вътре в теб, няма никакво намерение да толерира проявите на небрежност от твоя страна.

Гледаш го, докато върви тромаво, но без отпускане, напред по пътя, слушаш го, докато разказва на предполагаемата майка, която носи на гърба си, своите впечатления от екскурзията: ето го, от плът и кръв, твоето време, удостоверението за най-малката награда в живота ти; едновременно наблюдаваш това малко езерце, където водата придобива цвета на скъпоценен камък: там е мястото на безвремието, където един път ти се стори, че попадаш в Рая.

Макар че времето бе оставило белега си върху теб, течението на тази река с мистериозни синьо-зеленикави води продължава да се плъзга между бреговете със същия ритъм и ехтеж като първия път, когато дълго й се любува, забравил себе си, стъпките си, извитата необяснима пътека, която е твоя живот, която е животът на всички, една непрекъсната, заплетена и безформена линия, прокарана по чист каприз, приличаща на линиите, които Тере рисуваше в скицниците си с цел най-обикновено трениране на ръката.