Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- El Rio Del Eden, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Румен Руменов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хосе Мария Мерино
Заглавие: Реката на рая
Преводач: Румен Руменов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: ИК „Персей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: испанска
Излязла от печат: 08.04.2016
Редактор: Пламен Тотев
Художник: Стефан Тотев
Коректор: Елена Добрева
ISBN: 978-619-161-081-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4688
История
- — Добавяне
7.
Любовта ти беше истинска, беше луд по нея, както се казва, а срещите, които протичаха на сламения дюшек в порутената ти стая и един път в нейното легло във фамилния дом, онази голяма къща, под чийто покрив накрая и ти заживя, възползвайки се една неделна сутрин от отсъствието на бабата, на сестра й, която все още не беше виждал, и на домашната помощница, която уреждаше нещата, се изпълваха в близост до течащите зеленикави води на реката с друго съдържание, сякаш бяха достигнали желаната вечност, жизнеността, на която другите са били само наблюдатели или за която са имали единствено предчувствия.
Тези прегръдки бяха най-естественото продължение на чувствата ви един към друг, началото на дълбокото сливане на телата и емоциите ви и ти интуитивно чувстваше, че никога няма да имат край, защото като че ли наистина на света бяхте само вие двамата, самота, в която единствено вие съществувахте, отвъд времето, самота без признаци да бъде временна, защото ти чувстваше тези прегръдки като недосегаеми от времето.
Усещаше непрекъсната и непреодолима нужда да гледаш, галиш, целуваш и облизваш това тяло с всичките му възвишения и влажни места, падини и хълмчета, гъсти гори и пясъчни пустини, да търсиш дефилетата и лагуните му:
„Тялото ти е същото като това място, на което се намираме, има своите планини и гъсталаци, своите клисури и ридове и аз ще кръстя всяка местност, също както Адам е дал име на всичко заобикалящо го.“
Поруменяла, Тере даваше свобода на действията ти.
„Зърната на гърдите ти ще се казват Сал[1] и Дал[2], а мишниците ти — Вели и Нели, пъпът ти — Ири, тайното ти място — Чочи, дупенцето ти — Кули[3], точно така ще бъде“.
Тере се смееше, но не изоставаше нито в ласките, нито в целувките, нито в бързите, сякаш неволни, близвания.
В един от онези дни тя ти призна, че се намира различна, сякаш вътре в нея се е появила една несъществуваща преди това Тере.
„Причината е това място, каквото и друго да казваш“, отвърна ти.
Най-вероятно тя е във водите на тази река, реката на Едем, водите на перфектната любов, бяхте придобили изначалната свобода на вида, властните рождени инстинкти, чувствахте се обновени, също като тях, без износване, без умора.
„Причината е това място, колкото и много да ти харесва градският живот, колкото и да твърдиш, че трябва да се живее заедно и сред останалите хора, ще видиш как накрая ще те убедя да останем тук през целия си живот.“
Най-вероятно причината са водите на тази река и светлината, която сияе върху меката сянка на тополите, и величествените скали, оформящи своята непревземаема крепост.
„Ние ще си измислим филмите, музиката, ще си измислим дори приятели и съседи и така ще имаме възможността, ако някой от тях не ни хареса, без насилие да го принудим да изчезне — поднови ти обясненията си. — Тук няма да просъществува нищо, което би могло да ни дразни, нищо, което да ни притеснява, нищо, което да предизвика у нас и най-малкото смущение, край на забранителните знаци, на увещанията, на полицейските участъци, на гишетата, на опашките“.
„Някой беше казал, че опашките са един от знаковите белези на демокрацията.“
„Тук няма да имаме нужда от никаква политическа система: ти и аз ще бъдем както кралете, абсолютните владетели, така и президентите на републиката.“
Значение имаха не само телата, значение имаха и думите, непринудения разговор, в който ангажирахте с желание и без каквото и да е ограничение всички си мисли, а колкото до Тере, освен всичко това, само за теб, единственият, който има привилегията да се наслаждава на толкова много чар и сексапил, значение имаше и начинът й да се смее, да говори, жестовете й, навикът й, слушайки те, леко да скланя настрани глава, маниера, с който разпускаше на блестящи арабески[4] дългите си коси, яркото сияние, извиращо от тялото й, плавните нежни извивки, предлагащи се на милувките ти.
Но Тере, като на игра, макар и вглъбена в някаква своя радостна покорност и отдадена на авантюрата ви със същия ентусиазъм както и ти, продължаваше да противопоставя своите аргументи на твоята утопия.
„Няма защо да оставаме завинаги тук, за да носим вътре в себе си Рая, обични ми Адам, любими мой Робинзон“, възразяваше ти тя.
„Нима няма да мога да те накарам да забравиш дори и за миг хлебарницата срещу дома на баба ти? Или онази чудесна бръснарница с покрит с отрязани коси под? Или миризмата на пържено, носеща се от кръчмата на ъгъла?“.
„Заклевам ти се, че няма да те обичам по-малко сред улиците и будките за вестници, това тук е чудесно и е прекрасно да го изживееш, но може да послужи само да можем да се оставим да бъдем погълнати от усещането, което предизвиква у нас, да можем да възприемем спокойствието му и всеки ден да го носим вътре в нас.“
„Защо винаги отказваш да помечтаеш малко в моята компания?“
„Защото не изпитвам нужда от подобен вид мечти, където и да сме, аз няма да съм по-малко Ева, нито пък ти по-малко Адам, когато се върнем към нашия ежедневен живот, ако истински се обичаме.“
„Може би имаш право, но за всеки случай хайде да използваме времето сега.“
И онази лудост на единия към другия бе толкова дълбоко вкоренена във вас, че живеехте почти само от целувки, думи, ласки и секс, преди да станете и след като си легнете, след ядене и във всеки друг неочакван момент от деня, преди къпането в езерцето или след гмуркането в реката.
Бяхте предвидили да останете тук в бивака четири или пет дни и всички те протекоха интензивно, наситени с интересни преживявания, а междувременно запасите от консерви, наденици, хляб, плодове, сирене, разтворимо кафе и кондензирано мляко започнаха видимо да намаляват, а и вие не прилагахте каквото и да е разпределение по дажби, пиехте без никакви притеснения вода направо от реката, защото онзи приятел ви беше казал, че на тази надморска височина те е напълно безопасна и дори лековита.
Онова, за което най-малко мислехте, бе яденето: редувахте любовните моменти с дълги разходки, увеличавайки всеки път дължината на обиколките из околностите, търсейки нови езерца, в които да се топнете й отдалечени кътчета, където скалите и дърветата оформят гледка, невиждана преди това или опитвайки да намерите нови интересни и забележителни места нагоре в планината, спирайки от време на време да починете на сянка под боровете, любувайки се на полета на лешоядите или на пъргавото подскачане на катеричките в клоните на дърветата.
Всяко ново място ставаше повод за изненада и за радостни коментари, защото във всяко едно от тях, макар и да имаха много сходства, можеха да се видят характерни кухини, големи камъни, дървета, гъсти храсталаци или дребни растения, мъхове, насекоми, птички, които им придаваха уникални особености.
Включително и в околностите на лагуната, които още няколко пъти се връщахте да огледате, се натъквахте на изненадващи находки, като например следата на малко босо краче в края на брега, която изглеждаше съвсем наскоро оставена и която, сред тази невъзмутима самота, предизвика у вас фантастичната идея, че в лагуната живеят приказни водни същества, вероятно елфите пазители на съкровището на граф дон Хулиан и ти понечи да го кажеш на Силвио, но накрая предпочете да премълчиш, за да не добавяш нови елементи в подозренията му за предпазливите извънземни, които като че ли не престават да ви придружават.
Но изминаха шест дни и вие открихте, че е настъпил седмият, защото за ядене ви бяха останали само няколко грама шоколад, пет ореха и пакетче бисквити. Сблъска се с липсата на храна като с едно неприятно откритие, когато приготвяше закуската, защото макар и Тере да беше съвършена организаторка и обикновено винаги да предвиждаше и най-дребните подробности, дните на пълна почивка и забрава бяха притъпили естественото й чувство за ред и при вида на ревностното ти старание, отклони към теб отговорностите по интендантската дейност.
Пред очевидното изчерпване на хранителните ви продукти ти се оказа принуден да оцениш въздействието на външната реалност и стана съвсем меродавен онзи календар, който до момента за вас като че ли не съществуваше. Тъй че на седмия ден се видяхте заставени да гладувате, но това не ви накара да мислите за напускане на мястото. Изядохте шоколада, орехите и последните бисквити, пихте от изумрудената вода, която тихо бълбукаше близо до мястото, на което лежахте с преплетени тела.
„Трябва да потърсим онези зърна и семена, които така добре засищат героите от романите, да измислим някакъв начин да наловим риба или някакъв капан, за да си набавим дивеч — предложи Тере. — Какво ще кажеш, Адам Робинзон?“.
Погледна я, приемайки шегата, без да кажеш и дума.
„Освен всичко друго, това би се оказало начин да потренираме за вечния Едем, който ни очаква“, добави тя през смях.
Но беше съвсем ясно, че на нито едно място от тези, които ви заобикаляха, няма нищо, което би могло да послужи за храна, а ти не би могъл да импровизираш някакво елементарно сечиво за риболов или лов, тъй като самата техника ти бе съвсем непозната.
„Победи, Санча Панса[5].“
На следващия ден отидохте до селото и купихте хляб, сирене, рибни консерви, каквото успяхте да намерите, жената от малкия магазин, която ви обслужи, изпържи за вас няколко яйца и после вие се върнахте в лагера, за да се потопите отново в атмосферата на онзи Едем, който за Тере бе място за възстановяване и почивка, а не съдба, и където, както ти подчерта шеговито, цивилизацията със своите незначителни отварачки за консерви, е крайно необходима за оцеляването на човека.