Хосе Мария Мерино
Реката на рая (40)

40.

В девет повече не можеш да издържаш.

— Отивам да го търся — казваш.

Карла те поглежда мрачно.

Значи не можеш да изчакаш да дойдат? Искаш да усложниш нещата?

— Ще сляза до брега на реката, за да обиколя местата, по които минахме вчера, защото нищо чудно да сме пропуснали нещо.

— А какво ще кажеш да правя аз, когато дойдат?

— Слезте и вие. В края на краищата трябва да започнат да търсят следи оттам, където за последно видяхме Силвио.

Карла не отговаря, но поведението й показва, че аргументът ти й се е сторил приемлив.

— Добре — казва накрая. — Ще ги изчакам да дойдат и ще слезем.

Вървиш по пътеката покрай брега на лагуната, която те отвежда до отводнителния канал, а кучето те следва, махайки с опашка. Макар и да не е расово куче, то има приветлив вид и на Силвио сигурно би му харесало да го срещне. Когато слизаш по пътеката, водеща към гъсталака, слънцето вече започва да огрява най-високите части на скалите, покрай брега все още се стеле синкава сянка, а птиците не спират да чуруликат.

Първо вървиш по пътя надолу по течението на реката, опитвайки се да зърнеш някакъв отвор в земята или най-малката цепнатина в склона. Има различни широки проходи, които малко по-нататък по пътеката се преминават в стръмен наклон, по който Силвио не би могъл да се изкачи. Откриваш също, зад едни гъсти храсти, нещо като тесен отвор на пещера. Лягаш на земята, за да се опиташ да се промъкнеш през него и да влезеш вътре, но тя е много плитка и ти опипваш с бастуна цялата й вътрешност.

Достъпната част на речния бряг свършва и отпред се извисява единствено отвесната стена от скали и продължава бавното равно течение на реката до онзи дълбок вир с издигащата се над него скала, която вие с Тере използвахте за трамплин, но сега покрай самия бряг има гъста растителност, която трудно би могла да бъде премината. В това ти се увери и вчера, но и сега я оглеждаш, търсейки някакъв знак за преминаването на сина ти оттук, счупени клонки, стъпкани растения, следи във влажната земя. Нищо не откриваш.

По обратния път към горичката вървиш бавно, внимавайки да не изпуснеш някои отпечатъци от стъпки или каквито и да е други следи по брега на реката, но отново не откриваш нищо, което би могло да покаже минаването оттук на Силвио или пък близостта му до реката.

Когато стигаш до малката горичка, те обзема силно отчаяние, защото всичко, което досега бе огледал, освен малката пещера, още вчера го бяхте внимателно разгледали с Карла. Кучето души около мястото, на което ти и Силвио бяхте яли: сигурно са останали някои трошички, някои парченца от сандвичите ви, защото бавно започва да ближе нещо в тревата.

Остава другата част, пътят нагоре срещу течението на реката. Тук е по-вероятно да намериш възможни достъпи до лагуната, но първите са много близо до отводнителния канал и ако Силвио е избрал някой от тях, щеше да го видиш да се връща или щеше поне да чуе виковете ти.

Стигаш накрая до пътя, който те бе накарал да мислиш вероятно с безсмислена надежда, че именно него Силвио е избрал, за да се изкачи и тук спираш. Струва ти се, че наблизо има място за достъп, но веднага виждаш, че е почти невъзможно да се премине и дори човек със скромни умствени възможности като Силвио не би го избрал, можейки да използва онзи, който без съмнение бяха прокарали многобройните туристи, посещаващи през лятото тези места. Забелязваш пенещия се водопад, който проблясва на слънчевите лъчи, и продължаваш да вървиш, оглеждайки непрестанно дясната страна на мястото, докато не стигаш до него. По протежение на пътя внимателно оглеждаш и брега на реката, без да забележиш следи, още повече че при горичката реката е много плитка и ако синът ти е паднал там, тялото му щеше да се задържи на дъното и щеше да се вижда.

Отново те обзема разочарование, въпреки че целият този участък бе внимателно изследван от вас вчера, но видът на водопада, шумът на падащата отвисоко вода те карат се приближиш до него, защото сега ясно си спомняш, че Силвио, когато стигнахте дотук, се поинтересува какво има там горе по брега, който тук тръгва стръмно нагоре.

Кучето души наоколо, а ти се приближаваш до стръмнината. На утринната светлина, която осветява по различен от вчера следобед начин мястото, ти се стори, че забелязваш нещо блестящо, което вчера не беше видял: туристическия бастун на Силвио.

— Силвио! — извикваш силно развълнуван.

Изкачваш по възможно най-бързия начин, на който си способен, стръмнината, даваща достъп до горния бряг на реката и водопада. Тук теренът в разстояние от няколко метра е много неравен и забелязваш няколко дълбоки дерета, в които през зимата сигурно застоява речната вода.

Приближаваш се до първото от тях и виждаш тялото на Силвио на дъното му, свит на кълбо, подложил раницата под главата си, прегърнал урната, която сякаш се е превърнала в негова втора глава. Неподвижността му те ужасява, отново изкрещяваш името му, въпреки че тук шумът от водопада не е толкова силен както долу. Силвио се размърдва, вдига глава. У теб силната радост се съчетава с уплахата, когато виждаш, че урната е напръскана с кръв.

— Добре ли си, сине?

— Да, тате, паднах и не мога да се кача.

— Нарани ли се много?

— Сигурно по главата. Изтърколих се надолу. Много съм жаден, много.

Кучето се надвесва над дупката и Силвио го забелязва.

— Има куче! — възкликва изненадан.

— Това е Бруно — отговаряш, озарен от внезапна идея. — Това е Бруно, който дойде с мен да види къде се намираш.

— Твое ли е?

— Наше е. Дойде да ни потърси.

Дерето сигурно е дълбоко около три метра, стените му оформят фуния, но ти не се осмеляваш да слезеш, защото мислиш, че ако после не можеш да се качиш, още повече ще усложниш проблема.

— Чуй ме, Силвио, отивам да повикам леля ти Карла, за да ти помогне да излезеш оттук, ще се върна веднага, оставям тук Бруно, за да не си сам.

Поглеждаш кучето, правиш знак с ръка, показвайки му ръба на дерето, казваш заповеднически „тук, не мърдай“ и кучето застава там, насочило муцуна към Силвио, докато ти слизаш отново по наклона и започваш да тичаш в търсене на път, който да те отведе до мястото, на което се намира Карла.

Когато стигаш, виждаш, че до колата й има един зелен автомобил и няколко души от жандармерията говорят с нея.

— Намерих го, намерих го! — извикваш радостно и припряно ти.

Поздравяваш ги бегло, прегръщаш Карла и я целуваш по двете бузи, обясняваш набързо маршрута на обиколката си, казваш им за мястото, на което Силвио се намира, че има нужда от помощ, че не си посмял да слезеш в оврага, за да не рискуваш и ти да останеш безпомощен на дъното му.

Хората от жандармерията водят и две кучета вълча порода, които те гледат с нещо подобно на миролюбиво любопитство. Жандармеристите взимат въже, походна аптечка и сгъваема носилка и трима от тях тръгват с Карла и тебе надолу по пътя.

Измъкването на Силвио става бързо и лесно. Карла и ти го прегръщате и целувате радостно. Той има вече засъхнала рана на челото, там, където започва косата, която един от жандармеристите почиства, дезинфекцира и превързва.

Силвио пие жадно.

— По-бавно, Силвио, по-бавно, да не се задавиш — предупреждаваш го ти.

— Ако знаеш само колко бях жаден, тате — отвръща Силвио, преди да продължи да пие от бутилката.

После слага урната в раницата си. Опитва се да я нарами, но ти не му позволяваш.

— Този път ще я нося аз — отсичаш ти.

Жандармеристите подготвят носилката в основата на склона, помагат на Силвио да легне на нея, един от тях го преглежда, проверява пулса му и очните дъна.

— Момчето изглежда добре — казва. — Можеш ли да ходиш, хлапе?

Силвио потвърждава с кимване на глава.

— Да вървим тогава.

Преди да тръгнете, Силвио погалва Бруно, който енергично размахва опашка.

— Бруно, Бруно — казва. — Какво добро куче. Прекрасен подарък.

После те хваща за ръка и не престава да говори по целия път.

— Извънземните ме накараха да объркам посоката, подведоха ме, не видях първата пътека и когато стигнах до тази, ми казаха да се приближа до водопада, за да го видя по-добре и после да се кача на високото, за да погледна оттам, но като се изкачвах, бастунът ми падна, а когато стигнах горе, теренът беше много труден и без да разбера, паднах, търкулнах се до дъното на дупката.

— Как бихме могли да си представим, че си там долу! — възкликва Карла.

— Когато лежах там, паднал отвисоко, ми потече кръв. Уплаших се, защото си помислих, че сигурно извънземните ще ме отвлекат, вече мога да го кажа, за да си правят опити с мен, но мама не им позволи.

— Мама? — питаш ти, възхитен от въображението му.

— Мама не им позволи, започна да им крещи да се махат, че знае магия, с която може да ги превърне в камъни или тояги, те се уплашиха, отидоха си, а после мама ми пя Зелената река, зелената река, докато заспах.

Стигате горе, хората от жандармерията пишат протокола и ти дават да подпишеш декларация.

— Щастливият край винаги се посреща с радост — казва командирът на групата. — Миналата година се изгуби едно момиченце и не можахме да го намерим, колкото и да го търсихме.

Жандармеристите си тръгват и вие оставате сами. Силвио е взел урната и я стиска в ръце.

— Ще оставим ли мама в лагуната? — те пита.

Не знаеш какво да кажеш.

— На мен би ми харесало да си остане вкъщи, за да мога да си говоря с нея — споделя Силвио.

— Съгласен — отговаряш, взимайки внезапно решение. — За известно време. Защото един ден все пак трябва да я доведем тук, каквото е желанието й.

Силвио весело си играе с Бруно, който му благодари със същото. Накрая влизате в колата, Силвио сяда отзад заедно с кучето и раницата с урната.

— Не гали толкова това куче. Сигурно е много мръсно и пълно с бълхи. Първо трябва да го изкъпем — казва Карла, на която вече връзката на Силвио с Бруно й е известна.

Ти се чувстваш изтощен до степен да се отпуснеш и да заспиш.

— Предлагам ти да се върнем в селото, да потърсим място, където ще можем да закусим, да наемем стаи, за да починем, преди да се върнем вкъщи. Искаш ли? — питаш ти Карла.

— Прав си. Да тръгнем сега по обратния път ще е лудост. Да си починем и после ще се приберем. Довечера или утре сутринта — отвръща тя.

След като кремираха тялото на Тере и ти се върна с праха й, Карла беше вкъщи със Силвио. Не след дълго момчето си легна и ти я заговори. Изслуша те, без да отговаря, после си тръгна:

„Това е последният път, когато се виждаме, Карла. Ако все още искаш да виждаш племенника си, ще потърсим начин да го правиш, но аз повече не искам да знам нищо за теб“.

Сега я гледаш втренчено. Вече се бе сресала и гримирала и видът й с нищо не подсказва, че е спала зле.

— Стаята ти е същата, каквато я остави. Можеш да виждаш Силвио, когато искаш, и да оставаш, когато решиш — казваш й ти.

Чувстваш, че намирането на Силвио жив е като да си върнеш част от загубения Едем след толкова изживени нещастия и мъка. Чувстваш, че той, както и тази неподвижна лагуна, осветена от утринното слънце, са неподвластни на измените и предателствата, че той ще ти помогне отново да се докоснеш до странната драскулка, определяща досега хода на живота ти.

Карла, без да каже нищо, запалва двигателя на колата и прави маневра, за да поеме в правилната посока. Тръгва по обратния път, опитвайки се да избягва дълбоките неравности.