Хосе Мария Мерино
Реката на рая (24)

24.

Щастливото време притежава свое собствено видимо измерение в селенията на паметта, радва се на подходящ климат и възхитителна, загадъчна, светлина, от която често се виждат само бегли отблясъци.

По време на първата екскурзия открихте този ваш Едем и тогава ти си помисли, че подобно райско кътче е възможно единствено сред самотно място в природата, защото не може да има рай без истинско уединение, изпитано като споделена радост. Времето, изминало между сватбата ви и раждането на Силвио, също излъчва райски аромат, макар и невинаги да ви заобикаля тайнственото спокойствие на природата. Каза на Силвио, че в песента се пее за любов, а през онова време любовта се бе превърнала в най-същественото нещо във вашия живот.

Един по един дните пробягват с бясна скорост през паметта ти и в центъра им винаги е Тере: чувстваш я, виждаш я да се събужда до теб, да облича пеньоара си, за да приготвя закуската, ти приготвяш сок от портокали, тя приготвя кафето и печените филийки, после присъстваш на тоалета й, гледаш я да взима душ или да се къпе, покриваш голото й тяло, което винаги те разнежва, с хавлията, наблюдаваш я как се облича, наслаждаваш се на чудесното й тяло, стегнатото в прилепналото бельо, само слипове и сутиен ако е лято, ако е зима — с чорапи или чорапогащи, няма нужда да се пръска с някой от парфюмите, които й подаряваш, защото Тере не се поти, за разлика от теб, тялото й излъчва особен, нежен аромат, леко ухание на чиста кожа, което я прави още по-желана, но трябва да тръгва за работа, както и ти впрочем, харесва ти да я гледаш как избира роклята, блузата, полата или панталона, които ще облече този ден, няколко целувки ще ознаменуват сбогуването, но тъй като по онова време ти работеше на смени, ще я видиш отново на обяд, старата Адела ще ви е приготвила обяда, Тере обикновено си е вкъщи, когато ти се прибираш, винаги спретната, чиста, сякаш изобщо не са минали цели шест часа от сбогуването ви тази сутрин, а докато се храните сигурно ще говорите за нейния деканат, за твоята лаборатория, после ще изпиете по едно кафе, ти ще видиш лика си в прозрачните дълбини на усмихнатия й поглед, ще съзерцаваш деликатните й ръце, нежно придържащи чашата, после ще се върнеш към твоята работа, но за Тере това зависи от деня, ако не трябва да се връща във факултета, ще излезе на покупки, за да подреди след това различните храни в хладилника, да разпредели в малки пакетчета месото, което ще нареди във фризера с кратки обяснителни бележки, залепени върху найлоновата опаковка или пък да постави на точно определените места кутиите с перилни препарати, пастите за зъби и всичко останало, което трябва да има в една къща, та никога нищо да не липсва в нея.

Разбираемо е, че в края на седмицата рутинните действия през последните дни ще бъдат различни, ще се събудите по-късно, преди да се измъкнете изпод чаршафите ще поиграете с телата си, въпреки че Тере няма да иска да те целуне, нито ще ти позволи ти да я целунеш, преди да сте измили устите си, една дълбока предварителна прегръдка преди закуската, която ще се позабави, и след това отново грижата за личната хигиена, времето през което ти обичаш да следиш всяко нейно движение и внимателно да оглеждаш тялото й, сякаш всяка негова част е малко късче от твоето.

От баба си Тере бе чудесно усвоила да се справя с фурната на готварската печка. С течение на времето ти също се научи да приготвяш някои гозби, така че около обяд в последните дни на седмицата, в отсъствието на Адела, в кухнята започваше работа в екип. Тя заздрави още повече това съставено от две различни части тяло. След обяда или изпадахте в дрямка след поредната любовна игра, или, най-вече пролет, ако денят е хубав, излизахте навън, макар и през цялата година, докато бяхте по-млади, да ви харесваха дългите безцелни разходки по градските улици. Те често ви отвеждаха до непознати места, където с изненада се натъквахте на сгради със странна форма, на необичайно малки, изникнали като че ли от нищото площадчета. Изпитвахте удоволствието на туристи, посетили чужд град след щателната предварителна подготовка на Тере, включваща покупката на билетите, хотелските резервации, пътните карти, културните забележителности.

Преди време привечер четяхте или слушахте музика, не бяхте големи любители на телевизията, но почти винаги следяхте новините и ако грабваше вниманието ви, гледахте някой филм въпреки дразнещото често прекъсване за реклами. После, преди да си легнете в спалнята, хапвахте нещо леко, а след това ти с наслада наблюдаваше как Тере се освобождава от всичките си дрехи, за да облече пижамата си. При вида на бялата й кожа, на прекрасните форми на тялото й, на червеникаво оцветения, като косата й, венерин хълм, ти отново изтръпваше от желание, но през работните дни Тере никога не обръщаше внимание на домогванията ти.

„Сега трябва да спим. Ще имаме предостатъчно време за това в края на седмицата, скъпи. Да не би да ти се струва недостатъчно да го правим всяка събота и неделя?“

Спомняш си я как ти казва същите тези думи по времето, когато бяхте студенти и трябваше да сте добре отпочинали преди всеки изпит.

Щастливият живот е твърда земя, макар и често меняща състоянието си и дори в спомена за твърдостта да се долавя известна крехкост, това не е нищо друго освен един ефимерен проблясък.

Тук те спохожда и споменът за посещенията в края на седмицата на музикални, танцови, театрални спектакли, на филми, изложби, оживяват спонтанните коментари след преживяното. В паметта ти дните започват да нарастват и да намаляват, да стават топли или студени, сезоните да се следват един подир друг, празниците през годината да идват по реда си. През лятото се задава пътуването до чужбина, а след него седмицата на брега на морето. И двамата обичате безлюдните плажове, непознати за другите хора и до които може да се стига само след продължително ходене. Обикновено си носите храна, харесва ви да се къпете голи, както в онези първи дни в Едем, след като го открихте в дните на младостта си.

През първата есен на семейния ви живот един твой приятел ти разкри нов свят, за който ти дори не беше и чувал — светът на гъбите. Направи го по същия начин, по който Тере те въведе в особеностите на ежедневните домашни задължения. През по-голямата част от годината градът ви притискаше с бетонните си грамади, но от време на време излизахте сред полето и в планината да търсите гъби.

Един пролетен ден, разхождайки се в гората, ти видя на пътеката един необикновен представител на растителния свят. По форма представляваше нещо средно между пирамида и цилиндър с големината на човешка глава, с преобладаващ кремаво сив цвят, с многобройни отверстия на горната повърхност, които го правеха да изглежда като гнездо на оси и затова ти веднага го стъпка с крак. Спомена за находката си в лабораторията и един от колегите ти избухна в смях, укори те за постъпката ти, каза, че според описанието ти, си унищожил една изключително вкусна гъба, Morchella esculenta^[1], заслужаваща, ако размерът й действително е бил такъв, да бъде записана в Книгата на рекордите Гинес.

Разкритието те накара да проявиш интерес към този свят, купи си съответните книги, успя да предизвикаш и вниманието на Тере, която по принцип не отказваше да научава за нови аспекти от действителността. Спомняш си за онези мимолетни, но изпълнени с голям заряд моменти от свежите утрини сред гората, през които търсехте под боровете, дъбовете или сред храстите да зърнете гуглата на някоя диворастяща гъба, после да отрежете почти до земята с нож пънчето и внимателно да сложите гъбата в торбата. Понякога се случваше да откриете Boletus edulis^[2] и тогава радостта ви нямаше граници.

Беше един слънчев ден, бяхте вече събрали достатъчно екземпляри от различни видове, бяхте ги старателно подредили в торбата, разделени с оризова хартия, която Тере предвидливо бе подготвила. Отдалечихте се от сенчестата гора, за да починете на слънце върху една от плоските скали, разпръснати наоколо.

Ти легна по гръб върху скалата, покри лицето си с длани, за да го закриеш очите си от слънцето. Тере направи същото.

„Щастлив съм“, каза тогава ти и тези ти думи сега отново се връщат в паметта ти, изпъкват релефно на фона на останалите позабравени случки от деня, „щастлив съм“, израз като че ли изваян завинаги в съзнанието ти, „щастлив съм“, колко тъга има във вибрацията на тези две кратки думи, спомнил си ги с пределна яснота.

„Щастливи сме — възрази Тере. — Не ти ли се струва като чудо?“.

Разговорът ви продължи с характерното за подобни непринудени изповеди развитие.

„Защо да ми се струва чудо?“

Ти усещаше как у теб бавно прониква благодатната топлина на слънцето след дългата ви разходка под сянката на боровете и вековните дъбове в гората.

„Защото е така, Даниел, защото е много трудно да постигнеш щастието. Именно затова ние сме нещо като богоизбрани.“

Стори ти се, че Тере възприе много тържествен тон, който като че ли в момента бе неуместно преувеличен.

„Обичаме се — отвърна ти — и това е най-важното от всичко“.

„Добре, това е едната страна, обичаме се, хубаво ни е, живеем в един много удобен за нас свят, не ни липсва абсолютно нищо, радваме се дори на възможността да излезем сред природата в ден като този и да намерим Boletus edulis — опита се да оспори тя, смеейки се. — Но можеш ли да си представиш колко трудно би било всичко това да съвпадне? Помисли за всичкото нещастие, което може да се срещне по света, за болестите, за глада, който изпитват безброй много хора, за липсата на най-елементарни условия, за всеобщата мизерия!“.

„Звучиш малко печално“, отговори й ти.

„Дори и да не желаеш да мислиш за това, то съществува, съществува непосредствено до самите нас. И не е толкова трудно да го променим, няма да има нужда от кръвопролитни революции, за да може всички да са добре нахранени, да разчитат на нормално здравеопазване. Ще бъдат необходими само няколко малки корекции, за да се приключи със скъперничеството на малцина. Ще е нужна само малко добра воля от страна на всички властимащи в света, няколко добронамерени международни договорености.“

„Добре, Тере, но какво общо има всичко това с нашето щастие?“

„Искам да кажа, че подобно щастие, което ние с теб изживяваме, е нещо изключително, рядко срещано, истинско чудо, подарък от капризната Съдба.“

„Не ти ли се струва, че малко преувеличаваш? Обичаме се, нещата ни вървят добре в службата, здрави сме и със сигурност не сме единствените“, смекчи тона ти.

„Искам да кажа, че трябва да пазим това щастие, Даниел, трябва да го приласкаваме, защото подобни хубави и изключителни неща изискват усилие да бъдат съхранени, те са като екосистеми, в които всичко трябва да е в пълно равновесие.“

„Защо го възприемаш по такъв драматичен начин?“, си спомняш как я попита, без тогава да се опиташ да вникнеш в смисъла на думите й.

Но сега си наясно, че Тере е имала абсолютно право и може би в загубата, в съсипването на щастието ви, в липсата на усилие за запазването му, главната отговорност е на по-лошия от Даниеловците, които се спотайват вътре в теб.